Рустем Валаев
Легенди за скъпоценните камъни (7)

„Мария“

Целият добив на диаманти в Южна Африка, тяхната обработка и реализация през последните 70 години се намирали в разпореждане на концерна „Ротшилд“, който погълнал почти всички тръстове и синдикати, занимаващи се някога с цялото това доходно дело. На европейските и американските пазари попадало ограничено количество скъпоценни камъни, основният запас се съхранявал в сейфовете и складовете на концерна. Той определял цената на брилянтите. За изкуствено създаване на ажиотаж^[1] скъпоценните камъни в някои от страните се продавали по-скъпо, в други — по-евтино. Това давало възможност на борсовите посредници и комисионерите да уреждат търговските си сделки. Ако случайно в бижутерските магазини на столиците постъпвало по-голямо количество скъпоценни камъни, положението на борсата се променяло и цената на брилянтите спадала. Чрез повишаване и понижаване на акциите на диамантения концерн борсовите магнати трупали огромни печалби.

Неочаквано над банкерския дом на Ротшилд и сие надвиснала опасност — появил се силен конкурент, който объркал всички сметки на концерна. През 1954 г.‍ в Якутия, в басейна на левите притоци на река Лена били открити първични находища на диаманти, които високо се котирали на европейските и отвъдокеанските пазари. Но най-страшно за концерна се оказало това, че якутските диаманти били открити не в наносни пясъци и шисти, а в кимберлитови тръби. Това означавало, че там може да се очаква откриването на голямо количество диаманти, и то вероятно от най-едрите. Освен това моментално отпаднал такъв солиден купувач на технически диаманти, какъвто бил Съветският съюз. Това силно се отразило върху бюджета на концерна. И действително след създаването на обогатителни фабрики в селищата Мирни и Айхал цялата рудодобивна промишленост на Съветския съюз преминала на отечествени диаманти.

В кимберлитовата тръба „Мир“ и на други места в зоната на вечната замръзналост били намерени такива едри диаманти като „Възход“, „Вилюйски“, „Валентина Терешкова“ и „Мария“. „Мария“ — диамант с тегло 106 карата — бил наречен на името на Мария Коненкина, която открила този скъпоценен камък. Ако за най-големите финансисти в света откриването на кимберлитови тръби в Крайния север било нещо невероятно, то за съветските хора тези открития не могат да се нарекат неочаквани. Още в средата на XVIII в. гениалният руски учен М.‍ В.‍ Ломоносов изказал следната мисъл: „От много данни заключавам, че и в северните страни природата цари нашироко и богато… Представям си онези времена, когато на север са се въдели слонове и треви от южните земи, затова не можем да се съмняваме, че там е могло да се образуват елмази, рубини и други безценни камъни.“ Изминали повече от два века и в Якутия били открити първични диамантени находища. Повечето геолози в царска Русия предполагали, че главните залежи на този скъпоценен камък трябва да се търсят в Урал. През 1929 г.‍ именно там, в околностите на Бисертския завод, било открито първото диамантено кристалче. Намерило го 14-годишното момче Павел Попов. По-късно в кварцовия чакъл и златоносните залежи на Урал били намирани още дребни диаманти.

Има сведения, че в кунсткамерата^[2] на Петър I, създадена от него в Петербург през 1718 г.‍ за съхраняване на всякакъв вид „раритети“ и „натуралии“, имало само един диамант. Интересно е да се отбележи, че когато Иван Грозни показвал своите скъпоценности на англичанина Хорсей, му казал: „Елмазът със своя блясък е по-скъп и по-цепен от всички останали скъпоценни камъни. Той укротява яростта и сластолюбието, дава въздържание и целомъдрие. Аз никога не съм го обичал.“

Но да се върнем към якутските диаманти. Още през 1940 г.‍ професор В.‍ С.‍ Соболев писал: „Ако в СССР бъдат намерени диаманти, това ще стане в Сибирската платформа^[3].“ И действително предположението на съветския учен се оправдало. На 21 август 1954 г.‍ геологът Лариса Попугаева и работникът Фьодор Беликов, работейки в тундрата при изключително трудни условия, намерили дребни тъмночервени кристалчета пироп — задължителен спътник на диамантите от първичните находища. Те пресичали рекички и блата и дълго бродили подир ту появяващата се, ту безследно изчезваща „червена диря“ от пиропови кристалчета, за да търсят този богат на алуминиев окис минерал от групата на гранатите^[4], и в края на краищата достигнали заветната цел. На върха на един от хълмовете открили яма, подобна на вулканичен кратер. В една от взетите проби намерили 5 диамантени кристалчета. Така била открита първата диамантоносна кимберлитова тръба в Съветския съюз. Щастливите откриватели я нарекли „Зарница“^[5].

Сега в Якутия светят със синкаво сияние десетки такива диамантоносни „зарници“, открити от самоотвержените съветски геолози.

Не е далеч времето, когато руските диаманти ще затъмнят древната слава на скъпоценните камъни от Голконда и Южноафриканската република.

Якутите разказват следната приказка.

Летял веднъж лебед — бял, пребял, — толкова бял, че приличал на бяло облаче. Летял от юг на север над Вилюйските планини, към далечните реки, които със сребристата Лена се преплитат като еленови рога. Изведнъж в лазурното небе се извил сокол-скитник и полетял след лебеда. Видели това катеричките, заскачали по боровете и си зашепнали:

— Ама че глупав сокол! Нима може да се справи с толкова силна птица?! Та лебедът с един удар на крилото може крака на елен да счупи, а с клюна си главата на сокола като нищо ще откъсне.

Маха лебедът с крила, сякаш вятър развява шатрите тойонски^[6] и все по-високо и по-високо се издига в небесата. Извил се соколът над лебеда и като камък се спуснал върху него, но не успял да сграбчи птицата-великан, а само раздрал гърба й. Полетели бели пера из широката тайга, по изумрудената трева. А лебедът лети по-нататък, не променя пътя си. Само от дълбоките му рани капе кръв върху мъха и храста багулник, а той се спуска все по-ниско и по-ниско към земята. Изминал така лебедът половината от пътя и паднал мъртъв на високия хълм. А соколът изостанал назад — изглежда силите не му стигнали да го преследва докрай. Разнесли буйните ветрове белите лебедови пера из цялата огромна тундра, зимата ги погребала под сипкави снегове и те се превърнали в елмазени кристалчета, а капките лебедова кръв — в пиропови зрънца.

Оттогава, който намери такива кървавочервени камъчета, той близо до тях и елмаз ще открие.