Рустем Валаев
Легенди за скъпоценните камъни (18)

IV глава, от която читателят ще научи за стрелите с диамантени наконечници и за това, как мъдрецът Харнби намерил изход от безизходното положение

През ранната пролет на 1303 г.‍ войските на делхийския император Ала уд-дин Кхилджи обградили Читор. Нееднократните опити с щурм да завладеят столицата на раджпутите не се увенчали с успех. Войските на Рана Ратан Сингх отблъснали всички вражески атаки и нанесли значителни загуби на врага.

Военачалникът на делхийската армия Рамачандра бил принуден да премине към продължителна обсада на крепостта. След два месеца в Читор започнал глад. Войниците и жителите на града дояждали последните шепи ориз и убивали случайно оцелелите гълъби. В делхийските войски също настъпило брожение. Войниците роптаели, защото не разбирали каква причина е накарала Ала уд-дин Кхилджи да започне война с раджпутите. Изнемогващи от нетърпимия зной на слънцето, от сухия вятър, обгарящ лицата, вратовете и ръцете им, полугладни, те един по един напускали постовете и бягали в пустинята да търсят кервани, с които да се доберат до чужди земи.

Неочаквано от Делхи пристигнал самият император. След като се запознал с положението, той заповядал на селяните от околността да носят земя на върха на Южния хълм, за да стане още по-висок. Оттам делхийските войници щели да стрелят с лъкове и прашки по раджпутите, намиращи се върху назъбената стена на крепостта^[1].

Като научил за издигането на нивото на хълма, Рана Ратан Сингх по съвета на Харнби заповядал срещу неприятеля да бъдат изстреляни сто стрели с диамантени наконечници, като предполагал, че войниците на Ала уд-дин ще се сбият помежду си заради скъпоценните камъни. И действително още след първите пуснати от крепостта стрели с диамантени наконечници войниците на Кхилджи се нахвърлили върху скъпоценните камъни като лешояди на мърша. Заради няколко стрели, паднали сред най-гъстата част на войските, станало сбиване, което се превърнало в истинско сражение.

Раджпутите се възползували от този момент, хвърлили се в атака и нанесли съкрушителен удар на делхийските войски и само случайно пристигналото в този миг подкрепление от Делхи спряло натиска им и атаката била отбита.

С помощта на военачалника си Рамачандра и пристигналите от Делхи подкрепления Ала уд-дин Кхилджи възстановил реда в армията, а провинилите се войници заставил да носят кошници с пръст заедно със селяните на върха на Южния хълм. Когато хълмът се издигнал по-високо от всички кули на крепостта и тя станала достъпна за камъните и стрелите, Ала уд-дин изпратил пратеник без оръжие при владетеля на Читор.

Пратеникът заявил пред Рана Ратан Сингх, че владетелят на Делхи не иска от него никакъв данък — нито диаманти, нито ключовете на града, нито наложници, а желае само да погледне съпругата на раджата Падмини и ако скромното му желание бъде изпълнено, ще снеме обсадата на крепостта и ще се върне с войските си обратно в Делхи.

В първите минути Рана Ратан Сингх, приемайки подобно искане като оскърбително не само за себе си, но и за целия народ на раджпутите, възмутен от наглостта на Ала уд-дин Кхилджи, понечил да каже на палача да отсече главата на пратеника и да я издигне над крепостните врати, но се сдържал, като си спомнил за глада и нечовешките страдания, които изпитвали мирните жители на Читор.

Той обещал на пратеника да даде отговор на делхийския император на следващата сутрин и поканил при себе си своите мъдреци. Всички се явили в определения час и само най-мъдрият от мъдрите Харнби пристигнал с известно закъснение. Двама войника го внесли в залата върху паланкин, тъй като старецът вече не можел да върви без чужда помощ.

Когато вождът на раджпутите обявил пред старейшините дръзкото желание на делхийския император, всички в един глас започнали да проклинат Ала уд-дин, а един от тях даже добавил, че Кхилджи не е индус, а изрод и негодник.

После се възцарило мълчание, което продължило толкова дълго, че никой не забелязал как звездите угаснали навън зад прозорците и в залата през спуснатите бамбукови щори проблеснали първите лъчи на изгряващото слънце.

А в двореца на кралицата — рани, както я наричали раджпутите — Падмини цяла нощ се мятала върху пухкавите килими и копринените възглавници. Тя не можела да си обясни защо нейният възлюблен и повелител днес не дошъл при нея — цветовете на лотоса така и си изсъхнали по килимите, без да дочакат неговото идване…

Неочаквано без предупреждение в залата влязъл военачалникът и съобщил, че вражеският пратеник е дошъл за отговор.

Тогава Харнби, най-мъдрият от мъдрите, се надигнал в паланкина си и рекъл:

— Ние трябва да изпълним желанието на делхийския император Ала уд-дин Кхилджи.

Като чули тези думи, всички старейшини и самият Рана Ратан Сингх погледнали Харнби и решили, че старецът си е загубил ума.

Но Харнби спокойно продължил:

— Ние няма да покажем Падмини на Ала уд-дин, но въпреки това той ще я види.

Всички отново с още по-голямо учудване го погледнали, а един от старейшините тихо казал:

— Трябва не само навреме да се родиш, но и навреме да умреш, иначе умният човек може да се превърне в глупава камила.

— Прости ми, ти, о, най-мъдри от мъдреците — се обърнал към Харнби Рана Ратан Сингх. — Доколкото разбирам, ти предлагаш да измамим делхийския император и вместо Падмини да му покажем друга красавица. С това не мога да се съглася, тъй като, както ти е известно, раджпутите никога никого не са лъгали.

— О, велики раджа, ти не ме разбра добре. Предлагам ти не измама, а мъдрост, която ще спаси и теб, и нашия град от позор и безчестие.

— Тогава говори, Харнби, в какво се състои твоята мъдрост.

— Трябва да се направи така, господарю и повелителю мой, че Падмини да седи пред мраморния дворец… Да седи с открито лице край кристалния фонтан, а срещу нея на стената ще окачим огледало. Помниш ли голямото огледало в рамка от черно дърво със седефени дракони, което размени с асирийския търговец срещу шепа дребни елмази?

— Значи искаш да покажем на Ала уд-дин не Падмини, а само нейното отражение? — прекъснал го зарадвано раджата.

— Точно така, господарю! Ала уд-дин ще мине край Падмини и ще види само отражението й в огледалото, а това не е позор, нито пък безчестие. Какви ли не работи може да види човек случайно в огледалото.

При тези думи всички старейшини станали и се поклонили ниско на раджата и на най-мъдрия от мъдреците.