Рустем Валаев
Легенди за скъпоценните камъни (15)

I. От тази глава ще узнаете за какво говорил старецът с Ала уд-дин Кхилджи, кой е Рана Ратан Сингх и как в древни времена в Индия се добивали първите диаманти

Арабските коне с пръхтене, като извивали глави встрани, внимателно се промъквали през папратите и лианите. Ала уд-дин Кхилджи с верния си слуга се заблудили в джунглите по време на лова на леопарди. Конниците дълго бродили из непознатата местност сред палмите и гъстия бамбук.

Най-после успели да излязат на криволичещ път, проправен между скали и пропасти. Като усетили простора, конете препуснали галоп. Изведнъж арабският кон на Кхилджи започнал да куца и спрял.

— Какво се е случило, Чандра? — попитал Ала уд-дин.

— О, господарю — отговорил слугата, като огледал краката на неподкования кон на стопанина си, — намерих трънче в копитото на бедното животно. Никога по-рано не съм виждал такова трънче — блести като росна капчица на слънцето.

Кхилджи взел камъчето, разгледал го и казал:

— Ти си прав, Чандра. Това наистина е вкаменена роса и се нарича „алмас“, което на арабски значи най-твърдият. Сигурно тукашният раджа е загубил това камъче, докато е яздил пред нас по пътя. Виж насреща идва пътник с тояжка. Ще го попитам за владетеля на тези земи.

С тези думи Ала уд-дин пришпорил коня си и се приближил към стареца.

— Кажи ни, пътниче, чия е земята, която гази конят ми и по която вървиш с тояжката си?

— Тази земя — отвърнал старецът — се нарича Раджпутана и принадлежи на вожда на раджпутите Рана Ратан Сингх.

— Не го ли срещна по пътя си?

— Не, господарю. Не бих могъл да го срещна до пътя, защото великият Рана Ратан Сингх вече четвърта година как не излиза от своята крепост — град Читор.

— От кого се е изплашил толкова, та седи затворен?

— Вождът на раджпутите не се страхува от никого, дори и от великия повелител. Той отказа да плаща данък на Делхи, а крепостта на раджата е непристъпна — стените й са високи колкото три коня, поставени един над друг, и отгоре още два човешки боя, а са дебели колкото 16 двойни тухли.

— Но защо този храбрец седи в непристъпната крепост като рак-отшелник в каменната си дупка?

— Нашият раджа има красива жена. Тя е толкова прекрасна, че няма равна на себе си нито в Индия, нито във Финикия или в Сирия. Той се ожени за нея преди 3 години и оттогава не се разделят нито за един ден, дори за един час.

— А с какво още е богат твоят повелител? — с раздразнение попитал Ала уд-дин. — Дали има такива дворци и храмове, върху стените на които са изсечени изображения на хора, животни, колесници, конници и диви зверове, каквито притежава великият владетел на Делхи? Или може би е толкова богат, че може да купи хиляди слонове, камили и коне?

— Може — спокойно отвърнал старецът. — Надникни долу в тази пропаст, ездачо, и ще видиш снопове светлина във всички цветове на дъгата. Пропастта също принадлежи на моя повелител и в пепелта й лежат елмази, изхвърлени от земните недра. Те са безбройно много, нямат чет и цена! Само че е много трудно да се извадят оттам. Намериха се смелчаци, които се опитаха да се спуснат в пропастта, но нито един от тях не се върна обратно. Някои паднаха от скалите и изчезнаха в бездната, други загинаха, ухапани от отровните змии, с които гъмжи като мравуняк пропастта.

— Как тогава повелителят ти изважда, съкровищата? Или се задоволява с това, че богатствата на земите му се пазят от отровните змии? — със смях попитал Ала уд-дин.

— Не, господарю, има начин, благодарение на който всяка година в първите дни след месеца на дъждовете хазната на нашия раджа се попълва с едри елмази, извадени от дъното на тази пропаст.

— Но кой ги изважда, щом като твърдиш, че е невъзможно човек да се спусне долу?

— Рана Ратан Сингх има в Читор мъдреци и сред тях е най-мъдрият от мъдрите на име Харнби. Той е стар и очите му вече не виждат добре, но разумът му е ясен като онази звезда, дето свети в предутринната мъгла.

— И какво измислил твоят мъдър Харнби?

— О, това не станало толкова бързо, както ти се струва, господарю. Най-мъдрият от мъдрите мислил за това 33 дни и 33 нощи и най-после заповядал да заколят най-тлъстия овен, да го одерат и да хвърлят месото му в пропастта.

— Сигурно твоят мъдрец от Читор решил да принесе жертва на бога Вишну?

— Не — отговорил пътникът, — нашият най-мъдър от мъдрите решил, че ако хвърлят месо от тлъст овен в пропастта, застлана с пепел и елмази, камъните ще полепнат по лойта.

— Да, но щом оттам не могат да се извадят елмазите, как тогава ще може да се измъкне овнешкото месо с полепналите по него скъпоценни камъни?

— Точно там е работата, господарю, че Харнби е най-мъдрият от мъдрите. Преди 3 години, в деня на сватбата на нашия раджа рано сутринта в тази пропаст хвърлили овнешко месо, а надвечер Рана Ратан Сингх подарил на своята Падмини елмаз, голям колкото гълъбово яйце. Този елмаз блести, както никой друг камък в света, затова го нарекли „Хиндинур“, което значи „светлината на Индия“.

— Кажи ми името на храбреца, който изнесъл от пропастта скъпоценния товар.

— Той няма име, господарю. И съвсем не е храбър, защото веднага щом се издигне с товара си над планината, започват да го плашат.

— Но кой е той? Кълна се, който и да е, ако ще да е и най-презреният парий^[1], бих издигнал в негова чест мраморен паметник върху бронзов пиедестал.

— Господарю, ти можеш да сториш това. Трябва само каменоделецът да изсече от белия мрамор широки крила, а от черен мрамор — остри нокти и извит надолу клюн.

— Какво е това? Скален орел или лешояд?

— Нито скалните орли, нито лешоядите или морските орли, нито сивите и кафявите орли не се спускат в тази пропаст подир плячката, паднала от планината. Единствен само белият орел, който живее по снежните върхове на далечните Хималаи, веднъж в годината долита тук. Като забележи с острия си поглед плячката, лежаща на дъното на пропастта, той се издига високо в небето, прибира широките си крила и като камък се спуска в бездната, а там, долу разперва могъщите си крила край най-ниските скали и задържа безстрашното си падане.

— Благодаря ти, старче, за това, че ми разказа всичко. Когато имам време, ще видя елмаза на твоя раджа и неговата красива Падмини.

— Какво говориш, безумни човече! Нима не знаеш, че според законите на раджпутите всеки чужденец, който посмее да погледне жената на раджата, трябва да бъде обезглавен до настъпването на утрото? Така е било, така е и така ще бъде!

— Вашите закони не ме засягат!

— А ти кой си, та толкова непочтително говориш за моя раджа и за законите на раджпутите?

— Аз съм царят на царете, владетелят на Делхи, великият Ала уд-дин Кхилджи!

С тези думи конникът пришпорил коня си и препуснал заедно със слугата си, а старецът дълго гледал изпод червения си тюрбан отдалечаващите се ездачи.