Джей Бонансинга
Играта на убиеца (7)

7.

— Мис Варгас, опитвам се да ви обясня, че нямате никакви задължения към нас…

— Тогава какво точно искате да кажете?

— Ами, когато в „Лейкшор Банк“ се депозират прекомерно големи суми в брой, нашата политика е да предложим някои финансови стратегии за бъдещето…

— Добре. Позволете да ви прекъсна, защото въпросът е там, че аз нямам никакви депозити.

— Съжалявам, но изглежда, има някакво недоразумение.

— Моля?

— Вие твърдите, че не знаете за телеграфния паричен превод, който бе извършен снощи, така ли?

— Последната вноска, която направих, беше миналия петък. Около двеста и петдесет долара, върнати от данъци.

— Съжалявам, мис Варгас, но рано снощи по телекса от Женева беше прехвърлена много по-голяма сума…

— Какво?

— Вече ви обясних, че нашата политика е да ви предложим услугите на екипа ни по инвестиране, разбира се, безплатно…

— Чакайте малко. Казвате, че имало телекс от Женева?

— Точно така.

— Женева, Илинойс?

— Швейцария, мис Варгас.

— Какво е това? Някаква рекламна кампания ли? Да не би да съм милионният ви клиент?

— Не се шегувам, мис Варгас.

— Казвате, че сумата е голяма?

— Да. Значителна.

— Колко значителна?

— Един милион долара.

— Какво?!

— Депозит за един милион долара, мис Варгас. Мисля, че трябва да дойдете лично и да потвърдите…

— Един милион?

— Точно така. И…

— Боже мой!

— Мис Варгас? Ало? Мис Варгас, чувате ли ме? Ало…

 

 

Мейзи натисна спирачките пред жилищния блок на Джо. Странното телефонно обаждане още отекваше в ушите й.

Остана за миг в колата. Беше объркана и й се повдигаше. Вторачи се през предното стъкло на очукания си „Нисан“ в тълпата зяпачи пред сградата. Всички протягаха вратове да надникнат отвъд жълтата полицейска лента, която се развяваше от вятъра. Мейзи се вцепени.

Само преди четвърт час бе седяла така вцепенена и в „Лейкшор Банк“.

Милионът долари се оказа действителен. Никой в банката и в Швейцария нямаше представа откъде е дошъл. Имената на оригиналните формуляри за прехвърляне бяха изписани само в цифри и швейцарецът каза, че не им е позволено да дават повече информация. Мейзи беше втрещена. За по-малко от двайсет и четири часа животът й коренно се промени. Точно когато се готвеше да заздрави взаимоотношенията си с мъжа на своите мечти, любимият й Джо се преобрази и се отърва от нея като от лош навик. А после, като капак на всичко, отнякъде се появява цял милион долари и каца в спестовната й сметка в „Лейкшор Банк“! Но защо точно в нейната сметка?

Знаеше, че всички следи водят към Джо.

Още когато видя воднистия блясък в очите му зад кулисите, тя разбра, че се е случило нещо изключително сериозно. Нямаше представа какво е, но беше абсолютно сигурна, че Джо се е забъркал в някаква гадост. Спомняше си неясните картини и усещания по време на ухажването им — проблясък на пистолет, окачен на кука в килера му, писуканията на пейджъра му по средата на любовните им срещи и повикванията по загадъчна работа. И сега, докато наблюдаваше сцената на очевидно престъпление пред блока на Джо, Мейзи беше убедена, че той е забъркал ужасна каша. Сигурно я е предпазвал, за да скъса с нея така рязко и внезапно. Но за какво ставаше дума? И каква беше връзката между Джо и милиона долари? Мейзи не беше в състояние да разсъждава логично. Нервите й бяха опънати до скъсване, а раните — още пресни. Тя наистина много си падаше по Джо. И какво да направи сега? С всичките си глупави мечти — къща в предградията, ограда от бели колчета, деца, куче, котка и тъй нататък?

Пое дълбоко въздух и слезе от колата.

Беше ветровит пролетен ден и щампованата й африканска пола се развяваше около мускулестите й крака, докато Мейзи вървеше към униформения полицай до лентата. Зад него се извисяваше жилищният блок — монолитна тухлена сграда във викториански стил. Слънцето се отразяваше в прозорците, жълтата полицейска лента пърхаше.

— Извинете — обърна се тя учтиво към ченгето.

— Моля, стойте зад лентата — каза полицаят. Бе сложил ръце на кръста си.

Беше млад, с големи очи и нервен.

— Бихте ли ми казали какво е станало?

— Отдръпнете се, ако обичате.

Мейзи бързо смени тактиката и изтърси:

— Годеникът ми живее в този блок. Ще ви бъда много благодарна, ако ми кажете какво става.

Ченгето я погледна.

— Годеникът ви ли?

— Да, годеникът ми.

Сърцето й подскочи. От години не бе лъгала полицай, но помнеше как да реагира. Някои умения — като карането на велосипед — не се забравят.

Ченгето извади от джоба си тефтер.

— Име?

— Моето или неговото?

— И двете.

Мейзи се поколеба за миг, после отговори:

— Аз се казвам Маргарет Варгас, а той — Джо Флъд. Настоявам за обяснение.

Ченгето спря да пише, погледна я с присвити очи и каза:

— Почакайте тук.

И тръгна нанякъде.

Мейзи се разтрепери. Беше убедена, че работата е много по-ужасна, отколкото може да си представи.

 

 

— Ако ме чувате, моля, отворете!

— Минутка… свършвам… — смотолеви Джо.

Беше се свил в малката метална баня, гледаше неподвижното тяло на Уилард и ужасното сиво блокче пластичен взрив и се опитваше да диша нормално и да измисли какво да прави. Пръстите му бяха леденостудени, но той беше съсредоточен както никога.

Предстоеше му задачата да оцелее.

В главата му се преплитаха кошмарни видения. Всички възможни събития, минало, настояще и бъдеще, бомбардираха едновременно мозъка му — образът на Уилард, който носи парашута и взрива, скрити в ръчния си багаж, частите на разглобения пистолет с корпус от полимер в шевовете на панталона си, химикалите — в цигарената кутия, а пластичния взрив и тиктакащия часовников механизъм — в металното шише за уиски. 8:21… 8:20… 8:19… 8:18… Уилард сигурно бе възнамерявал да си остави десет минути, за да избяга. Изведнъж осъзна, че има само един изход от това положение, а успехът или провалът зависят от това колко сръчно може да борави с пистолета „Глок“ в оставащите осем минути.

Погледна часовника си и мислено го синхронизира с брояча на бомбата.

Полимерният пистолет беше в тоалетната чиния под Гейбриъл. Джо бръкна между краката на терориста, извади оръжието, вдигна го към светлината и провери пълнителя. Един-единствен магазин от полимер, зареден с десет тефлонови патрона. Доколкото разбираше, водата не би трябвало да ги е повредила. Избърса пистолета в панталона си. Беше виждал „Глок“, направен от неармирана пластмаса, но не беше стрелял с такова оръжие. Оръжията от висококачествен усилен полимер бяха до известна степен експериментални поради факта, че още никой не бе успял да реши проблемите от областта на физиката. Най-голямото предизвикателство за инженерите беше откатът. Газовете, изпускани при изстрелването на куршума, биха пръснали на парчета повечето полимерни пистолети. В цевта на „Глок“ бяха пробити малки отвори, които позволяваха изпускането на газовете. Никога не му беше трябвало подобно нещо, но сега нямаше значение дали пистолетът може да стреля, или не…

Трябваше му единствено кураж… и време. Пъхна пистолета в панталона си и се стегна. После щракна секретната брава и отвори вратата.

На прага, с ръце на кръста, стоеше азиатката. Зад нея се суетеше един от пътниците — дебел мъж с костюм и пълен пикочен мехур.

— Всичко наред ли е? — глухо попита стюардесата. Бадемовите й очи блестяха от гняв.

— Ами, стана ми лошо — обясни Джо и погледна към пилотската кабина. — Кога ще кацнем?

— След по-малко от двайсет минути. Ако обичате…

— Може ли да поговорим за минутка?

Играеше ролята на нервен пътник. През това време дебелакът се затътри към тоалетната.

— Вижте… — подвикна му Джо и го погледна през рамо. — Няма да е лошо, ако изчакате до друга тоалетна. Тази е малко мръсничка след мен.

— Моля ви — каза намусено стюардесата. — Върнете се на мястото си.

— Трябва да говоря с вас. Много е важно.

Азиатката въздъхна и го поведе към сервизното помещение. Джо сложи ръка на раменете й, сякаш се готвеше да й каже някаква тайна, и изведнъж зад тях се чу тупване и тропот на крака. Стюардесата се обърна и видя как дебелият изскача от тоалетната. Очите му бяха широко отворени, двойната му брадичка трепереше.

— Там има човек… Припаднал… И кръв…

— Какво?

Тя понечи да тръгне към дебелака, но Джо я хвана за ръката и я дръпна зад завеската.

— Извинете — започна той и леко притисна дулото на пистолета в ребрата й, — трябва да направите няколко неща за мен.

— Какво… какво искате?

— Слушайте внимателно — продължи Джо и натисна пистолета по-силно, за да е по-убедителен. — Помогнете ми и няма да има никакви проблеми.

Очите на стюардесата се напълниха със сълзи.

— Не може… Самолетът не трябва да…

Не можеше да намери думи, но дори в паниката си се опитваше да бъде добра служителка на авиокомпанията и да прави всичко като по учебник. Беше смела и Джо даже й се възхити.

— Не си заслужава, скъпа — рече той и я забута към първа класа, покрай спящите изпълнителни директори и разведените богаташи, които пиеха водка с доматен сок. — Искаш да бъдеш героиня в очите на компанията? Но колко ти плащат? На света няма толкова пари, заради които си заслужава да рискуваш живота си. Не съм ли прав?

— Моля ви, не ме наранявайте — прошепна тя.

— Само една малка услуга и после можеш да се върнеш в кабината и да чакаш.

Стигнаха вградената в стената врата с надпис: „Вход забранен. Само за екипажа“. Джо бутна стюардесата към нея, опря пистолета в гърба й и измърмори:

— След десет минути ще бъдеш в бара на летището с история, която ще разказваш на роднините си в Деня на благодарността.

— Какво искате да направя?

— Вкарай ме в пилотската кабина. И то бързо. Нямаме време, скъпа.

Потърка дулото на пистолета под закопчалката на сутиена й. Самолетът се спускаше, като вибрираше и леко се поклащаше. Джо почувства, че стомахът му се надига. Трудно държеше оръжието с ранената си ръка.

Стюардесата натисна бутона и се наведе към микрофона.

— Командир Дъчик… Дженифър е. Имаме проблем. Пуснете ме да вляза.

Отговор не последва.

Джо погледна часовника си да види колко време остава. 7:11… 7:10…

— Кажи му, че е избухнал пожар.

— Джим, пусни ме — примоли се азиатката.

Вратата се отмести и се отвори.

— За бога, Джени, какво става?

Беше помощник-пилотът, слаб мъж със светлосиня риза с къси ръкави и пясъчноруса коса.

Джо опря пистолета в слепоочието му и нахълта в кабината.

— Бих искал да имам време да ви обясня за какво става дума, господа — каза той и блъсна пилота към мястото му, — но трябва да обединим усилията си, за да приземим незабавно тази таратайка.

Пилотската кабина беше по-малка, отколкото очакваше. Тясна килийка с две места и множество уреди. Тук-там имаше чудати неща, неприсъщи за самолет — автомобилен лост за скорости и дезодорант за кола с аромат на бор.

— Какво има? — обади се командирът на полета, без да вдига глава от уредите. Беше по-възрастен от помощник-пилота, имаше посивели коси и военна татуировка на ръката. Ръкавите на ризата му бяха навити, а дясната ръка стискаше лоста за управление.

— Хайде да приземим самолета, момчета — настоя Джо.

— Какво правиш? Отвличаш ли ни?

Помощник-пилотът се усмихна нервно, вцепенен от страх. Джо видя ужаса в очите му.

— Съжалявам, че постъпвам така с вас, момчета — монотонно каза Джо, — но ще стрелям на месо, ако не приземите самолета веднага.

— Кой си ти, по дяволите?

Дъчик се бе обърнал към Джо. Студените му сини очи блестяха.

— Нямам време да обяснявам. — Джо насочи пистолета към дясното му око. — След шест минути трябва да сме на земята.

— Какво ще ни направиш? Ще ни застреляш ли? — изтърси помощник-пилотът, изведнъж събрал смелост. — Кой тогава ще приземи самолета?

Джо опря дулото в лявото му бедро и натисна спусъка.

Помощник-пилотът се изви конвулсивно и изпищя. Куршумът мина през крака му и се заби в мекия стол.

Дъчик започна трескаво да натиска лостовете и да лае по микрофона:

— Тук „Уестърн Ийгъл“, полет 109… Искаме предимство за кацане. Кой е там долу?

Тонколоните изпращяха и се чу:

— Полет 109, тук е контролната кула в Спрингфийлд. Отказваме предимство. Нямаме място. Проверете какви други възможности имате.

Помощник-пилотът продължаваше да охка.

— Тихо, Дъг!

Дъчик не откъсваше очи от уредите.

— Ранен съм, Джим, за бога…

— Млъкни, Дъг… „Уестърн Ийгъл“ иска принудително кацане. Ало, кулата на Куинси ли е?

Разнесе се друг глас:

— Полет 109, тук контролната кула в Куинси.

— Куинси, искаме разрешение за приземяване.

— Отказваме, 109. Днес сме претоварени.

Джо погледна часовника си.

6:32… 6:31… 6:30… 6:29…

Застана зад гърба на командира и опря дулото на пистолета в ухото му. Полимерът беше още горещ и миришеше на лепило.

— Времето лети, момчета.

Каза го толкова сериозно, че Дъчик само го погледна, кимна и продължи в микрофона:

— Куинси, имаме аварийно положение. Искаме незабавно разрешение за принудително кацане. Чувате ли ме?

Последва мълчание, после се чу:

— Прието, 109, получавате разрешение за кацане с предимство.

— Прието, Куинси, спускаме се от височина три хиляди и петстотин метра.

Командирът се наведе вдясно и каза по вътрешния микрофон.

— Дженифър, подготви пътниците за аварийно кацане.

После се залови за работа.

Разнесе се силно бучене и пред стъклото започнаха да препускат сиви облаци.

Помощник-пилотът държеше крака си и кривеше лице от болка.

Джо се замисли дали да не се помоли на Бога.

След минута облаците се разсеяха и предното стъкло се изпълни със земния пейзаж. Джо погледна часовника си и изтръпна — оставаха само пет минути. Дъчик се пресегна, дръпна някакъв лост пред помощник-пилота и включи на скорост за приземяване, спусна стабилизаторите и отдолу се разнесе силно бучене. Самолетът се наклони наляво, после надясно и се стрелна надолу.

Мускулите на Джо се стегнаха като менгеме. Трябваше да обмисли бягството си. Измъкна носната си кърпа с монограм, сложи я на лицето си и я завърза на тила. Макар че повечето пътници и екипажът бяха видели лицето му и можеха да го разпознаят при очна ставка, той искаше да запази, доколкото е възможно, анонимност по време на бягството си. Желаеше ли да се измъкне невредим, трябваше да изчезне бързо и дискретно.

Обърна се към вратата, после спря и погледна пилотите.

— Благодаря за помощта, момчета.

— Педераст мръсен — изръмжа Дъчик.

Джо намести кърпата на лицето си и се върна в салона при пътниците.

Пред тоалетната се бяха насъбрали хора. Гледаха Уилард и шушукаха. Стюардесата стоеше на прага на сервизното помещение и шепнеше нещо по микрофона. Джо мина бързо по пътеката между редовете и вдигна пистолета така, че всички да го видят.

— Върнете се по местата си!

Пътниците вдигнаха глави към него. Очите им бяха широко отворени и изцъклени като на животни пред фаровете на приближаващ се камион.

— Моля, не пипайте човека в тоалетната! Ще ви бъда много признателен, ако се върнете на местата си. Успокойте се, дишайте дълбоко и седете кротко като послушни дечица.

Пътниците забързаха към местата си. Джо се приближи до стюардесата и грабна микрофона от ръцете й.

— Ще извършим аварийно кацане.

Викаше през влажната кърпа и произнасяше отчетливо всяка дума като учител в детска градина. Погледна часовника си и видя, че остават по-малко от четири минути.

— Кой сте вие? — изхлипа стюардесата. Беше уплашена до смърт. — Какво ще правите с нас?

— Спокойно, скъпа — отговори Джо и й намигна. — Никой няма да пострада. — После огледа пътниците и добави: — Успокойте се. Разбрахте ли? Дишайте дълбоко.

Всички го гледаха безучастно.

Той насочи пистолета към тях.

— Я бъдете по-послушни.

Пътниците започнаха да дишат дълбоко.

— Добре. Отлично. Виждате ли? Действа страхотно, нали? Поемете въздух. После го изпуснете много бавно. Точно така. Браво!

Самолетът се наклони наляво и започна да пикира. Джо също дишаше дълбоко. След сто и осемдесет секунди колелата докоснаха пистата и самолетът спря с гръмогласен рев.

Всички се втурнаха панически към аварийния изход. Джо отвори вратата и започна да избутва пътниците по улея с пистолет в ръка и молитва на уста.

След по-малко от минута всички напуснаха борда на самолета.

… 0:08… 0:07… 0:06…

 

 

Уилард отвори очи за последен път и дойде в съзнание, за да види края на света.

 

 

— Господи!

Звукът беше оглушителен. Огненото кълбо подскочи нагоре и разкъса дупка в небето като юмрук от пламъци, стиснал облаците. Гърмът разтърси микробуса на новинарския телевизионен екип и шасито изтрака. Младият телевизионен продуцент Брад Труп извика и се опита да фокусира поглед върху мониторите, които предаваха на живо.

Панталонът му беше топъл и мокър от разсипаното кафе.

— Брайън… засне ли това? — изкрещя той по радиопредавателя.

Слушалките изпращяха. Абсолютен хаос! Хората тичаха в разни посоки и надвикваха рева на пламъците и сирените, а по бетонната писта летяха пожарни. На монитора Труп видя как камерата се опитва да се фокусира, накланя се към слънцето и накрая избледнява в ослепително бяло. Треперещият задавен глас на оператора внезапно проряза настъпилата тишина.

— Господи… как можех да не го заснема!

— Остани на пистата, Брайън.

— Камерата… загрява… Трябва да…

— Брайън!

Брад Труп беше жилав мъж с дълги коси и копринено яке. От пет години работеше като продуцент в малката местна телевизионна станция на Куинси и досега не бе попаднал на онзи сензационен репортаж, който щеше да го изпрати на север и да му осигури място в Чикаго или в Детройт. Но днес, изглежда, късметът му проработи. Труп отразяваше състезание с трактори на километър и половина от летището, когато по скенера дойде съобщението — обезумяло обаждане до противопожарната охрана от ръководителя на въздушното движение. Според него пристигал някакъв самолет, който бил повреден или отвлечен, и летището се нуждаело от допълнителна помощ. За всеки случай. Труп веднага заповяда на доверения си оператор — неугледния добродушен Брайън Риджуей — да вземе камерата и незабавно да отиде на летището.

— Ей там, Брайън! — Погледът на Труп беше прикован в трепкащия образ на монитора. — В южния край на пистата. Онзи там. Виждаш ли го?

— Виждам го — изпелтечи операторът.

— По дяволите, Брайън, не го изпускай!

Брад не откъсваше очи от монитора. Картината беше неясна и подскачаше, защото ужасеният оператор тичаше. Но на екрана добре се виждаше една фигура, която бягаше по пистата и се насочваше на юг, към нивите и пустите низини. На лицето на човека имаше бяла кърпа. Накуцваше. Едър и як мъж. Труп беше сигурен, че знае какво е оръжието, което беглецът стискаше в ръката си.

— Пистолет с полимерен корпус — разпалено съобщи той по микрофона. — От онези, които минават незабелязано през детекторите за метал.

— Мислиш, че е терорист ли? — чу се в слушалките му.

Продуцентът се замисли за миг. Загадъчният мъж изчезна в топлинните вълни.

— Убеден съм, че не е член на екипажа.

— Загубих го! Не мога да…

— Отиди при спасителните екипи! — нареди Труп.

Образът за миг се замъгли, после камерата запредава друга картина. Пожарните обграждаха самолета и изливаха облаци пяна в основите му. Огромни вълни черен пушек се разсейваха в небето. Очевидно повечето пътници бяха успели да слязат, слава богу. Но именно този факт безпокоеше Брад. Той бе видял нещо преди експлозията, докато пътниците се спускаха панически по улея. Нещо странно. Загадъчният мъж стоеше зад жертвите. Беше насочил пистолета срещу тях, но съвсем не ги заплашваше. Напротив, сякаш ги водеше към безопасността.

Труп извади цигара, запали я и измърмори:

— Никакви искания, никакъв план… Адски странно поведение за терорист.

Всмукна от цигарата, обърна се и се вторачи в черната мъгла и хаоса зад редиците тополи, които стояха като стражи на юг. Слънцето беше високо и небето придобиваше тъмносин оттенък. Приятен ден. От онези дни, в които може да се случи всичко. И Брад почувства гъделичкане по гърба, което му подсказа, че в бъдеще го очакват големите градски новини.

— Едно нещо е сигурно — каза той по микрофона. — Този тип с пистолета от полимер… скоро ще го търси цялата армия.

Продуцентът хвърли угарката и хвана клетъчния телефон.

Трябваше да съобщи сензационната новина.