Включено в книгата
Оригинално заглавие
Born Rich, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 26 гласа)
Сканиране
Ysabell
Разпознаване и корекция
mladenova_1978 (2016 г.)

Издание:

Джорджия Рей. Богата жена

Корица: Светла Карагеоргиева

Редактор: Любен Любенов

ИК „Компас“, Варна, 2008

 

Предпечатна подготовка: „Компас“, Варна

Печат и подвързия: „АБАГАР“ АД, Велико Търново


Пролог

Ню Йорк, 1984 година

 

Тазвечерното събитие наистина бе привлякло повечето знаменитости и звезди в града. Всички се бяха стекли, за да почетат графиня Дани ди Портанова.

Creme de la creme[1] на нюйоркското общество — бляскавите участнички в пищните благотворителни балове, организаторите и главните инициатори на всички светски събития от Сентръл парк на запад до Медисън авеню, консерваторите от старата генерация и пънкарите от Източен Ню Йорк, Сохо и Трибека — всички те бяха облекли празничните си дрехи за тържеството в Института за модни изкуства.

Присъстваше и Оскар де ла Рента, който току-що се бе завърнал от Доминиканската република и все още усещаше пясъка по пръстите на краката си. Калвин, разбира се, също беше там и както винаги изглеждаше изключително елегантен. Ралф Лорен и жена му Рики се мяркаха сред присъстващите, а също и Даян фон Фурстенберг, която за пръв път от много години насам бе отрязала дългата си до раменете вълниста коса и привличаше погледите със съвсем новата си прическа. Норма Камали за кой ли път префуча покрай фотографите като за кой ли път провери в тефтера със светските си ангажименти на кое парти ще трябва да отпраши след това, а Холстън както винаги се появи целия облечен в черно.

Придружавана от много известен фотограф, една почти толкова известна манекенка закачливо намигна на репортерите и фотографите от Пийпъл, Ню Йорк поуст, Дейли нюз, Уименс уеър дейли и всички жълти вестници. След тях вървеше Анди Уорхол, а зад него прииждаха водещите фигури в модната индустрия, журналисти и търговци, както и развълнувани и трескаво забързани европейци.

Всички, които следваха неотлъчно модните тенденции, също бяха дошли в тази бляскава, мека септемврийска вечер, за да присъстват на четиридесет и втората годишна церемония за връчване на наградите за мода „Коти“. Този празник бе считан обикновено за не толкова бляскав и дори за второразреден от мъжете и жените, чиито имена неизменно присъстваха в светските хроники. Всъщност това събитие в модния живот никога преди не бе привличало вниманието на цялата преса. Но тази вечер цялото светско общество и хроникьорите му бяха налице.

Тази вечер графиня Дани ди Портанова щеше да бъде удостоена с почетната награда на славата. Най-престижното отличие се присъждаше на тази тридесетгодишна магьосница в областта на модата. Жената, която не признаваше никакви традиции и консервативни изисквания и която за сетен път доказваше, че не е просто една от многото звезди в тази област.

И която, разбира се, закъсняваше. Както винаги.

Беше известна с постоянните си закъснения, така както беше известна с облеклата и козметиката си, с парфюмите и аксесоарите си, с начина си на живот, който бе постоянно предмет на обсъждане по първите страници на вестниците, с дръзките си реклами. Лиз Смит веднъж бе написала в Дейли нюз: Родена три седмици по-късно, Дани ди Портанова сякаш никога няма да успее да навакса това закъснение.

Преди много години, когато двамата с Нино не пропускаха нито едно светско събитие и препускаха от един прием на друг, тя бе усвоила до съвършенство умението да се гримира в движеща се лимузина. И сега, докато шофьорът й се провираше сред колите, насочили се надолу по Седмо авеню през Челси, Дани без всякакви усилия очерта огромните си сиви очи със сиви сенки „Ослепителна мълния“ и навлажни тъмните си чувствени устни с яркочервено червило „Ослепителна мълния“. И двете, разбира се, бяха продукт на „Графиня Дани, Inc.“. Поправи горната част на червената си копринена вечерна рокля без презрамки, а лимузината намали и спря до тротоара.

Вестникарите я очакваха.

Шофьорът й пъргаво се измъкна от колата, за да й отвори задната врата. Дани обикновено никога не го изчакваше и без да се съобразява с етикета си отваряше сама, но във вечер като тази реши да му позволи да си свърши работата както трябва.

Тя излезе от колата и веднага бе ослепена от безброй светкавици.

— Здравей, Дани! — извика един фотограф. — Къде е гаджето ти?

Дани се изчерви и се захили щастливо.

— Мислех си, че вие, приятелчета, знаете къде е всеки един. Така че нямам никакво намерение да ви открехвам за тайните си.

Защракаха камери и фотоапарати и вестникарите за кой ли вече пореден път съсредоточиха цялото си внимание върху високата и стройна фигура на Дани ди Портанова. Репортерите неспирно драскаха нещо, опитваха се да опишат умопомрачителната й рокля, която по неподражаем начин подчертаваше прекрасните й рамене, едрия бюст и дългите крака.

Вече се канеше да пристъпи напред, когато изведнъж усети бетона на тротоара под босите си нозе. По дяволите, промърмори под носа си. Обувките й бяха останали в лимузината.

Зачуди се дали да се върне да си ги вземе. Какво толкова, по дяволите, помисли си в същия миг и леко се позахили. Имаше да получава награда и това бе главното.

Спря се на най-долното стъпало, обърна се, протегна напред босия си крак и намигна на тълпата журналисти, почитатели и хора, които с надежда очакваха да ги забележи и да им даде автограф.

— Предполагам, ще се наложи да ме представят като босата контеса — подхвърли духовито.

Одобрителният смях на заобикалящите я я съпровождаше през целия път до залата.

 

 

Четиридесет и пет преки по-нататък, между Западен Сентръл парк и Седемдесет и втора улица, на петия етаж на „Дакота“ — жилищна сграда, известна с приличащата си на крепост фасада, с денонощна охрана и електронни врати — една фигура внимателно извади ключ, напълно еднакъв с ключа, който лежеше на дъното на чантичката на Дани. Натрапникът, който изпитваше към графиня Ди Портанова възхищение, примесено и с други по-тъмни страсти, отключи гравираната махагонова врата на апартамента на Дани и влезе, като се ослушваше внимателно.

Първо провери във всекидневната, а след това отново прекоси фоайето, където върху една стъклена масичка бе поставена изящна фигурка на танцьора на Роден, изпратена специално за Дани от музея „Роден“[2]. Като се промъкна крадешком край трапезарията, библиотеката на първия етаж и стаята за гости, неканеният гост най-сетне стигна слабо осветената спалня на Дани, спря се на прага и отново се ослуша.

Спалнята просто крещеше, че е на Дани ди Портанова. Във въздуха се долавяше ароматът на специално създадения от нея парфюм „Ослепителна мълния“. Връз голямото легло бяха разхвърляни чифт бикини, сутиен и плътна на цвят кадифена роба от колекцията на „Графиня Дани“.

Откъм будоара се процеждаше слаба светлина. През отворената врата се виждаха четири редици рокли, вечерни тоалети, панталони, ризи, шапки и сака, стотици чифтове обувки и ботуши. Гардеробът й приличаше на огромна кутия, изпълнена с безброй цветове, дрехите й разкриваха неподражаемата фантазия на истински художник. Това без съмнение беше гардеробът на жена, която обича да се облича добре и която познава модните тенденции. Жена, която създава модата.

На старинната й тоалетна масичка имаше синя порцеланова лампа, която хвърляше тесен лъч светлина върху една диамантена огърлица, обеци и гривна. Цената им бе приблизително колкото на една малка градска къща в Манхатън. Никой не би могъл да устои на красотата им, не би могъл да не ахне от възхищение и почуда при вида на изящните плетеници и петнадесеткаратовите диаманти. Никой не би могъл да се въздържи да не докосне искрящите камъни, да не ги разгледа близо до светлината на лампата. Натрапникът също не устоя на изкушението, взе ги и ги доближи до светлината, замислен за цената им. Очите на неканения посетител бяха приковани в ярките отблясъци в основата на изящната призма.

Диаманти. Ярки и блестящи. Но толкова студени в сърцевината си.

 

 

Веднага щом свърши церемонията по връчването на наградите, Дани напусна залата като изпрати една последна целувка към тълпата почитатели и журналисти. После се шмугна в колата си и се облегна на облечената в тъмночервено кадифе седалка.

— Накъде, Дани? — попита Джо.

— Право към къщи, Джо.

— Без парти? Мислех, че това е най-великата ти нощ…

Дани отвори бутилка с леденостудено шампанско, наля си една чаша и я вдигна така, че шофьорът да я види в огледалцето за обратно виждане.

— Кой каза, че не мога да празнувам вкъщи, Джо?

— Разбира се, че можеш, стига да не си сама — намигна й Джо.

— Не се безпокой. — Дани се усмихна. — Няма да съм сама.

— Предполагам, че в такъв случай трябва да натисна яко газта…

Джо настъпи педала. Не че тя беше от тези жени, които непрекъснато трябваше да имат мъж около себе си. Дани знаеше как да се оправя сама в живота. Но от много време насам не бе изглеждала толкова щастлива.

През всичките години, през които бе работил за нея, Джо бе видял дяволски много неща от шофьорското си място, но този, последният мъж в живота й, изглеждаше свестен тип, напълно нормален и приемлив. Дори бе телефонирал на Джо, за да му напомни да зареди барчето на лимузината с шампанско.

Колата се понесе бързо нагоре по Шесто авеню, прекоси обления в лунна светлина Сентръл парк. Дани се отби набързо в магазина „Haugen-Dazs“ на Кълъмбъс и Седемдесет и пета улица, за да купи сладолед и няколко минути по-късно лимузината спря пред внушителната сграда, строена още през деветнадесети век, в която почти тринадесет години вече живееше Дани.

— Лека нощ, Джо. — Дани грабна чантата със сладоледа. — До утре.

Дежурният портиер й помогна да излезе от лимузината. Дани изобщо не забеляза объркания му поглед и смутеното му изражение.

— Здравей, Хари. О, господинът, когото включих в списъка на посетителите ми през седмицата, ще дойде всеки момент. Не си прави труда да ми се обаждаш. Просто го пусни да се качи.

— Ще… Вие… — Хари изговаряше бавно думите, като се опитваше да прикрие изненадата, че я вижда. Тя не беше ли… Не, разбира се, че не. Ще трябва да престане да пие през почивните си дни.

Дани прекоси тъмния вътрешен двор и се качи с облицования в тъмен махагон асансьор до апартамента си, който се намираше в северозападната част на сградата. Докато отключваше вратата, си помисли: Каква нощ! А най-хубавото все още предстоеше.

Сложи сладоледа в хладилника. Прислугата бе освободена тази вечер — Дани искаше да са съвсем сами в апартамента. Поколеба се дали да се изкъпе веднага или да изчака, докато той пристигне. Накрая реши само да си вземе един душ. По-късно може би щяха да пият заедно шампанско във ваната.

Започна да изхлузва роклята през главата си преди още да е влязла в спалнята. Съзнанието й изцяло бе заето с мисълта за любовника й. Той олицетворяваше всичко, което тя толкова дълго се бе надявала да намери. Изумително добър в леглото. Нежен, страстен, изобретателен, без задръжки и предразсъдъци. Готов да откликне и на най-незначителните й желания и прищевки. Представи си го легнал до нея в леглото и дишането й се учести.

Разсмя се на глас в притихналата стая, докато се съзерцаваше в голямото огледало с дъбова рамка, което стоеше до тоалетната й масичка. Защо да не си го признае! Беше възбудена. Зърната на гърдите й се втвърдиха и потъмняха само при мисълта за ръцете и устните му.

Затворила очи, тя бавно поглади бедрата си.

— Побързай… моля те — прошепна тихо, като почти застена от непреодолимото желание.

Докосна устните си с пръсти и тогава отвори очи.

Изведнъж видя в огледалото една фигура, която се мержелееше в тъмнината зад нея. Фигура, която бавно се приближаваше и навлизаше в кръга светлина, очертан от лампата.

Замръзнала от страх, Дани се опита да сдържи дъха си, наложи си да преглътне писъка, който се зараждаше в гърлото й. За миг си помисли, че това е просто плод на въображението й.

Фигурата направи още една крачка към нея.

И тогава Дани видя пистолета.

Бележки

[1] Creme de la creme — каймакът. — Б.пр.

[2] Огюст Роден — френски скулптор (1804–1917). — Б.пр.