Рустем Валаев
Легенди за скъпоценните камъни (3)

„Шах“

Исторически най-известни са диамантите „Шах“ и „Орлов“. И двата скъпоценни камъка сега се намират в Съветския съюз. „Шах“ по своята форма много прилича на миниатюрен саркофаг. Този скъпоценен камък бил намерен в Централна Индия в средата на XVI в., когато в страната управлявал един от Великите Моголи — султан Акбар^[1]. „Шах“ е чист и прозрачен, с лек жълтеникав оттенък. По-късно върху него се появили три надписа, гравирани с персийски букви: „Бурхан Низам шах Втори, 1000 г.‍“, „Джехангир, син на шах Джахан, 1051 г.“ и „Повелител Каджар Фатх Али шах Султан, 1242 г.“ (по нашето летоброене — 1585, 1636 и 1827 г.).

Диамантът е опасан от браздичка за златна верижка, на която бил окачван пред трона като символ на мъдростта и властта на повелителя. Когато тръгвал на поход за завоюване на нови земи, султанът или шахът прикрепял скъпоценния камък към дръжката на меча си или го носел на гърдите си като талисман, който предпазва от нараняване и поражение. Арабите, индийците и персите дълбоко вярвали в амулети от подобен род.

Диамантът „Шах“ се появил пред трона на Великия Могол Акбар, след като той, недоволен от опърничавите си васали, които не плащали редовно данък на „царя на царете“ и му изпращали незначителни подаръци, насочил войските си към Ахмеднагар, където насила били иззети слонове и скъпоценности. Между последните имало няколко десетки едри диаманта, между които и малко известният в онези времена „Шах“.

През 1739 г.‍ Индия била нападната от „завоевателя на света“ персийския шах Надир с неговата прочута конница и топове от най-нов образец. Индийската армия на Късните Моголи не притежавала необходимата военна дисциплина и точна съгласуваност на действията между пехота, артилерия и кавалерия, затова не могла да се противопостави на нашествието на персите. За поражението на индийците спомогнал също и необикновеният разкош, съпровождащ махараджите и султаните по време на поход.

В резултат на това шах Надир разгромил сравнително лесно индийските войски, завладял Делхи и отнесъл със себе си несметните богатства на Великите Моголи, в това число и диаманта „Шах“.

Този скъпоценен камък от 88,7 карата на времето запазил живота на десетки хиляди руски и персийски войници. Той предотвратил избухването на война между Русия и Персия. „Шах“ фактически бил даден като откуп за така нелепо пролятата кръв на големия писател и талантлив посланик Александър Сергеевич Грибоедов, тогава пълномощен министър в Иран.

В същност кървавата разправа над целия състав на руското посолство в Персия и неговата охрана състояща се от 50 казаци, сражавали се храбро с огромна тълпа фанатици, станала заради един евнух от харема на иранския владетел шах Фатх Али и две пленени наложници на Алаяр хан. Разбира се, това бил само повод за отдавна назрели събития, старателно подготвяни от чуждестранното разузнаване.

Между Русия и Англия се водела продължителна тайна война за влияние в Близкия Изток. И двете страни имали свои привърженици и врагове сред персийската придворна аристокрация. Английската и руската мисия с посланици Макдоналд и Грибоедов се намирали постоянно в Тебриз, но англичаните имали свое представителство и в Техеран. В деня на печалното събитие англичаните изчезнали от столицата на Иран. Всички сътрудници на представителството като по команда заминали за Тебриз. Такъв дипломатически ход им осигурявал пълно алиби.

Този безпрецедентен случай в историята на международните отношения, това кърваво злодейство било извършено на 30 януари 1829 г.‍ (12 февруари по нов стил).

Неотложни дела във връзка с не докрай получените от Русия контрибуции, с уреждане въпроса за пленниците и предстоящото пристигане на пратеници от Петербург, които ще връчат царските подаръци на персийския шах и неговите приближени, заставили Грибоедов да посети Техеран. На 9 декември 1828 г.‍ руският посланик с всичките си подчинени потеглил от Тебриз за столицата на Персия. Чиновниците били съпровождани от екскорт от 50 казаци. В Техеран Грибоедов бил приет от шах Фатх Али с подобаващи почести и всички източни церемонии. Спорните въпроси били благоприятно разрешени, само един от тях предизвикал недоволството на шаха. Въз основа на параграф XIII от Туркманчайския мирен договор^[2] „всички военнопленници от двете страни, пленени през последната война или по-рано, които са поданици на някое от двете правителства и взаимно са попаднали някога в плен, трябва да бъдат освободени и върнати в родината им“. Грибоедов настоявал на това и най-после получил съгласието на шаха. Тъй като изпълнил мисията си, Грибоедов можел да тръгне за Тебриз, но едно обстоятелство го принудило да се задържи в Техеран още няколко дни. Той искал да дочака пристигането на куриера от Петербург с царските подаръци, предназначени за шаха и неговите приближени. Обозът се забавил по пътя и пристигнал в столицата в навечерието на деня, когато станали събитията, нарушили всички норми на международните отношения.

Същата вечер в руското посолство при Грибоедов се явил някой си Якуб Маркарян и разказал на посланика, че е арменец от Ереван и през 1804 г.‍ бил пленен от персите, кастриран от тях и насила помохамеданчен. В момента този евнух служел в двореца на шаха, а освен това бил ковчежник на Фатх Али и пазител на всички скъпоценности на харема. Той му разказал и за това, че в сандъчето, което носи със себе си, съхранява всички свои брилянти и златни монети, събирани от него, докато е служел при шаха.

Маркарян съобщил още, че с него са дошли две арменки с фереджета от харема на Алаяр хан и че всички заедно молят пълномощния министър на руския император да им даде убежище, като ги вземе със себе си в Тебриз, а след това да им помогне да се върнат в родината си. След известно колебание Грибоедов разрешил на Якуб Маркарян и неговите спътници да останат в помещението на руското посолство.

Решението на посланика предизвикало гнева и недоволството на Фатх Али. Шахът поискал връщането на евнуха и наложниците, но Грибоедов категорично отказал да им предаде взетите под негова закрила граждани на Руската империя, тъй като разбирал, че в противен случай ги очаква сигурна смърт.

Така възникнал сериозен конфликт между руското посолство и шахския двор. Фатх Али се опасявал, че умният, ловък и хитър Маркарян, който познавал не само финансовите дела на шаха, но знаел и в кои селища били откарани пленени руски казаци, заставени да приемат мохамеданството, може да разгласи „важни държавни тайни“. Министрите на шаха се обърнали за съвет към моллите как да вразумят опърничавия руски посланик.

Последните разгласили в джамиите пред народа, че гяурите^[3] са скрили мюсюлмани в сградата на руското посолство и искат насила да ги откарат в Русия, за да ги покръстят. Това предизвикало сред правоверните фанатици такова възмущение, че на другата сутрин тълпи от хиляди хора, въоръжени с кинжали, камъни и огнестрелно оръжие, нахлули в двора на руското посолство. С цел още повече да се нажежи атмосферата бил пуснат слух, че евнухът-ковчежник откраднал злато и скъпоценности от съкровищницата на Фатх Али.

В критичната минута един от чиновниците предложил на Грибоедов да се скрие в близката арменска църква, където мюсюлманите няма да посмеят да влязат. На това предложение посланикът гордо отвърнал:

— Аз съм посланик на Русия и няма да се крия!

Обезумялата тълпа фанатици извършила кървава разправа не само над Маркарян, но и над всички, намиращи се в руското посолство друговерци. Случайно се спасили само помощникът на Грибоедов И.‍ С.‍ Малцев и още двама куриери. Установено е, че шахът санкционирал виновниците за насилственото изземане на „презрения евнух“ от сградата на руското посолство, който изменил и на него, и на исляма. Той не възразявал срещу възможното убийство на Маркарян, но що се отнася до Грибоедов, Фатх Али предполагал, че тълпата няма да посмее да извърши покушение над живота на посланика и неговите приближени и че след инцидента в двора на руското посолство Петербург ще отзове от Иран своя дипломат. Така шахът ще се избави от неудобния за него висш служител.

След като научил за поголовното избиване на чужденците в руското посолство, Фатх Али извикал приближените си и започнал да търси изход от крайно опасната за Персия ситуация. Един от министрите, предложил: за да бъде умилостивен руският император, да изпратят на „белия цар“ подаръци, сред които и прочутия диамант „Шах“, върху който Фатх Али бил увековечил името си. Първоначално се предполагало, че подаръците ще бъдат връчени в Петербург от наследника на престола Абас, но поради опасения, че по пътя, минаващ през Кавказ, той може да бъде убит заради отмъщение от роднините на умъртвения преводач на руското посолство Шахназаров, било решено с подаръците да бъде изпратен по-малкият син на Абас — принц Хосрев Мирза, роден не от една от дванадесетте жени на престолонаследника, а от старшата наложница. Хосрев Мирза, придружен от свитата си, предал в Петербург подаръците и писмото от Фатх Али до руския император, което започвало с думите: „Нашето правителство е покрито с прах от позора пред Вас и само струята на извинението може да измие неговото лице.“

Руският цар приел подаръците и инцидентът бил загладен, въпреки че няколко воински части вече били прехвърлени от Закавказието към персийската граница. Диамантът „Шах“ произвел на Николай I очакваното впечатление.

Сега диамантът „Шах“ се намира в Елмазния фонд на СССР.

Няколко години след кървавото събитие в Техеран гвардейският поручик Арцруни попитал Мамед Хюсеин хан — адютанта на Абас Мирза, как така в тази страна с толкова гостоприемен народ се е случило такова невероятно събитие. В отговор на въпроса му Мамед Хюсеин хан му разказал една източна приказка.

Веднъж жената на дявола седяла с малкото дяволче край голям път, по който вървял селянин с тежък товар. Когато се изравнил с мястото, където седели дяволите, той се спънал в големия камък, лежащ на пътя, паднал и силно се ударил. Като ставал от земята, селянинът извикал: „Бъдете проклети, дяволи такива!“ Дяволчето чуло думите му и казало на майка си: „Колко са несправедливи хората — ругаят ни дори там, където ни няма. Толкова сме далеч от онзи камък и пак сме виновни!“ — „Ш-шт, мълчи — прошепнала майка му. — Макар че сме се притаили далеч от пострадалия, опашката ми лежи под същия тоя камък…“

— Така е било и при случая с Грибоедов — заключил Мамед Хюсеин хан. — Въпреки че англичаните се намирали в Тебриз, опашката на британския лъв била скрита под руското посолство в Техеран.