Рустем Валаев
Легенди за скъпоценните камъни (10)

Шеста новела
Легенди за украинския изумруд и за камъните, от които се изработват дребни художествени предмети и украшения

В днешно време освен скъпоценните и полускъпоценните камъни голямо значение придобиха камъните за изработка на дребни художествени предмети и украшения. Най-богати запаси от такива камъни има в Урал, Украйна и в някои други републики на Съветския съюз.

Отвън повечето от тях на пръв поглед не представляват нищо особено, но ако се разрежат, а това се прави много лесно с помощта на диамантена пила, и се шлифоват с прах от изкуствени диаманти или с маджун, то върху пластинките от яспис, кварцит, морион или оникс се появяват удивителни картини, създадени от най-гениалния художник — природата. Дори при наличието на скромна фантазия върху разрязаните каменни пластинки може да се види табун коне, изправени на задните си крака, морски прибой с вълни, разбиващи се в скалистия бряг, гъста гора с повалени от силната буря дървета или орлови крила, разсичащи тъмен рьориховски^[1] облак, през който се процеждат лъчите на залязващото слънце. Този най-велик художник е създал чудни пейзажи от разтопената лава. Тук ще срещнете и меките тонове на Левитан, и широките петна на Коровин. Тук в една и съща природна рисунка понякога са съчетани Куинджи и Левитан, Серов и Шишкин.

Ако хвърлим поглед далеч назад към миналото, във времето на нашите пещерни прадеди и трудната им, но упорита борба за живот, ще се убедим, че най-близкият приятел на първобитния човек е бил камъкът. Той му е помагал да обработва земята, да убива диви животни, да дълбае лодки, да добива огън.

Първите сечива на синантропа^[2] били грубо обработени заострени камъни от обсидиан^[3]. Значително по-късно се появили ножове и наконечници на копия и стрели от кремък и други твърди скали, а също така изделия от слонова кост, животински зъби и дърво. Още по-късно във всекидневието на човека навлезли металите — мед, бронз, желязо. С преминаване от една епоха към друга се изменяли не само потребностите на хората, но и общественият строй. При някои племена започнали да се появяват скални рисунки и всевъзможни украшения. Постепенно у много народи се зародила своя култура, свой стил, свой епос и легенди. По многобройните разкопки на древни селища, по намерените вази, мечове и различни домакински съдове на хората от каменния, бронзовия в следващите векове, археолозите определят къде и от кого — от какви племена и народи — е била заселена в онези далечни времена нашата земя.

Древногръцкият историк Херодот, живял 500 години пр.‍н.‍е.‍, разказва, че по негово време на територията на днешна Украйна живеело едно от скитските племена. Скитите се занимавали със земеделие, скотовъдство, лов и риболов. Намерените предмети на територията на Украйна свидетелствуват за високата култура и майсторството на това племе. Първата скитска могила била разкопана недалеч от Кировград (Елисаветград) през 1763 г.‍ от генерал А.‍П. Мелгунов. В могилата били намерени различни художествено изработени изящни предмети, между тях железен меч в златна ножница с изображение на бикове с човешки лица и лъвове, стрелящи с лъкове. Находката на Мелгунов развълнувала не само археолозите, но и хората, които търсели лесна печалба. Много могили били варварски разграбени. Известно е например, че някой си Шулц, техник по професия, получил разрешение да разравя могилите и намерил в тях уникални златни вази, гребенчета и други предмети с високо художествена бижутерийна изработка. Той започнал да ги претопява в кюлчета и да ги продава, а керамиката и бронза предавал в Археологическото дружество, като предполагал, че вещите, които не са златни, струват по-евтино…

В доисторическо време желязото струвало по-скъпо от медта, среброто, бронза и златото. Причината е тази, че желязната руда не се намира на повърхността на земята, както например медният пирит или златният пясък, а трябвало специално да я добиват. Освен това желязната руда се топи при доста висока температура в сравнение с останалите метали. Наистина древните хора използували и метеоритно желязо, което наричали небесен камък. От него правели кинжали, мечове и наконечници за стрели. Това били малки, удобни за коване парчета метал, които се ценели не толкова за твърдостта, колкото за „чудодейните“ им свойства. Според поверието, тъй като идвали от небето, те трябвало да донесат победа на нашите прадеди в сраженията и успешен лов. Хората намирали метеоритно желязо в нищожни количества…

Африканските народи имат легенда за това, как желязото спасило човечеството от гибел. Разказват я в Нигер, Дахомей и на Бряг на слоновата кост.

В онези далечни времена, когато хората в Бенин запознали да правят от желязо наконечници за стрелите си, щитове, мечове и брадви, възмутеното божество, охраняващо този метал, решило да си отмъсти на тези, които се осмелили да похитят съкровището му.

В празнични дни на високия хълм Окедо, където се събирали младежите, се спускал тъмен космат облак. Той обгръщал хълма и поглъщал юношите и девойките, а после се издигал високо в небето и хвърлял долу в морето отвлечените хора. Много смелчаци от племената Йоруба и Бенин се опитвали да убият чудовището. Те стреляли в облака със стрели, върховете на които били намазани със змийска отрова, но острите стрели преминавали свободно през него и изчезвали без следа. Някои храбри юноши се опитвали да уловят чудовището с ласо, но то се плъзгало по косматия облак, както гривната по крака на гмуркаща се в морето жена.

Дълго време никой не можал да победи чудовището, но ето че веднъж в празничен ден на хълма Окедо излязъл да се пребори с него храбрият игун еронмвон — кралският ковач — на име Евиан. Той запалил огън на върха на хълма, поставил в него железен чук, а сам се скрил под кожата на убития от него носорог.

Зловещият облак се появил над Окедо по обед. Чудовището забелязало спотаилия се ковач и разтворило тъмната си уста. Евиан изскочил от засадата, грабнал нажежения до бяло чук и го запратил в устата му. Косматият облак с рев полетял към небето, засипвайки хълма с огнени мълнии, и повече никога не се върнал на африканска земя.

Така човекът извоювал от божеството правото си да притежава желязото, от което били изковани палешникът на плуга на орача, чукът на ковача и щитът на войника. Започнала нова ера в развитието на човечеството, но нито желязото, нито медта и бронзът могли да изместят напълно камъка от всекидневието на нашите прадеди.

Камъкът давал на хората огън, с камък точели мечовете и плуговете си, от камък строели дворци, храмове и саркофази. Той и в наши дни се използува като превъзходен и ненадминат строително-декоративен материал.

През последните десетилетия в Украйна бяха открити изключително ценни залежи — истински складове на строителни, декоративни, полускъпоценни и скъпоценни камъни. Във Волинска област в Закарпатието, в Крим и Житомирска област има не само гранит и лабрадорит^[4], оцветен най-различно, но и яспис, мрамор, опушен кварц, златист и светлосив топаз, опал, кехлибар и скъпоценните камъни аквамарин и изумруд. При изграждане на паметника на Ленин в Киев били използувани головински лабрадорит и жежевелски гранит. Паметникът на Шевченко в Харков е издялан от турчински и головински лабрадорит. Станциите на Киевското метро „Арсенална“, „Вокзална“ и „Университетска“ са облицовани със закарпатски мрамор. Този мрамор по своите качества е много подходящ не само за архитектурна декоративно-художествена украса, но и за извайването на барелефи и скулптурни изображения. Някои украински камъни, използувани за изработване на дребни предмети и украшения, по качество и красота не отстъпват на прославените камъни от Урал, Финландия и Лабрадор.

Преди да се започне изграждането на мавзолея на Ленин, геолозите предложили на строителите стотици образци от чудесни декоративни камъни, с които е толкова богата съветската страна. Сред тях имало пъстър орски яспис, преливащ в различни оттенъци, уралски орлец^[5], петнист халцедон и бледозелен нефрит от Източен Сибир. Бил предложен чудесен гранит от Илменските планини, а също и прекрасен тъмносив и розов грузински мрамор с жилки по него. Сред всички образци със скромността и величието си изпъквал украинският лабрадорит — почти черен със сини искрици по него, и строгият червен гранит от Житомирска област. Архитектите се спрели на тези два камъка. Стените на мавзолея били облицовани с масивни плочи от тъмночервен гранит от Дезниковската кариера, а за траурен пояс използували полиран черен лабрадорит от с. Турчинка Черняховски район, Житомирска област. И така, мавзолеят на Илич изцяло е изработен от украински декоративни камъни — благородният гранит вечно ще охранява покоя на Владимир Илич Ленин.

Украйна е богата не само с декоративно-облицовъчни, но и със скъпоценни камъни. Нейните изумруди, златисти и светлосини топази, опушен кварц и полуопал не отстъпват по качествата си на уралските.

В една народна легенда се разказва за безценния волински изумруд и за талантливия юноша на име Олес…

Живял този момък в Карпатите. Още като момче се увличал по дърворезбата. Отначало помагал на дядо си, като изрязвал върху парчета от букови корени, стъбла и клони, а след година-две започнал сам да майстори черпаци и кани с калпачета, украсени с лебедови глави и дългороги елени. На юношата му се харесвало да вижда как дървото оживява под ножа му, как птиците и животните го гледат като истински от паничките и чашите. Веднъж Олес направил орел с разперени крила — така майсторски изрязал всичките му пера и ноктите, че сам дядо му го похвалил и го нарекъл майстор. Понякога бащата на Олес откарвал изрязаните от дърво предмети на пазара заедно със сеното или съчките за подпалка, само че селяните плащали грошове за дървените съдове, колкото и красиво да били изработени. По тази причина в Украйна с дърворезба се занимавали главно старците и по-големите момчета и момичета — изкуството на резбаря се смятало повече за забавление, отколкото като изкуство. Ето защо след като порастели, юношите изоставяли занаята си на скулптори-художници и ставали орачи, косачи, салджии, спускащи дървения материал по течението на реката, и ковачи. Едва в преклонна възраст те отново се връщали към ръждясалите си резци и полуизгнилите от времето парчета дърво.

Олес се прочул с майсторството си из цялата Верховика. Но ето че надхвърлил 18 години и започнал да мисли с какъв сериозен занаят да се заеме. Той имал зорко око и спокойна, точна ръка. Можел да стане егер^[6] при помешчика, но му било жал да убива беззащитните птици, да преследва с кучета рунтавите мечки за развлечение на господаря си.

Имал си Олес годеница — Оксана, дъщерята на мелничаря. Често седели двамата край бента на воденицата и слушали шума на старите воденични камъни, плясъка на реката. Много искали да се оженят, но бащата на Оксана се заинатил — богат жених за дъщеря си търсел.

— Ако ти, момко, имаше макар не такава мелница с каменен бент като моята, но поне дървена, тогава щеше да е друго — казал той на Олес. — А засега си само един голтак и нищо повече. Ако не днес, утре ще станеш салджия или ще се хванеш на някоя друга сезонна работа. Не е за теб дъщеря ми, разбра ли?

— Как да не съм разбрал. Всичко ми е ясно.

Замислил се дълбоко юношата, прибрал си вещите в торбичка, простил се тайно с любимата си, напуснал родното село и отишъл в чужд град да продава труда си за грошове. В града Олес започнал да работи като каменар по пътищата, които по това време се прокарвали в страната. Трябвало да отдялква гранитните камъни и да подравнява паветата по такъв начин, че камък до камъка плътно да приляга. Тежка работа му се паднала. По цели дни пълзял на „четири крака“ по острите камъни, отгоре слънце го пече, отдолу под чука му искри изскачат. Една му била утехата — че предприемачът плащал редовно на работниците по 70 копейки за денонощие. Започнал Олес всеки ден да отделя по 20 копейки за крила на мелницата, за ракли за житото и брашното и за бронзови сита, а в неделните дни да майстори воденични камъни. Трудно му било без предварителен опит да пригоди двата каменни кръга плътно да прилягат един към друг, но му помагала мечтата за любимата Оксана.

Седял той веднъж на паважа в празничен ден и се трудил над втория воденичен камък. Изведнъж, като ударил с чука, от гранита изпаднал зелен камък, голям колкото половината на малкия му пръст. „Що за чудо?“ си помислил Олес. Вдигнал камъка, гледа — прозрачен като захарно бонбонче, блести на слънцето и зелени огънчета припламват.

Отишъл надвечер при стареца Панас, с който били от едно село. Някога той цепел камъни в една каменоломна в Житомирско, а сега вече десета година как работел като стрелочник в близката гара. Показал му Олес находката си и го попитал:

— Какво значи това — камък в камъка да е зазидан?

Панас погледнал камъчето, пипнал го, опитал го е език и казал:

— Голям късмет имаш, Олесе. Този зелен камък се нарича изумруд и струва сигурно хиляда рубли. В Украйна в гранитните скали има много такива скъпи камъни — и край град Канев на Днепър, и недалеч от Житомир, и във Волинско, само че трудно се намират. Това не ти е като на Урал. Там такива камъчета се крият в заблатената тайга или в корените на дърветата, а в Украйна са облечени в гранитна броня. Не могат да се извадят без динамит. Такова, добиване ще струва скъпо на хазната, затова правителството разреши на предприемачите срещу явни и тайни подаръци да разтрошават гранита заедно с изумрудите в него и да го извозват за застилане на пътищата, дето сега правят тук. Миналата година казват един каменар също като тебе намерил първокачествен изумруд и го продал за голяма сума на някакъв помешчик. Иди с товарния влак до града, там ще намериш купувач за находката си.

Седнал Олес на платформата на минаващия празен влак и заминал за града да търси щастието си. Повървял из улиците, намерил майстор златар и му предложил находката си. Бижутерът внимателно разгледал камъчето през стъклото и казал:

— Тази стока не е за мен. Твоят изумруд е с малък дефект — от двете страни по ръбовете си има пукнатини. Ако се шлифова както трябва, средата ще се получи цяла, а краищата — като гъсто гребенче. Ако нямаше този недостатък, щях да ти платя голяма сума, но така камъкът ти не ми трябва. Пък й никой няма да ти го купи, момко.

Натъжил се Олес и попитал:

— А няма ли някъде майстор шлифовчик, който да прикрие дефектите му?

— Няма такъв шлифовчик — отвърнал бижутерът, — може би в Антверпен или в Париж има такъв виртуоз, но у нас още не се е родил.

Олес си тръгнал огорчен. Искал още по пътя да захвърли камъка в бурените зад траверсите, но се отказал и се замислил — ами какво ли ще стане, ако се опита да придаде на скъпоценния камък формата на орлово крило? Може би ще се намери някой да го купи като брошка. Здраво заседнала в главата му тази мисъл. Седи си на паважа под палещото слънце, удря с чука по гранита и все си мисли каква форма да придаде на изумруда, та да може естествено да изобрази предмета. Ден мислил, два мислил, а след седмица напуснал работата и заминал за Житомир. Там намерил малка работилница, където шлифовали украински светлосини и златисти топази, планински кристал и кехлибар, и се наел като калфа. Поработил в работилницата 3–4 месеца, изучил шлифовъчния занаят. А вечер, когато в работилницата нямало никого, шлифовал изумруда си. И въпреки че шлифоването на камъните било доста по-сложно от дърворезбата, той и в тази работа излязъл майстор — обработвайки изумруда, Олес превърнал порока му в негово достойнство. Изпилил още по-дълбоко всички пукнатинки по ръбовете на камъка, а върха му срязал на конус. Получил се лист от папрат с изключително фина изработка. Олес събрал всичките си спестявания и дал шлифования изумруд на прочутия по онова време житомирски бижутер и гравьор Ната Маршак, а той обсипал брошката с диамантени зрънца сякаш са утринна роса, която лежи на папратовия лист и блести на слънцето. Научил за новата работа на Маршак един помешчик граф Потоцки, умански милионер, и купил брошката за своята София за 3 хиляди сребърни рубли.

Върнал се Олес в родното си село богаташ, оженил се за Оксана и построил на реката мелница, и то не дървена, а от камък.

Тече студената вода под мелничното колело, ромоли ден и нощ и разказва на салджиите от близките и далечните села, спускащи дървета по реката, легендата за зеления скъпоценен камък, който Олес намерил във волинския гранит.

… Нефритът, от който изработват дребни художествени изделия, има чудно свойство. Ще се опитаме да го сравним например с диаманта. Диамантът е твърд, но крехък камък. При удар с чук може да се разтроши на дребни парченца. Ако със същата сила ударим нефрит, той няма да се разчупи и дори няма да се напука. При много силен удар с чукче по камъка може да се образува най-много вдлъбнатина. Това свойство на якост на удар при сравнително неголямата твърдост на нефрита се обяснява с особената му кристална структура. Той се състои от изключително тънки влакна, преплетени помежду си, затова е доста по-устойчив на удар от другите камъни. Първобитният човек оценил чудното свойство на нефрита и в арсенала на неговите оръжия след кремъчните се появили нефритови ножове, чукове, наконечници за пики и стрели, а също и брадви, които не се изтъпявали в продължение на десетилетия и се предавали по наследство като фамилни скъпоценности.

Нефритът е непрозрачен камък и само тънки пластинки от него пропускат светлина. По-голяма част от едрите късове и по-дребните парчета нефрит имат жълтеникавозеления цвят на увехнала трева, но се срещат и тъмнозелени, сиви, млечнобели и дори черно-зелени камъни.

Още в стари времена, макар и в ограничено количество, нефрит намирали край бреговете на Карибско море, в Нова Зеландия, Нова Гвинея, също така в Индия, Туркестан и някои други страни. Най-добри майстори на статуетки, абажури, вази и други художествени изделия от нефрит били китайските гравьори. Нито папуаските скулптори, нито художниците от племето маори^[7] могли да ги надминат в това отношение. Находките от древни погребения служат като безспорно доказателство за това, че много векове преди нашата ера хората използували нефрита в примитивното си стопанство.

Особено красиви късове с яркозелени жилки и кафяви петна били добивани в Бирма.

Когато в спалнята на някой китайски император или индийски раджа окачвали абажур, изработен от тънки нефритови пластинки, и запалвали светилника, на стените и по тавана се появявали фантастични сенки на чудни птици, приказни цветя и застинали в своя бяг високи изумрудни вълни. Нефритът от недрата на Саянските планини не отстъпва по красота на бирманския. В Русия този превъзходен камък бил намерен за пръв път в Урал.

Първоначално добиването на нефрит както в Азия, така и в Европа се извършвало по примитивен варварски начин — край голям естествено заоблен камък или къс от нефрит запалвали огньове и когато камъкът се накалявал, поливали го със студена вода. След това отчупвали напуканите парчета с железни лостове и кирки и ги изпращали в шлифовъчните работилници и фабрики. От силното нагряване нефритът ставал ронлив и често загубвал свойствената си яркост. По същия начин в Памир бил добиван чудесният небесносин лазурит^[8].

В Китай в продължение на хилядолетия нефритът бил използуван за направа на предмети на религиозния култ. От него правели фигурки на Буда, свещени черпалки и чаши. Благодарение на чистотата на тоновете, мекостта на оттенъците, впечатлението за дълбочина и спокойствие на цветовете, а също и на мелодичния звън на тънките пластинки, изработвани от този камък, на нефрита били приписвани такива символични свойства като познание на битието, добродетелност, дълбочина на разума, справедливост при правосъдието, сила на волята. Мелодичните звуци, които нефритовите пластинки издавали при докосване с дървени пръчици, били смятани за божествена музика. В Китай увлечението стигнало дотам, че от нефрит започнали да правят пари, ордени и медали за висшите императорски чинове. Освен това за изричане на оскърбителни думи виновникът трябвало да внесе в хазната парично обезщетение или парче нефрит, голямо колкото порцеланова чашка, или пък чашка, изработена от същия камък; за нанасяне на побой — нефритова табакера, а за телесна повреда — чаен сервиз или голяма хризантема от най-скъпия бяло-сив нефрит.

В Русия нефрит бил намерен през пролетта на 1825 г.‍, когато една геоложка експедиция била изпратена от Петербург с изследователска цел в подножието на Саянските планини. В малката група проучватели участвувал и студентът от последния курс на Геоложкия факултет Борис Афанасиев. Този момък по природа бил мечтател и художник. Когато тръгвал навътре в тайгата, за да търси руда и красиви камъни, от които се изработват художествени предмети, той не вземал като колегите си пушка или компас, а само едно чукче. Харесвало му да навлиза дълбоко в горския гъсталак и да броди по кадифения килим от мъхове, където между тежките клони на иглолистните дървета и стъблата на брезите и трепетликите се процеждали като летящи серпантини златисти слънчеви лъчи. Вървейки по тези безкрайни простори, Афанасиев понякога се спирал задълго край някое тихо горско езеро, с усмивка се вслушвал в чуруликането на птиците, внимателно следял невероятните скокове — от едно дърво на друго — на някоя червеникава катерица.

Борис срещал в тайгата най-различни горски животни и птици. Наистина бобри и хермелини рядко се мяркали пред очите му, докато птици виждал много, и то най-интересни видове. Имало сини синигери, червеношийки, черни кълвачи и червенушки, дебелоклюки кръсточовки, черногуши и пъстри скални дроздове, тетреви, глухари и сови. Всяка птица си имала своя песен, свое гнездо, свои привички. Веднъж, като се увлякъл да следи странното дневно прелитане на една пернатонога кукумявка, Борис се озовал в непозната заблатена местност и чак привечер се измъкнал от нея на някакви заоблени скали и камъни. Уморен от необичайното пътешествие, младият човек запалил огън и още там, край камъните, потънал в дълбок сън. На сутринта се събудил от чуруликането на дроздовете, усетил глад и погледнал в чантата си, но не открил в нея нищо за ядене.

Наблизо не се намерили нито миналогодишни гъби, нито сухи ягоди или кедрови орехчета. Неочаквано от пукнатината на скалата излетял дрозд. Борис разбрал, че гнездото на птицата е вътре в каменната кухина. Може пък в него да има яйца, с които да се подкрепи. Той се приближил до скалата и се опитал да пъхне ръката си в пукнатината, но кухината била твърде тясна. Геологът измъкнал чукчето от колана си и започнал да удря с него по ръба на процепа. Камъкът не се поддавал. Тогава с всичка сила ударил с чукчето. За голямо негово учудване върху камъка се образувала вдлъбнатина, а желязната главичка на чукчето — просто да не вярваш на очите си — се пукнала. Скалата и близко лежащите наоколо заоблени камъни се оказали нефрит. Ето как бил открит този чудесен камък в подножието на Саянските планини.

И така, през 1825 г.‍ в Сибир бил намерен нефрит. През 1851 г.‍ големи късове нефрит били открити и на брега на сибирската река Онот. Но всички тези находки са от по-късен период. Известно е, че преди векове сойотите от Саян украсявали дрехите си с нефритови висулки и че намерените в Източен Сибир редки оръжия имат хилядолетна възраст. Между другото и до днес все още не е установено окончателно от какъв нефрит — руски или китайски — е направена гробницата на Тамерлан Тимур в Самарканд.

Намираните в Русия късове и по-дребни парчета нефрит били изпращани в Петерховската шлифовъчна фабрика, където се обработвали. Руските майстори създавали изключителни по красота вази, чаши, мастилници и много други художествено изработени предмети. Някои от тези уникални изделия се пазят в Ленинградския Ермитаж, в Лувъра и в други музеи.

Нефритът не отстъпва по красота на прочутия малахит. Този жизнерадостен лъскав камък с коприненозелени повлекла с характерни тъмни и светли жилки с право се смята за типично руски скъпоценен камък.

Такива огромни залежи от малахит, каквито са уралските, няма в нито една страна в света. За този прекрасен камък и за прочутите уралски майстори са създадени много легенди.

В първата половина на XIX в. недалеч от Нижни Тагил в Меднорудянския рудник били намерени малахитови монолитни късове с тегло стотици тонове. От тях е създадена Малахитовата зала в Зимния дворец. Древните гърци, филистимляните и други народи също са използували този красив камък за декоративно-художествени изделия. В Ефес с малахит били облицовани колоните на гръцкия храм на богинята Диана. По-късно тези огромни колони неизвестно по какъв начин били пренесени в Константинопол за украсяване на храма Ая София („Св. София“).