Включено в книгата
Оригинално заглавие
Born Rich, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 26 гласа)
Сканиране
Ysabell
Разпознаване и корекция
mladenova_1978 (2016 г.)

Издание:

Джорджия Рей. Богата жена

Корица: Светла Карагеоргиева

Редактор: Любен Любенов

ИК „Компас“, Варна, 2008

 

Предпечатна подготовка: „Компас“, Варна

Печат и подвързия: „АБАГАР“ АД, Велико Търново


Глава втора

Ню Йорк

 

Седмица по-късно Моника влезе в кабинета на Дани, хвърли няколко вестника на бюрото й и обяви:

— Намерих ти идеалния мъж.

— Говориш също като баща ми — засмя се Дани.

— Наистина — настоя Моника. — Той е висок, тъмен, красив…

— Не ми казвай, че е и евреин.

— Дани, говоря сериозно. Не ти говоря за брак. Имам предвид рекламната кампания за чаршафите. Снощи бях поканена на прожекцията на един филм. „Изчезването на последния оцелял“. Дани, заклевам се, възбуждах се всеки път, когато този мъж погледнеше от екрана към мен. Ето, виж сама, макар че трябва да го видиш на живо, за да разбереш какво имам предвид. — Тя порови из рекламните снимки и измъкна една лъскава фотография осем на десет на изпълняващия главната мъжка роля.

Дани погледна фотоса и едва не се задави с кафето си. От снимката я гледаше Кайл Лорд.

— Виждала съм го и на живо. Благодаря за предложението, но той се държи като истински неандерталец. По-скоро ще тръгна по живи въглени, отколкото да легна в едно легло с него.

— Какво ме интересуват маниерите му! Нали говорим за сексуално излъчване? Ако искаш да продаваш чаршафи, това е човекът, който ти трябва. Искам само да отидеш да гледаш филма.

Дани пъхна снимката в бюрото си и напълно забрави за нея до следващия петък, когато след премиерата на филма в Таймс публикуваха критични отзиви за него. Критикът наричаше филма сравнително поносимо романтично приключение, а след това продължаваше:

Изгряващата звезда Кайл Лорд изгражда истински убедителен и съвършен образ. Той е недодялан, но нежен; груб, но честен; решителен, но не и безпощаден и ние се влюбваме безумно в героя му всеки път, когато го видим да се перчи пред нас на екрана.

Да се перчи, точно така, мислеше си Дани, докато седеше сама в киносалона и хрупаше пуканки. Кайл Лорд беше невероятно привлекателен и сексапилен. Но нали точно това търсим, напомни си тя. И Моника беше напълно права. Тя и Кайл бяха страхотна двойка. Беше по-висок от нея, вероятно бе малко над един и осемдесет и пет, а мускулите му очевидно не бяха придобити след занимания в гимнастически салон. Пясъчнорусата му коса изглеждаше така, сякаш никакъв гел или лосион би могъл да я укроти. Имаше дълбоки кафяви очи, не съвсем като на Нино, но почти такива, и палава, закачлива усмивка. И, о, да! — трапчинките. Тя добре помнеше трапчинките му.

Кайл Лорд притежаваше всички качества, които тя търсеше за рекламата си. Двамата с него щяха да бъдат невероятна комбинация. От всички мъже на света… Не! Животът е прекалено кратък, реши тя. Все още не бе изпаднала в безизходица.

Моника обаче не бе съгласна. По принцип тя никога не оспорваше творческите решения на Дани, но този път бе толкова убедена в погрешното решение на Дани, че предприе цяла кампания в защита на Кайл Лорд. Издири името на агентката му, Саманта Мартин, и изпрати на Дани бележка:

Не я ли познаваш? Защо не й се обадиш, преди да тръгнеш за Лос Анджелис следващата седмица? Може би ще може да те свърже с него — да пийнете по нещо или да вечеряте. Дани, поне поговори с този образ!

P.S. Забелязала ли си, че „Изчезването на последния оцелял“ е втори в класацията за филми с най-големи приходи от прожекциите през изминалата седмица?

Да, беше го забелязала, но може би и този път щеше да пренебрегне молбата на Моника ако Айън МакАдам не й се бе обадил само час по-късно, за да й напомни, че могат да възникнат проблеми в графика, ако не побързат.

— Ще ти изпратя още няколко снимки с предложения, но имай предвид, че трябва да вземем някакво решение в най-скоро време.

Дани имаше само един въпрос към него:

— Кажи ми истината — Моника ли те накара да ми се обадиш?

— За какво говориш? — Гласът му беше самата невинност. — Моника коя?

— Ясно, разбирам — промърмори Дани, леко раздразнена.

Затвори телефона и потърси в чекмеджето снимката на Кайл Лорд. Подпря я на лампата на бюрото. Добре, реши тя, ще поговоря с него. Дължа го на компанията.

Въздъхна, взе телефона и се обади на Саманта — една приказлива нюйоркчанка, която постоянно дъвчеше дъвка и която всички наричаха Сам.

— Дани — започна Сам, — с удоволствие бих ти помогнала, но нашето момче Кайл всяка вечер се въргаля в различни чаршафи. Истинско чудо е, че все още не е пипнал сифилис или нещо по-лошо. Шегувам се, разбира се. Слушай, ако платиш добре, аз нямам нищо против. Но последното решение е негово. Знаеш ли какво, предупреди ме като дойдеш следващия път в Лос Анджелис. Ще ви уредя среща.

— Какво ще кажеш за следващата седмица? Кажи му, че очаквам с нетърпение да го видя — приключи Дани, като се опита гласът й да звучи ентусиазирано и възторжено.

 

 

Лос Анджелис

 

Дани се чувстваше далеч по-малко ентусиазирана, когато спря пред „Спаго“, закъсняла както винаги след цял един ден, прекаран в разговори с клиентите в магазина. Последното нещо на света, за което си мечтаеше в този момент, бе поредният рунд от спаринг боксовия мач с човека, който очевидно се смяташе за дар божи на тази земя.

Първите думи, които се отрониха от устата му, когато се изправи да я посрещне, никак не я успокоиха.

— Ти? Не може да бъде, скъпа! Представи си само! Да ме поканиш в края на краищата на вечеря!

— Светът е малък, нали, господин Лорд? — изрече тя и му подаде ръка.

— Моля те, наричай ме Кайл. Не мога да понасям формалностите, особено пък щом ще се търкаляме двамата между чаршафите.

На интересен ли се правеше? Не можеше да не се смути от начина му на изразяване, но предпочете да не обръща внимание на двойствения смисъл на думите му.

— О, значи вече си решил да направиш рекламите? — попита го тя, широко усмихната, като стискаше палци и се молеше наистина да е така. Може би щеше да е по-лесно, отколкото бе очаквала.

— Е, не съм казал нищо подобно, нали? — Кайл се ухили. — Зависи от това, доколко ще се разбираме двамата. Нали знаеш какво имам предвид?

— Да, мисля, че зная — отговори сковано Дани.

Кайл я погледна. Да не би да е глътнала бастун или какво? Никак не си падаше по снобските номера на такива високомерни кучки. Сам му бе казала набързо някои неща за Дани ди Портанова — основала била своя собствена компания; била е омъжена за някакъв италианец, загинал преди година при автомобилна злополука; била много богата и си разбирала от работата.

Но доколкото можеше да прецени от държането й, тя не бе нищо повече от едно разглезено момиченце, което си играе на моделиер с парите на богатия си съпруг. Освен това бе страхотна мадама с хубави цици и великолепни крака. Страшно му се искаше да я поизтормози малко. Погледна я и каза:

— Имам към теб няколко въпроса. Първо, защо избра точно това заведение? Виж, всички наоколо ни зяпат. Утре целият град ще говори за нас. Можеш да си сигурна в това.

— Сигурна съм, че вече си свикнал с клюките и слуховете. Те са част от удоволствието да си звезда. За мен нещата стоят така — клюките продават дрехите. А аз мога да приема и да се примиря с всичко, което увеличава печалбите ми.

— Дори и с мен!

Дани едва не се разсмя на глас при този напълно прям и откровен въпрос.

— Ами да, щом искаш да го знаеш.

— И така, къде е приятелят ти тази вечер?

Сервитьорът, който се появи с менюто и списъка на вината, й спести необходимостта да отговори на въпроса.

— Какво ще кажеш за бяло вино? — попита тя.

Той сви рамене.

— Чудесно.

— Добре, донесете ни бутилка от най-доброто ви калифорнийско шардоне — поръча тя на сервитьора. — Имаме нужда от няколко минути, за да решим какво ще вечеряме.

Докато Кайл изучаваше менюто, Дани крадешком го разглеждаше. Беше облечен по същия начин, както и в Ню Йорк, но тук не изглеждаше толкова не на място, както в изисканата обстановка на „Льо сирк“. И макар че Сам се бе постарала да й намекне, че Кайл е любимец на Холивуд в момента, в него имаше нещо, което го правеше съвършено различен от типичните представители на Холивуд.

По време на вечерята установи, че зад грубото му и безцеремонно държане се крие една много по-сложна личност, отколкото би могла да допусне при първата им среща. Беше изненадващо начетен и вероятно бе един от най-непретенциозните хора, които някога бе срещала.

— Разкажи ми повече за себе си — каза му тя и за нейна изненада той го направи.

Разказа й всичко за детството си и живота си в едно от най-слабо населените кътчета на Австралия.

 

 

Баща му, започна той, австралиец от трето поколение, бил главен управител на голямо ранчо за едър рогат добитък в Нюкасъл Уотърс в Северна Австралия — огромна и девствена територия. Майка му, която умряла, когато Кайл бил шестгодишен, била англичанка — необуздано, непокорно момиче, което дошло на гости на сестра си и останало, за да се омъжи за бащата на Кайл. От нея Кайл наследил любовта си към книгите. Всеки път, когато успявал да се измъкне от задълженията си, той се скатавал някъде с една от книгите, които майка му била получила от Англия, и забравял всичко около себе си за час-два.

Но по-голямата част от детството си прекарал заедно с двамата си по-големи братя на открито или на гърба на коня, докато помагали на баща си да управлява огромното ранчо, простиращо се на площ от четири хиляди квадратни мили. Заобиколен само от мъже, с изключение на Ема, която се грижела за къщата и приготвяла храната им, той стигнал до заключението, че жените са или дебели и ласкави като Ема, или жадни за забавления като шийлите — така по-големите му братя наричали момичетата от града, които нямали нищо против някой да им купи по едно питие и да им покаже набързо кой е господарят наоколо.

Едва ли е щял някога да напусне дома си, ако не е бил открит от един австралийски режисьор, който снимал филм в Нюкасъл Уотърс и го наел като резервен актьор. Когато един от изпълнителите се разболял, режисьорът дал малката роля на Кайл. Той моментално се влюбил в този бизнес, започнал да мечтае за живот в Холивуд, опиянявал се от мечтите си за шийли, безумно влюбени в него. Когато режисьорът съвсем небрежно му подхвърлил да помисли за една бъдеща кариера на актьор, Кайл решил, че двудневното му пътуване до Сидни с автобус и влак си струва да поеме този риск. Във всички случаи вероятно е щял да бъде по-добре, отколкото да прекара целия си живот в ранчото.

Наел апартамент на Бонди бийч и скоро се сприятелил със сърфистите, които всеки ден го хвърляли във водата и го учели да яха вълните. „Не е по-трудно от храненето на кон“, написал той на баща си и братята си. „Засега нямам никакви оплаквания от живота си тук“.

Обадил се на режисьора, който му дал няколко малки ролички и го представил на някои от приятелите си. Между филмите, когато оставал без пари, се прехранвал, като работел в една тухларска фабрика. Вечерите прекарвал заедно с приятелите си в хотел „Сесил“ в Кронула, играели карти и се наливали с бира. След полунощ, когато посетителите започвали да буйстват и да се замерят с бутилки, той се пренасял в по-спокойния „Кронула лийгс клъб“, където един от приятелите му свирел на саксофон заедно със състава си на име „Мен ет Уърк“.

По времето, когато в Щатите пуснали четвъртия му филм, вече бил готов да напусне страната. Развъртял се из Холивуд като ураган, а непочтителните му типично австралийски маниери влудили шефовете на студиата. Опитали се да го поопитомят, да го направят по-изтънчен, да го научат на по-добри обноски, да му покажат как да се справя с пресата.

Той не проявил интерес. Пратил всички по дяволите. Нямал намерение да се променя — не искал да го прави дори и заради всичките пари и слава на Холивуд. Шефовете свили безпомощно рамене и се отказали. Кайл Лорд с нешлифованата си, но привлекателна външност, с неоспоримото си сексуално излъчване и вродена интелигентност бил твърде търсен и ценен и никой от тях не искал да рискува положението и поста си, влизайки в открит конфликт с него.

Първите няколко години от живота му в Америка били изпълнени с щури купони, със сребърни подноси, пълни с кокаин, и безброй жени с големи меки цици, твърди зърна и страстни прегръдки. Не минало много време и той затвърдил репутацията си на най-неукротимото и лошо момче на Холивуд — жребеца от Австралия, който можел да го вдигне по всяко време. И в този град, в който общественото положение на даден човек се определя по-скоро от моментната слава, отколкото от трайните и значителни постижения, Кайл изведнъж се превърнал от един незначителен, напълно неизвестен актьор, в звезда номер едно.

Познавачите смятали, че е фантастичен, легендарен, невероятен, направо върха. Вътре в себе си Кайл бил убеден, че това са пълни глупости, но се забавлявал истински от новопридобитата си слава и знаменитост. Вече можел да се появява в „Спаго“ или в „Ма Мейсън“, облечен в обичайните си дънки, ботуши и избеляла риза и въпреки това получавал най-добрата маса. Хлапето от дивата ненаселена Австралия се било превърнало в голяма звезда. Изведнъж се сдобил с купища пари и купища момичета, които изгаряли от желание да му помогнат да ги изхарчи.

Един журналист от списание Ролинг Стоунс го посетил в къщата му в Малибу и забелязал огромната му колекция от неотворени шишета парфюм, които били наблъскани в един шкаф в банята. „Коледни подаръци“, безгрижно му обяснил Кайл. Всичките били изпратени от жени, с които бил спал веднъж или два пъти и които се надявали да бъдат поканени отново. „Но за какво ми са тия шибани парфюми? Един мъж, който изпитва нужда да се плеска с тези боклуци, вероятно не е никакъв мъж“. Така обяснил на журналиста.

Той обаче очевидно бил истински мъж, защото жените не му отказвали никога. Никой никога не му казал не — нито мениджърът му, нито рекламният му агент, нито шефовете в студиото. Всички те разпознавали у него качествата на истинска звезда и нямали желание да го дразнят или ядосват, защото никой не можел да си позволи да го изгуби.

И тъй като нито един от тях не си направил труда да го опознае добре, никой така и не разбрал, че Кайл Лорд никога не би предал приятел, никога не би се отрекъл от дадена дума. Той виждал нещата в истинската им светлина — разбирал, че блясъкът и шумотевицата могат да избледнеят и да изчезнат също като смога под лъчите на яркото обедно слънце. Обичал да играе, защото нищо друго, което бил вършил преди, не му било доставяло такова удоволствие. Но винаги знаел, че в деня, в който престанат да му предлагат добри роли, ще се качи на самолета за дома и няма да съжалява нито за миг.

В което впрочем бил и ключът към големия успех на Кайл Лорд…

 

 

— Извинявай — каза той на Дани, докато чакаше кафето си да изстине. — Нямах намерение да говоря толкова дълго. Сигурно съм те отегчил до смърт.

— Не, нищо подобно — увери го Дани. — Радвам се, че имахме възможност да поговорим, Кайл. Надявам се, че ще можем да работим заедно и смятам, че и двамата ще останем доволни.

Самодоволната усмивка, която се появи на лицето му, я накара да съжали за думите си веднага щом ги изрече. Вероятно щеше да си помисли, че и тя си пада по него, което изобщо не бе вярно. За разлика от всички онези жени, които се хвърляли в краката на Кайл, Дани откри, че той изобщо не я привлича. Беше й напълно безразличен.

Тя се изчерви и даде знак на сервитьора за сметката. Колкото по-скоро привършеха вечерята, толкова по-добре.

— И така, за рекламната кампания…

— Разговаряй с агента ми — прекъсна я Кайл, напълно отегчен от темата. За момент бе успяла да го заблуди. Но сега разбираше, че и тя не се отличава по нищо от всички останали жени, с които се бе сблъсквал напоследък.

— Говорих с нея — каза Дани, като се опитваше да запази спокойствие. Кайл Лорд определено се държеше твърде глупаво за един интелигентен и разумен човек. — Тя ми каза да разговарям с теб. Точно затова сме тук тази вечер.

— Така ли? А пък аз си помислих, че ти се е приискало да видиш още веднъж хубавата ми физиономия. — Той се захили. — Добре де, отново поговори със Сам. Никога не смесвам работата с удоволствието.

Дани взе ядосано да потропва с крак под масата.

— Господин Лорд — започна тя, но спря по средата на изречението, защото се появи сервитьорът със сметката.

Кайл я грабна преди тя да е успяла да каже каквото и да било.

Този каубой да не би да си мисли, че тя ще му позволи да й плаща сметката? А може би очакваше да бъде възнаграден по някакъв начин за щедростта си? Поколеба се за момент, като се опитваше да реши дали си струва въобще да започва този спор.

— Господин Лорд — отново започна изречението си.

— Кайл…

— Кайл, аз те поканих на вечеря. Бих искала да си мой гост.

— Разбира се, Дани. Но там, откъдето идвам, дамите никога не плащат сметките си, независимо колко пари имат. А аз наистина искам да бъда твой гост. Само уточни времето и мястото.

На лицето му пак цъфна ужасната му, дразнеща усмивка, придружена с двете шибани трапчинки. Дали се упражняваше да се усмихва по този начин? Сам не я бе предупредила, че Кайл Лорд е такъв хитрец. Но щом се налага, тя също може да се включи в играта.

— Чудесно — отстъпи тя. — Щом настояваш. Благодаря за вечерята.

— И аз благодаря.

Вбесена, тя се наведе напред през масата и попита:

— Е, какво, сключихме ли сделката или не?

— Защо не обсъдим това у дома? — Кайл беше сигурен, че тя ще започне да го усуква и увърта, но най-накрая ще се съгласи. Искрите, които прехвръкваха между тях, бяха повече от очевидни.

Дани се изправи рязко. Беше търпяла този клоун достатъчно дълго. Едва сдържайки гнева си, тя изрече решително:

— Хайде да си изясним нещата, господин Лорд. Аз не съм някоя от вашите старлетки[1]. Тук съм, защото искам да сключа сделка с вас. Ако работата, която ви предлагам, ви интересува, утре сутринта можете да ме намерите в хотел Бевърли хилс.

Все още беше бясна, когато се прибра в хотела. Може би допускаше огромна грешка. Може би трябваше да се обади на Саманта Мартин и да й каже, че е променила решението си по отношение на Кайл Лорд. Вместо това, за да излее на някого гнева си, телефонира на Моника. За нейна изненада този път отговори самата тя, а не телефонният секретар.

— Значи си си у дома? Слава богу! Имах нужда да чуя нечий приятелски глас.

Моника веднага премина по същество.

— Е? Как беше господин Австралийския Жребец?

— Моника, това е най-възмутителния, най-невъзпитаният, най-наглия мъж, когото някога съм срещала — отговори й тя рязко, сякаш Моника беше лично отговорна за поведението на Кайл Лорд.

— Liebchen, явно не си се забавлявала добре. — Очевидно бе, че Моника се опитва да я утеши. — А моето въображение тук препускаше на воля.

— Твоето въображение да върви по дяволите! Този човек е невъзможен! Той е един недодялан егоманиак, който може да мисли само за едно — секс!

— Колко вълнуващо! Много жалко, че не си се възползвала от възможността да провериш екипировката му. Е, сключи ли договора?

— Все още не е казал да, но мисля, че просто се опитва да ме разиграва. Имам чувството, че ще се съгласи. И тогава господ да ни е на помощ…

— Е, не бъди чак такъв песимист — сгълча я Моника. — Сигурна съм, че не може да е толкова лош. Може и да ти хареса, ако решиш да го опознаеш по-добре.

— Няма начин! — Гласът на Дани прозвуча сърдито. — По-скоро бих се гушнала с някоя гърмяща змия.

— Ja, сигурно е така, Дани. Както кажеш — съгласи се Моника.

И двете знаеха чудесно, че Дани не казва истината.

 

 

Моника пожела на Дани приятни сънища, затвори телефона и избухна в сълзи. Колко време още, запита се тя, ще може да поддържа за пред хората веселието и ентусиазма си, когато животът й е на ръба на катастрофата? Имаше моменти, в които се отвращаваше от себе си заради всички лъжи, които измисляше, за да скрие истината от приятелите си. Как можа да позволи всичко това да се случи? Как би могла да признае пред Дани, че дължи на „При Лъки“ почти един милион долара…

В началото те бяха учтиви. И защо не! Както й бе казал самият Скот Дивейн, тя бе техен лоялен клиент от доста дълго време. Нямаха желание да я загубят като играч. Моника бе потръпнала от думите му. Прозвучаха й по-скоро като заплаха, а не като уверение.

Дивейн й бе предложил условията за отпускане на нов кредит. А те бяха съвсем прости — петдесет процента лихва за полугодие.

— Ja, разбира се — беше казала Моника, сякаш парите не значеха нищо за нея. А и дали изобщо бе имала някакъв избор?

Колкото и да не й се искаше, беше продала ягуара си, за да внесе първата вноска от четиридесет хиляди долара. Наближаваше срокът за втората вноска и тя бе полуобезумяла от притеснения, че няма откъде да намери нужните й пари. Малко по малко бе оголила красиво обзаведената навремето къща и бе продала повечето ценни антики. Колекцията й от бижута вече я нямаше — запазила бе само една-две огърлици, за да има с какво да се показва пред хората. Единствените ценни предмети, които все още притежаваше, бяха няколко кожени палта, включително и самуреното палто, което бе донесла със себе си от Англия преди години.

Навремето беше платила почти двеста хиляди долара за него. А сега? Нямаше никаква представа колко би могло да струва палтото сега, но навярно скоро щеше да й се наложи да разбере.

В главата си вече бе съчинила едно писмо до Карола:

Мила мамо, ужасно съжалявам за срама, който навлякох на семейството. Ще можеш ли да ми простиш?

С обич: Моника.

P.S. Би ли могла да възстановиш правата ми и да ми изпратиш чек за един милион долара… не, нека бъдат един и половина милиона. С бърза поща?

Както казваше Дани, по-скоро би се гушнала с някоя гърмяща змия. Карола бе толкова студенокръвна, колкото кое да е влечуго, но много по-пресметлива.

Това писмо никога нямаше да бъде написано, нито пък изпратено. Ще трябва да измисли някое друго решение. Нуждаеше се само от малко време.

 

 

Лейк Гарда, Италия

 

Семейните албуми на семейство Ди Портанова бяха прилежно подредени в единия ъгъл на библиотеката на Роберто. Покрити със сребро и украсени с герба на семейството, албумите представляваха една внимателно документирана картинна история, която обхващаше няколко поколения Ди Портанова. Годежи, сватби, раждания, кръщавки, годишнини, погребения и други по-маловажни, но все пак достатъчно забележителни събития, които съпътстват живота на едно семейство — всички те бяха отразени в тези албуми, грижливо поддържани от Бенедета.

Роберто не ги бе разгръщал от години. Но на 2 април 1982 година, датата, на която синът му щеше да навърши тридесет и четири години, той заключи вратата на библиотеката и извади албума, на който Бенедета беше написала датата на раждането на Нино.

Снимки, снимки…

Роберто отгръщаше бавно страниците и пред очите преминаваше животът на сина му. Толкова здрав и жизнен. Толкова надежди за светло и щастливо бъдеще. Надежди, предопределени да си останат несбъднати.

Албумът завършваше с няколко страници неофициални фотографии, правени в навечерието на сватбата му. Нино, родителите му, сестрите му, лелите, вуйчовците и братовчедите му.

Болка и гняв пронизаха сърцето на Роберто, докато разглеждаше една снимка на Нино, заобиколен от племенниците и племенничките си. Едно малко момиченце го бе прегърнало с ръчички през раменете, а друго бе заровило юмруче в тъмните му къдрици. Бузестото бебенце, разположило се в скута му, се усмихваше доволно.

Ако имаше някаква справедливост на този свят, трябваше да има още един албум — посветен на растящото семейство на Нино: снимки на Нино, заобиколен от собствените му деца. Но такъв албум, разбира се, нямаше. И никога няма да има, поради жестокия каприз на съдбата, която бе отнела живота на сина му и завинаги бе разрушила не само мечтите и надеждите на Роберто за Нино, но и древния дом на семейство Ди Портанова.

— Сине мой, трябва да намериш сили и да простиш — бе го посъветвал свещеникът, когато Роберто бе излял мъката си в уединението на изповедалнята. — Трябва да се обърнеш към живите. Спомни си думите на светия отец за прошката в писанието на Матея: Твоят небесен отец ще ти прости, ако и ти простиш на тези, които са съгрешили спрямо теб, но ако откажеш да им простиш, и той няма да ти прости.

Но нали пак в Библията бе прочел и друго: око за око, зъб за зъб… Отмъщението е мое, така казал бог.

Можеше ли Роберто да си позволи лукса да забрави този урок? Можеше ли да позволи смъртта на сина му да остане неотмъстена? Не бе ли длъжен в името на обичния си Джани да унищожи, да срази мръсницата в собствения й дом?

 

 

Лос Анджелис и Ню Йорк

 

Никой не бе особено изненадан, когато Кайл се съгласи да участва в рекламата за чаршафи. Сам поиска огромна сума пари, Дани предложи малко повече, отколкото бе планирала, и двете бързо се споразумяха.

— Динамит! — възкликна Сам, прехвърляйки вечната дъвка из устата си. — Ще видиш, Дани! Заслужава си всяко пени, което получава.

— Дано да се държи малко по-възпитано. И да не се опитва да ми пробутва номерата си на примадона — предупреди я Дани. Беше много по-доволна от решението му, отколкото би си признала дори пред самата себе си. Той беше идеалният мъж, който й бе нужен за рекламите, нищо че бе арогантен грубиян.

— Не мога да ти гарантирам какво ще прави нощем, но можеш да си сигурна, че ще идва навреме и ще се подчинява на всички твои нареждания — обеща й Сам.

След като приключи успешно със задачите си в Лос Анджелис, Дани се завърна в Ню Йорк. Лимузината й я чакаше на летището, за да я откара направо в офиса й.

— Добре ли мина пътуването? — попита я шофьорът й, докато нареждаше чантите й на предната седалка.

— Страхотно, Джо — кимна тя.

Когато бе напуснала Ню Йорк два дни по-рано, във въздуха се усещаше уханието на пролетта. Сега обаче сякаш зимата се бе завърнала. Но тя нямаше нищо против. Радваше се, че си е у дома, макар че небето още от сутринта беше мрачно и сиво и всеки момент щеше да завали, а температурата беше поне с десет градуса по-ниска от Лос Анджелис.

Тя се разположи на задната седалка, набързо прегледа Таймс и Уименс уеър дейли, които Джо й бе купил на път за Ла Гуардия[2], и вдигна поглед едва когато излязоха от тунела Куинс — Мидтаун.

През целия ден ли ще остане толкова студено?

Чудесна нощ да се сгуши в леглото, да проведе няколко телефонни разговора и да почете. Уф, звучеше благоразумно, но ужасно скучно. Май щеше да е по-добре да се сгуши в леглото, но с Джак. Докато беше в Лос Анджелис бе решила, че ще се вижда с него по-рядко, за да поохлади фантазиите му относно връзката им. Но нали все пак му дължеше нещо? Трябваше да го направи бавно и безболезнено.

Глупости! Беше просто възбудена. Искаше да я чукат. Ако имаше малко късмет, Джак щеше да е свободен, за да си поиграе с нея.

— Джо — каза тя, — искам да дойдеш да ме вземеш в седем и да ме откараш у дома. След това си свободен за през нощта.

В офиса Дани мина край телефонистката, нахълта направо в кабинета си и махна весело на Ланс.

— Какво ново?

Ланс се намръщи.

— Моля те, нали знаеш какво си мисля винаги, когато видя толкова лъчезарно лице рано сутринта. Какво пи за закуска? А може би се дължи на нещо, което си яла в Лос Анджелис? — Подаде й цяла купчинка телефонни обаждания. — Ще забележиш, че Джак се е обаждал вече четири пъти, а все още не е станало дори и десет часа. Умолявам те, графиньо Дани, обади се на момчето. Започва да става истински параноик… обвинява ме, че крия съобщенията му за теб.

Ако нямаше такова огромно доверие в Ланс, ако не бе сигурна, че той ще опази всичките й тайни, щеше да побеснее от недискретността на Джак. Сега обаче се почувства само леко огорчена и унизена.

— Ланс, съжалявам, ще поговоря с него.

Опита се да го стори вечерта, докато двамата седяха във всекидневната й. Най-напред му съобщи новината, че вместо него ще използва Кайл в рекламите си.

— Правиш огромна грешка, Дани — рече той и отпи голяма глътка от уискито си. — Но това не е моя работа, нали така?

Точно така! Но не го изрече гласно.

— Кажи ми сега, къде и кога ще снимате рекламите.

Дани се подготви за неприятния разговор, който щеше да последва. Имаше чувството, че знае какво цели Джак, а тя вече бе решила, че отговорът й ще бъде отрицателен.

— Ще снимам в Карибието. Айън все още не е решил къде точно, но снимките вероятно ще започнат в средата на май. Ще бъде доста изтощително — два дни работа и цялото това пътуване.

Джак се изправи, отиде до барчето и си сипа още уиски.

— Искаш ли компания? Бих могъл да го уредя и да дойда с теб. Ще бъде забавно. Може би ще успеем да останем още един ден и…

— Джак — прекъсна го внимателно Дани, — звучи чудесно, но не мисля, че е осъществимо. През цялото време ще бъдем много заети и ти сигурно ще се отегчиш.

Сякаш щеше да й повярва… Истината е, че щеше да се чувства неудобно, ако Джак е там и я наблюдава в леглото — дори само за пред камерите — с Кайл Лорд.

— Някой друг път, може би. Нали? — промърмори тя, засрамена от лъжата си.

— Да, разбира се. Някой друг път — измънка Джак. — Аз… ти наистина много ми липсваше, Дани. Откакто ми се обади тази сутрин, си мислех за теб и за това как ще се любим.

— Аз също. — Дани се усмихна и изпита облекчение, че се бе отървала толкова лесно. Но се почувства и виновна, защото това, което за нея бе просто забавление, начин да се поотпусне и разтовари, за Джак очевидно бе нещо много важно. Моника, помогни ми, помисли си тя.

— Ами какво чакаме тогава? — Джак се приближи и я хвана за ръката. — Който стигне последен до спалнята, ще трябва да направи на другия пълен масаж на цялото тяло.

След първия й оргазъм, когато беше вече на път да стигне до следващия, той се претърколи настрана и каза:

— Имам изненада за теб.

— М-м-м — измърка тя и се протегна. — Какво смяташ да правиш?

— Нещо по-различно. Ще ти хареса. Затвори очи и се отпусни.

Чу го как тършува из купчината дрехи на пода.

— Какво правиш, Джак? — попита.

— Ей, не гледай — потърка с пръст външните й устни и прошепна: — Време за ски, скъпа!

— Джак, какво е това? — все така отпусната промърмори тя. — О, това щипе…

Изведнъж разбра какво става.

— По дяволите! — Изправи се и бързо грабна една книжна кърпичка. — Махни тази гадост от мен! Как се осмеляваш!

— Ей, скъпа, само малко кокаин. Какво толкова е станало?

Тя го изгледа с ярост.

— Да не си полудял! Това е опасно. Съпругът ми взимаше кокаин, а и още някои други вещества. Това едва не го уби. Никога повече не внасяй наркотици в къщата ми. Разбра ли?

— Да, разбира се, скъпа. Извинявай — запелтечи, вбесен от собствената си глупост. — Искаш ли да ти донеса хавлия или нещо друго за…

— Забрави! Ще си взема душ.

Тя скочи, влезе в банята и затръшна вратата след себе си.

По дяволите! Чувал бе всичките истории за Нино, но никога не си бе помислял, че тя ще… Внезапно сякаш чу гласа на майка си: Точно така, Джак. Ти никога не мислиш. О, боже, този път беше пратил всичко по дяволите.

Както обикновено, Джак. Защото ти никога не правиш нищо както трябва — долетя отново гласът на майка му.

Очите му се напълниха със сълзи от безсилие и гняв. Удари с юмрук по възглавницата и силно прехапа устни, като се опитваше да сдържи риданията си. Дани означаваше толкова много за него… Тя беше целият му живот. Никога преди не бе срещал момиче като нея. Зарови лице във възглавницата. Не искаше тя да го чуе как плаче. Не искаше да разбере колко го боли, че я бе вбесил.

Но все някак ще компенсира постъпката си. Тя все още го обича и се нуждае от него. Виждаше го в очите й, когато го погледне. Усещаше го по устните й, когато се целуваха.

Щеше да й се извини. Щеше да я люби под душа. Все едно, че нищо не е станало. Изтри очи, взе кутийката с кокаин, извади едно малко огледалце от джоба на панталона си и изсипа малко кокаин на повърхността му. Само едно смръкване му стигаше, за да се почувства отново добре.

Огледа се в огледалото, за да се увери, че по лицето му няма следи от кокаина и почука на вратата на банята.

— Дани — подвикна той, като се опитваше да надвика струящата вода. — Дани, съжалявам. Моля те, кажи, че ми прощаваш. Дани, моля те…

Бележки

[1] От Star (англ.) — звезда, звездичка. Така наричат младите, новоизгряващи звезди в Холивуд. — Б.пр.

[2] Международно летище в Ню Йорк. — Б.пр.