Джей Бонансинга
Играта на убиеца (6)

6.

Наемните убийци се делят на две основни групи.

Първата — да ги наречем въдворители на реда — вероятно се е зародила в Сицилия в средата на деветнайсети век, макар че някои историци проследяват произхода на Мафията до тайната организация, основана в Италия, с цел да противодейства на влиянието на френските жители на Анжу през тринайсети век. Девизът на организацията бил „Смъртта на Франция е въжделение за Италия!“, което в оригинал е Morte alia Francia Italia anela или M.A.F.I.A. Първите мафиотски убийци използвали ловджийски пушки с рязана двойна цев и с вградени в прикладите панти, така че да могат да носят оръжието скрито под дрехата си и да го изваждат в необходимия момент. Убийствата били политически или местни.

През 30-те „етичността“ на мафиотските убийци в Америка станала по-изтънчена и съответствала на развиващата се корпоративна култура. Организираната престъпност се разраснала и националният синдикат на престъпниците завладял цялата територия на страната. С цел създаването на чист, неутрален и надежден източник на мускули в Бруклин била настанена група елитни убийци, известна като Синдиката на престъпниците. Според новия етичен кодекс убийствата били извършвани единствено с бизнес цели. Премахвали се само хора от Синдиката. Външните лица — политици, репортери, висши полицейски служители и обикновени граждани — не били закачани. Последната заповед не се дължала на милостивост или човечност, а била въведена, защото убийствата на цивилни граждани предизвиквали голямо напрежение и се отразявали зле на бизнеса. Чистките се извършвали само в краен случай и никога заради лично отмъщение. Сключел ли се договорът, на възложителя се гарантирала пълна анонимност. Посредници избирали действителния убиец и досущ като в сюрреалистична версия на развлекателната индустрия, безлики хора преговаряли за възнаграждението, методите и часа на удара.

Днешните стрелци произлизат от тази традиция. Щом договорът бъде одобрен, убиецът научава името на жертвата, някои подробности и местата, където е най-вероятно да я намери. Много рядко има съгледвач, който помага на убиеца да разпознае жертвата. Предпочитаното оръжие е пистолет със заглушител, макар че стрелците разполагат с богат арсенал от ефикасни скорострелни оръжия. Обикновено убийствата се извършват на публично място и на уединението не се обръща почти никакво внимание. Всичко става бързо и внезапно и повечето убийци носят маски. Това се прави заради безопасността на свидетелите — не за да се предотврати разпознаването на престъпника, а за да се освободят очевидците от опасното бреме да се явяват в съда като свидетели. След като ударът бъде извършен, убиецът уведомява посредника, който го е наел, и новината дискретно се препредава на възложителя. Мафиотският убиец запазва анонимността си и рядко бива залавян. Той е тих и методичен професионалист и освен няколко оскъдни факта, за такива хора се знае много малко.

Още по-малко е известно за втората група убийци.

Това са бивши разузнавачи и висококвалифицирани наемници, които действат на ръба на законните правителствени служби. Понякога наричани „тайни агенти“ или „черноработници“, тези тъмни субекти са убийци чиновници и тайната сила на днешната изключително сложна геополитическа игра. Те са обучени в КГБ, ЦРУ или в някоя от множеството организации, които още виреят в разузнаванията, въпреки края на Студената война. Повечето от тези хора са започнали като редови войници или офицери и някъде по време на службата са придобили умения да убиват с точността на машини. Оръжията им са леки и свръхмодерни — италиански далекобойни скорострелни пушки „Берета“ или деветмилиметрови „Ред Ай“ с корпус от полимер, които минават незабелязани през детекторите за метал на летищата. За разлика от убийците на мафията, тези типове са дискретни.

Тайните агенти са толкова много, колкото националности има по света. Някои са свързани с терористични групировки и са на постоянна работа в организации като Ирландската републиканска армия, гръцката „Седемнайсети ноември“, Организацията за освобождение на Палестина, италианските „Червени бригади“, германската „Баадер-Майнхоф“ и френската „Директ Аксион“. Други са напълно независими и се придвижват като призраци от едно място на друго, като извършват крайно рискованите си мисии в места като Никарагуа, Узбекистан, Босна, Меделин и Южна Африка. Повечето са безименни и безлични хора, които лесно се смесват с тълпите по оживените улици. Мотивите им рядко са политически или дори финансови. Подобни инициативи биха породили безпокойство, а то води до сантименталност. Истинските убийци се ръководят от професионалната гордост за добре свършена работа. Те не са луди, нито психопати. Напълно съзнават жестоката необратимост на действията си и именно тази липса на морал подхранва гордостта им.

 

 

Никой в Играта не беше по-горд от Хубавицата.

Тя пристигна в едно светло ранно утро с пътнически полет от Бостън и незабелязано се вмъкна в града.

В осем часа вече бе взела под наем кола и караше бавно на север по пустата лента от напукан цимент, която местните жители наричаха магистрала „Стивънсън“. Отвън проникваше мирис на пролет и на стоманолеярни заводи, а небето беше ослепително синьо дори през пречупващите светлината компактни лещи в очите й. Беше облечена в прилепнала по бедрата кожена пола и елегантен плетен пуловер. Спазваше ограниченията за скоростта, следеше пътните знаци, използваше мигачите и избягваше да привлича внимание. Външният й вид беше достатъчно предизвикателен.

Тя погледна отражението си в огледалото за обратно виждане.

Под слънчевите очила лицето на Брунета Джоунс беше истински шедьовър. Кожата й имаше тъмнозлатистия оттенък на уиски, примесено със сметана — твърде светло за африканка, но достатъчно екзотично, за да предизвика размисли относно произхода й. Скулите й бяха необикновени. Обикновените скули са често срещано явление — някои, оформени по хирургичен начин, други умерено привлекателни. Скулите на Брунета бяха природен феномен — скулптура на майстор. Съвършено симетрични, високи и заострени, но същевременно оформени от овала на лицето й. Жените завиждаха на скулите й, а мъжете изпитваха страхопочитание.

Цялата тази величествена красота беше в хармония с гъвкавото мускулесто тяло, което караше разговорите да секват и главите по улиците да се обръщат. Тяло, което имаше такъв вид, сякаш можеше да те убие, само ако се докосне до теб. Тяло, което привличаше любовници с бушуващи хормони и трескави ръце. На тринайсет години Брунета уби един от тях, защото я опипваше твърде похотливо, докато пътешестваха из страната, а когато навърши осемнайсет, бе насъбрала достатъчно омраза в сърцето си, за да убива за пари.

Странното беше, че на Брунета й харесваше да убива. Логичната крайност, до която стигат такива прелестни жени. Да използва външността си, както паякът използва паяжината си. Повечето от жертвите й бяха сенатори, съдии, членове на управителни съвети и собственици на ресторанти и всички тръпнеха от желание по-скоро да смъкнат панталона й, отколкото да гледат какво е скрито под него. Хубавицата обикновено оставяше жертвите си със смъкнати до глезените панталони и това се превърна в нейна запазена марка. Ударите често се извършваха по поръчка на мафията с цел прореждането на кривналите от правия път политици.

И поразителната красавица Брунета вършеше всичко това с изключителна точност.

Брунета включи мигача и се приготви да излезе от магистралата, като внимателно следеше пътните знаци и предупрежденията. Последното, което й трябваше, беше да се поддаде на жегата. Имаше твърде много артилерия в багажника и твърде много работа.

Беше решила на всяка цена тя да е убиецът, който ще очисти Трепача.

 

 

— Спри тук, Дребосък.

Крайтън Лъвдейл вдигна мускулестата си, осеяна с белези ръка и прикова очи в една точка в срещуположния край на терминал В на международното летище „О’Хеър“. Високият слаб чернокож стрелец току-що бе пристигнал в Ню Йорк и си отваряше очите на четири.

— Изглежда, конкуренцията вече е пристигнала.

Хлапакът до Лъвдейл се вцепени.

— Къде са? Не виждам никой.

Младежът беше помощник на Крайтън и побратим в проектите му. Казваше се Мъни. Беше облечен в избеляла военна куртка и черна плетена шапка, дръпната до веждите. Той беше съгледвачът на Лъвдейл в Чикаго и пратеник от една приятелски настроена улична банда.

— Ей там — рече Крайтън и посочи към отсрещните перила. — Онези двама дебелаци, които отиват да получат багажа си.

— Кои са?

— Две от най-хладнокръвните сицилиански копелета. — Лъвдейл избърса уста с опакото ни ръката си. — Хайде… преди да са се отдалечили.

Крайтън тръгна и Мъни забърза след него.

Беше още рано и летището не бе оживено. Само тук-там се тътреха малки групи пътници. Лъвдейл вървеше бавно и важно по плочките, сякаш беше собственик на летището. Дългите му крака правеха жирафски крачки. Беше висок метър деветдесет и пет и имаше телосложение на баскетболист, което леко се промени, след като навърши петдесет. Носеше пурпурен костюм, скъпи обувки и цял тон бижута. На главата му се мъдреше войнишка барета от Специалните сили и Лъвдейл я носеше с гордост, защото именно той беше човекът, на когото да се обадите в Голямата ябълка^[1], ако искате някой да умре.

Лъвдейл научи за странната телеграма на Том Андрюс чрез мрежата на мафиотските компютърни пирати в единайсет часа предишната вечер и направи всичко възможно да си намери място в самолета. След дълги години на наемна работа в източните щати за всички — от уличните банди до мафията и нелегалните чернокожи радикали — той от няколко месеца се колебаеше дали да не излезе от играта и тази възможност беше най-подходящият начин да го направи — като премахне една от легендите в бранша. Крайтън слушаше за подвизите на Джо Флъд още от Виетнам и винаги бе изпитвал уважение и страхопочитание към колегата си от Чикаго. Но ако сега успееше да очисти стария тигър, това щеше да бъде наистина страхотен трофей.

— Какво? Онези дебели контета ли?

Мъни се наведе над перилата и сбърчи нос. Двамата огромни, облечени в черно мъже слязоха от ескалатора и тръгнаха към багажното отделение. Близнаците Федерико и Бернардо Сабитини вървяха с една и съща наперена походка и размахваха мускулестите си ръце като щангисти. Еднаквите им дебели вратове потрепваха като коне, които пъдят мухи. Носеха едни и същи хромирани куфарчета и бяха облечени в еднакви спортни сака от Серджо Армани. Само полото на Федерико беше синьо, а на Бернардо — тревистозелено. Не разговаряха нито помежду си, нито с околните. И въпреки това резките им споглеждания излъчваха телепатично разбирателство.

Лъвдейл ги гледаше с възхищение.

— Тези дебели контета ще те застрелят в тила, докато вечеряш, и после ще ти изядат десерта, без дори да се замислят.

— Не думай — рече Мъни.

— Няма майтап — отговори Крайтън, обърна се и плесна с големите си ръце. — Тази сутрин всички деца ще участват в играта.

Лъвдейл беше убеден — особено след като видя близнаците Сабитини, че градът гъмжи от убийци, минали през други летища или гари и пристигнали от цялата страна, за да му подложат динена кора и да спечелят съблазнителната награда. Вероятно имаше дори тайни агенти от Лангли — хора като Уидърспуун, Ледения човек и дори Солти Хънт, шибаният главорез от Луизиана. Бедата беше, че Лъвдейл трябваше да свърши твърде много работа, за да си осигури печелившия изстрел. Преди да тръгне снощи, той се отби при Джон Блек Големия. Джон беше един от по-заетите наемници по Източното крайбрежие и Крайтън знаеше, че Блек ще налети на състезанието като муха на лайно. Пусна му един поздрав трийсет и осми калибър и сега на терена щеше да има един играч по-малко.

— Да действаме, Дребосък — каза Лъвдейл. — Докато сме още млади.

Младият съгледвач тръгна след Крайтън. Слязоха по стълбите, минаха през вратата на долното ниво и влязоха в изпълнения с пушек и шум паркинг.

Колата на Мъни — преработено „БМВ“, модел от 1987 година — беше паркирана в края.

Лъвдейл хвърли чантите си в багажника и се настани отпред, до шофьора. Трябваше да свие крака, за да се побере. Шибани малки вносни коли! Мъни включи мотора, излезе от паркинга и подкара из лабиринта от порти и рампи. Спряха на изхода да платят таксата и сетне поеха по Манхайм Роуд. Прекосиха „Роузмънт“ за петнайсет минути и докато пътуваха, Крайтън гледаше окъпаните в слънчева светлина пешеходни зони и безличните служебни паркинги на работническата класа.

— Гадното копеле си играе с опашката на лъва.

Гласът на Лъвдейл стана тих и се превърна в едва доловим шепот, когато запали цигара.

— Какво каза?

— Нещо, което казват партизаните в Южна Африка. Пееха го в народните си песни.

— Така ли?

Крайтън издиша дима.

— „Онези, които обиждат синовете на Велика Африка, си играят с опашката на лъва.“

Мъни само поклати глава и отбеляза:

— Много мъдро.

Лъвдейл продължи да пуши и да гледа през прозореца.

— Ще ти кажа още нещо, Дребосък. Лихварите в Бруклин твърдят, че Трепача ще бъде очистен от някой таен агент на шибаното ЦРУ.

— Ами.

Крайтън се усмихна.

— Но те не знаят какъв капан съм наложил на този негодник.

Мъни кимна.

Продължиха да пътуват, без да разговарят.

Пристигнаха в гаража в Деплейнс точно в осем и паркираха в уличката между два тухлени склада. Предградието беше обществена спалня на работническата класа — сив едноетажен свят от евтини магазини и служебни паркинги. Лъвдейл слезе от беемвето, протегна мършавото си жилаво тяло, вгледа се в оловносивото небе и вдъхна автобусните изпарения. Този свят му беше познат — едно безкрайно продължение на Ню Джърси, където беше роден. Същият равнодушен уличен живот и същото жестоко безразличие като ритъма на бетонобъркачка и пневматичен чук по вечните ремонти на пътищата.

Мъни отвори вратата на гаража.

Автомобилът за удара чакаше.

Лъвдейл пак запали цигара и обиколи колата, като присвиваше устни и я оглеждаше. Мъни затвори вратата, за да са сами. Автомобилът стоеше върху омаслен картон и миришеше на бензин, восък и гума. Изумруденозелен „Девил“, взет от агенцията за коли под наем „Херц“, пълен с фокуси и номера по поръчка на Лъвдейл. Колата беше услуга, която местната мафия му правеше срещу известно възнаграждение — традиция, датираща от времето на най-кървавите възмездия на чикагския клон на ЦРУ. Автомобилът представляваше арсенал на колела, имаше двойна тапицерия, пълна с пушки, и скрити копчета под таблото, които блокираха задните светлини и заличаваха регистрационните номера. Лъвдейл, разбира се, бе добавил собствените си прищевки — радио със скенер, клетъчен телефон и хитро малко взривно устройство с дистанционно управление, свързано с пластичен взрив „С-4“, скрит под предния капак за специални случаи.

Лъвдейл застана до вратата на шофьора и кимна одобрително.

— Не е лоша, не е лоша.

Младежът се суетеше зад него.

— Ами, виж какво, Крайтън… Искам да кажа мистър Лъвдейл. Все още нямам представа къде е ирландецът.

— Не се безпокой, Дребосък — рече Лъвдейл и хвърли платнените си чанти на задната седалка. — Ще оставим момчетата в синьо да ни го намерят.

Крайтън се намести зад волана, видя, че ключовете са на таблото, и включи двигателя. Шумът приличаше на прибой.

— Качвай се, Дребосък, тръгваме на лов — заповяда Лъвдейл и форсира мотора.

Младежът само сви рамене, седна до него и се ухили като дете, което за пръв път посещава Дисниленд.

Колата пое с рев по Оуктън стрийт.

Когато излязоха на магистралата и завиха на изток, Лъвдейл се обърна към Мъни и попита:

— Искаш ли да послушаш музика?

Хлапакът се ухили.

Колата имаше страхотни тонколони.

 

 

Джо се събуди от болка в пикочния мехур и от чувството, че е пропуснал нещо.

Смени позата, примига и погледна през прозореца. Самолетът още беше обвит в стена от сив памук, бръмчеше леко и вибрациите пълзяха по пода. Джо погледна часовника си. Скоро щяха да започнат да се приземяват. Нямаше закуска — нито кифли, нито портокалов сок. Той огледа кабината. Повечето пътници или спяха, или бяха заровили носове във вестниците. Забеляза, че жената вляво спи дълбоко и на съвършено изваяната й брадичка има капка засъхнала слюнка. Странно как сънят заличаваше човешкото достойнство. Джо се изправи. Коленете му бяха схванати като ръждясали панти. Стомахът му се бунтуваше. Или трябваше да хапне нещо, или да изгълта голяма доза антиацид, инак пак щеше да повърне.

Мина покрай отделението на стюардесите, където долови миризма на загоряло, и се вмъкна в тоалетната.

Слава богу, че беше свободна. Джо заключи вратата и застана пред малката метална тоалетна чиния. Потокът на урината му беше слаб и той се зачуди дали няма някаква инфекция. Остаряваше. Не искаше, но остаряваше. Толкова му беше неудобно, че има приятелка, която би могла да му бъде дъщеря. Ненавиждаше възрастта дотолкова, че не обръщаше внимание на здравето, теглото и холестерина си, и се забърка в тази налудничава самоубийствена игра — мъжествена храчка в лицето на Смъртта. Беше толкова объркан, че не знаеше какво да прави.

Вдигна ципа си и застана пред огледалото.

Лицето му беше измъчено, около очите имаше тъмни сенки. Светлосивото му спортно сако беше измачкано, черната тениска вече беше мръсна. Извади гребенче и приглади назад оредяващата си кестенява коса. Какво правеше, по дяволите? Опитваше се да изглежда добре пред взвода за разстрел? Кого заблуждаваше? Глутницата вълци несъмнено щеше да го чака още на летището. Защо не приключеше с всичко? Защо не напишеше кратко писмо на Мейзи, за да се извини за всичките си лъжи, и после, когато самолетът кацнеше, не излезеше пред неизбежното? Вторачи се в отражението си.

Хрумна му нещо странно — че рядко се поглежда в огледалото, почти само сутрин, когато се бръсне. Не че не се интересуваше от външността си. Джо се гордееше с прическата, дрехите и стила си. Купуваше си скъпи спортни сака. Подстригваха го известни фризьори и често ходеше да му правят маникюр и масаж. Не го правеше, защото изпитваше невротичен страх от вида си. Тогава защо не се поглеждаше в огледалото? Дали от вина? Или от срам? Или от страх, че ще види лицето си все по-набръчкано и отпуснато?

Почукването на вратата беше като студен душ.

— Момент… Излизам.

Обърна се и отключи.

На прага нетърпеливо чакаше огромна жена с лунички, евтина рокля и копринен шал. Тя се хвана за рамката на вратата и се олюля, сякаш беше пияна. Миришеше на мускус. Джо я погледна, мина покрай нея и тръгна към мястото си.

Изведнъж видя познато лице и стомахът му се смрази, пулсът му се ускори и гърлото му се стегна. Ухили се превзето на някаква заспала жена, за да потисне желанието си да изкрещи: „Да му го начукам, той е тук, на борда на самолета, този шибан психопат убиец!“. Кръвта забуча в ушите му. Стигна на мястото си, седна, загледа се през прозореца и се опита да измисли начин да се справи с онзи гадняр.

Мъжът с познатото лице седеше най-отзад, до прозореца вляво, гризеше ноктите си и чакаше благоприятен момент за действие. С периферното си зрение Джо бе зърнал достатъчно от самодоволното му младежко лице, за да го познае. Безумните очи, тъмните сенки и пясъчнорусата коса. Гейбриъл Уилард. Бивш контрабандист на оръжие за ИРА, ентусиазиран експерт по експлозивите, разрушител, работещ за безброй терористични организации и професионален убиец за онзи от Обединеното кралство, който даде най-много пари. На трийсетина години, с избухлив нрав. Уилард беше лежал в затвора в Белфаст заради поредица особено кървави атентати в средата на 80-те. Кореспондираше си с Джо чрез компютърната мрежа на служителите с леви убеждения, като му изпращаше загадъчни заплахи и изпълнени със завист тиради. Напълно откачен.

Определено не беше от типа хора, които човек би искал да има за спътници в самолет.

Въпросът беше дали Гейбриъл е забелязал, че го е видял? Ако все още мислеше, че е незабелязан, Джо имаше късмет. Но ако бе уловил погледа му, тогава и Джо, и всички останали пътници щяха да загазят здравата. Джо се насили да затвори очи и облегна глава назад. Престори се на заспал. Усети лек тласък и задникът му подскочи от седалката, когато самолетът започна да слиза. Дали Уилард бе забелязал, че го е видял? Имаше ли шанс? Или всичко беше свършено? Той стискаше очи и се правеше, че спи дълбоко.

Минаха няколко мъчителни минути.

От задната част на самолета се чу шумолене и учтив шепот. Някой се измъкваше от мястото си и се отправяше към тоалетната. Джо отвори леко едното си око. Не беше сигурен дали е Уилард, но не искаше да рискува.

Той беше. Промъкваше се предпазливо по пътеката и полагаше неимоверни усилия да не събуди стария Трепач. Сърцето на Джо започна да бие като обезумяло, инстинктът му да се бори или да бяга превърна устата му в студен метал, а нервите — в претоварено улично движение. Захърка тихо, млясна сънено с устни и продължи с преструвките. Дали не преиграваше? Замъгленият силует на Уилард се промъкна покрай седалките и спря пред тоалетната.

След миг одевешната дебелана излезе оттам и Гейбриъл се вмъкна вътре.

Джо отвори очи. Нямаше кой знае какъв избор. Вярно че самолетът се спускаше, но до Сейнт Луис оставаха още около двеста — двеста и петдесет километра. Нямаше аварийни спирачки, нито звънчета, които да известят на шофьора, че Джо трябва да слезе.

Той си удари една плесница.

Усещането беше ободрително, но острият звук стресна жената до него и тя се събуди. Вдигна глава, примига и потърка очи, за да прогони съня. Погледна часовника си и свъси вежди.

— Почти пристигнахме — каза й Джо.

— Заспала съм — измънка тя.

— Е, така времето минава по-лесно — отбеляза той и стана. — Извинете.

Стискаше юмруци толкова силно, че кокалчетата на пръстите му бяха побелели. Облиза устни и преглътна парещите киселини. Вече знаеше какво трябва да направи. Нямаше друг избор. Никакъв друг начин да оцелее.

Приближи се до заключената метална врата на тоалетната, пое дълбоко въздух и погледна през рамо. Все повече пътници се събуждаха и се подготвяха за кацане на международното летище „Ламбърт“. Стюардесата — азиатка с остри черти — събираше празните чаши.

Джо се обърна към вратата и се приготви. Умът му трескаво разсъждаваше върху крайностите, до които бе стигал Уилард. Той беше смахнат. Достатъчно луд, за да влезе в един парижки клуб с прикрепен на корема пластичен взрив, да взриви джипа със семейството на един от водачите на Шин Фейн с такова количество „С-4“, което може да вдигне във въздуха малък град, и да екзекутира цял клас ученици, деца на протестанти, само за да очисти учителя. Беше способен на всичко и Джо беше убеден, че за сънародника му католик убийството на борда на малкия пътнически самолет, макар и застрашаващо собствения му живот, не е кой знае какво. По дяволите, Гейбриъл вероятно предпочиташе да умре като мъченик и да изпрати парите от наградата на някоя нелегална фракция на ИРА заедно с поздравите си. Единственият начин, по който можеше да осуети плановете му, беше самият той да действа налудничаво.

Вторачи се в секретната брава и малката пластмасова табелка с надпис „Заето“.

Не след дълго вратата щеше да се отвори и Джо щеше да бъде готов. Да връхлети неочаквано. Да изненада лудия бомбаджия. Засега изненадата беше единственото оръжие, но беше напълно достатъчна. Изненадата беше като див мустанг, който пръхти и рита, но ако знаеш как да го обяздиш, ще го покориш и използваш.

Гледаше табелката „Заето“ и чакаше. Дланите му бяха влажни и горещи.

Представи си всичко като на забавено повторение по спортния канал на телевизията. Видя как терористът е клекнал в малката тоалетна и човърка някакво скрито оръжие. Видя как се хвърля върху гадното копеле, забива юмрук в гръкляна му и го рита в краката. Видя се как спечелва битката. Така постъпваха професионалистите. По този начин Майкъл Джордан изскачаше пред другите състезатели и правеше кош в последната секунда. Виждаше как го прави. Виждаше се да прави невъзможното.

В същия миг ключалката изщрака.

— Извинете… — тихо и настоятелно измънка Джо и блъсна вратата в нещо меко.

Чу се охкане и Джо нахлу в тоалетната и тръшна вратата след себе си. Озоваха се достатъчно близо, за да се целунат. Гейбриъл гледаше като обезумял и търсеше пистолета си.

— Мисли бързо, задник — изсъска Джо и заби коляно в слабините му.

Уилард се преви на две и изпусна пистолета — малък „Глок“ с корпус от висококачествен усилен полимер, който цопна в тоалетната чиния и се заклещи в канала. Пистолетът приличаше на детска играчка. Уилард протегна ръка да го вземе, но Джо го ритна в лицето и Гейбриъл се просна по гръб върху мивката. Тилът му напука огледалото. От белите му дробове се изтръгна животинско ръмжене. На раменете му, затегнат с ремъци, се мъдреше найлонов пакет — парашут. Копелето се готвеше да нанесе удара и да скочи от самолета.

— Шибан дърт пияница — изсъска терористът и кървавата му слюнка изпръска лицето на Джо. — Развали всичко!

Изведнъж Джо усети на врата си ръце — големи, груби ръце — и започна трескаво да се съпротивлява. Мускулестите пръсти стегнаха хватката си и блокираха достъпа на въздух до белите му дробове.

— Ще те убия! — изсъска Уилард в лицето му и Джо надуши миризмата на глицерин, цигари „Дънхил“ и вкисната бира.

После видя очите на Гейбриъл — два блестящи жестоки въглена, очи на терорист — и осъзна, че е в лапите на див звяр, на машина за убийства.

Слава богу, че беше с новите си обувки. Беше ги купил през януари за двеста седемдесет и девет долара и деветдесет и пет цента. Мокасините от телешка кожа с пискюли и бродирани ръбове бяха истинска екстравагантност, но Джо оправда покупката като професионален разход. Беше започнал да изглежда малко оръфан в по-изисканите ресторанти и служебни сгради и да привлича внимание. Хубавите обувки го върнаха в скъпия свят. Но сега, в трескавата паника в тясната тоалетна, дизайнът на обувките придоби нова функция. Токовете бяха тежки и ръбести и десният с всичка сила се стовари върху пръстите на Уилард.

Костите изпукаха.

Терористът разхлаби хватката си, извика и Джо се възползва от възможността, удари го с глава в челото и го запрати в огледалото, което се дотроши като паяжина. Джо видя звезди, но не почувства болка. Вече се беше превърнал в мотор, който ревеше в тясното помещение. Пое дъх, заби лакът в челюстта на Гейбриъл и го метна настрани.

Уилард се стовари върху автомата за книжни салфетки. Металната кутия се откачи от пантите и върху него се посипа бяла хартия. Уилард нададе задавен, клокочещ от кръвта вик и пак протегна ръце към врата на Джо, но Трепача вече се беше развихрил. Главата му бучеше от гняв към този психопат и страхливец, убиец на невинни семейства и деца. Джо започна да вие, нанасяше му удар след удар и го приковаваше към огледалото.

На петия или шестия удар пръстите му изхрущяха в стената. Остра болка прониза кокалчетата му и Джо изсъска през зъби и хвана ръката си. Гейбриъл падна върху тоалетната чиния. Джо се задъха. Безименният му пръст сякаш бе потопен в разтопена лава. Главата му се замая от силната болка. Вторачи се в Уилард. Очите на терориста се бяха изцъклили, бялото им изпъкваше като твърдо сварено яйце.

Внезапно на вратата се почука и Джо почти подскочи. Чу се гласът на стюардесата:

— Спускаме се… Ако обичате, върнете се на мястото си.

Джо преглътна желанието си да изкрещи и глухо каза:

— Излизам след секунда…

В тоалетната имаше още един автомат — за хавлии. Джо се наведе, впи зъби в плата, откъсна парче хавлия и превърза ръката си. Болката се засилваше — сякаш през китката му преминаваше силен електрически ток. Пръстът му се вкочани и започна да се подува и да посинява. Той пое дълбоко въздух няколко пъти, стегна се, избърса потта от челото си и приглади коси. И тъкмо се обръщаше към вратата, когато чу думите.

С окървавено лице и отпуснал тяло върху тоалетната чиния, Уилард стенеше през кървава слюнка:

— Шибан дърт пияница… Ти дори не знаеш… Вече си…

— Нима?

Джо се обърна, замахна и терористът угасна като изгоряла крушка. Джо погледна за последен път празните му очи, после се обърна към вратата.

Стюардесата отново почука и попита:

— Добре ли сте?

Изведнъж Джо се вцепени и се вторачи в бравата. Нещо не беше наред. Нещо ужасно. Не беше в състояние да помръдне. Не можеше да накара изтръпналите си крака да вървят, нито да намери сили да погледне сгърченото тяло на Уилард. Но нещо в главата му дрънчеше като счупена църковна камбана. Някакво предупреждение. Нещо, което току-що бе съзрял с крайчеца на окото си, докато гледаше изпадналия в безсъзнание терорист. Нещо, което толкова много пъти бе виждал в кошмарите си.

— Господине…

Джо се обърна и погледна неподвижното тяло на Уилард.

До Гейбриъл имаше някакъв лъскав метален предмет, скрит отчасти от левия му крак. Беше голям колкото книга. Най-отгоре имаше малко устройство с медни жици. Приличаше на дебела плоча пластилин. Сив като сгурия и мек. Колкото повече го гледаше, толкова по-ясно осъзнаваше, че това не е пластилин, а нещо много по-опасно. Малкото устройство отгоре примигваше, светещите му цифри отброяваха оставащото време.

„Вече си…“

Косите на Джо се изправяха. Бомба, която щеше да експлодира броени минути, след като Уилард скочеше с парашута.

И часовниковият механизъм тиктакаше.