Рустем Валаев
Легенди за скъпоценните камъни (11)

Седма новела
Легенди и предания за рубина

Рубинът е кървавочервен прозрачен корунд. Негов роден брат е сапфирът. Още в древността най-хубавите рубини се добивали в Индия, на остров Цейлон, а също така в Бирма и Тайланд (Сиам). Руското име на този скъпоценен камък е яхонт. Някои източни народи го наричат лал. Възможно е от думата „лал“ да е произлязла нашата дума „ален“. В Персия, Турция и други източни страни лал наричали също алмандина, граната и другите червени и розови камъни. По своята твърдост и стойност рубинът стои на второ място след диаманта.

Според поверията на източните народи „рубинът дава на онзи, който го притежава, силата на лъва, безстрашието на орела и мъдростта на змията. Той прави любовта и страстта по-силни. Рубинът никога не бива да се показва на децата и биволите, защото детето може да се изплаши от яркия му цвят, а биволът да се разяри.“

За рубина има много легенди и предания.

В една бирманска легенда за произхода на рубина се разказва за орела Лал, който живял оттатък река Иравади, високо в планините, в една пещера сред скалите. Лал бил красив и силен, затова не само птиците, но дори сърните, газелите джейрани и саблерогите антилопи избягвали да се срещат с него. А страшният бухал с острите нокти — този нощен разбойник — от сутрин до вечер прекарвал в хралупата си в старото тиково дърво, докато орелът летял над планините. Годините минавали, менели се посоките на реките, срутвали се в пропастта скалите, подкопавани от планинските ручеи, а на гърдите на орела се появили бели пера — предвестници на старостта. Сега той правел вече не 20, а само 10 кръга над планините, гората и сусамените полета. С всяка измината година Лал скъсявал радиуса на своя полет. А веднъж, когато поискал да се издигне високо в лазурното небе, разперил широките си крила, но не можал да се откъсне от земята. Тогава Лал разбрал, че наближава краят на орловия му век. Сега вече не можел да настигне никоя дива коза или сърна и се прехранвал, като отлитал в гората и опустошавал птичите гнезда.

Веднъж, като се връщал в пещерата, Лал видял бухала на съседната скала. Той дори не помръднал, когато орелът прелетял над главата му. Гордият орел учудено погледнал нахалната птица, но премълчал. Бухалът долетял още по-близо и му казал:

— Чуй, приятелю, хайде да говорим като равен с равен. Ти си вече стар, трудно си изкарваш прехраната. Съгласен съм да деля с теб мишките и земеровките, които улавям, само не закачай пиленцата ми.

Орелът си спомнил вечно ровещите се в праха гризачи. Сега му ги предлагали вместо планинските газели джейрани и дивите кози, които скачат по скалите и се крият в изумрудната зеленина. Той потръпнал. Станало му противно и срамно. Нищо не отвърнал орелът, а когато бухалът отлетял, Лал кацнал на ръба на пропастта, дълго гледал как елмазените звезди падат в бездната и мислел само за едно — дали е вярно онова, което веднъж му казала враната: по-добре да бъдеш мравка, пълзяща по земята, отколкото мъртъв тигър. „Не — решил Лал, — враната не е права. Трябва навреме да се родиш и навреме да умреш. Ето кое е основата на битието!“

Тогава орелът събрал последните си сили, издигнал се високо-високо в небето и там прибрал крила към тялото си. И всички птици и зверове видели как Лал, озарен от първите лъчи на изгряващото слънце, паднал върху острата скала и обагрил с кръвта си брега на река Иравади. Пръските от кръвта на орела се превърнали в блестящи прозрачни камъни. Така се появили най-красивите в света кървавочервени благородни бирмански рубини.

Но да се върнем сега към по-достоверни факти.

Алените корунди били любими камъни на царе и велможи. Известно е, че през 1777 г.‍ шведският крал Густав III поднесъл на Екатерина II доста едър рубин с отлично качество. Петър I подарил прекрасен червен корунд на Бранденбургския курфюрст^[1]. Сибирският губернатор княз Гагарин подарил великолепен рубин на княз Меншиков. Иван Грозни имал чудесни рубини, които ценял повече от останалите скъпоценни камъни, също като персийския шах Бахадур, който притежавал 175-каратов огненочервен рубин. Исторически известни са корундите на Мария Медичи и кралица Виктория. Последният сега се намира в британската корона.

Най-прекрасният кървавочервен рубин обаче притежавал един от Великите Моголи — падишах Акбар. Този скъпоценен камък бил намерен през 1569 г.‍ недалеч от град Агра в подножието на висока скалиста планина и тежал 240 ратиса, или 210 карата. Когато станал собственост на падишаха, рубинът не бил поставен в златна рамка, а му служел като талисман, с който не се разделял ни денем, ни нощем. В чест на знаменитата находка и на победите си владетелят на Индия решил да построи на върха на тази планина град, който да няма равен на себе си в света. Той събрал най-добрите архитекти на Индия и им заповядал да започнат работа. Като научил от главния архитект, че за построяването на многоетажните сгради с фрески, колонади, джамии, градски триумфални врати и други постройки ще са нужни 10 години, владетелят се намръщил:

— Градът да се построи за не повече от четири години.

Главният архитект се опитал да възрази, но Акбар не искал да го слуша:

— Ако градът не бъде построен за посочения срок, нека всеки строител предварително си приготви гробница по свой вкус.

За строежа на новия град били изпратени десетки хиляди роби, войници и пленници. Липсата на вода в планината не безпокояла индийския владетел. Започнал се строеж на действително най-красивия град в света, наречен от Акбар Фатехпур сикри, което в превод значи „град на победите“. Народът го нарекъл Мъртвия град. Строели го от червен камък и бял мрамор под наблюдението на самия владетел на Индия — Великия Могол падишах Акбар. Градът, казвал той, трябва да се превърне в непристъпна крепост, четириетажните му здания, джамии и панчмахали^[2] трябва да се виждат от много километри.

Архитектите изпълнили тези изисквания. Всички сгради се отличавали с въздушност, поразително изящество, величие и простота. За времето, когато се строял Фатехпур, Акбар успял да покори Малва и Раджпутан, Парват и Гуджарат. По-голяма част от победите си той приписвал на магическите свойства на своя талисман.

Когато видял новия град, царят на царете останал доволен — неговата мечта станала действителност. Цели три дни пирувал падишахът. През това време вода за миене и пиене носели от един кладенец в подножието на планината.

Но фонтаните, в които наливали вода, изсъхвали с поразителна бързина. Каменните здания се нажежавали като пещи под палещите лъчи на слънцето. Опитали се да посадят дървета, но безуспешно. Те веднага изсъхвали като цветя в безводна пустиня. Чак сега Акбар осъзнал грешката си в избора на място за град Фатехпур.

— Нека тук се заселят хора — заповядал Акбар. — Робите и пленниците ще им носят вода от кладенеца.

Самолюбивият владетел се опасявал най-вече от това, че слухът за мъртвия град ще се разнесе из страната, ще прехвърли границите й и ще стигне там, където зад Арабско море и Оманския залив има приказна страна с прочути градове като Шираз, Исфахан, Керман и Техеран, със студени извори и прозрачна ледена вода. Славата на Персия и богатствата на нейния шах дразнели властолюбивия Акбар.

Какво било възмущението му, когато научил, че един персийски пътешественик от името на своя шах предлагал на индийските архитекти твърде изгодни условия, за да построят на един от площадите в Техеран същата такава джамия, каквато имало в новия му град. Не, това никога няма да стане!

Акбар заповядал да отсекат главите на всички архитекти и строители на Фатехпур. Екзекуцията продължила през цялата нощ на главния площад в града, а на сутринта, когато първите слънчеви лъчи осветили каменните му плочи, те били кървавочервени като рубина на Великия Могол Акбар, покорителя на Индия, на нейните безкрайни простори от Хималаите до Индийския океан.

За съжаление това вече не е легенда, а история.

След смъртта на Акбар жителите напуснали безводния Мъртъв град. Придворните и приближените на Великия Могол го погребали с почести недалеч от Агра в местността Сикандър в четириетажна гробница. Над саркофага в мраморната стена бил закрепен прочутият диамант „Коинур“, което в превод от хинди значи „планина от светлина“.

С идването на англичаните в Индия един шотландски войник избил с щика си камъка от стената. „Коинур“ минавал от едни ръце в други, докато най-после бил изпратен в Англия.

Там „планината от светлина“ била разцепена на две и едната половина била вградена в английската корона, а втората — предадена в Британския музей. Що се отнася до знаменития рубин на Великия Могол, след похода на персийския шах Надир в Индия през 1737 г.‍ този камък заедно с други скъпоценности станал негова собственост и бил пренесен в Техеран. Там го поставили в една от бронзовите съкровищници редом със 175-каратовия рубин на Бахадур шах.

Изминали няколко века. Сега вече не източните владетели, а западноевропейските буржоа започнали да трупат скъпоценности в сейфовете си. Търсенето на рубини, както и по-рано, превишавало предлагането. Затова човешката мисъл търсела нови пътища и начини за добиването им. И ето през пролетта на 1881 г.‍ в парижкото централно бюро за изобретения и открития влязъл скромно облечен човек на средна възраст. Той се представил като Вернайл — химик изобретател, и помолил нотариуса да приеме и регистрира пакет с пет печата от червен восък, върху които релефно изпъквал сфинкс — същият, какъвто се виждал и на сардониксовия инталио в пръстена на непознатия. Освен фамилията на автора-изобретател било написано: „Да се отвори след десет години.“ Клиентът получил квитанцията, излязъл от кантората и без да обръща внимание на свободните ландо^[3], пешком се отправил към едно от предградията на Париж.

Нито нотариусът, нито чиновниците и посредниците не могли да решат какво имало в плика и каква цел преследвал странният посетител със загадъчния си надпис върху пакета. Всичките им предположения били твърде далеч от истината.

Докато в централното бюро за изобретения и открития се разменяли мнения по повод предполагаемото съдържание на пакета, в малкия провинциален град Сарсел недалеч от Париж, в една мансарда на малка тиха уличка се извършвала сложна и къртовска работа. Трима приятели на химика-изобретател Вернайл монтирали цилиндрична пещ, в която щял да се стопява алуминиев окис за последващо получаване на изкуствени рубини, които нито по твърдост, нито по относително тегло не се различавали от истинските. Тук се изпробвала и машина за шлифоване на скъпоценни камъни. Първите опити обаче, както често се случва, не дали желаните резултати. Разтопената огненочервена маса, наслояваща се върху тънката пръчица като прозрачно захарно бонбонче, при неравномерно охлаждане се напуквала и се разпръсквала на дребни парченца. Наложило се няколко месеца да поработят упорито, за да постигнат бавно и равномерно охлаждане на разтопения корунд. Най-после дефектът бил отстранен и били получени първите изкуствени рубини, които не се различавали от истинските. Те имали същото относително тегло и същата твърдост (по скалата на Моос — 9). Още тук изкуствените рубини се обработвали чрез стъпаловидно или брилянтово шлифоване^[4], каквото обикновено се извършвало при обработката на цветни скъпоценни камъни. Пред помощниците на изобретателя обаче изникнали нови проблеми — какви камъни ще бъде най-изгодно да се получават — по-дребни или десеткаратови? Колко червени корунда в месец да се пускат за продажба, за да не се подбие пазарната цена на рубина? В какви страни да ги продават? Било обърнато нужното внимание и на това, че в природата рядко се срещат едри корунди, без каквито и да е дефекти, и че чистите цейлонски или индийски десеткаратови рубини могат да се видят само в короните на кралете, раджите, султаните и шаховете. Изобщо налагало се да се действува много внимателно и обмислено, за да могат и занапред да продават изкуствените камъни като истински. За тази цел освен всичко друго било необходимо и време. Ето защо върху плика имало надпис: „Да се отвори след десет години.“ Този надпис гарантирал предимството на изобретателя. Чрез плика с петте восъчни печата Вернайл си запазвал правото на първооткривател, ако някой друг през това време направел аналогично откритие.

Най-после всички подробности по продажбата на изкуствени рубини били подробно обмислени и помощниците на изобретателя заминали за източните страни. В Истанбул, Техеран, Багдад и Дамаск търговците от големи фирми и старите бижутери започнали да се навъртат край „знатните търговци“ — канели ги на гости у дома си, в кръчмите, гощавали ги с изискани ястия, черпели ги със стари отлежали вина. Всеки от купувалите на скъпоценни камъни се стараел да се хареса на „търговеца“, за да може при сделката да получи отстъпка от една до две хиляди тумана, лири или динари. Понякога това им се удавало и тогава стопанинът изпращал гостенина с музика и всевъзможни почести.

След като продали изкуствените рубини вместо истински, „търговците“ се върнали в Париж със солидни парични суми. За следващото пътуване била приготвена партида едри камъни със специално създадени дефекти. Това налагало сложна бижутерска работа — „корундът“ частично се издълбавал и в образуваната дупчица се впръсквало парченце антрацит или кристалче от някаква друга рудоносна скала. После отворът се заливал със същата кървавочервена стъкловидна маса, разтопена в цилиндричната пещ, и мястото внимателно се полирало. Този начин на продажба на „дефектни камъни“ се оказал най-сигурен, защото не будел никакви съмнения у опитните купувачи на скъпоценни камъни.

След няколко години не само източните, но и европейските пазари били наводнени с изкуствени рубини, които по нищо не се различавали от индийските, бирманските и цейлонските корунди. Вернайл не участвувал в тази афера. Той само се усмихвал саркастично, наблюдавайки забавните авантюри на помощниците си.

В края на краищата цената на рубините на европейските и азиатските борси била подбита и силно спаднала. Второто почетно място сред скъпоценните камъни сега заел изумрудът. Този красив зелен камък винаги се котирал високо в Англия и Скандинавските страни. Техническата промишленост обърнала внимание на изкуствените рубини благодарение на ниската им цена. На първо място стоели фирмите — производителки на часовници от онова време: „Брегет“, „Денис Блондел“ и „Луи Одемар“. Скоро на пазара появили първите часовници, механизмите на които работели с рубинови камъни, а също и усъвършенствувани аптекарски везни и други точни уреди.