Рустем Валаев
Легенди за скъпоценните камъни (12)

Осма новела
Легенда за кехлибара

Кехлибарът е вкаменена смола от иглолистните и някои широколистни дървета. Той се е появил на земята няколко милиона години преди нашата ера. В онези далечни времена климатът на Фино-Скандинавските планини бил горещ, там растели гъсти субтропични и иглолистни гори. Морските бури и ураганите, връхлитащи от Балтийско море, чупели клоните, поваляли и изтръгвали из корен столетни дървета. В тихи дни под лъчите на палещото слънце от повалените дървета се отделяла смола. На мястото на унищожените гори израствали нови. Това се повтаряло в продължение на милиони години. Смолата се натрупвала, втвърдявала се и морските вълни я отвличали в морето, където постепенно се превръщала в кехлибар.

В своя трактат „За земните пластове“ М.‍В. Ломоносов пише: „Който не възприема тези ясни доказателства, нека послуша какво разказват включените в кехлибара насекоми: и така, ние кацнахме върху изтичащата от дърветата смола, която беше лепкава, задържаше ни и ни пленяваше и като непрекъснато се изливаше, ни покри и обхвана отвсякъде. После стана земетресение, нашата гориста местност потъна и надигналото се море я покри.“

Балтийските находища са най-големите в света. Освен това залежи от кехлибар се срещат край бреговете на някои северни реки и морета — край Печора, в Южен Сахалин, в Урал, по бреговете на Днепър, а също така в Дания, Полша, Англия, Франция и Германия. В природата кехлибарът се среща като дребни зърна и на едри късове, стигащи понякога до няколко килограма. Той е извънредно крехък и лесно се поддава на шлифоване и полиране. Някои народи приписват на този „камък“ лечебни свойства, но да се вярва в изцеление с помощта на скъпоценни камъни е също така нелепо, както и в талисманите, които уж носят щастие. След сражението при Ватерло в много от убитите пруски офицери били намерени амулети с полускъпоценни камъни, а самият Наполеон, който загубил сражението, носел на гърдите си като талисман брилянт от 34 карата, който въпреки това не го спасил от поражение.

За кехлибара също има много легенди. В тях златистите камъни са наречени ту „слънчеви петна, застинали на дъното на студените морета“, ту „горещи сълзи по загинали герои“. Една от легендите е много близка по съдържание до известния древногръцки мит за Икар.

В нея се разказва за восъчното ангелче от коледната елха, което изхвръкнало през отвореното прозорче и цяла нощ летяло над прибалтийските страни. Като видяло как рицарите от Тевтонския орден издевателствуват над покорените племена, ангелчето заплакало. От неговите сълзи и от сълзите на нещастните вдовици и сирачета Балтийско море станало солено. А когато настъпило утрото, ангелът се стопил в слънчевите лъчи, восъчните капки паднали в морето и се превърнали в кехлибар.

Кехлибар на руски е янтар. По звучене тази дума е близка до литовското название на този слънчев камък — гинтарис. Среща се различно оцветен кехлибар — златистожълт, портокаловочервен и светлокафяв. Освен това кехлибарът бива прозрачен, матов и полупрозрачен. Последният се цени повече от първите два, но най-скъп е кехлибарът с включени в него насекоми.

В Сенегамбия — страна, намираща се в Източна Африка между басейните на реките Гамбия и Рио Качео, недалеч от Казаманса — разказват интересна история, свързана с кехлибара.

В средата на XIX в. сред хората на земята Хабу — мандингите и фуламите — се появил бял човек, чиито коси имали цвета на сух бамбук. Този европеец не знаел местните наречия, нито испански, френски или английски и продавал на туземците малки фигурки на слончета, биволи и петнисти пантери, изработени от полупрозрачен жълт камък. Щом научил за пришелеца, вождът на мандингите Фута Джалон поканил търговеца в полуевропейското си жилище, покрито с позлатени коруби от морски костенурки вместо с керемиди. Като го нагостил с най-изисканите блюда на Сенегамбия и го почерпил с опияняващо питие, приготвено от сока на перестите палми, Фута Джалон разменил някои стоки с него. Вождът на мандингите дал на белия търговец четири слонски бивника, а в замяна на това получил гладко полирано парче кехлибар, заоблено от едната страна, с включена вътре в него муха. Когато търговецът си заминал, Фута Джалон показал купения камък на жена си и 16-годишния си син Бартутим. Последният толкова го харесал, че се осмелил да помоли баща си да му го даде срещу един златен кован колан. Фута Джалон отказал да го размени. Той поставил кехлибара на прозореца, където обикновено имало различни сладки неща и се разхождали термити и огромни бели мравки, легнал на тръстиковата рогозка и заспал. Когато се събудил, не намерил кехлибара на прозореца. Вождът много се учудил — в Сенегамбия жилищата нямали нито катинари, нито дори врати, тук не знаели какво е кражба. Даже сенегалските цигани лахобе от Казаманса никога не вземали чужди вещи. Ако някой пътешественик загубел нещо, дори това да било златна монета, туземецът, който я намерел, бил длъжен непременно да му я върне. Така било тук от незапомнени времена. Освен това никой не би посмял да влезе в двора на мандингите без позволение на собственика или членовете на семейството му. Подозрението паднало върху сина му. Фута Джалон извикал Бартутим и му заповядал да върне златистото камъче с мухата в него на мястото му. Юношата се обидил, взел пушката си и завинаги напуснал бащиния дом. След година, малко преди да настъпи дъждовният сезон, Фута Джалон, като копаел в двора под прозореца си, за да извади фъстъци, разровил с лопатата мравуняк и открил в него загубената вещ. Крадци се оказали белите мравки, които отмъкнали кехлибара от дъската на прозореца в жилището си. Вождът на мандингите намерил в джунглата сина си и два пъти му се поклонил, както се кланят хората от земята Хабу, когато допуснат непоправима грешка или несправедливост…

Забележителните майстори от прибалтийските страни още в древността шлифовали кехлибара, добиван по бреговете на Балтийско море, и го използували за направата на цигарета, огърлици и брошки, а също за изработване на фигурки на всевъзможни забавни животни. Търсенето на изделия от кехлибар било голямо. Най-често го откривали на брега, но понякога кехлибар донасяли и рибарите, тъй като парчетата златен камък се омотавали в старите им мрежи. Между майсторите на кехлибарени изделия и крайморските жители на Севера, които навлизали с плавателните си съдове с километри навътре в морето, за да търсят рибни пасажи от салака и херинга, отколе се водел спор — причината била в това, че едните искали да има буря, а другите мечтаели за тихо време. Морето неохотно отстъпвало съкровищата си на хората и шлифовчиците с надежда поглеждали към тежките буреносни облаци и разпенените гребени на вълните. А когато започвала буря и морето закипявало като рибена чорба в котлето, майсторите се радвали и с усмивка гледали как калфите и малките момчета тичат срещу бушуващите вълни. В такива дни в местните вестници можело да се прочете, че „бушуващата през цялото денонощие буря край Палмникен и Кьонигсберг^[1] е направила страшни опустошения, а вълните са изхвърлили на брега такова количество кехлибар, каквото местните жители не са събирали от години… По време на бурята са загинали 6 палмникенски рибари. Сред късовете слънчев камък, изхвърлени на брега, са открити и отломки от рибарска лодка. Кехлибарените късове, издигнали се от морското дъно върху гребените на бушуващите вълни, са били неми свидетели на гибелта на смелите рибари.“

От слънчевия камък се правели не само бижутерски изделия — още в началото на XVIII в. била създадена т.‍нар.‍ кехлибарена стая. За това забележително художествено произведение са написани много интересни статии и книги. При какви обстоятелства е възникнала идеята за създаване на кехлибарената стая? Изглежда, че през всички времена и във всички страни се е раждал по някой като руския Левша, способен да надмине чуждите майстори. Имало такъв майстор и в Прусия. Той бил родом от пристанищния град Гданск и носел немско име и френска фамилия — Готфрид Тусо. В малката си полутъмна работилничка с немска акуратност и тънък френски вкус Тусо изрязвал и налепял върху плоски дървени кутии квадратчета от светъл и тъмен кехлибар. Той изработвал ръчно чудни фигурки на пешки, топове и царе, които се различавали помежду си във всеки нов комплект.

През онези години в Прусия управлявал крал Фридрих I — любител на всякакви европейски нововъведения, балове и приеми. Той се развличал с музика и разни игри и твърде малко се грижел за страната и народа си. Един от неговите приближени му поднесъл шахмат от кехлибар, изработен от майстор Тусо. Шахматните фигури много се харесали на Фридрих и особено двуцветната полирана шахматна дъска. Той извикал придворния си архитект Андреас Шлютер и му заповядал дъбовия паркет в залата за танци в двореца Монбижу да бъде сменен с кехлибарени плочки.

— Ваше кралско височество — плахо възразил архитектът, — кехлибарът е доста крехък материал, не е ли по-добре от него да се направи специално пано, което да краси кабинета ви в двореца?

Кралят се съгласил с доводите на Шлютер и архитектът пристъпил към работа. Намерил ненадминатия майстор, подготвил специални рисунки и предоставил на Тусо светло помещение, където да шлифова и подбира кехлибарени плочки с различни оттенъци. Така била осъществена на дело идеята за създаване на кехлибарена стая.

Работата над десетки художествени пана, стотици композиции от разноцветен кехлибар с изображения на приказни сюжети, табла с релефни като при камеите чепки грозде и тънки полупрозрачни листа, на покрити с резба гравюри, продължила около 3 години. За пълнота на ансамбъла и увеличаване мащабите на бъдещата кехлибарена стая от Венеция били докарани масивни елипсовидни огледала в тежки позлатени рамки. Когато подготвителните работи били завършени, кралят променил решението си и заповядал да монтират кехлибарените пана с всичките им композиции, детайли и огледала не в двореца Монбижу, където за облицоването на стените била подготвена специална основа, а в потсдамския замък на кралицата.

Така била създадена кехлибарената стая. Това се случило през 1709 г.‍ Кралят, кралицата и цялата придворна аристокрация безкрайно се възхищавали от кехлибарения кабинет, дело на Тусо и Шлютер.

А след две седмици станала катастрофата — кехлибарените стени не издържали тежестта на дебелите венециански огледала и масивните им позлатени рамки и се срутили. Част от плочките и огледалата се счупили на парчета, а оцелелите пана и табла били прибрани в сандъци и предадени във военния оръжеен склад. Майсторът по кехлибара Тусо също като руския Левша на Лесков бил обвинен в държавна измяна и бил затворен в подземието на крепостта, а Шлютер бил изгонен извън пределите на Прусия. След година по настояване на кралицата кехлибарените „гоблени“ били възстановени отново в един от нейните кабинети.

След няколко години Фридрих I умрял. На пруския престол се възкачил неговият син Фридрих Вилхелм I. А в края на 1716 г.‍ на приятелска визита в Берлин пристигнал Петър I. Като разглеждал потсдамския дворец, създателят на шлифовъчните мелници и кунсткамери не можел да не се заинтересува от кехлибарената стая и със свойствената му прямота изказал мисъл за това, че „би останал премного доволен да има този слънчев кабинет в мъгливия Санкт Петербург“. Фридрих Вилхелм и без това не знаел как и с какво да се отблагодари на руския цар и велик пълководец, който разгромил шведите край Полтава и в морското Гангутско сражение, пълководеца, който изменил съотношението на военните сили и коалиции на европейските държави не само в полза на Русия, но и на Прусия, затова на драго сърце му подарил кехлибарения кабинет. На тържествения обед Фридрих Вилхелм и Петър I вдигнали тостове. Руският цар похвалил въведената от краля желязна дисциплина в пруската армия, а Фридрих Вилхелм говорил за величието на Русия, за историческата роля на царя пълководец и за храбрите руски войници, като кой знае защо ги наричал не „богатири“, а великани, което предизвикало усмивката на Петър I.

В същия ден Петър I със свитата си полетял към своята столица на руски тройки с валдайски звънчета, в шейни, застлани с мечи кожи. Било януари 1717 г.‍

След няколко десетилетия в Петербург вече никой не знаел откъде „слънчевият кабинет“ се е появил в Зимния дворец.

Известно време се задържала версията, че „кехлибарената стая“ уж била подарък от пруския крал Фридрих Вилхелм I за племенницата на Петър I императрица Анна Йоановна. Като имаме пред вид, че Русия фактически била управлявана от немеца Ернст Бирон, който поддържал приятелски отношения с пруския крал, тази версия изглеждала твърде убедителна. През втората половина на XIX в. обаче в една от Санктпетербургските архиви било открито писмо на Петър I, изпратено от Амстердам до П.‍М. Бестужев-Рюмин:

„Когато в Мемел пристигне кехлибареният кабинет, изпратен от Берлин по граф Александър Головкин който ни бе подарен от Негово Кралско Величество пруския крал, приеми го в Мемел и незабавно го изпрати през Курландия^[2] на курландски талиги до Рига при внимателно превозване със същия пратеник, който ще Ви връчи заповедта ми; придайте към него за конвой до Рига един унтерофицер с няколко драгуни, още дайте на същия пратеник пари за храна до Рига, така че да остане доволен и ако поиска шейни за превозване на кабинета, дайте му и такива.“

Това послание било написано на 17 януари 1717 г.‍

От същите архивни ведомости станало известно, че кехлибарената стая била подарена на Петър I от Фридрих Вилхелм I по време на срещата им в Берлин за сключване на съюз между Русия и Прусия срещу Швеция.

Веднъж, когато си спомнил речта на Фридрих Вилхелм за руските богатири-великани, царят на руската държава, а по-късно император на цяла Русия, благоволил да изпрати през юли 1718 г.‍ с камерюнкер Толстой като благодарност за кехлибарените плочки подарък на пруския крал, състоящ се от 55 войници с гренадирски^[3] ръст. Заради безразсъдната прищявка на владетеля тези хора завинаги били откъснати от родина и семейство, от руските поля и гори. Такава била цената на кехлибарените плочки, подарени от Фридрих Вилхелм на Петър I.

След доставянето й в Петербург, кехлибарената стая била монтирана в Зимния дворец, а при преустройството на двореца в Царско село прочутият архитект В.‍В. Растрели я пренесъл в него. Но това не било просто пренасяне на плочките от единия дворец в другия. За такава деликатна бижутерско-декоративна мозайка били необходими години старателна задълбочена работа и талантът, и усетът на големия художник Растрели — създателя на дворците на Строганов и Воронцов, на Зимния дворец и на Екатерининския дворец с парка, павилионите и знаменитата кехлибарена стая. Ето как я описва антикварят Фелкерзам — познавач на италианските и руските фрески:

„Всички стени на стаята са изцяло облицовани с мозайка от релефни плочки полиран кехлибар. Тази декорация прави приятно впечатление както при слънчева, така и при изкуствена светлина. Тук няма нищо натрапчиво и крещящо, всичко е скромно и хармонично.“

По време на Отечествената война на 17 септември 1941 г.‍ хитлеристките войски завзели Царско село и по заповед на гаулайтер Ерих Кох кехлибарената стая била демонтирана. С чисто немска педантичност всички плочки били номерирани и прибрани в дървени сандъци. По негово разпореждане, а възможно е и по заповед на Херман Гьоринг, който като Кох колекционирал по време на войната картини, килими и порцелан, кехлибарената стая била пренесена в град Кьонигсберг и там била сглобена в една от залите на кралския замък, където престояла няколко години.

Въпреки стремителното завземане на Кьонигсберг от съветските войски, когато били пленени около 50 хиляди фашистки войници и офицери, хитлеристите все пак успели да демонтират кехлибарената стая, намираща се в кралския замък, и през нощта я изнесли от града. Засега не е открито скривалището, в което успели да скрият набързо прибраните в сандъци кехлибарени плочки. Може само да се предполага, че при бързото си отстъпление фашистите са потопили този скъпоценен товар в Балтийско море — в същото това море, където този кехлибар бил някога намерен…

Да се надяваме, че младите съветски следотърсачи и опитни аквалангисти ще открият в близко бъдеще кехлибареното съкровище и то отново ще заблести в бившето Царско село.