Рустем Валаев
Легенди за скъпоценните камъни (1)

Първа новела
Легенда за „Санси“

От всички скъпоценни камъни като най-ценен се смята диамантът (елмазът). Той прелива във всички цветове на дъгата и е по-твърд от останалите. Думата диамант (както и елмаз) произлиза от гръцката дума „адамас“, което значи „непреодолим“, „непобедим“.

Арабите имат такава легенда.

Отдавна, много отдавна, когато Синият Нил бил толкова широк, че дори крокодилите не можели да го преплуват, Златото заспорило с Диаманта кой от тях е най-благороден и най-силен на Земята.

— Аз! — казало Златото. — От мен отливат корони за султаните, шаховете и кралете, цариците носят ковани златни гривни на нежните си ръце, златни пръстени украсяват тънките им като тичинки на лотос пръсти. Заради мен на Земята е пролята толкова много кръв, че с нея би могло да се напълнят всички кладенци на света и езерото Чад. Ти, Диаманте, си само нищожен придатък към моята златна слава.

— Лъжеш се, Злато — възразил Диамантът, — заради мен също са се водили кръвопролития войни, аз също крася троновете, скиптрите и пръстените на фараони, раджи и шахини.

— Е щом е така, хайде да попитаме Слънцето, което е по-могъщо и по-ценно от нас — предложило Златото и те се обърнали с въпроса си към вечното светило.

— Не ви чувам — отвърнало Слънцето. — Приближете се още и ми разкажете за какво спорите там на вашата угаснала звезда.

Тогава Златото и Диамантът тръгнали по Млечния път и се приближили към Слънцето. Изведнъж Златото почервеняло, после побледняло и като се стопило, се изляло на Земята като златен дъжд. А Диамантът се върнал обратно също такъв блестящ и твърд, какъвто бил и по-рано. Оттогава Златото вече никога не спорело с Диаманта, като му отстъпило веднъж завинаги „палмата на първенството“.

А сега нека преминем от легендата към истината.

Легендарният диамант „Санси“ бил намерен в Източна Индия през 1064 г.‍ по време на царуването на императорите от династията Чола, когато Централна Индия била управлявана от Вира Раджендра.

Прозрачен като сълза, диамантът „Санси“ нямал никакви пукнатини, нито впръсквания и тежал, преди да бъде шлифован, 101 и 1/4 карата^[1]. Намерил го идващият с керван от Голконда^[2] търговец на име Джагатунга. Като пристигнал в Ахмеднагар, търговецът се явил пред султана и разменил находката си за два млади слона, 12 необяздени камили и 80 златни монети.

Но Вира Раджендра не можал дълго да се любува на прекрасната „игра“ на цветовете на диаманта. Скоро на престола се възкачил Адхираджендра и всички скъпоценности на рода заедно с несравнимия „Санси“ станали собственост на новия султан. По-късно скъпоценният камък попаднал в династията на Гуламидите и така от поколение на поколение, от един раджа към друг най-после се оказал у Кутб уд-дин, след което изчезнал от хазната на султана. Заедно с него изчезнал и великият везир. Дълги години не се чуло нищо нито за везира, нито за „Санси“. Едва през 1325 г.‍ султан Мохамед от династията на Туглакидите купил този диамант срещу голяма сума от неизвестен чуждестранен търговец.

Тъй като се охарчил за покупката на скъпоценния камък, султанът решил с едно махване на ръката да оправи паричните си проблеми. Хазната на Мохамед и без това вече доста била изтощена от непрекъснатите войни и непосилните разходи за строежа на дворец от позлатени тухли.

За да излезе от това затруднено финансово положение, султанът пожелал да въведе нещо ново, неизползувано дотогава в Индия от нито един шах — да пусне в обръщение медни монети.

През XIII в. в Персия и Китай вече се използували бронзови и медни монети и Мохамед без съмнение знаел това. Пренебрегвайки съветите на великия везир, който искал да предпази султана от рискованата стъпка, Мохамед наложил идеята си. Той обявил на населението, че пуснатите от него бронзови и медни монети ще бъдат в обръщение наред със златните и сребърните. Това неразумно мероприятие довело до там, че много от жителите на столицата претопили всичките си домакински съдове — легени, черпалки, кани за вода, чайници, подноси в нови лъскави монети, които по нищо не се отличавали от сечените в султанския монетен двор. Индийците скрили златото и среброто и започнали да плащат данъците както с държавни, така и с отлети от самите тях фалшиви монети.

И всичко това се извършвало при най-строго спазване на пазарните закони, за което постоянно следял главният управител на пазарите шахне-и манди, докато самият султан ежедневно определял цените. За най-малкото повишение на цената на зърното наказвали понякога дори и управителя на пазара с 20 удара с бич.

В края на краищата, когато пазарът бил наводнен от медни и бронзови монети и чуждестранните търговци отказали да ги приемат, султанът разбрал, че страната е залята от фалшиви монети. Тогава той издал заповед за изземане на медта от обръщение и за замяната й със злато и сребро. Така докрай била разорена и без това обеднялата султанска хазна, която пострадала особено много след като Мохамед купил диаманта „Санси“.

Съществува още една версия за това, как знаменитият „Санси“ попаднал у султан Мохамед. Ако се вярва на нея, през 1325 г.‍ скъпоценният камък се намирал в основателя на династията на Туглакидите Гияс уд-дин, който през пролетта на същата година нападнал Бенгалия. Докато султанът бил в поход, синът му Мохамед в желанието си да завладее в отсъствието на баща си ненадминатия диамант преровил всички съкровищници и скривалища на скъпоценности, но безценният камък липсвал. От шейха той узнал, че когато султанът тръгвал на поход, взел със себе си „Санси“ като талисман.

Като научил за скорошното завръщане на баща си, Мохамед решил да устрои тържествено посрещане на победителя на Бенгалия. По пътя от Афганпур към Делхи той построил ротонда с позлатен купол, поддържан от бамбуков стълб, издигнат в центъра на зданието. Тук бил поставен и прочутият паунов трон на Великите Моголи^[3], украсен със скъпоценни камъни. В предната част на ротондата висели мечове и се развявали знамена, а цялата задна част била гъсто обвита с млади палмови клони — любимо лакомство на индийските слонове. Широките листа, висещи от купола до самия под, преграждали достъпа на слънчевите лъчи в ротондата и дарявали завърналия се победител и приближените му със сянка и прохлада. Когато гостите станали от богатата трапеза и се разположили на ливадата край пътя, а султанът останал да си почива в трона, Мохамед поискал разрешение от баща си да устрои тържествено шествие на бели слонове около ротондата.

Доведените от Делхи гладни слонове спокойно заобиколили предната част на ротондата, но щом видели младите палмови клони, се спуснали към тях с такава бързина, че единственият стълб не издържал и позлатеният купол рухнал на земята, като погребал под себе си основателя на династията на Туглакидите.

Безмълвен свидетел на гибелта на Гияс уд-дин станал диамантът „Санси“, вграден в малка сребърна подкова, висяща като талисман на гърдите на султана. Това се случило близо до Делхи през 1325 г.‍, както ни уверява известният арабски пътешественик Ибн Батута, автор на книгата „Сафарнаме“.

Така коварният Мохамед завладял диаманта „Санси“.

Невъзможно е точно да се установи къде, у кои султани, махараджи, шахове и раджи се е намирал този диамант през следващите 150 години. За това време той бил собственост на 7 владетели от династиите на Саидидите и Лодидите, като ту се появявал в целия си блясък на придворните тържества, ту срамежливо се криел като талисман в поясите на суеверни пълководци, отправящи се в смъртен бой. По едно време бил пуснат слух, че уж диамантът е станал собственост на персийския шах. Това обаче не е истина — „Санси“ никога не е бил в Иран.

През 1473 г.‍ „Санси“ попаднал у Карл Смели. По какъв начин, от кого и кога е бил изнесен от Индия — това е неизвестно.

През 1475 г.‍ некоронованият крал на Бургундия дал диаманта „Санси“ за шлифоване на фламандския шлифовчик на скъпоценни камъни Лудвиг ван Беркен. След бижутерийната обработка диамантът изгубил 48 карата, но затова пък придобил двойна брилянтова шлифовка с 32 стени. Сега „Санси“ тежи 53 и 1/3 карата. Този диамант никога не е бил подлаган на тройно шлифоване, но въпреки това, запазвайки елипсовидната си форма, има много по-силен блясък в сравнение с други уникални брилянти, притежаващи по 64 стени.

Карл Смели платил на шлифовчика за труда му 3 хиляди златни форинта.

Пренесен от Азия в Европа, „Санси“ станал достоен конкурент на прочутите брилянти, вградени в кралските корони. Разбира се, че в Лондон, Париж, Мадрид или Рим в онези времена „Санси“ можели да купят и кралят на Франция Людовик XI, и бъдещият английски крал Хенрих VII, но Карл Смели грабнал брилянта пред очите им.

Херцогът на Бургундия бил човек с предразсъдъци, който твърдо вярвал в неписания закон на арабите, влязъл по-късно в „Книга за свойствата“. „От две воюващи страни победителка излиза онази, която притежава по-тежък диамант.“ Вероятно именно по тази причина Карл Смели носел със себе си при всички военни походи съкровищата си в медни, непробиваеми от куршумите кутии. Тъй като нямал намерение да крие от никого, а може би дори в желанието си да се похвали с новата си придобивка, Карл Смели поръчал на същия този бижутер шлифовчик Лудвиг ван Беркен да освободи „Санси“ от предишната му рамка и да вгради скъпоценния камък в неговия издраскан от сабите метален боен шлем.

Херцогът на Бургундия, фантазьор по манталитет и натура, мечтаел за грандиозни завоевания и за създаването на нова държава, простираща границите си от Северно до Средиземно море. С тази цел той водел войни и с Франция, и с Швейцария.

Има легенда, че уж преди да започне едно от безбройните сражения, в които участвувал Карл Смели, военачалникът на швейцарските и наемните войски, познавайки високомерния надут характер на талантливия пълководец и желаейки да се избави от него, му предложил чрез парламентьор да не се встъпва в кръвопролителен бой, а въпросът за победата да се реши чрез единоборство, така както някога бил решен той между юдеите и филистимляните чрез двубоя между Давид и великана Голиат.

Карл Смели дал съгласието си и поискал от страна на швейцарците да излезе най-опитният дуелист, а от бургундците, както очаквал военачалникът на наемните войски, щял да се сражава самият херцог.

Карл смели излязал на полесражението на кон и се срещнал с противника си, който яздел арабски дорест жребец.

Като се разминал с врага си в галоп, херцогът рязко обърнал коня и заел бойна позиция точно срещу палещото, заслепяващо очите слънце. В същия миг из целия фронт се понесли възгласи на удивление. Не само офицерите, но и войниците от двете армии разбирали, че като заема позиция срещу слънцето, Карл Смели допуска сериозна грешка. А когато противниците се приближили и херцогът започнал да клати глава като кон, на който са турили юзда, неудържим смях избухнал не само в стана на врага, но и в редиците на бургундската армия.

Но какво било учудването на войниците, когато швейцарският боец отначало замижал, после започнал да мига и накрая закрил очи и с двете си ръце.

Като използувал не приказно вълшебство, а естествените свойства на брилянта „Санси“, Карл Смели ослепил врага с отразените слънчеви лъчи и пронизал гърдите му с шпагата си.

Продажният кондотиер^[4] обаче не удържал на думата си за решаване изхода на битката чрез единоборство и встъпил в бой с бургундските войски. И в това сражение херцогът излязал победител.

Обезпокоени от военните успехи на Карл Смели, кралете на Франция, Италия и Швейцария подкупили кондотиера Кампобасо, сражаващ се на страната на бургундския херцог.

В битката при Нанси през 1477 г.‍ този подкупен от кралете италианец изменил на херцога. Спасявайки се с бягство, Карл Смели изгубил от шлема си своя талисман „Санси“. Само няколко минути след това херцогът на Бургундия бил убит в неравен бой. Един швейцарски войник намерил брилянта, паднал на заледеното поле. Без да разбира предназначението на камъка, той започнал да го използува вместо огниво. Алпийските стрелци съчинили за този куриозен случай песничка, в която на всички швейцарски млекарки се препоръчвало да палят огъня в огнищата по същия удобен начин.

Кондотиерът отнел брилянта от войника и го продал на испански негоциант^[5] за незначителна сума.

От този ден нататък „Санси“ преминавал от един собственик в друг с такава бързина, че понякога не може да се установи къде и у кого се е намирал в един или друг период.

Негоциантът продал камъка на португалския крил Алфонс Африкански. Крал Алфонс водел скъпо струващи завоевателни войни с туземците в бъдещите португалски колонии, затова неведнъж залагал и презалагал брилянта „Санси“ на лихвари и банкери, а после го продал на някакъв маркиз. Той на свой ред препродал скъпоценния камък на Николай Харлей Санси, от когото брилянтът получил името си.

Тъй като барон Санси бил в приятелски отношения с Хенрих III — последния потомък от династията Валоа, — по молба на френския крал той нееднократно залагал брилянта срещу големи лихви, както правел на времето крал Алфонс, а кралят изразходвал стотиците хиляди франкове, получавани от лихварите, за облекло на войниците и за въоръжаване на армията с нови топове и мортири^[6] последен образец.

Вследствие на крайно нередовните изплащания на лихвените проценти от страна на краля Николай Харлей Санси така се забъркал в паричните си дела, че бил принуден да отстъпи брилянта на Хенрих III, като му предостави сам да се оправя в сложните сметки с лихварите.

Последният монарх на Франция от династията Валоа продал една перлена огърлица на майка си Екатерина Медичи и най-после откупил брилянта „Санси“, като отново го превърнал в талисман.

По-късно „Санси“, окачан на гърдите на френски монарси, на два пъти бил обагрен с кръвта им. За първи път това се случило през 1589 г.‍, когато Хенрих III бил убит от монаха Клеман под предлог, че кралят поддържа хугенотите, а след това през 1610 г.‍ при убийството на Хенрих IV от католика-фанатик Раваляк.

За това, кой е стоял зад гърбовете на убийците, историята скромно премълчава. „Санси“, както и по-рано, си оставал само ням свидетел…

По-късно брилянтът попаднал в короната на френските крале и, както твърдят историците, някои придворни видели „Санси“ при коронясването на Людовик XVI.

В дните на Френската революция през 1792 г.‍ малко преди екзекутирането на Людовик XVI скъпоценният камък изчезнал безследно, както и всички останали скъпоценности на френския двор.

Може би именно по този повод знаменитият френски поет Беранже е написал стихотворението „През 2000-та година“ с рефрен:

„Дайте милостиня на правнука на френските крале.“

При Наполеон I били намерени всички скъпоценности на френския двор с изключение на брилянта „Санси“.

Наполеон, който бил любител на златни табакери, инкрустирани с емайл, на старинни ковани пръстени със скъпоценни камъни и носел като талисман на дръжката на шпагата си прочутия брилянт „Пит-Регент“, тежък 137 карата, се заинтересувал от изчезването на „Санси“. За издирването на скъпоценния камък той извикал при себе си ловкия и енергичен шпионин с прякор Блейуайз, владеещ много европейски езици, а също така и изкуството мигновено да променя външността си, което по онова време се смятало като нещо много съществено и важно за лица с подобна професия.

Бонапарт предложил на Блейуайз да замине за Виена, където уж се продавал брилянт, приблизително равен по тегло на „Санси“, като едновременно с това пътьом разузнае от австрийците някаква важна военна тайна.

След два часа шпионинът, преоблечен като елегантна френска кокотка, напуснал Париж.

Като се завърнал от Австрия, той доложил на Бонапарт, че кафяво оцветеният петдесеткаратов брилянт, намиращ се у един от виенските банкери, няма нищо общо със „Санси“, а що се отнася до поръчението от военен характер, той носи на императора точно копне от интересуващата го карта.

Зарадван от съобщението, Наполеон възкликнал:

— Кажи какво ще искаш за това!

— Ваше Величество, бъдете така любезен да ме наградите с ордена на Почетния легион — отговорил шпионинът.

Наполеон се намръщил и казал рязко:

— Пари колкото искаш, орден — никога!!!

Същата вечер Бонапарт с възмущение разказал на маршал Ней (който впоследствие на два пъти изменил първо на Наполеон, а после и на Бурбоните и бил разстрелян по тяхна заповед) за молбата на шпионина и добавил:

— Парите са си пари, орденът си е орден, а шпионинът си е шпионин!

Десет години след смъртта на Наполеон из Париж се разнесъл слух, че П.‍ Н.‍ Демидов^[7] — праправнук на известния собственик на невянските и нижнетагилските железопреработвателни и медодобивни заводи, станал притежател на брилянта „Санси“ с тегло 53 и 1/3 карата. Както се изяснило в съда, според обвинението, предявено от френското правителство и компрометиращо търговското достойнство на Демидов, този камък бил купен чрез посредничеството на бижутера Марион Бургиньон от парижкия комисионер Жан Фриделайн за 500 хиляди франка.

Това обвинение за покупка на явно открадната вещ подкопавало авторитета на търговската къща на Демидови.

Обвиняемият наел за свой адвокат най-добрия юрист на Франция.

Чрез всички позволени от юриспруденцията средства — извъртания и канцеларщина — прочутият адвокат месец след месец и година след година отлагал слушането на „делото за покупка на краден брилянт“.

Най-после, ако се вярва на слуховете, разпространявани по онова време сред парижкия бомонд, в съда се явила херцогиня Берийска. С блестяща диадема на главата, обсипана с цейлонски сапфири, херцогинята заявила, че „Санси“ е един от нейните фамилни брилянти и че тя е продала този скъпоценен камък чрез подставено лице, тъй като не искала да компрометира името си с тази търговска сделка.

На въпроса на съдията как брилянтът, принадлежащ на френската корона, е могъл да стане частна собственост, херцогинята с достойнство отговорила:

— Людовик XVI подарил „Санси“ на моята баба.

Тази фраза послужила за пълно реабилитиране на обвиняемия, процесът бил прекратен и скъпоценният камък станал законна собственост на П.‍ Н.‍ Демидов.

Злите езици говорели, че версията, съчинена от херцогиня Берийска за романтичните отношения на покойната й баба с Людовик XVI, струвала на Демидов още 150 хиляди франка.

В продължение на много години „Санси“ бил собственост на милионерите Демидови, а след това преминал в семейството на Андрей Николаевич Карамзин, син на известния писател и историк Николай Михайлович Карамзин, основоположник на сантиментализма в руската литература и създател на 12-томната „История на Руската държава“.

Тази „смяна на местожителството“ на „Санси“ станала във връзка със сключване на брак — младата вдовица Аврора Демидова, родена Шернвал, се омъжва гвардейския офицер Андрей Карамзин и донесла със себе си в новото семейство платинова кутийка със скъпоценности. Сред купчината бисери, изумруди и александрити бил и брилянтът „Санси“, получен нея като наследство заедно с невянските и нижнетагилските железопреработвателни и медодобивни заводи.

Уникалният брилянт се намирал в дома на Карамзини от 1846 до 1917 г.‍, след което следите на този забележителен скъпоценен камък се губят.

Знае се само, че не е бил изнесен зад граница и се намира в Русия. Някога, когато отново бъде намерен, може би в Урал или в Ленинград, „Санси“ ще заискри в синкави отблясъци, както някога е блестял в шлема на бургундския крал Карл Смели.