Джей Бонансинга
Играта на убиеца (24)

Епилог
Картичка от селото на мъртвите

Господ е немислим, ако сме невинни.

Арчибалд Маклийш

Джо се събуди от кошмар на залез-слънце, стресна се и се удари във варосаната стена. Задникът му се беше схванал на каменната пейка. Дневната жега още тежеше в ухаещия на евкалипти въздух. Беше облян в пот и лененият му панталон бе залепнал за кожата.

Проклето мексиканско лято.

Седеше в двора на болницата, дремеше и се събуждаше и от три часа чакаше раждането на детето си. Отначало акушерката му каза, че може да стои до Мейзи в родилното отделение, но после започнаха неприятностите. Бебето било обърнато не знам си как, оплетено в пъпната връв или нещо подобно. Испанският на Джо беше все още твърде беден, а Мейзи не беше в състояние да превежда. Простряна на леглото и вкопчила ръце в рамката, тя се гърчеше от болки и Джо просто не можеше да издържа.

Накрая лекарят му каза да чака навън. Отначало Джо възрази, но после разбра, че няма смисъл. И без това не знаеше езика. Пък и не искаше да привлича внимание върху себе си или върху факта, че новодошлият гринго на име Джо Варгас всъщност е търсен от половин дузина агенции от Северна Америка. Фактът, че двамата с Мейзи бяха избрали толкова отдалечено село в западната част на Сиера Мадре, не правеше нещата по-лесни. В болницата още използваха вода от кладенци с помпи и медицинските сестри пушеха по време на визитациите.

Към него се приближаваше висок жилав мъж с бели коси, облечен в дълго черно расо, завързано около кръста с въженце. Вече беше само на петдесет метра. Мрачните му сиви очи бяха изключително тъжни и вторачени в Джо.

Трепача стана, избърса потта от челото си и се опита да обмисли всички възможности. Може би свещеникът идваше само за да му съобщи как вървят нещата. Но трескаво разсъждаващият ум на Джо постоянно се връщаше към най-мрачната вероятност — бебето е умряло. Или още по-лошо — Мейзи е починала по време на раждането. Мисълта беше толкова ужасна, че му се стори, че ще припадне.

Възрастният мъж вървеше право към него и накуцваше някак странно. Като че ли… Изведнъж му хрумна нещо ужасно. Начинът, по който вървеше възрастният свещеник, заученото спокойствие и безстрастното изражение на съсухреното му лице. Ами ако беше стрелец? Ако идваше като Ангел на смъртта да отнеме живота му? Ако носеше под расото оръжие? Странно, но Трепача почти се надяваше да е така. Всичко беше по-приемливо, отколкото да загуби Мейзи.

Джо седеше неподвижен. Само изправи рамене и стисна зъби. Нямаше да позволи на стария свещеник да го изплаши. Несъзнателно вдигна гордо брадичка. Проклет да е, ако Съдбата го уплаши точно сега, след всичко, което бе преживял. Стисна юмруци и кимна учтиво, когато падрето се приближи до пейката. Очакваше, че всеки момент старецът ще измъкне изпод расото пушка с рязана цев.

— Сеньор?

Джо кимна.

— Да, отче. За бебето ли? Маргарет добре ли е?

Свещеникът наклони глава за миг, сбърчи чело и попита:

— Сеньор Кастила?

Изглеждаше много объркан.

— Моля?

— Вие не сте ли сеньор Кастила?

Нервите на Джо изведнъж се отпуснаха.

— Не, казвам се Варгас. Съпруг съм на Маргарет Варгас.

Падрето се вторачи в него за миг, после се усмихна. Зъбите му бяха развалени и потъмнели.

— Съжалявам, сеньор. Помислих ви за сеньор Кастила.

— Няма нищо.

— Познавам съпругата ви. Прекрасно момиче. Много е симпатична.

— Благодаря.

— Още ражда — добави свещеникът, сетне се поклони и тръгна към болницата.

Тишината отново падна като воал над двора и останаха само щурците, далечният шепот на водите в залива, чайките и вездесъщата жега.

Сам в тишината, Джо се замисли за Бог и за плановете Му относно него самия, Мейзи и бебето. Трябваше ли да заплати за онова, което бе извършил? Щеше ли Господ да отнеме живота на сина му заради всички онези, които бяха умрели от ръката му? Или щеше да му позволи единственото, което винаги тайно бе искал, но никога не бе знаел как да постигне?

Не чу друг отговор, освен далечния крясък на чайка. Обърна се и тръгна към болницата.