Джей Бонансинга
Играта на убиеца (9)

9.

— М-мамо?

Чаршафите се развяваха от вятъра като страници на огромна книга. Зад пералнята стоеше кокалеста жена, която простираше фланелки и чорапи. Вятърът повдигна краищата на избелялата й памучна рокля и разкри разширени вени, дебели глезени и бели платнени обувки.

— Мамо… в-водя един човек, който иска да се з-запоз-нае с теб.

Анет Куган протегна ръце и отмести чаршафа. Държеше мокър чорапогащник. На лицето й се четеше изумление. Имаше кестеняви коси и беше хубава, но съсипана от работа и неволи.

— Мики?

Щипката падна от устата й.

Мики направи знак на Джо, който стоеше на няколко крачки зад него, пристъпваше от крак на крак и потъркваше мръсната превръзка на дясната си ръка.

— Това е Джо, м-моят нов приятел — представи го Мики. — П-поканих го на вечеря. Н-нали нямаш нищо против, мамо?

— Божичко, Мики — възкликна жената, пусна мокрото пране и се приближи до сина си. Опипа лицето му, на което имаше червеникави драскотини. — Какво е станало?

Момчето наведе глава и не каза нищо.

— Мики?

Анет се почувства неудобно и погледна Джо.

Той пристъпи напред и разкърши ранената си ръка. Болката се беше съсредоточила в счупената става и се бе превърнала в тъпо пулсиране.

— Госпожо, съседските момчета го закачаха. Просто исках да се уверя, че момчето ви ще се прибере живо и здраво.

Анет се обърна към Мики и изтупа прахоляка от дрехите му.

— Фризъл и приятелите му ли бяха? Кажи, Мики.

Момчето кимна глуповато.

Брадичката на Анет затрепери.

— Пипаха ли те долу? Като последния път?

Мики сви рамене и поклати глава.

— Госпожо, момчето ви е много смело.

Джо внимателно преценяваше думите си и се опитваше да разведри атмосферата и да спечели доверието на жената. Нямаше представа дали тя ще му позволи да влезе в къщата. Но минутите летяха и колкото по-дълго стоеше навън, толкова по-голям ставаше рискът да го спипат.

— Много добре се оправя — добави той.

Анет го погледна.

— Познаваме ли се?

— Не, госпожо — отговори Джо, протегна здравата си лява ръка и се усмихна. — Казвам се Джо Джоузеф. Строителен предприемач съм от Синсинати и търся подходящи места за строеж.

Жената стисна ръката му.

— Благодаря ви, че сте защитили сини ми.

— Няма нищо.

— Той не е т-такъв, какъвто казва — заговорнически смотолеви Мики.

Джо настръхна.

— Какво, миличък? — попита Анет.

— Не се казва Джо. В-всъщност е Батман, но н-никой не трябва да знае, з-защото лошите искат да го хванат.

Анет Куган се усмихна и Джо почувства вълна на облекчение и едновременно състрадание към тази едра жена с разширени вени и тъжни очи.

— Наистина ли? — попита тя и го погледна насмешливо.

— Да — ухили се Джо и наведе глава. — Нали знаете как е с нас героите?

Анет се обърна към сина си.

— Добре, Мики, измий се, а после можеш да направиш кафе на твоя приятел.

Джо отговори, че идеята е страхотна, и влезе след тях в къщата.

 

 

В пет и трийсет в коридора се чуха стъпките на Лем Куган.

— Т-татко се прибра!

Мики скочи и изтича до вратата. Брадичката му започна да трепери конвулсивно, когато чу баритона на баща си. Допреди минута бе показвал на Джо колекцията си от комикси, фигурките на Батман и тайните си оръжия.

— Ще х-харесаш татко — ентусиазирано заяви Мики.

Джо седеше на перваза на прозореца. Хладният ветрец подухваше в лицето му. Бе се измил в банята, после превърза раните си и изгълта последните капки от семейния „Алмагел“. Докато вървеше по улиците на градчето, бе изхвърлил пистолета в една кофа за боклук и сега беше невъоръжен. Чувстваше се изключително уязвим.

Къщата беше сгушена в една тополова горичка в края на 8-а улица, а задният й двор бе долепен до соевата нива, граничеща с междущатското шосе. На всеки няколко минути далечният вой на автомобилите напомняше на Джо, че има и друг път за бягство — поне за момента. Но скоро всички шофьори от Куинси до Канзас щяха да знаят за загадъчния човек от полет 109 на „Уестърн Ийгъл“, за човека, който беше на свобода и въоръжен и много опасен. Разбира се, не се тревожеше толкова за ченгетата, колкото за негодниците, които щяха да чуят новините. Скоро трябваше да се махне оттук, защото инак лошо му се пишеше.

Де да можеше да намери семейния пистолет или поне ловджийска пушка. Напоследък четеше, че все повече семейства от средната класа държат в домовете си оръжие. Особено в малките градове. Но откакто бе влязъл в къщата на семейство Куган, не бе видял такова нещо.

— Хайде да отидем при баща ти, хлапе.

Изохка, докато се смъкваше от перваза. Коленете му изпукаха. Чувстваше се малко по-добре, откакто бе влязъл в къщата. Анет Куган му даде чай с лед, а в шкафчето в банята намери няколко аспирина. Но сега най-големият проблем бяха нервите му. Целият се тресеше и всеки момент очакваше да го открият и нападнат.

— Татко! — извика Мики и повлече Джо към хола. — Няма да п-повярваш кой е тук.

Къщата представляваше уютен конгломерат от стари вещи и евтини съвременни предмети. Навсякъде имаше дървени лавици, ръчно изтъкани черги и кресла с оръфани краища и дантелени покривчици на облегалките. Ухаеше на люляк и на стара мазилка. Семейство Куган не бяха богати, но всичко беше чисто и подредено. И когато застана пред главата на семейството, Джо бе осенен от още едно прозрение за силните морални устои в живота на Мики Куган.

— Добре дошли в Куинси, мистър Джоузеф.

Едрият мъж, облечен в омазнени работни дрехи, стоеше на прага на кухнята, бършеше ръце в хавлията и се усмихваше. В стаята се разнасяше мирис на печено пиле и горена захар.

— Аз съм Лем Куган — добави мъжът и протегна голямата си отрудена ръка.

Джо кимна.

— Джоузеф не е и-истинското му име, татко. Той в-всъщност е Батман.

Джо успя да се усмихне.

— И аз така разбрах — ухили се Лем, без да откъсва очи от него. — Искате ли една бира преди вечерята, мистър Батман?

— Наричай ме Джо. Да, с удоволствие бих изпил една бира.

Лем се върна в кухнята, плесна Анет по задника и извади от хладилника две високи кафяви шишета. Занесе бирите в хола и двамата с Джо седнаха на креслата. Мики се настани в ъгъла.

— Анет ми каза, че си помогнал на момчето ни — каза Лем, след като отпи голяма глътка от бирата.

Той беше едър и грубоват мъж. Черната му коса беше пригладена назад, а брадичката — съвсем квадратна. Името му беше избродирано на джоба на сините работни дрехи. Джо бе виждал някъде тази униформа, но не можеше да се сети къде. Нещо у този човек го безпокоеше — начинът, по който Лем се беше вторачил в него с искрящите си очи.

— А, нищо особено не съм направил. Само разкарах няколко хулиганчета.

— Той има с-свръхсили, татко — обади се Мики.

— Това е хубаво, синко — рече Лем, приковал очи в Джо.

— Е, не знам за свръхсилите, но имате много добро момче.

— Да, смятаме, че е свястно — съгласи се едрият мъж и намигна на сина си.

Мики се клатеше напред-назад, очевидно смутен и без да знае какво да прави с ръцете си. Джо наблюдаваше момчето. Сърцето го заболя. Хлапето имаше толкова много потенциални сили, но трябваше да се справя с предразсъдъците в живота и положението щеше да става все по-лошо. Започна да изпитва нещо като съчувствие към тези хора — обикновени, усмихнати и със загрубели ръце. Изведнъж повече от всичко му се прииска да се махне оттук. Да намери оръжие и да се върне в гората, преди да е навлякъл адски огън и проклятие върху главите на тези добри хора.

— Каквото и да се е случило там — каза едрият мъж, като търсеше думи, и Джо можеше да се закълне, че искрящите му очи се насълзиха, — Анет и аз оценяваме онова, което си направил за сина ни.

— Няма нищо.

— Хлапетата в този град могат да са доста гадни — добави Лем и отмести поглед.

Джо беше сигурен, че въпросът е приключен.

Побъбриха разсеяно още няколко минути. Разговаряха за спорт, пиеха бирата си и се шегуваха с Мики. Джо не можеше да се отърси от чувството, че знае каква е униформата на Лем, но му беше неудобно да попита. Накрая Анет се появи на прага на кухнята и съобщи, че вечерята е готова. Мъжете станаха и отидоха в трапезарията.

— Кажи ми нещо, Лем — рече Джо, докато сядаше до овалната маса. — Обичаш ли да ходиш на лов?

 

 

Брунета Джоунс усети, че стомахът й се сви, когато крайслерът й мина през една дупка по спираловидния асфалтиран път южно от Понтиак, Илинойс. Здрачаваше се и слънцето се врязваше в белезникавия хоризонт.

Брунета пое дълбоко дъх и помириса ветровете, проникващи през открехнатия прозорец. Чувстваше се добре — съсредоточена и концентрирана. Караше със сто и десет километра в час по неравния селски път. Ако имаше нещо, в което я биваше, това беше съсредоточаването. Изолираше се напълно от външния свят. Изключваше чувствата си. Можеше да се концентрира напълно и да ловува.

Както и да убива като машина.

Пътят се разшири и след малко Брунета пое по огромната права черна лента, граничеща от западната страна с тъмнозелените царевични ниви, а от източната с главната пътна артерия, магистрала 55. Беше решила да използва успоредния селски път и да избегне междущатското шосе, където очакваше да срещне други убийци. Искаше да стои настрана от тях. Не желаеше ненужни сцени.

Протегна ръка под седалката, където беше бебчето й — увито в кадифе и стегнато с кожен ремък. Напипа грапавата му ръкохватка, обви пръсти около нея и отметна кадифето. Сетне вдигна пистолета към розовата светлина на здрача. Лъскавият хром блестеше. Десетмилиметров „Смит и Уесън“, модел 1006. Полуавтоматичен. Брунета предпочиташе стандартните служебни пистолети на агентите на ФБР, които изстрелваха девет куршума за три секунди и поразяваха мишена на повече от осемстотин метра. Федералните агенти наричаха това „мигновено обезвреждане“.

— Приготви се да излезеш и да потанцуваш — изгука тя на оръжието, прицели се през прозореца и се престори, че стреля в настъпващия мрак.

Хубавицата можеше да се преструва много умело. Това вървеше заедно с професията й. Всъщност, ако не беше станала една от най-смъртоносните наемни убийци в Съединените щати, тя щеше да бъде страхотна актриса. Можеше да имитира успешно всякакви чувства. Можеше да убеди всеки мъж или жена, че те са центърът на вселената, обект на пламенна страст и желание и че ще ги побърка от чукане. Точно до мига, в който ги пречукваше.

Зави и гумите изсвириха. Брунета се усмихна, без да откъсва очи от пътя. Уханието на нивите и селският въздух бяха по-приятни и от боливийския кокаин. Хубавицата се изсмя на глас и насочи пистолета към прозореца.

Прицели се в залязващото слънце.

— Бум — и край…

 

 

Точно когато се канеше да си вземе от десерта — сладкиш с плодове и прясна сметана — Джо чу, че телевизора боботи в кухнята.

Дотогава вечерята беше благословено облекчение. Джо не си спомняше откога не се беше наслаждавал на истинска домашно приготвена храна. Майка му бе починала отдавна, а Мейзи не я биваше в готвенето. И с изнежения си стомах той постепенно свикна с китайската храна и сандвичите с печено сирене. Но тази вечер Анет надмина всичките му очаквания. Поднесе две цели пилета, препечени до съвършенство, картофено пюре, сос, зелен фасул от градината, печени ябълки и чай с лед. И през цялото време тримата Куган се държаха с Джо като с член на семейството. Разказваха му смешни истории и поддържаха непринуден разговор. Преживяването беше идеално лекарство. Всъщност Джо почти бе забравил за проблемите си до момента, в който забеляза синкавите проблясъци на портативния телевизор в съседната стая.

Даваха новините. Кадри от експлозията на самолета, хора и неясната фигура на човек, който бяга по пистата към близката соева нива. Мъж, облечен в спортно сако и измачкан панталон.

— Знаете ли — рече Джо и стана. — Може и да се изложа, но ще си налея още една чаша от превъзходното ви кафе.

— Ей сега ще го донеса — каза Анет и се надигна от стола.

Беше започнала да събира мръсните чинии. Лем я гледаше и пушеше. Малкият Мики вече беше изял десерта си. Извини се и хукна към стаята си.

— Не, не — възрази Джо. — Сам ще си налея.

Отиде в кухнята и се престори, че взима кафеварката.

Протегна ръка да изключи телевизора, но изведнъж спря и се вторачи в неясната фигура на екрана. Образът постепенно се увеличи и показа лицето му отблизо. Обзет от ужас, Джо се вгледа в екрана. Сякаш някой току-що бе свалил панталоните му пред очите на целия свят. Свършено беше с него. И не само защото ченгетата имаха улики да го хванат. Полицията беше последната му грижа. Но другите участници в играта знаеха координатите му и скоро щяха да довтасат.

В края на краищата не беше толкова трудно да намерят Куинси, Илинойс.

Наля си кафе. Ръцете му отново се разтрепериха — толкова силно, че едва държеше чашата. Но не можеше да ги спре, така както не можеше да преустанови и играта. Само един човек можеше да го направи.

Джо застана на прага на кухнята и погледна семейство Куган.

— Извинете, мога ли да ползвам телефона?

— Разбира се, Джо — отговори Лем.

Устата му беше пълна със сладкиш. В едната си ръка държеше запалена цигара, а в другата — вилица.

Джо се обърна и се приближи до телефона. Набра домашния номер на Том Андрюс и се заслуша в сигнала. Чуха се три иззвънявания. Приглушените звуци бяха като оси, които жужаха в ухото му и пръскаха киселина в стомаха му. Адвокати. Те бяха като ченгетата и тоалетните — никога не можеш да ги намериш, когато действително се нуждаеш от тях.

Джо се опитваше да се свърже с младия адвокат за трети път през деня — първия път на гарата и втория на летището, когато звъня в кантората му. И двата пъти отговори телефонният секретар. И сега Джо очакваше отново да чуе металическия му глас. Но точно когато се приготви да затвори, от другия край на линията се чу изщракване и човешки глас.

— Ало?

— Томи?

— Кой се обажда?

— Трепача, Томи.

Джо млъкна, заслушан в неловкото мълчание от другия край на линията. Хрумна му, че това вероятно ще бъде поредното му съдбоносно обаждане. И през ум не му беше минавало, че ще използва телефона, за да спасява нечий живот. При това собствения си.

— Предполагам, че си получил съобщенията ми — добави той, като внимаваше гласът му да не прозвучи прекалено отчаяно. В края на краищата това бяха само преговори. — И вероятно действаш по въпроса, както говорихме?

— За бога, Джо, защо продължаваш да ми се обаждаш?

Гласът на адвоката не беше онзи на мазния господар на вселената, който Джо бе свикнал да чува, а изключително предпазлив.

— Получи ли съобщенията ми?

— Не си губи времето, като говориш по телефона, Трепач.

— Не получи ли съобщенията ми?

— Получих ги.

— Добре — поуспокои се Джо и пое дълбоко въздух. — Значи сме заедно в тази работа.

— В коя?

— Да се отмени онова нещо. Нали си спомняш за какво говоря?

— Не мога да го отменя, Трепач.

— Какво искаш да кажеш?

Гласът на Андрюс се повиши с една октава.

— Чакай малко. Наистина ли искаш да се откажеш?

Джо почувства, че слепоочията му пулсират, а лявото око потрепва в нервни тикове.

— Виж какво, Томи. Ще ти го обясня ясно и просто. Стана грешка. Не ме карай да ти разказвам подробностите. Искам играта да бъде отменена. На всяка цена. Ясно ли е?

— Няма да стане, Трепач — отговори след кратко мълчание Андрюс. — Много съжалявам.

Джо стисна слушалката.

— Томи, изглежда, не ме разбираш. Искам да зачеркнеш всичко. Да отмениш облозите. Да анулираш цялата работа. Ще платя, колкото е необходимо. Беше грешка. А сега искам веднага да съобщиш това на участниците.

От другия край се чу странен шум, сякаш адвокатът кашляше или се смееше нервно.

— Трепач, мой човек. Поставяш ме в адски неудобно положение. Ръцете ми са вързани. Нищо не мога да направя.

Джо започна да губи търпение.

— По дяволите, Томи, слушай внимателно. Това не е детска игра. Става дума за задника ми. Харесвам си го и искам да седя на него. Затова направи ми тази услуга, обади се където трябва и отмени проклетото нещо, преди да са ме очистили.

Отново настъпи напрегнато мълчание.

— Томи?

Гласът на адвоката се чу отново — зареден с нова енергия.

— Добре, разбирам какво става. Забъркал си се в някаква каша и вероятно си допуснал грешка, но вече е късно. Знаеш, че след като ударът се обяви, връщане няма. Така че имаме проблем. Искам да те питам нещо, Трепач. Знаеш ли, че японският символ за проблем е същият като за удобна възможност?

— Какви ги дрънкаш, по дяволите?

Догади му се. Зави му се свят от светлината и миризмите в малката кухня. Несмляната вечеря тежеше като желязна топка в стомаха му.

— Говоря за възприятията — продължи Андрюс. — Те са всичко. Ти си Трепача, за бога! Най-добрият. Виж Майкъл Джордан. Всичко е в главата, Трепач, знаеш, че е така.

— Томи…

— Всичко, което трябва да направиш, е да се видиш как се измъкваш от това положение. Представи си го, Трепач. Визуализирай успеха. Говори си. Виж се как избягваш и отиваш на някой пуст остров в средата на…

— Томи! По дяволите! Млъкни за секунда! — почти викна Джо и погледна към трапезарията.

Лем и Анет разговаряха тихо и се опитваха да не му обръщат внимание.

Стомахът му се сви. Опита се да говори спокойно и твърдо.

— Виж какво, Том. Благодаря за насърчението. Искам само да се опиташ да отмениш цялата работа. Трябва да има някакъв начин. Аз задвижих нещата и настоявам да ги спреш.

— Но…

— Опитай, Томи. Само това искам от теб.

Последва безкрайно мълчание. Джо имаше чувството, че в стомаха му се върти леден нож.

— Знаеш ли номера на пейджъра ми? — попита накрая Андрюс.

— Да, Томи.

— Но не ти обещавам нищо.

— Естествено.

— Нали разбираш какво искам да кажа?

— Напълно.

— Обади ми се утре сутринта. Ще видя какво мога да направя. А сега трябва да затварям.

Телефонът изщрака в ухото на Джо.

Той окачи слушалката, обърна се и се облегна на кухненския плот. Виеше му се свят. Стискаше ръба на плота и поемаше дълбоко въздух, преглъщайки киселините. Коленете му се сковаха. Стресът отново оказваше въздействието си. По-рано се справяше с напрежението, умееше да контролира дишането си и да си представя тиктакането на метронома. Но сега Трепача беше като извъртян докрай километраж, отправил се към сметището. Антика с разнебитени спирачки, износени гуми и примигващи фарове. Нямаше представа как щеше да се измъкне от глутницата вълци.

След няколко минути дойде на себе си и осъзна, че в кухнята има още две очи.

— Ти ли си, Мики? Ела тук.

Момчето се показа. Беше си сложило жълто наметало, светлозелено домино и жълт пояс, отрупан с оръжия и разни джунджурии.

— Аз съм Р-Робин. Много ли работа има по т-телефона за Батман?

Джо го погали по главата.

— Да, Робин.

— А много ли са лошите?

— Безброй — отговори Джо и взе чашата с кафе. — Хайде да отидем да довършим десерта. Какво ще кажеш?

Двамата се върнаха в трапезарията.

Анет разчистваше масата, а Лем си свиваше цигара.

Джо седна на мястото си. Мики се настани отсреща, като следеше всяко негово движение. Джо взе вилицата и започна да яде плодовия сладкиш. Вкусът му беше невероятен, въпреки изопнатите нерви и свития стомах на Джо.

— Превъзходен сладкиш, Анет — похвали я той.

— Радвам се, че ти хареса — усмихна се тя, после взе чиниите и тръгна към кухнята.

— Анет и аз — каза внезапно Лем — разговаряхме, докато ти бе на телефона.

Джо кимна и продължи да яде.

— Повечето мотели тук са скапани.

— Така ли?

— Да. Затова, ако смяташ да нощуваш в Куинси, можеш да останеш у нас.

Джо се замисли.

— Имаме походно легло на тавана. Не е много удобно, но става.

Джо погледна едрия мъж и каза:

— Звучи чудесно, Лем. Мисля да приема предложението ти.

 

 

— Има едно нещо в убиването, което никой не разбира — философстваше Крайтън Лъвдейл.

В крайчеца на устните му висеше цигара. Беше се разположил на меката кожена седалка зад волана на кадилака. Ризата му беше разкопчана и разкриваше огромно количество злато. Колата летеше на запад.

— Убиването е изкуство и друг начин да се гледа на него няма. Започнало е още преди Христа, когато хората се опитвали да измислят начини да се бият.

Кадилакът летеше по минираното с дупки шосе и ревеше в нощта. Бяха на сто и петдесет километра от Куинси. Лъвдейл изгаряше от нетърпение да действа.

— Слушаш ли какво ти говоря, Дребосък?

— Разбира се.

Младежът седеше на предната седалка до Крайтън, смучеше бонбонена близалка и гледаше замислено през страничния прозорец, сякаш му се искаше да бъде на друго място.

— Вземи например Ханибал — продължи да обяснява Лъвдейл. — Тоя тип бил гадно картагенско копеле, на което му ставала оная работа, когато убивал римляни. През 218 година преди Христа негодникът преминал Алпите на стадо слонове. Чуваш ли какво казвам? Шибани слонове! Армията на римляните била стократно по-голяма, но когато оная откачалка се показала със зверовете и атакувала източните склонове на Италия, римляните се напикали от шубе. Това е истинското изкуство, Дребосък. Разбираш ли какво имам предвид? Неочакваната дързост — тя печели войните.

— Аха — рече Мъни и кимна.

Лъвдейл продължи да кара мълчаливо, обмисляйки нещата, после каза:

— Също като сицилианците, човече. Когато убиват някого, все едно отиват до кварталния магазин да си купят цигари и консерва риба. Не им пука дали някой ще ги види. Нали загряваш? Не им дреме за туристите с фотоапаратчетата. Те искат хората да ги видят как пречукват някой нещастник в изискан ресторант. Ето, за това говоря, Дребосък — за дързостта, която…

Той млъкна внезапно.

— Какво има? — попита Мъни и го погледна.

— Нищо — смотолеви Крайтън.

Но излъга. Беше видял нещо в огледалото за обратно виждане или поне почувства нещо. Сякаш там се мярна някаква мъглява светлина, а после се сля със силуетите на телефонните стълбове и рекламните пана. Лъвдейл не можа да разбере дали е превозно средство, движещо се по успоредния селски път, или проблясък на лампа, или силуетът на голяма птица, кръжаща между луната и задното стъкло на кадилака. Но за миг се появи нещо жълто и после изчезна зад хълма.

— Колко остава до това Куинси? — попита Мъни. Бе довършил близалката и бършеше пръсти в облегалката за ръце помежду им.

Имаше предвид градчето от новините, онова, за което Лъвдейл твърдеше, че ще бъде Ватерло за Трепача.

— Не бърши шибаните си пръсти в кожата! Няма да върна колата мръсна. Аз съм професионалист, по дяволите… Вземи салфетка.

Зад кадилака отново проблесна нещо.

— Какво е…

Куршумът мина през задното стъкло, седалката подскочи и Мъни се свлече върху таблото.

— По дяволите!

От лицето на младежа бликна червено. Вътрешната страна на предното стъкло се изпръска с кръв и мозък, които изглеждаха фосфоресциращи на светлината на фаровете.

— Мамка му…

Лъвдейл натисна спирачките, кадилакът се плъзна, завъртя се, блъсна се в мантинелата и спря.

Ударът тръшна Крайтън в прозореца и за миг го замая. Той изохка, разтърси глава, измъкна се от колата, извади пистолета и се приготви да се разправи с онзи, който бе стрелял.

Магистралата беше тиха и тъмна.

Лъвдейл приклекна предпазливо и надникна над багажника. Асфалтът се простираше в нощта като безкрайна лента от въгленочерно и приличаше на течност в непрогледния мрак. Единствените звуци бяха лудешкото туптене на сърцето му и потракването на двигателя. Пътят беше пуст като лунната повърхност. Кой стреля, по дяволите? Куршумът сто на сто бе за него. Вероятно някой от другите…

Някакъв звук.

Крайтън насочи поглед към предницата на кадилака. Чу далечно свистене на гуми и видя стопове. Само за миг. Две червени точици на хоризонта. Смалиха се в далечината и изчезнаха зад възвишението по успоредния селски път.

— Да ти го начукам — прошепна Лъвдейл и свали пистолета.

Разбра, че току-що е бил проследен от друг участник в играта. Много баби — хилаво дете. Качи се отново в колата.

Мъни лежеше върху таблото и тялото му потрепваше — явно нервната му система още функционираше. Крайтън го облегна назад. Над дясната вежда на Дребосъка имаше дупка, голяма колкото монета.

— По-добре ти, отколкото аз, Дребосък — измърмори Лъвдейл, издърпа тялото на младежа от кадилака и го блъсна с всичка сила надолу по склона.

Тялото се претърколи в чакъла, полетя по хълма и падна в блатистата долчинка, пълна с плевели, счупени стъкла и папур. Лъвдейл избърса кръвта и мозъка от стъклото с един парцал, който държеше под седалката, и го изхвърли през прозореца.

След пет минути вече караше по пътя с подновена целеустременост. До Куинси имаше още час и половина и Крайтън разсъждаваше позитивно.

Поне нямаше да се притеснява, че Мъни ще изцапа седалката с мръсните си ръце.

 

 

— Искам да ти благодаря още веднъж за онова, което си направил днес за момчето ми — каза Лем Куган на най-горната площадка на стълбището.

— Стига глупости — отговори Джо. — И ти би направил същото.

— Да, но аз съм му баща.

— Радвам се, че помогнах.

Джо свали часовника си и се приготви за така необходимия му сън. От един час къщата беше тиха като църква. Анет и Мики спяха, а Лем се беше качил горе, за да се увери, че Джо е намерил достатъчно чисти чаршафи и хавлии. Джо вече беше оправил леглото. Съблече се по гащета и фланелка и хладният ветрец, подухващ през прозореца, приятно погали изпотеното му тяло. Въздухът ухаеше на бор и смола и дори на водите на далечната река.

Стаята беше по-голяма, отколкото очакваше, и се простираше по цялата дължина на втория етаж. На пода имаше грубо издялани дъски, а до стените бяха струпани безброй вехтории, коледни украшения и кашони с дрехи. Леглото беше под единственото прозорче, в североизточния ъгъл, върху стара, ръчно тъкана черга. До него имаше очукана трикрака масичка със стара нощна лампа. Неизвестно защо, всичко изглеждаше толкова уютно и невинно, че на Джо му се доплака.

— Сигурен ли си, че имаш всичко, от което се нуждаеш?

Лем посочи масичката, спретнатата купчина чаршафи, стъклената чаша с леденостудена вода и будилника.

— Разбира се, Лем — отговори Джо и му намигна.

— Ами добре тогава…

Лем спря на площадката, вторачи се в дъсчения под и пое дълбоко въздух. Джо видя, че нещо го гложди, и за един кратък миг почувства, че го обзема паника. Може би Лем знаеше повече, отколкото казваше. Може би, в края на краищата, идеята да пренощува тук не беше толкова добра. После Лем изведнъж се обърна към него и каза:

— Това не е моя работа, нали?

— За какво става въпрос, Лем?

— Ами… Не обичам да се бъркам в хорските работи…

— Но?

— Но само исках да знаеш нещо.

Лем вдигна глава. В кафявите му очи имаше странен блясък на някакво чувство — може би страх, гняв или гордост. Или по-скоро смесица от трите. Ала едно беше сигурно — онова, което Лем щеше да каже, беше много важно за него.

— Обичам семейството си повече от живота — тихо рече той. — И ако им се случи нещо лошо, ще направя всичко възможно да ги защитя.

— Съвсем не те обвинявам, Лем.

— Само исках да го знаеш.

— Разбирам. — Джо кимна.

— Както и да е — завърши Лем и блясъкът в очите му угасна. — Приятни сънища. Ще се видим утре сутринта.

— На теб също, Лем.

Едрият мъж тръгна надолу по стълбите.

Джо угаси лампата, седна на походното легло и се заслуша в тежките стъпки на Лем, които скоро заглъхнаха. Настъпи пълна тишина и Джо се зачуди на думите на Куган. Предупреждение ли бяха? Или само безобидно изявление на бащинска загриженост? Може би Лем беше по-умен, отколкото изглеждаше. И защо, по дяволите, униформата му му се струваше толкова позната?

Той се замисли за миг дали да не се намъкне през прозорчето на тавана и да изчезне в нощта. Знаеше, че колкото повече стои в това градче, толкова по-голям става рискът. В Куинси един странник не можеше да остане незабелязан, особено след случая на летището. Нещо повече, колкото по-дълго стоеше при семейство Куган, толкова повече излагаше тези хора на опасност. Стрелците щяха да ги разкъсат живи. Някой бивш таен агент от ЦРУ щеше да изтреби цялото семейство, без да му мигне окото, и щеше да направи така, че всичко да прилича на небрежна гангстерска престрелка или на неуспешен обир. Не. Най-разумното беше да се махне оттук. Но беше толкова уморен… Нямаше сили да бяга, нито дори да помръдне. Само щеше да положи глава на възглавницата, да си почине малко и да…

Ами ако Том Андрюс се окажеше прав за правилата на играта? Тогава Джо трябваше да прибегне до план Б. Нова цел. Да предположим, че успееше да се измъкне невредим от страната — какво, по дяволите, щеше да постигне с това? Щеше да бъде обречен да поглежда нервно през рамо до края на живота си. Нуждаеше се от план. От варианти за действие. В същия миг чу подмолния глас на психиката си — онзи, който го тормозеше, дразнеше и питаше: „Готов ли си за куршума, Трепач? Да гушнеш босилека? Да приключиш с всичко и да си починеш на два метра под земята?“.

Лунната светлина се процеждаше през таванското прозорче. На стената до леглото беше залепена стара пожълтяла корица от списание — нечий непохватен опит да разкраси помещението. Репродукция на картина от класика Норман Рокуел. Луничаво момченце, клекнало до леглото си със сключени ръце и възторжено от молитвата преди лягане лице. Джо дълго гледа картината, докато размишляваше как е стигнал до този странен кръстопът в живота си и за смъртта.

После направи нещо, което не бе правил от години.

Помоли се на Бога.