Рустем Валаев
Легенди за скъпоценните камъни (17)

III. Главата, в която се говори за изпращането на най-големия диамант „Хиндинур“ в Делхи и за разбойниците, които нападнали кервана

В същия този ден, когато двамата конници препуснали обратно по пътя, водещ към крепостта, пред главните врати се приближил старец с тояжка и помолил началника на стражата да доложи на вожда на раджпутите, че верен и предан на раджата човек иска да говори с него по някаква важна работа.

Рана Ратан Сингх приел стареца в мраморния си дворец и като научил за лошите намерения на делхийския император, събрал старейшините си.

Повечето мъдреци се изказали против воденето на каквито и да е преговори с делхийския владетел, а изпращането на данък на Ала уд-дин Кхилджи сметнали като нещо унизително за раджпутите и цялата Раджпутана.

Тогава най-мъдрият от мъдреците Харнби станал и тихо казал:

— Искаш ли да усмириш зло куче, хвърли му кокал — така гласи една арабска поговорка. Предлагам да изпратим като подарък на Ала уд-дин Кхилджи онзи голям диамант „Хиндинур“, за който е надушил, и дано камъкът му преседне в гърлото.

Рана Ратан Сингх се съгласил с мъдрия съвет на Харнби и решил да изпрати в Делхи скъпоценния камък с верния си началник стража Венкаташвар и 9 войници, за да умилостиви Ала уд-дин. А Харнби продължил:

— Ако за едно нещо знае само един човек, това е добре, ако знаят двама — по-лошо, а ако са десет, тогава цяла Раджпутана ще научи за това и слухът ще полети над пустинята заедно с вятъра и пясъка и ще долети до ушите на разбойниците… Моля те, о, велики раджа, помисли над това, което казах.

Рана Ратан Сингх разпуснал старейшините, дълго седял край запаления светилник и като гледал в огъня, все мислел и мислел…

На сутринта стигнал до следното решение: за да не могат разбойниците в пустинята да отнемат скъпоценния камък от пратениците, трябва тайно да затворят в подземието четирима шлифовчици и да ги държат там дотогава, докато не направят от планински кристал копие на несравнимия „Хиндинур“.

След две седмици фалшивият камък бил готов и Венкаташвар с деветима конници охрана, с „Хиндинур“ и фалшивото копие тръгнали на път през безводната пустиня, като водели със себе си само две натоварени с храна и коприна камили.

На третия ден керванът бил нападнат от разбойници и главатарят им поискал от Венкаташвар скъпоценния камък.

— Какъв камък? — с престорено учудване попитал Венкаташвар. — Ти си чуден човек. Ако ми беше поискал три вързопа с най-хубава кашмирска коприна, щях да ти кажа — вземи ги, те са натоварени на втората камила. Но ти искаш нещо, което нямам.

— Лъжеш, чакал такъв! — извикал разбойникът и приковал с копието си крака на Венкаташвар към земята. С престорена мъка Венкаташвар извадил от устата си шлифован камък и го подал на главатаря.

Разбойникът го разгледал внимателно, близнал го и казал:

— Много е студен, за да бъде елмаз и ръбовете му са доста остри, докато при елмаза са полегати. Не се опитвай да ме излъжеш, ако не искаш да станеш с една глава по-нисък.

Тогава началникът на стражата разбрал, че някой от дворцовите слуги го е предал заедно с безценния „Хиндинур“.

Като издебнал удобен момент, началникът на стражата измъкнал копието от окървавения си крак и се нахвърлил върху главатаря на шайката. След Венкаташвар в бой се хвърлили неговите войници.

Сражението продължило само няколко минути. В неравната схватка загинали както храбрият военачалник на раджпутите, така и неговите войници. Само един от тях — Сункар — успял да избяга и да се спаси от неминуема смърт.

След пет дни, измъчен и останал съвсем без сили, той се добрал до каменните стени на Читор.

Щом влязъл в двореца, Сункар паднал на колене пред раджата и му разказал за сполетялото ги нещастие.

Рана Ратан Сингх му простил за малодушието, назначил го за началник на кервана и заповядал да донесат тялото на Венкаташвар в Читор.

Когато заповедта на раджата била изпълнена, Рана Ратан Сингх заповядал да разпорят с кинжал корема на убития от разбойниците военачалник. В стомаха на Венкаташвар намерили знаменития диамант „Хиндинур“, погълнат от него по време на схватката с разбойниците, заради който загинал заедно с осемте си храбри войници.

Рана Ратан Сингх отложил повторното изпращане на диаманта в Делхи до пролетта, когато в пустинята още не звънят звънчетата на керваните и по пясъчните дюни не бродят разбойнически шайки.

Последвалите събития обаче осуетили добрите му намерения.