Джей Бонансинга
Играта на убиеца (23)

23.

Звярът се надигна и се блъсна в небесата, като ревеше и разпръскваше ярки магнезиеви пламъци. Хората чак в Джулибел и Порт Херод видяха светлината. Пожарът сякаш се подхранваше от спомените за кръв, мъртва плът, восъчни свещи, любов и мъка. Скоро дори основите щяха да се срутят. Звукът от рухването на гредите дойде като симфония от гласове, които крещяха с всичка сила и провъзгласяваха апокалипсиса.

В дъното на този пъкъл, близо до вратата, една самотна фигура се надигна от пепелта като феникс.

Стоеше с разтреперани колене и един-единствен образ изпълваше трескавото й съзнание — любим подарък за рождения ден преди много години, комплект кукли, дар от далечен вуйчо. Сложени в красива малка синя копринена кутия с розови сърца на капака. Куклите бяха няколко — бебета със сладки малки копринени пелени и мънички руси къдрици. Бяха общо шест, с намаляващи размери и всяка се отваряше, за да помести уютно в себе си по-малката. Куклите внезапно бяха докоснали едно тайно кътче в сърцето на феникса. Потребността да принадлежи някому и да бъде приютен.

Потънала в пот и сажди, цялата разтреперана, Мейзи не можеше да не си спомни онези кукли. Само преди няколко секунди самата тя се бе свряла в тялото на един мъртвец. Беше го прегърнала и го бе държала изправен достатъчно, за да се прицели и да стреля. Бе се превърнала в кукловод и когато пусна трупа да падне, илюзията извърши чудо. Самата тя тупна тежко на пода.

Скърцането на рухваща греда в дълбините на църквата я изтръгна от унеса й.

Тя прикри лице с ръце, за да се предпази от искрите, и пое дълбоко въздух. Горещината беше непоносима, въздухът сякаш сваряваше белите й дробове. Мейзи побягна от този ужас и се втурна към спасението си — към Джо.

Стигна до него точно когато той се надигаше и се мъчеше да махне направената с подръчни материали лепенка от лицето си.

— Мамка му — измърмори той.

— Казах ти, че ще засъхне бързо — рече Мейзи, коленичи до него и провери дали по лицето му няма истински рани.

Полицейските сирени приближаваха.

— Притесних се да не засъхне в дланта ми, преди да успея да си го сложа.

— Справи се много добре, Джо — каза Мейзи. — Страхотно представление.

С ловките си пръсти бе направила подръчен грим, който Джо да си лепне в момента на изстрела. И номерът беше успял.

— Знаеш ли какво, сладурче? — неочаквано попита Джо, поглеждайки през рамо огъня. — Трябва да се махаме оттук.

Огънят вече пълзеше по земята, изсъхналите дървета и пънове разпръскваха искри. Светлините на полицейските коли бяха все по-близо. Мейзи изпитваше странно въодушевление, сякаш се носеше в пространството.

— Знам — каза тя. — Да тръгваме.

— Куршумът ти мина на косъм от мен — успя да се усмихне Джо въпреки болката.

— Какво искаш да кажеш?

— Профуча съвсем до главата ми.

— Така исках.

— Можеше да ми пръснеш черепа.

— Но не го направих, нали?

— Вярно — съгласи се Джо и я прегърна.

Вмъкнаха се безшумно в тресавището.