Включено в книгата
Оригинално заглавие
Born Rich, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 26 гласа)
Сканиране
Ysabell
Разпознаване и корекция
mladenova_1978 (2016 г.)

Издание:

Джорджия Рей. Богата жена

Корица: Светла Карагеоргиева

Редактор: Любен Любенов

ИК „Компас“, Варна, 2008

 

Предпечатна подготовка: „Компас“, Варна

Печат и подвързия: „АБАГАР“ АД, Велико Търново


Глава осма

Ню Йорк

 

Докато пътуваше обратно към Ню Йорк с частния си самолет, Дани слушаше Моцарт и си скицираше фантастични, екстравагантни булчински рокли. Чудеше се с какво да приключи първото си ревю за висша мода, което бе предвидено за следващата пролет. Помисли: А защо не с оригинална булчинска рокля „Графиня Дани“! Може би същата рокля, която самата тя щеше да облече, ако отново се омъжи. На първата си сватба беше с модел на Живанши, избрана специално от Нино. О, като си спомнеше за проблемите с този шестметров шлейф… Също като Нино — толкова екстравагантен, по-бляскав дори и от самия живот.

И толкова различен от Кайл. Кайл бе истинският живот. Стъпил бе здраво на земята и дори когато мечтаеше, не губеше връзка с действителността.

Бяха се разделили преди по-малко от два часа и той вече й липсваше. И как иначе след трите идилични дни, които прекараха заедно в ранчото му? Разговаряха, смееха се, любеха се, плуваха, яздеха, разхождаха се из планината и дори (още не можеше да го повярва!) караха сърф. Събуждаше се рано сутрин, когато първите лъчи на слънцето озаряваха стаята и обагряха всичко в леко розова светлина, и винаги го намираше буден, загледан в нея.

— Обичам да гледам, когато си заспала — шепнеше й той.

А след това се любеха — толкова нежно, че тя после се питаше дали не бе сънувала ласките и целувките му.

Симфонията на Моцарт изпълни кабината, заглушавайки монотонното ръмжене на двата двигателя. Стюардесите бяха в кухнята и се приготвяха да сервират вечерята на нея и на екипажа. Как й се искаше Кайл да бе дошъл с нея. Можеха да се любят в спалнята на девет хиляди метра над земята и заедно да достигнат оргазъм някъде над Средния запад.

Съвсем скоро ще бъде при мен, напомни си тя. Само след няколко дни той щеше да лети на изток. Започваха работа по новия му филм, който щеше да се снима в Сохо. Винаги бе обичала есента в Ню Йорк, а тази есен щеше да е просто вълшебна щом и Кайл ще бъде в града. Надяваше се снимачната му програма да не е много натоварена, за да могат да си откраднат два-три свободни дни и да го заведе в нейното скривалище в провинцията. Макар че, ако питаха нея, нямаше да има нищо против да прекарат всяка свободна минута в „Дакота“. Щеше да е съгласна и на това — само да са заедно.

Нямаше да свърши много работа, ако смяташе да прекара и останалата част от полета потънала в мечти, загледана в необятния хоризонт, който се разстилаше пред очите й. Нито пък разполагаше с време да рисува булчински рокли, напомни си тя и се изправи да се поразтъпче. Трябваше да се погрижи за толкова много неща…

Връчването на наградите на модната критика „Коти“ щеше да се проведе следващата седмица. Вече бе спечелила три такива награди, но тази година щяха да я приемат за член на Клуба на славата, а тя бе един от най-младите модни моделиери, на които е била оказвана някога подобна чест.

Сега, когато всички медии пишеха само за нея и Кайл, можеше да бъде сигурна, че церемонията по връчването на наградите ще се превърне в истинско представление. Би могла да напише сценария — неведнъж бе преживявала нещо подобно. Вестникарските статии правеха чудеса за компанията й, но за пръв път в живота си съжаляваше, че е Дани ди Портанова, любимката на медиите. А и като се има предвид известността на Кайл, те несъмнено щяха да повторят славата и клюките по адрес на Тейлър-Бартън.

Но най-напред трябваше да се разбере с Джак, който бе оставил безброй съобщения за нея при Елвира и в офиса, в които настояваше, че трябвало да я види. В един от вестниците — май че Поуст — бе излязла нейна снимка с Кайл. Не винеше Джак, че е бесен, макар че се бе опитвала много пъти да му обясни, че не му е приятелка и че няма никакви намерения да се омъжва за него. Искаше сама да му каже за Кайл, но очевидно вече бе доста късно за това.

Тя въздъхна, взе телефона, за да се обади на Джак и да му предложи да вечерят заедно тази вечер или някой друг път, когато му е удобно. Изпитваше необходимостта да му каже, лице в лице, че съжалява задето е разбрал погрешно намеренията й. Не искаше да го наранява. И беше сигурна, че той ще си намери жена, която да го обича така, както той заслужава.

Надяваше се само, че ще могат да си останат приятели.

 

 

Върмонт

 

Хотел „Удсток ин“ бе построен в едно от най-старите и причудливи селца в Нова Англия. Но Моника успя да види много малко от него и от заобикалящата го красива околност. Беше решила да отиде с кола или на стоп до близката Грийн маунтинс. Обаче през целия уикенд валя студен непрестанен дъжд и тя, ще не ще, трябваше да прекара по-голямата част от времето в бара на фоайето.

Нямаше навика да пие системно, но го придоби по време на уикенда. И човешката издръжливост, в края на краищата, имаше някакъв предел. Раната на гърдата й още я болеше, но паниката и страхът бяха тези, които я подтикваха непрекъснато да повтаря: Още едно, моля. Когато някой от другите посетители се опитваше да се държи приятелски, тя бързо се измъкваше и се затваряше в стаята си. Твърде напрегната, за да спи или да се храни, тя прекара неделята свита в леглото си, метнала одеяло през глава. Опитваше се да намери някакъв изход от дяволската бъркотия, в която се бе натресла.

Самоубийство, помисли мрачно. Сигурно би могла да спести на гангстерите известни усилия, ако си прережеше вените или се обесеше, или измислеше някакъв друг страховит начин на самоунищожение. Потръпна и категорично отхвърли този вариант. Колкото и да бе потисната от мисълта, че трябва да се завърне в Ню Йорк и отново да се сблъска с ужасния кошмар, тя все още не бе готова да се самоубие.

Но би могла да избяга, помисли си тя и се обърна в леглото с гръб към сивия мрачен пейзаж, който се разстилаше през прозореца й. Щеше просто да опакова една чанта багаж и да избяга… Но къде? В Калифорния? В Европа? В Азия? Не, осемстотин хиляди долара означаваха, че онези убийци ще я намерят, независимо от това колко добре би се опитала да прикрие следите си.

А освен това в Ню Йорк беше домът й.

В Ню Йорк беше също и работата й и колкото и да й се искаше, не можеше просто да изчезне от лицето на земята и да остави Дани сама. Твърде много неща ставаха в офиса, за някои от които тя не бе дори осведомена. Помисли си с болка и горчивина за ненадейното повишение на Барбара.

А и освен това предстоеше приемането на Дани за член на Клуба на почетните носители на наградата „Коти“, което щеше да се състои в сряда вечерта. Искаше й се да намери сили в себе си и да се зарадва заради Дани. Но на фона на собствените й проблеми, церемонията по връчването на наградите й се струваше невероятно абсурдно и безсмислено събитие. Естествено, очакваше се, че и тя ще присъства, а Дани никога не би й простила, ако не се появеше на церемонията.

Добре. Майната й на Дани! Имаше далеч по-важни проблеми от шибаната награда на Дани, които не й даваха мира. Последното нещо, от което се нуждаеше, бе появата й по телевизията заедно с Дани, докато онези копелета в „При Лъки“ барабанят нетърпеливо с пръсти и очакват да им се изплати до четвъртък вечерта.

Четвъртък… Или…

Опита се да мобилизира цялата си решителност и непоколебима твърдост, която бе наследила от Карола, и отново започна да пресмята възможностите си. Проклета да е, ако позволи да бъде убита заради някакъв си дълг от комар. Животът й струваше много повече от осемстотин хиляди долара.

Моника остана будна през по-голямата част от нощта, загледана в непрогледната тъмнина. Разплака се, като си даде ясна сметка какво трябва да направи. На сутринта стана уморена от леглото, затътри се към трапезарията, за да се подкрепи с чашка кафе и пое дългия път обратно към Ню Йорк.

Трябваше да се погрижи за купища неща, много от които болезнени и мъчителни, и то преди още седмицата да е свършила. Никога не си бе представяла, че ще стигне до такъв момент в живота си. Мили боже, откъде щеше да намери сили да го стори? Презираше се заради решението, което бе избрала. Но имаше ли някакъв избор?

Дали не беше по-добре да умре? — мина в един момент през главата й.

Не. Не за нея. Не и за една Фон Райх.

 

 

Дани се уговори да се срещне с Джак в „Едно, две, три“ — весело ресторантче с високи тавани, което предлагаше отлична парижка кухня, а сервитьорите приличаха на актьори, временно останали без работа. Избра това заведение, защото беше близо до офиса й и защото обстановката в него беше съвсем делнична и обикновена.

Когато му се обади по телефона от самолета, гласът му прозвуча студено и сърдито.

— Трябва да поговорим — каза той.

— Да, трябва — съгласи се веднага тя.

Беше го забравила напълно до момента, в който тръгна да излиза от офиса си. Този ден — или това, което бе останало от него след пристигането й от летището — се бе оказал кошмарен. Барбара бе позвънила, за да каже, че е болна. Завари Моника в кабинета й по-сърдита и по-затворена в себе си от всеки друг път. Дани се надяваше, че ще успее да поговори с нея, преди да излезе за срещата си с Джак, но когато се отби в кабинета й, Моника вече си бе тръгнала.

— Има уговорен час за лекар — уведоми я секретарката й.

Да не би да е нещо болна? Може би заради това напоследък изглеждаше постоянно унила и безучастна към всичко. Да върви по дяволите с нейната потайност! Дани реши на всяка цена да разбере какво не е наред и да види с какво може да помогне. Първият й гаф бе, че бе позволила връзката й с Джак да се проточи толкова дълго. А вторият гаф беше много по-сериозен — толкова бе погълната от собствения си живот, че бе пропуснала да забележи какво става с най-добрата й приятелка. Имаше много неща, които трябваше да промени. И щеше да се заеме с тях още тази вечер.

Джак вече бе пристигнал и седеше на една ъглова маса, когато тя влезе задъхана и веднага започна да се извинява за закъснението си. На път за ресторанта бе размишлявала по въпроса дали да си изясни нещата с Джак преди вечеря или да изчака, докато приключат с десерта.

Джак обаче беше взел решението си вместо нея.

— Видях снимката ти в Поуст — започна той, още преди тя да е седнала. — Каквото и да имаш да ми казваш, бих искал да го оставим за по-късно. Разполагаме с достатъчно време. Не си струва да разваляш вечерта ни с обясненията си.

Тонът му беше приятелски, но в думите му се криеше стаено напрежение и тя застана нащрек. А може би лошите й предчувствия идеха от начина, по който я гледаше по време на вечерята, докато й разказваше за пътуването си до Бермудските острови.

Изведнъж тя установи, че не може да се преструва повече. Остави вилицата си и се опита да му обясни, колкото е по-възможно по-внимателно, че Кайл Лорд няма нищо общо с разрива на отношенията им. Каза му, че те двамата не са един за друг. Че е твърде стара за него. Че той иска от нея твърде много, без да е съвсем наясно със себе си. Че докато той е готов дори за брак, тя не е.

Джак отказваше да я погледне в очите. Хванал един от цветните моливи, оставен предвидливо от управата по масите за в случай, че гостите им решаха да се подпишат на хартиените покривки, той изглеждаше изцяло погълнат от рисунката си. Тя дори не бе сигурна дали чува какво му говори.

— Искаш ли да ме питаш нещо? Или може би искаш да ми кажеш нещо? — Тя се пресегна и докосна леко ръката му.

Това беше грешка. Разбра го веднага.

Джак обгърна ръката й със своята. Поднесе я към устните си и я целуна.

— Виж — посочи й рисунката си.

Беше сърце, пронизано със стрела. Вътре в сърцето беше написал Дж. А. обича Д. д. П..

Дани изпъшка тихичко:

— Джак…

— Мога ли да ви предложа нещо за десерт? Или може би кафе? — намеси се изненадващо сервитьорът, който досущ приличаше на Том Круз.

— Не… благодаря — отказа Дани.

Джак обаче му се усмихна:

— Аз бих искал кафе. И… имате ли шоколадов мус?

— Естествено.

— Страхотно. Донесете ми един. Дани, сигурна ли си, че не искаш?

— Абсолютно.

Когато сервитьорът се отдалечи, тя опита отново:

— Виж, Джак, надявам се, че ще си останем приятели. Но искам да знаеш, че между нас всичко е приключило.

— Заради оня австралиец, нали?

— Джак, ние не говорим за някой друг, говорим за нас двамата. Аз искам да се срещам и с други хора. А и ти би трябвало да се виждаш с други момичета. — Дани все така настояваше, макар да се чувстваше и малко виновна, защото не бе напълно честна с него по отношение на Кайл.

Сервитьорът им донесе сметката заедно с кафето и десерта. Джак лапна една хапка, а след това бутна чинията си настрана.

— Хайде да се махаме оттук. — Протегна ръка и грабна сметката.

— Не, моля те… нека аз — предложи Дани.

— Аз ще платя — изгледа я мрачно той. — Мога да си позволя да платя вечерята на приятелката си.

Лимузината на Дани я чакаше пред ресторанта.

— Мога ли да те откарам до вас? — предложи му тя с надеждата, че той най-сетне ще разбере, че тази вечер няма да я придружи до дома й.

Джак я сграбчи за ръката.

— Нека да отидем да потанцуваме. Не ми се прибира вкъщи.

Дани се загледа в лицето му и се зачуди дали бе чул поне една думичка от всичко, което му бе наговорила. Сивите му очи сякаш я изгаряха, караха я да се чувства като затворник на изпепеляващата го страст.

— Джак… — Говореше нежно и внимателно. — Всичко, което ти казах до този момент, бе напълно сериозно.

— Добре, добре, щом казваш. Но моля те, направи го заради мен! За последен път!

Предната нощ бе спала на пресекулки на борда на самолета и единственото, което й се искаше в този момент, бе да се прибере у дома, да се изкъпе и да се хвърли в леглото. Но изпитваше остро съчувствие към Джак и се съгласи.

— Добре, да потанцуваме.

Хвана я за ръката, докато крачеха към лимузината.

— Нека идем в „Ерия“ — предложи той. Приличаше на малко момченце, на което току-що са обещали втора порция сладолед. — Ще бъде като в доброто старо време. В края на краищата нали точно там се срещнахме навремето.

В залата за ВИП гости беше в разгара си някакво частно парти. Обаче веднага разпознаха Дани и я поканиха.

— Страхотно веселие, нали? — извика Джак, опитвайки се да надвика шумотевицата.

Дани кимна, като се опита да изглежда поне малко въодушевена.

Тълпата бе младолика и пъстра. Имаше лица от Холивуд, Европа, Ню Йорк. Телата на всички бяха тънки, гъвкави и прекрасно загорели.

— Искаш ли нещо за пиене? — извика Джак.

— Разбира се. Ще те чакам ей там — произнесе тя само с устни.

Някой я стисна за лакътя. Тя се обърна и зяпна от изненада.

— Кайл!

— Представи си, да те срещна точно тук, скъпа! — изкрещя той в ухото й.

Точно срещу него стоеше Рик Флад.

Преди да успее да изрече каквото и да е, Кайл я грабна в прегръдката си и тя се почувства така, сякаш се издига високо над земята. Навсякъде около тях проблясваха камери и фотоапарати, а Кайл се наведе и я целуна. За пръв път в живота си Дани не им обърна никакво внимание. Сигурно е долетял по-рано… Но защо не й се е обадил?

Няма значение. Въпросите й можеха да почакат. Сега имаше много по-важни неща, за които да се погрижи.

— Вие двамата се познавате? — с престорена изненада надигна въпросително вежда Рик.

— Рик, трябва да говоря с теб — каза му тя. — Утре добре ли е? Обади ми се, моля те! Обещаваш ли?

Рик кимна:

— Честен кръст!

— Хайде да се махаме оттук — подкани я Кайл, сложил ръце около раменете й, сякаш нямаше никакво намерение да я пусне.

— Почакай. Дойдох тук с един човек… Трябва да го намеря. — Обърна се да потърси Джак, като протягаше врат и се опитваше да го открие сред тълпата. Тогава го видя: стоеше само на няколко крачки от тях и ги гледаше с убийствен поглед. Изразът на лицето му показваше, че е жестоко наранен.

— Джак! — изкрещя Дани и му махна с ръка. — Джак, моля те!

Устните му се разкривиха, сякаш щеше всеки момент да заплаче. Вдигна свития си юмрук към устата си, а след това изчезна в тълпата.

— Не можеш ли да му се обадиш утре и да му се извиниш? — попита Кайл.

— Не е толкова просто — въздъхна Дани. — А сега ми кажи ти какво правиш тук.

— Нямах търпение да те видя — рече Кайл и й помогна да се качи в колата. — Така че реших да тръгна по-рано и да те изненадам. Но ти вече си била излязла от офиса, а икономката ти ми обясни, че ще вечеряш навън.

— И какво правиш точно тук?

— Видях се с Рик в самолета. Той ми каза, че ще празнуват рожден ден на някакъв негов приятел в „Ерия“. Покани ме да се отбия, ако нямам какво да правя. Можеш да си представиш как се почувствах, когато вдигнах поглед и те видях.

По-трудно й беше да си представи как се бе почувствал Джак, когато е видял Кайл да я прегръща. Но тя избута тази неприятна мисъл от съзнанието си и се сгуши в Кайл. Никога преди през целия си живот не се бе чувствала толкова обичана и закриляна.

 

 

Джак изхвърча от „Ерия“ и се упъти към града, без да чувства нищо друго, освен непоносимото страдание, което бе изпитал, когато видя Дани с Кайл Лорд. Влезе в първия бар, покрай който мина, и си поръча двоен скоч. После още един. Болката му се притъпи и когато се огледа наоколо, видя, че е попаднал в гей бар.

Навсякъде около него, облечени отгоре до долу в кожа, седяха мъже с късо подстригани коси, добре развити мускули и стегнати задници. Част от тях носеха полицейски униформи. Някои дори бяха облечени като нацистки щурмоваци. В по-тъмните ъгли мъжете се галеха и се опипваха. Шибани извратени копелета, помисли той с презрение. Беше свикнал с авансите им по време на снимки, но ненавиждаше жадните им погледи и подканящи усмивки.

Хвърли няколко банкноти на бара и бързо излезе. Упъти се към „Хелфайър“, най-известният „S and M клуб“, намиращ се в една неугледна сграда край Хъдзън. Джак намери входа без никакви проблеми, защото „Хелфайър“ се бе превърнал в любимото му среднощно убежище, в негова специална тайна. Редовните му посещения там бяха част от живота му, за който Дани и другите му приятели изобщо не подозираха.

Слезе внимателно на долния етаж, съблече дрехите си и ги остави на момичето зад гишето, а след това прекоси полутъмното задимено помещение и отиде на бара, където си поръча още едно двойно уиски. Някаква жена, която бе виждал и преди, му подаде малко кокаин и той смръкна няколко пъти, но отклони предложението й да заформят тройка с приятелката й.

Тази вечер Джак имаше нещо друго наум.

Окуражен от кокаина и уискито, той започна да обикаля претъпканите миризливи помещения, в които се предлагаха всякакви сексуални извращения и перверзни. Очите му бяха привлечени от една млада жена, която бе завързана с разперени ръце на стената. Беше гола, тъмната й коса падаше по раменете й, а цялото й тяло бе нашарено с белези от камшик. Джак се приближи, за да я огледа по-добре.

— Твоя ли е? — попита мъжа, който стоеше пред нея с камшик в ръка.

Мъжът кимна.

— Искаш ли да те сменя?

Джак обикновено предпочиташе да се забавлява с по-стари жени — жени с увиснали гърди и с руси косми, тъй като си представяше, че на майка му са точно такива. Но в мрачно осветеното помещение можеше да си представи, че жената, разпъната на стената, е Дани ди Портанова. Дани, разбира се, беше много по-хубава, но ако присвиеше очи… ето я, стои пред него. Завързана, окована, изцяло негова.

Приближи още малко и прошепна:

— Искаш аз да го направя, нали, Дани?

Замъглените от наркотици очи на момичето леко примигнаха, когато той вдигна кожения камшик и се прицели…

 

 

Бъни лежеше на леглото си сред смачканите памучни чаршафи на „Графиня Дани“, сред възглавниците и одеялата, и безцелно превключваше телевизионните канали. От три дни не правеше нищо друго. Гледаше телевизия и седеше във ваната, за да излекува раните, които й бе причинил Стан. Беше се обадила в офиса и бе уведомила секретарката, че е болна от грип. Беше сигурна, че изобщо не ги е грижа за нея. Вече бе повече от ясно, че на никого в „Графиня Дани“ не му пукаше за Бъни Хестър. На никого, освен на нея самата. Особено пък на Дани. Тя, разбира се, бе позвънила този следобед, за да чуе как се чувства Бъни.

— По-добре — бе й отговорила Бъни, едва успяла да прикрие обхваналата я ярост. — Но се боя, че не съм достатъчно здрава, за да дойда на връчването на наградите „Коти“.

— О, не се безпокой за това. Погрижи се за себе си и гледай да оздравееш — опита се да я успокои Дани.

— Благодаря, ще го направя — й бе отговорила Бъни.

Не възнамеряваше в никакъв случай да ходи на награждаването на тази кучка. Това, което вече бе направила за Дани, беше повече от достатъчно. Пулсиращата болка в ануса й бе красноречиво доказателство за това. И какво бе получила в замяна? Само болки и унижения.

Докато беше жива, нямаше да забрави унижението, което бе изпитала, докато лежеше с гол задник на масата за прегледи и се опитваше да обясни от какво са нараняванията й. Срамът, който бе изпитала при този преглед, беше по-голям дори и от самото изнасилване.

Дани бе виновна за всичко. Дани, която така отчаяно искаше да получи договора за „Прелъстителите“.

Бъни захвърли дистанционното и взе последния брой на Вог, който секретарката й бе пратила заедно с останалата поща. Може би списанието щеше да отклони вниманието й от проблемите й. Но не бе отгърнала и три страници, когато лицето на Дани й се усмихна от една реклама на чаршафи. Тази кучка! Тази неблагодарна кучка! Бъни бе работила толкова упорито. И за какво? За да може Дани ди Портанова още веднъж да постигне зашеметяващ успех, да обере всички лаври и овации.

Отново я обзе необуздана ярост.

Захвърли списанието и погледна часовника си. Шест и тридесет. След няколко часа Дани щеше да се изкачи на сцената на Института за модни изкуства, за да приеме наградата си. А тя, Бъни, отново щеше да остане в сянка. Точно както бе ставало при много други подобни случаи. Последна трябваше да разбере за предложението за „Прелъстителите“… Не бе поканена на купона на Стан в Калифорния… Списъкът можеше да бъде продължен до безкрайност. Тя не бе нищо за Дани, нищо, освен един талант, който да експлоатира и изцежда.

Само че — стига вече!

Премигвайки от болка, тя се надигна несигурно от леглото, замъкна се в банята и пусна душа. Жалко, че Дани бе подценила Барбара Хестър. Много жалко, че не бе разбрала колко далеч е готова да отиде Барбара Хестър, за да заеме мястото си на върха, което й се полага по право. Време беше Дани ди Портанова да разбере, че не може повече да си играе с Барбара Хестър.

Бъни просто нямаше търпение да види изражението на лицето й.

 

 

Лимузината на Дани се насочи надолу по Седмо авеню към Института за модни изкуства. Дани тръсна няколко пъти глава, за да оправи къдриците, които падаха свободно по гърба й, а след това пооправи вечерната си рокля от червена коприна без презрамки — гордостта на новата й колекция, която щеше да представи скоро на публиката.

В началото смяташе да си сложи диамантената огърлица на Ван Клиф, която Нино й бе подарил по случай петата годишнина от сватбата им, но след това се отказа. Въпреки че притежаваше диаманти, смарагди и рубини на стойност стотици хиляди долари, в момента, в който бе преживяла трепета на удоволствието, че може да си ги позволи, беше решила, че те не подхождат на стила й. Дани предпочиташе фалшивите диаманти, гравираното злато, среброто, уникалните, единствени по рода си бижута и полускъпоценни камъни, които намираше в малки забутани магазинчета в закътани местенца.

Тази вечер не искаше аксесоарите да отвличат вниманието на хората от роклята й, която покриваше от тялото й точно толкова, колкото беше необходимо. Роклята беше секси, без да е пошла или неприлично вулгарна.

— Готова ли си, Дани? — попита я шофьорът щом наближиха Института.

— Всичко е наред, Джо.

— Тази вечер си по-красива от всякога.

— Благодаря, Джо! Щастлива съм. И предполагам, че ми личи? — Тя се усмихна и си помисли: Щастлива съм заради Кайл.

Той не можа да дойде с нея на церемонията, защото тази вечер започваха снимките му на новия филм. Но се надяваше, че ще свършат около десет и й беше обещал, че ще си бъде у дома, когато тя се прибере.

Животът едва ли би могъл да бъде по-хубав и обещаващ, отколкото беше в този момент.

 

 

Роберто ди Портанова бутна стола си напред и закопча предпазния колан, когато частният му самолет започна да се приземява на летище Кенеди в Ню Йорк. На коленете му лежеше специално конструирано куфарче от кафява кожа. Той се вглеждаше замислено в блещукащите светлинки на града, които проблясваха на мили под него, и разсеяно галеше меката като кадифе кафява кожа. В куфарчето лежеше разглобена пушка — същата онази пушка, която Карола фон Райх му бе подарила при съдбоносната им първа среща преди доста години.

Въздъхна като си припомни колко съблазнителна бе изглеждала тогава Карола в офиса му в Рим. Толкова красива! Толкова секси! Толкова упорита! Никога преди не бе срещал такава жена. Възбуждаше го така, както никоя друга преди или след нея.

Не беше разговарял с Карола от оня ден в Испания, когато я бе оставил да лежи на пода на вилата си с разкървавеното от плесницата му лице. Заради това, което бе казала за Нино, си бе заслужила шамара — че и повече дори. Беше се заклел, че между тях всичко е свършило. Че никога повече няма да се види с нея. Не искаше нищо повече от тази жена. Дори и да дойдеше и на колене да го молеше за извинение.

Нека само се опита да се свърже с него…

Седмиците минаваха без вест от Карола.

Толкова по-добре, мислеше си Роберто. Беше му писнало от подлите й номера.

Изтече един месец. После още един. Нито вест. Никакъв знак, че тя изпитва угризения и съжалява за разрива им.

И тогава, шокиран, той осъзна, че в действителност тя много му липсва. Колкото и да му беше трудно да го приеме, трябваше да признае, че той почти се бе влюбил в Карола. Знаеше, че трябва да я види отново. Тя, разбира се, ще трябва да му се извини. Но той беше сигурен, че ако й дадеше да разбере, че е готов да приеме извиненията й, тя щеше да се завърне с радост при него.

Беше готов дори, ако е необходимо, той да подготви сдобряването, като й се обади по телефона. Позвъни няколко пъти, но му отговаряха неизменно, че тя отсъства, че не могат да я намерят, че не знаят къде се намира.

Беше убеден, че това са чисти лъжи. Измамата беше твърде прозрачна. Това, което не разбираше, бе защо тя отказва да разговаря с него.

Може би искаше някакво писмено доказателство, че е готов да подновят връзката си. Но това, което бе замислил като приятелска, но сдържана бележка, се бе превърнало, в момент на слабост по време на дългия полет над Атлантика, в страстно любовно писмо, в което Роберто изливаше сърцето си пред Карола и я умоляваше отново да се върне при него.

Това бе единственият случай, когато Роберто почти се бе извинил на някого. Завърши писмото със страстен, прочувствен цитат от Данте и го изпрати по телекса от самолета до дома й в Залцбург.

Сега му оставаше само да чака отговора й.

Но най-напред трябваше да разреши проблема със снаха си.

 

 

Като носител на почетната награда на славата „Коти“, Реджи, естествено, беше поканен на церемонията. Но когато разбра, че Дани ди Портанова е измежду удостоените с тази чест, той отклони поканата и изстреля цял куп унищожителни обвинения срещу тези, които връчваха наградите.

Това било обида към предишните притежатели на наградата, включително и към него самия, беснееше той. Било нелепо дори да се помисли, че тя заслужава подобно отличие. Очевидно членовете на комитета били решили да принизят и опошлят церемонията. И той съвсем откровено си признавал, че сериозно се колебае дали да продължи да ги подкрепя финансово.

За нещастие обаче Реджи нямаше никакви други планове за вечерта.

В дните преди „Мегакорп“ календарът му бе изпълнен с ангажименти. Господин Реджи бе най-търсения, най-желания гост в града за коктейли или вечери. Онези, които навремето го бяха преследвали толкова неумолимо, за да задоволят снобските си амбиции, сега гледаха на него като на бизнесмен, продал за пари творческия си гений. Ако имаше нещо, което нюйоркчани боготворяха повече от парите, това са артистичната почтеност и творческа последователност. Все още пристигаха покани, но бяха много по-малко на брой.

Дамите, които преди умираха от желание да обядват с него, сега учтиво му махаха с ръка и се държаха на разстояние. Телефонът му не звънеше толкова често, колкото преди. Безвъзвратно бяха отминали дните, в които хората си съперничеха да бъдат поканени на някоя от вечерите му в тесен интимен кръг. Когато Реджи реши да се поогледа наоколо, забеляза други, по-хубави, по-талантливи мъже на Седмо авеню, които бързо се изкачваха към успеха.

Беше ужасен от мисълта, че скоро ще се превърне в минало, в реликва, с която просто щяха да парадират от време на време в името на модната индустрия.

Погълнат от тези ужасни мисли, Реджи си наля водка и включи телевизора, само за да види омразната му реклама за тоалетната хартия на „Господин Реджи“. Една наперена млада домакиня обясняваше на обожаващия я съпруг, че тоалетната хартия на „Господин Реджи“ е наистина много по-мека и абсорбираща от всички други видове.

— Докосни я, скъпи — каза тя, като търкаше рулото нагоре-надолу по бузата на съпруга си.

— Мека — призна мъжлето й. — Като теб. — Кадър на двамата в леглото.

Реджи едва не се разплака от безсилие. Франк Гладстоун дори не си бе направил труда да му покаже сценария за рекламите. А безвкусният и блудкав клип само още веднъж му напомни колко ужасно самотен се чувстваше откак Ра Ра се бе изнесъл. Чуваха се съвсем рядко, но Реджи предпочиташе да не го вижда. Беше му безкрайно болезнено да си спомня за всичките пари, които бе инвестирал в момчето, и то само за да бъде изоставен от този неблагодарен негодник. И въпреки това копнееше за него, надяваше се, че някой ден Ра Ра може да се завърне.

Взираше се безучастно в телевизионния екран, без да обръща никакво внимание на предаването. Хавлии и тоалетна хартия? Как се бе стигнало до там? Та той беше такава ярка звезда! Сега дори Мишел Бартън рядко си правеше труда да отговаря на обажданията му.

Животът може да бъде ужасно жесток, помисли си той. Надигна се от канапето и отиде да се изпикае. Докато се връщаше във всекидневната, му се стори, че чува гласа на Ра Ра. Сърцето му замря. Възможно ли бе? Но как…? Опита се да се успокои и влезе небрежно в стаята, готов да наругае Ра Ра, че влиза в къщата му без разрешение.

— Не можеш да постъпиш така с мен. Ще кажа на мама! — изпълнен с ярост крещеше Ра Ра на мъж, който изпълняваше ролята на по-големия му брат в новия сериал на NBC за група настоящи и бъдещи богаташи на Уол Стрийт.

Реджи се отпусна на един стол и неутешимо се загледа в екрана. Беше забравил, че шоуто на Ра Ра се излъчва тази вечер. Сега пък по-големият брат обвиняваше Ра Ра, че е неблагодарник, който мисли само за себе си.

И ще ми говори, че трябвало да се потопи в света на героя, помисли си Реджи горчиво. Това трябва да е било най-лесното прослушване, на което се е явявал.

Доколкото си спомняше от серията от предната седмица, в този епизод Ра Ра се люби с приятелката на брат си. Сърцето на Реджи се сви от болка. Превключи на новините в десет часа, където една репортерка говореше възторжено за наградите „Коти“.

— … и тазвечерната звезда, разбира се, е графиня Дани ди Портанова — обяви репортерката и на екрана се появи Дани, която излизаше боса от лимузината си.

Болката стана непоносима. Реджи се зачуди дали няма да получи сърдечен удар. С перверзна настойчивост продължи да слуша хвалебствията на репортерката по адрес на графинята, която успяла да превърне в свои почитатели и най-консервативните последователи на модните тенденции… успяла да преодолее личната си драма след смъртта на красивия си млад съпруг… а съвсем наскоро постигнала друг огромен успех с избирането й за дизайнер на „Прелъстителите“.

Последва кратко интервю със самата Дани, която дрънкаше нещо в смисъл, че била безкрайно поласкана от факта, че може да се присъедини към групата недостижими моделиери, на които се възхищавала преди години.

— Майната ти, кучко! — изкрещя Реджи. Натисна един бутон и телевизорът занемя. Притисна гърдите си с ръка. Тази жена беше истинска отрова. Тя го убиваше. Сиялото си сърце копнееше да накара „Графинята на Седмо авеню“ да замълчи веднъж завинаги.

 

 

Церемонията по връчването на наградите завърши с почести и бурни аплодисменти. Дани поостана, за да приеме поздравленията на приятелите и почитателите си и за последен път се усмихна пред телевизионните камери. Отново огледа публиката за Моника и забърза към лимузината си. Искаше да се прибере вкъщи колкото е възможно по-скоро.

Вкъщи при Кайл.

Само след няколко минути излязоха от парка и се насочиха по Сентръл парк уест. Дани изведнъж каза:

— Джо, би ли завил надясно по Кълъмбъс и Седемдесет и пета улица!

— Магазинът за сладолед, а?

— Настина ме познаваш добре. — Дани се засмя. Макар да изгаряше от желание да се прибере у дома, щяха да й са нужни само няколко минути, за да вземе малко сладолед за… после.

Лимузината намали пред боядисания в бяло и червено магазин и Дани, както обикновено, изхвърча от колата преди още Джо да е спрял напълно.

През изминалите няколко години Ъпър уест сайд и особено Кълъмбъс авеню бяха претърпели значителна промяна. Елегантно облечени хора в разкошни лимузини вече бяха често срещана гледка. Въпреки това повечето от минувачите изгледаха с изумление една от най-известните жени в града, която хлътна бързо в магазина за сладолед.

— Здрасти — поздрави Дани момчето, ученик от горните курсове, което стоеше зад щанда.

Момчето се втренчи нервно в красивата жена пред себе си.

— Мога ли да ви помогна? — Гласът му беше станал дрезгав от вълнение.

— Да, секунда само. — Дани се загледа в дъската на задната стена, на която бяха изредени видовете сладолед. Шоколадов или ванилов с бадеми? С ром и стафиди или с орехи? С малини и къпини или с праскови?

Опита се да си припомни какъв сладолед обича Кайл. Една вечер в Калифорния гледаха филм и ядоха ягодов сладолед в леглото. Изведнъж той изсипа ароматния сладолед на гърдите й и бързо ги облиза, докато той се топеше бързо около зърната й.

Не че се нуждаеха от някакви допълнителни стимуланти, за да възпламенят страстта си. Кайл бе успял да преодолее всички културни и емоционални различия между тях, беше успял да докосне сърцето й.

Краката й се подкосиха само при мисълта за усмивката му и за ласките на нежните му ръце. Каква късметлийка е, че го бе срещнала…

— Мадам…

Тя се изчерви.

— А… ще взема ягодов и ванилов с бадеми.

Плати на момчето, благодари му с усмивка и забърза към лимузината.

Пет минути по-късно колата спря пред „Дакота“.

— Лека нощ. Няма да ми трябваш до утре към единадесет часа — усмихна се Дани на Джо.

Пазачът на „Дакота“ отвори вратата на колата. Изглеждаше почти стреснат, че я вижда. Попита го дали господин Лорд вече е дошъл.

— Не — смънка той.

Разочарована, тя прекоси вътрешния двор и взе асансьора до апартамента си. Сложи сладоледа в хладилника. Доволна беше, че бе освободила прислугата. Така тя и Кайл щяха да са сами в целия апартамент. Надяваше се, че той няма да се бави още много. Поколеба се дали да се изкъпе сега или да изчака, докато пристигне Кайл. Реши да си вземе само един душ. По-късно тя и Кайл биха могли да пият шампанско във ваната.

Докато се събличаше, си мислеше за Кайл. Погледна голото си тяло в огледалото и видя една фигура, която стоеше в сянката зад нея. Фигурата пристъпи крачка напред.

И тогава тя видя пистолета.

Грабеж! Някой се опитваше да я ограби. Трябва да запази спокойствие, не бива да губи контрол върху себе си.

Натрапникът направи още една крачка към малкото пространство, осветено от нощната лампа.

Беше жена, облечена в една от роклите, които бяха направили Дани милионерка.

— Трябва да те убия, Дани. Съжалявам. — Жената говореше със странен дрезгав шепот. — Наистина ужасно съжалявам.

— Пари ли искаш — успя да попита Дани. Разтрепераният й глас издаваше обзелия я страх. Не можеше да откъсне поглед от пистолета в ръката на жената. Не ме застрелвай, молеше се безмълвно. Моля те, не ме убивай!

Като се опитваше да спре да трепери, тя се обърна и пристъпи към жената.

— Какво искаш от мен? Как влезе тук?

Натрапницата отстъпи от светлината, продължавайки да държи пистолета насочен към Дани.

— Направо си влязох. Пазачът ме помисли за теб.

— Мога да ти дам всичко, което пожелаеш. Само не ме наранявай — започна да се моли Дани. Взираше се в полумрака и се опитваше да съзре лицето на жената. — Аз те познавам, нали? Коя си ти?

Жената вдигна пистолета и се прицели.

Без да мисли, Дани грабна роклята от леглото си и я хвърли в лицето на нападателката си. Скочи, блъсна се в нея, като се опита да грабне пистолета, който изхвръкна от ръката на натрапницата и се плъзна по лакирания под.

И двете жени се хвърлиха към него.

 

 

Снимките на Кайл се проточиха по-дълго, отколкото очакваше. Но в момента, в който режисьорът, който би работил цяла нощ, стига договорът с Кайл да го позволяваше, изкрещя: Това е всичко за днес! — той се хвърли в колата си и пое към Дани.

Пристигна до тях за отрицателно време. Съобщи името си на пазача, който рече: Тя ви очаква — и го пусна през електронно заключващата се вътрешна врата.

Изчака нетърпеливо асансьорът да стигне до петия етаж, а след това извади от джоба си ключовете, които му бе дала Дани. Тъкмо бе поставил първия ключ в ключалката, когато от вътрешността на апартамента долетя силен трясък.

 

 

Двете жени се търкаляха на пода, деряха се с ръце, ритаха се една друга. Нападателката сграбчи Дани за косата, но тя се хвърли напред по колене и най-накрая… пръстите й стиснаха пистолета.

Обърна се към жената, чието лице бе само на няколко сантиметра от нейното и която с обезумели от ярост очи се опита да избие пистолета от ръката й.

Останала без дъх, Дани отскочи назад.

— Моля те, не ме карай да го правя. — Дани ридаеше конвулсивно.

Жената се хвърли отново.

— Моля те, недей — примоли се Дани и се прицели несигурно.

 

 

Кайл чу изстрела и като изкрещя името й, бясно се затича към спалнята й. Намери я седнала гола на прага на стаята да хълца неудържимо върху тялото на някаква жена. Един пистолет лежеше на пода до тях. Роклята на жената бе напоена с кръв. Големите й сиви очи бяха широко отворени, а кичури от дългата й коса закриваха долната половина на лицето й.

Разплакана, Дани отмахна косата настрани.

— Дани… — Жената шептеше едва-едва и се давеше в собствената си кръв.

Дани се наведе по-близо, за да чуе думите й.

— Дани, обичах те толкова много!

— Съжалявам — изхлипа Дани. — Никога не съм… — Внимателно махна перуката и погали челото на Джак Андрюз.

— Твърде късно, Дани. Но ти щеше да ме… напуснеш. — Той пое с мъка дъх. — А щом аз не можех да те имам, тогава никой друг не трябваше да те притежава. — Думите му едва излизаха от устата.

Отново се закашля и от устата му потече още кръв.

А след това очите му бавно загаснаха и той се пресели в отвъдното.