Джей Бонансинга
Играта на убиеца (8)

8.

Мики Куган въртеше педалите по главната улица на Куинси толкова бързо, колкото му позволяваха късите крачета. Лошите го преследваха и настигаха. И тримата — Били Фризъл, Рик Хърман и Кит Дулитъл — на ръждясалите си велосипеди. Крещяха и се приближаваха.

Цял ден лошите момчета тормозиха Мики в училище. Дразнеха го, викаха му „слабоумен“, „монголоид“ и „тъпак“ — както правеха винаги. Подиграваха му се, сякаш Мики можеше да направи нещо по въпроса. Той беше „даунче“, което за повечето хора означаваше болен от синдрома на Даун, но за него включваше и затруднено дишане, криви зъби, лошо зрение и множество неприятности със съучениците. Часовете свършиха и лошите момчета го подгониха, както правеха всеки ден. Слава богу, че верният му велосипед чакаше в ъгъла на училищния двор. Мики пазеше вълшебните му сили в тайна. Облепен със снимки на Батман, велосипедът беше неговият спасител.

И сега щеше да призове свръхсилите му, за да избяга от дяволската банда, която го преследваше.

Навел глава, той завъртя педалите като обезумял, издрънча по Йорк стрийт и се отправи към 4-та улица. Беше тантуресто шестнайсетгодишно момче с малка глава, полегати очи и плосък череп. Носеше избелели джинсови дрехи и жълтеникава фланелка. Беше малко умствено недоразвит и много изостанал в учението, но родителите му имаха твърде много гордост и твърде малко пари, за да го запишат в специализирано училище. Мики обаче нямаше почти нищо против. Той обичаше родителите и учителката си, мисис О’Тул. Обичаше и комиксите.

Наближаваше 4-та улица — широко пространство от неравна настилка, оградено от огромни къщи във викториански стил и изпълнено с характерния за работническата класа чар на малкия крайречен град, забравен от времето. Във всеки двор зад стобора имаше люлка и дървено магаре за рязане на дърва. Бърз десен завой, после малко наляво и Мики щеше да бъде почти у дома. Въртеше педалите като обезумял и трескаво шепнеше тайната си молитва към Батман. Всичко вървеше добре и Мики беше на път да спечели, но взе завоя прекалено бързо и предното му колело затъна в чакъла.

Велосипедът изскочи изпод него и Мики излетя на улицата.

Дръжките го удариха в слабините и болката го прониза през корема и чак до охлузените китки. Велосипедът остана прав за една-две колебливи секунди, после се блъсна в близката кофа и падна. Мики се изправи.

— Ето го!

— Не го оставяйте да се измъкне! Хванете го!

Лаещите като хиени гласове крещяха зад гърба му. Велосипедните гуми изстъргаха по чакъла и се приближиха към ъгъла. Мики успя да стане и закуцука към уличката. Бягаше, колкото му държаха краката.

Лошите бяха тук.

— Не го пускайте да прескочи оградата — изкрещя Били и натисна спирачките.

Той беше най-големият, играеше в юношеския отбор по футбол и имаше дълга коса. Другите двама бяха дребосъци с фланелки без ръкави и увиснали панталони. Били хукна по уличката и те го последваха. На трийсет метра пред тях Мики Куган свърна рязко наляво, провря се под някакво пране и се шмугна между две къщи.

Нямаше представа, че след няколко минути ходът на събитията щеше да промени живота му безвъзвратно.

 

 

— Ало?

Гласът от другия край на линията идваше от разстояние милион светлинни години.

— Здрасти, малката.

Приклекнал до автомата, Джо говореше колкото можеше по-тихо. Телефонът беше на един стълб зад малко заведение за сандвичи, засенчено от стари брястове. Още не бяха отворили и на паркинга нямаше коли. Джо беше изпотен от бягството си от летището и от скитането из нивите и артритът му се обаждаше. Стомахът му пареше от затрудненото дишане, а болката в ръката беше остра като бръснач. Мъчително свиваше и отпускаше пръсти, докато чакаше Мейзи да отговори.

След миг мълчание тя попита:

— Джо?

— Единственият и неповторимият.

— За бога, Джо, защо ми се обаждаш?

— Загазил съм, малката. Трябва да поговорим. Да изясним някои неща… Искам да ти се извиня за начина, по който сложих край на всичко.

— Ти ме накара да страдам, Джо.

— Знам, малката, и съжалявам. Забърках се в една каша и… мислех, че ще изчезна завинаги. Дълга история.

— Слушай, Джо… Ченгетата ме разпитваха вече три пъти. Знам какво става. Къде си, по дяволите?

Той преглътна киселините.

— Откъде знаеш какво става?

— Виж какво, Джо, не им казах нищо. Бях потресена и напълно объркана. Не можех да приема, че ме изхвърли ей така. Не и по този начин. Но после ми хрумна, че може би искаш да ме предпазиш от нещо.

Джо се усмихна тъжно и каза:

— Умница.

— Кажи ми нещо, Джо. Нали наскоро не си оставял там където не трябва един милион долара?

Той въздъхна.

— Работата е там, Мейзи, че когато тръгвах, мислех, че няма да се върна.

Последва продължително мълчание.

— Значи строителството е добре заплатено?

— Е, успях да спестя нещо.

Настъпи още една пауза, изпълнена с неловко мълчание.

— Убиваш хора за пари, така ли, Джо?

Той пое дъх, после каза:

— Няма да те лъжа, малката. Така е.

— Божичко!

Мейзи дишаше тревожно и мънкаше нещо неразбрано. Изведнъж от плевелите вляво се издигна рояк комари и той ги отпъди с ръка. Знаеше, че моментът е съдбоносен. Мигът на истината. Подготвяше се да чуе как Мейзи ще тресне слушалката, но тя отново заговори. Гласът й беше променен, сякаш се бе превърнала в друг човек.

— Проблемът ми е, че не мога да престана да те обичам, Джо — тихо и срамежливо каза тя.

Джо примига, защото в очите му започнаха да парят сълзи.

— Слушай, малката, нямам много време…

— Къде си, Джо?

— Няма значение. Вероятно вече подслушват телефона ти. Ще ти се обадя след няколко дни, когато нещата се поуспокоят.

— Какво става, Джо? Казаха ми, че си общественоопасен враг и трябва да им помагам да те намерят. Аз им казах да си го начукат, а те ме заплашиха. Мисля, че трябва да бъда непреклонна, но вече не разбирам нищо. Къде си, по дяволите?

— Слушай, малката, нуждая се от помощта ти, но сега нямам време да ти обяснявам.

Чу бръмчене на дизелов двигател и сърдити гласове. Вдигна глава и видя, че по улицата се приближава боклукчийски камион.

— Нужен ми е един бърз съвет — добави Джо.

— Кажи ми къде си и веднага ще дойда при теб.

— Не, няма нужда. Само ми кажи как да изчезна.

— Моля?

— Лицето ми… Как да го променя?

Джо прокара пръсти по прошарената си буза и очертанията на брадичката. Сигурно вече показваха снимката му по новините из цялата страна. Собственото му лице се превръщаше в най-големия му враг.

— Можеш да направиш някои неща… с восък… Джо, моля те, кажи ми къде си!

— Секунда, сладурче…

Той бръкна в джоба си, за да потърси нещо за писане. Намери химикалка и една стара касова бележка от химическо чистене.

В същия миг чу трескав шум от другия край на поляната.

През редицата тополи се виждаше заспала уличка, обкръжена от огради и избуял киселец. Някакви хлапета с велосипеди преследваха едно момче, което бягаше ужасено с широко отворени очи и зачервено лице. Неизвестно защо, това го обезпокои. Опита се да не обръща внимание на случката и се съсредоточи върху листчето хартия.

— Хайде, сладурче, кажи ми какво да потърся в аптеката и побързай.

— Зарежи това, Джо! Кажи ми къде си и аз ще ти помогна.

Пареща болка прониза стомаха му и Джо пое дълбоко въздух.

— Виж какво, сладурче… Цялата работа ще свърши до края на деня. За съжаление, трябва да уредя някои неща. В момента съм мюре, ако знаеш какво е мюре. Затова, моля те, кажи ми как да преобразя лицето си.

— Къде си, Джо?

— По дяволите, Мейзи!

— Моля те, кажи ми.

— Добре — предаде се Джо. — Спомняш ли си онова пътуване миналата есен?

Бяха ходили на разходка с колата покрай Мисисипи, надолу към Бърлингтън, за да се порадват на багрите.

— Да — отговори Мейзи.

— Аз съм на последното място, където спряхме. Но докато дойдеш, ще бъда на осемстотин километра по-нататък. Затова помогни ми с някои съвети как да променя лицето си.

— Ще бъда при теб след три часа.

— По дяволите, Мейзи, разсъждавай трезво! — изсъска Джо, а стомахът му пламна в унисон с гнева. — Нямам никакви шансове да се измъкна оттук с непокътнат череп, ако не изчезна след малко… Разбираш ли какво ти говоря? Пък и не искам да идваш при мен и да те убият, преди да съм…

Джо се вцепени.

Горкото момче с широко отворени очи се спъна и падна по лице в треволяка. Останалите хлапета го обкръжиха като акули. Скочиха от велосипедите и се насъбраха около него.

— Шибан слабоумен! Монголоид!

Гласовете раздираха въздуха. Джо видя, че падналото момче наистина е бавноразвиващо се и движенията му са некоординирани. То дишаше тежко, плюеше и се опитваше да стане. Размахваше ръце като обезумяло, а очите му бяха пълни с прахоляк. Едно от другите хлапета — с дълги коси — блъсна болното дете на земята и излая:

— Няма да ни избягаш! Ще правиш каквото ти кажем!

Джо се извърна. Затвори очи и прехапа устни. По дяволите, стомахът го болеше адски. Това не беше негова работа. Не можеше да си позволи да се забърква в глупости. Беше твърде рисковано. Най-умното беше да се разкара. Да се свърже с Том Андрюс и да се увери, че нещата са задвижени.

Разбира се, Джо не твърдеше, че е най-умният на света.

— Джо?

Гласът на Мейзи го върна рязко в действителността.

— Да. Извинявай, сладурче, но трябва да затворя. Пак ще ти се обадя.

— Чакай, Джо…

— Обичам те, малката, не забравяй.

Затвори и се скри зад една топола, после надникна иззад стъблото и видя, че бавноразвиващото се момче се гърчи на земята. Полянката — явно нечий заден двор — приличаше на музей на кича. Цялата беше осеяна с пластмасови жаби, джуджета, вятърни мелници и слънчогледи. До момчето имаше стар басейн за птици и купчина смет и на Джо му замириса на кучешки изпражнения. Изведнъж едно от хлапетата се наведе и ритна болното момче в слабините.

— Имаме изненада за теб — подигравателно каза то. — Искаш ли да я видиш?

Слабоумното трепереше от болка и мънкаше нещо като молитва.

— Дай му я! — изръмжа дългокосият.

Хванаха горкото хлапе и се опитаха да напъхат нещо в устата му. Отначало Джо не разбра какво е.

— Слабоумният ще вкуси за пръв път женска! — изкрещя друго от момчетата.

— Оближи я, тъпак! Вкарай език! — скандираше дългокосият и държеше главата на бавноразвиващото се момче.

Другите се смееха истерично и Джо изведнъж позна предмета. Рекламираха ги на последните страници на порнографските списания и книги. Парче гума с размерите на хокейна шайба и отвор в средата. Наричаха ги „джобни женски“. И сега малките садисти пъхаха това нещо в лицето на горкото хлапе.

— Надървя се!

— Ей, Били, идиотът ще се изпразни!

Джо въздъхна, промъкна се през дърветата, приближи се до групата и дружелюбно заяви:

— Забавлението свърши.

— На никого не пречим.

Кит Дулитъл го оглеждаше подозрително. Другото момче, Хърман, още притискаше към земята раменете на Мики, който беше зашеметен и продължаваше да размахва ръце и да плюе.

— Да не повтарям — каза Джо със студена усмивка.

— Кой си ти бе? Я се разкарай!

Дългокосият се правеше на печен. Изправи се и застана пред Джо.

— Я по-скромно — ухили се Джо и го зашлеви през лицето.

Не ударът, а самата постъпка разкъса булото на примирието между възрастни и деца в Куинси и разруши детските илюзии в това наплашено крайречно градче. Били Фризъл се стресна и потърка лице. Очите му бяха широко отворени и насълзени.

Другите момчета се изправиха, но не помръднаха от местата си. Имаха вид, сякаш се готвят да направят нещо глупаво — да се нахвърлят върху Джо или отново да ритнат болното хлапе. Джо погледна надолу и видя гумената вагина, която лежеше в краката на Рик Хърман. Въздъхна отново, извади пистолета, зареди го и се прицели в сексуалната играчка.

Момчетата се хвърлиха на земята.

Джо изстреля три куршума в „джобната женска“, която подскочи и прелетя купчината смет. Гърмежите прозвучаха като остарели немощни бомбички в тишината на задния двор. Джо се изплю върху пистолета, за да го охлади, и го напъха в колана си. Тримата хулигани вече бяха преполовили двора и бягаха така, сякаш животът им зависеше от това. Прескочиха живия плет и изчезнаха, оставяйки след себе си облак от трева и листа.

Джо се приближи до бавноразвиващото се хлапе, помогна му да стане и изтупа дрехите му. Нямаше много време. Знаеше, че съседите вече надничат от дворовете и ченгетата скоро ще пристигнат.

— Добре ли си, момче?

И махна една тревичка от лицето на Мики.

— Д-добре съм…

Хлапето полагаше отчаяни усилия да говори, но се бе оковало от ужас.

— Не се притеснявай, хлапе, успокой се.

— К-казвам се М-мики — заекна пак момчето.

— Приятно ми е да се запознаем — рече Джо и погледна през рамо към редицата къщи през уличката. — Извинявай, но трябва да тръгвам.

— Ч-чакай!

Мики хвана Джо за ръкава.

— Какво има, хлапе?

— Т-това си ти, нали?

Джо го погледна.

— Кой?

— Батман.

Джо се усмихна, потупа момчето по рамото и се обърна.

Мики не искаше да го пусне.

— Е-ела у дома и остани за в-вечеря. М-мама ще п-пече пиле. А за десерт ще има п-плодов сладкиш.

Джо се накани да каже: „Не, благодаря, трябва да тръгвам“, после спря. За пръв път, откакто бе започнала малката му одисея, му се предоставяше възможност да помисли. Досега бе взимал всички решения под влияние на инстинкта си, изострен от трите десетилетия в Играта. Но сега наистина трябваше да обмисли следващия си ход. Хрумна му, че играе шах и че може би идеята да направи отбранителен ход — да се скрие за известно време в нечий дом — не е толкова лоша. Отчаяно се нуждаеше от храна и „Алмагел“, пък и трябваше да измисли какво да прави. Надяваше се, че няма да прибегне до насилие и никой няма да включи телевизора или да слуша новините по радиото, докато е в къщата.

— Знаеш ли — каза той на момчето, — много обичам плодов сладкиш.

 

 

Хиро Сакамото превключи гарвановочерното си ферари на пета скорост и мина рампата. Асфалтът под колата се набръчка като бонбонена лента, разтворена в киселина. Ферарито прескочи в най-бързото платно и закова на сто и петдесет километра в час. Хиро гальовно обви облечените си в кожени ръкавици пръсти около лоста за скоростите. Другата му ръка беше вкопчена във волана. Два от пръстите му — безименният и кутрето — липсваха. Бяха отрязани по време на ритуално разчленяване или юбицуми. Всеки пръст бе даден на шеф на Якудза в знак на лоялност и сега в йерархията над Сакамото бяха останали много малко хора.

— Почакай, почакай — измърмори Хиро. Говореше на Джо, своя бог на отмъщението и дългогодишен противник.

Често си говореше сам на развален английски. Обичаше американските жени, музика и филми. Когато беше в Америка, носеше любимия си цвят — черното. Черни джинси. Черни ботуши „Гучи“. Черно поло и черно спортно сако. Допълнени от черната му като оникс коса и бледо ъгловато лице.

Бе пристигнал сутринта със самолета от Киото. Отседна в един хотел и подготви оръжията си. Медитира един час и после взе правеното по поръчка ферари от местната си свръзка. Автомобилът беше направен от един американец, магьосник по електроника, който често работеше за Якудза. Под таблото имаше сложен уред — вграден механизъм, който контролираше управлението и подаването на газ с помощта на специално дистанционно управление. Колата беше всичко, от което Хиро се нуждаеше. Не му трябваха нито съгледвачи, нито водач, за да му помага да търси жертвата. Беше идвал няколко пъти в Съединените щати. Всъщност бе очистил двама дипломати, няколко изпълнителни директора на „Сони“ и шепа изхвърлени от ЦРУ типове. И всеки път, когато посещаваше тази страна, той разпитваше подземния свят, за да научи най-новото за великия Трепач. Познаваше много добре работата на Джо и се възхищаваше на уменията и рекордите му.

Щеше да е голяма чест да го убие.

Сакамото получи неофициалното си образование по време на годините, прекарани в средите на Якудза, японската мафия. В буквален превод „външен човек“ или „бунтовник“, думата „якудза“ произлизаше от една хазартна игра с три карти, в която „Я“, „Ку“ и „Дза“ бяха най-лошата комбинация. Във феодална Япония Якудза били благородните разбойници, които защитавали селяните, но с изкачването на страната по спиралата към технологичния разцвет в средата на двайсети век, както и с буйния растеж на населението след Втората световна война, организацията се насочи към по-доходни начинания като хазарта и проституцията. Хиро беше завербуван като млад войник в края на 70-те. Беше невероятен в ръкопашния бой. Бързо се изкачи в йерархията, ампутира пръстите си един по един и татуира половината си тяло с ритуалните символи на бандата. Черните пера на ръцете означаваха преданост и смелост, а соколът на гърба му коства повече от петдесет часа под иглата.

В средата на 80-те Хиро стана наемник. Изпълняваше задачи из цял свят и стигна до съвършенство в занаята. Стана най-скъпоплатеният убиец на света. Не е необходимо да се споменава, че не искаше да убие Джо заради парите.

Истинският му мотив произтичаше от будо — бойното изкуство за самоусъвършенстване. Близко до мисловната нагласа на таоизма, будо водеше боеца към сатори — състояние, в което човек напълно се отказва от физическата си същност и започва ново начало. Волен като вятъра. Бушидо. Дзен. Такъв беше Хиро — ядеше, спеше, любеше се, пътуваше и отнемаше живота на хората. И сега, докато караше бързо на юг по неравната настилка на магистрала „Стивънсън“, той използваше ритмичното потрепване на белите линии, за да изпадне в поредното състояние на медитация — а по-точно как да издебне и убие една легенда. Мисия, напълно подходяща на такъв първокласен убиец.

— Идвам, почакай…

Гласът му беше едва доловим в хора на двигателя. Като любовен шепот…

Хиро знаеше как да проследява хора, особено бегълци. Знаеше как да получава достъп до информацията на полицията и бюлетините на ИНТЕРПОЛ. Как да подслушва съобщенията за откраднати коли, регистрационни номера и комюникетата на Министерството на транспорта. Знаеше как да намира информация за последните банкови сделки, дадените под наем коли, обявите във вестниците и полетите на самолетите. Знаеше как да използва Интернет, за да чуе последните съобщения, клюките на компютърните пирати и кодираните послания. Как да скрие оръжието си и да пътува с малко багаж, да избира обиколни пътища и часове с ненатоварено движение.

Преди половин час по Си Ен Ен Хиро чу новината за експлозията на летището в Куинси. Точно това му трябваше — „днес пътнически самолет се е превърнал в сцена на смъртоносна схватка между двама неизвестни терористи, завършила с опустошителен взрив, след като самолетът се приземил. Трима души са загинали, един е изчезнал, пътниците са невредими“. Сега вече будо боецът знаеше достатъчно. Всъщност единственото, което Хиро Сакамото не знаеше, беше броят на другите стрелци, които се бяха отправили към същото тихо градче на брега на Мисисипи.