Джей Бонансинга
Играта на убиеца (5)

5.

Внезапната, пълна паника е по-добра от половин дузина чаши горещо кафе. Приливът на ендорфин е най-отрезвителната марка кафе на пазара. Джо се съвзе мигновено.

„Мисли, мисли!…“ Стори му се, че чува стъпки на двама души, а може би и на трима. Вероятно бяха местни каубои, дошли да си поделят наградата. „Мисли!“ Джо си удари една плесница и умът му се избистри. Реши, че е крайно време да се разкара от апартамента и тръгна към прозореца. За съжаление, тялото му още не беше изтрезняло и краката му се преплетоха. Строполи се тежко на пода.

Задъхан, с уста, пълна с прахоляк, Джо запълзя към прозореца, който гледаше към аварийната стълба. Чу, че някой пъха нещо метално в ключалката, чу шепот и внезапно се сети кой стои пред вратата му.

Една легенда се опитваше да отвори ключалката.

Бен Маламбри Лудата котка беше прословут старомоден главорез на мафията от няколко десетилетия. Хладнокръвен убиец, известен с това, че бе очистил израелския мафиот Левин. През 50-те Маламбри бе съживил сицилианската традиция на убийства с шиш за лед. Едно-единствено пробождане в мозъка през слуховия канал — прост, бърз и ефикасен начин да убиеш човек и да заблудиш специалистите по съдебна медицина, че смъртта е настъпила от естествени причини. Лудата котка беше майстор в занаята и макар че този едновремешен метод отдавна не се практикуваше, Маламбри бе станал легенда в Чикаго. Направиха го кмет на Дивижън стрийт, а веднъж дори му позволиха да хвърли първата топка в един междуградски бейзболен мач.

Същият този Бенджамин Маламбри сега беше приклекнал пред вратата на Джо и се готвеше да влезе с взлом и да обере лаврите.

Джо се учуди на новото развитие на нещата — от всички евтини убийци, които биха могли да се появят на прага му, първият се оказа истинска институция. Запазена марка. Маламбри сигурно наближаваше седемдесетте и бе прекъснал пенсионирането си, само за да убие Джо. Това беше привилегия, която главорезите оказваха само на най-добрите си хора. Все едно Франк Синатра да пее на увеселението ти или Жан Пол Готие да избере погребалния ти костюм.

Това беше чест, а честта означаваше много за такива типове.

Джо успя да се усмихне въпреки вцепеняващия ужас, който го бе обзел.

Външната врата се отвори.

Джо не видя двамата млади мъже, облечени в черни джинси и кожени якета — вероятно съгледвачи, които вървяха от двете страни на стария Маламбри, нито психарския блясък в очите на Бен и треперещата му посивяла брада, когато възрастният човек вдигна шиша за лед, нито проблясването на двайсеткалибровата пушка помпа с рязана цев в ръцете на единия от съгледвачите. Не видя всичко това.

Джо се претъркаляше към вратата на банята. Хвърли се вътре, затвори вратата и в същия миг в хола отекна звукът от зареждането на пушка.

Разнесе се изстрел.

Вратата на банята се пръсна на хиляди парченца.

Джо се хвърли във ваната и си удари лакътя. Отгоре му се посипа дъжд от отломки, прах и трески, завесата на душа се откъсна от халките. Дъхът му секна. Присви очи и потърси с поглед прозорчето на стената. В хола се чуха стъпки и гласове.

— Уцели ли го, момко?

— Спокойно, старче, ще го запазя за теб.

— Не го убивай.

Джо стана, смъкна ръкава си над десния юмрук и удари прозорчето. Зейна отвор, широк шейсет сантиметра. Джо се вкопчи в краищата и се надигна, подхлъзна се на мокрия ръб на ваната. Шумът на стрелците приближаваше. Чу как дулото на пушката се провира през пръснатата врата.

— Не го оставяйте да се измъкне — предупредително изхриптя Маламбри.

— Стреляй в краката му, Джони.

Пушката помпа изщрака, но Джо вече бе минал през прозорчето.

Стъпи на неравния перваз и се запромъква към аварийната стълба. Тя бе окачена на панти и при необходимост се спускаше надолу с лек удар. Ритна я да се разгъне и с разтуптяно сърце заслиза.

Изведнъж стълбата се откачи.

Джо прелетя четирите метра до земята и падна на мръсната настилка в задната уличка. Ръждясалата стълба издрънча до него. Той извика от болка, претърколи се и запълзя встрани, но вляво се чу ужасяващ остър звук, който го накара да се вцепени.

Аварийната врата до него се отвори.

— Стреляй в крака му!

Момчетата в кожените якета и старецът излязоха и го обградиха. Изщракването на пушката му прозвуча като погребален камбанен звън.

— Не го убивай — изрева старецът. — Това е моят най-голям удар.

— Не се вълнувай толкова де — измърмори единият младеж и се вторачи в Джо.

— Чакайте малко — каза Джо, коленичи и се хвана за удареното коляно.

Младокът се надвеси застрашително над него и навря дулото на пушката в лявото му ухо.

Джо вдигна ръце.

— Бен, озапти добермана си! Никъде няма да ходя.

Старецът се приближи до него. Пуешкият му врат стърчеше от яката на старата фланелка за боулинг. Плешивата му, осеяна със старчески петънца глава беше увенчана с английски каскет. На брадичката имаше петно от мляко или от картофено пюре и целият трепереше като лист. Дъртият хищник със сигурност бе виждал и по-добри дни.

— Джо Трепача — изкудкудяка Маламбри и усмивката разкри позеленелите му развалени зъби. — Не е имало по-добър с огнестрелно оръжие.

— Как я караш, Луда котко? — попита Джо.

— Като гледам, по-добре от теб.

— Направих грешка. — Джо усети, че стомахът му се свива и в гърлото му се надига гореща пареща жлъч. Не знаеше дали да се смее, или да моли за пощада. — Всички тези глупости за някакво състезание са погрешно решение, Бен. Отменям го.

— Не можеш да го отмениш, момко.

Маламбри имаше право и Джо знаеше това. След като парите бъдеха депозирани и договорът влезеше в сила, процесът не можеше да бъде спрян. Старецът вдигна шиша за лед, който затрептя в пъклен танц.

— Ти беше най-добрият, Джо — продължи Бен. — Чест за професията.

Второто момче стисна юмруци.

— За бога, старче, свършвай по-бързо!

Неочаквано Джо повърна.

Тебеширенобялата жлъч и парчетата несмляна храна бликнаха като фонтан в лицето на Маламбри и шишът за лед изхвърча от ръката му. Младежът с пушката се втрещи и се отдръпна. Джо мигновено се възползва от положението и заби юмрук в стомаха му. Стрелецът се олюля и изпусна пушката.

Другият младеж бръкна в кобура под якето си, за да извади пистолет. Джо скочи и го ритна силно с коляно в слабините. Хлапакът се преви на две и се строполи на тротоара. Джо протегна ръка към кобура му и измъкна револвер 44-ти калибър, истинска антика, стар „Рюгер Редхоук“ с дълга цев. Огромен. Джо провери цилиндъра. Младежът го беше заредил с високомощни патрони с вдлъбнати върхове.

— Леле! — възкликна Джо, щракна цилиндъра и се изхрачи. — Къде си тръгнал с тоя топ? На лов за носорози ли?

— Копеле гадно — обади се гърчещият се на земята хлапак.

— Внимавай как се държиш.

Маламбри отстъпваше назад, бършеше лицето си и гледаше Джо с жълтите си очи. Брадичката му трепереше. Ръката му беше вдигната в знак на капитулация, скованите му пръсти потрепваха.

— Не се излагай, Трепач. Нищо не можеш да направиш…

Бен млъкна изведнъж, защото вдясно от него се чу шумолене.

Младежът вдигаше пушката си.

Джо вдигна револвера и стреля в крака му.

Откатът изненада дори него. Магнезиев блясък, после удар в лакътя и рамото. Звукът беше оглушителен — досущ два огромни чука в ушите му. Куршумът удари хлапака в пищяла, вдигна го на петнайсет сантиметра над земята и го запрати в тухлената стена. Младежът удари гръб в нея, изпищя, стисна осакатения си крак и изрева:

— Да ти го начукам…

Ушите на Джо кънтяха. Той се наведе над хлапака и го погледна.

— Трябва повече да уважаваш възрастните.

— Да ти го начукам… Ти си мъртъв! Шибан труп.

— Не думай. Е, добре дошъл в Нощта на живите мъртви, малкият.

— Няма да ме уплашиш. Дните ти са преброени, задник такъв.

— Така ли?

— Да. По-добре се предай — изсъска през стиснати зъби младежът. В далечината се чу вой на приближаващи се полицейски сирени. Момчето погледна Джо с насълзени очи. — Целуни си задника за сбогом и… — От устата му бликна кръв.

— Виж какво, малкия…

Чу шум зад гърба си, обърна се рязко, вдигна инстинктивно револвера, съзря метален отблясък, почувства на лицето си острия връх на шиша и се озова очи в очи с Бенджамин Лудата котка.

— Спокойно, момче — рече Маламбри и с треперещи пръсти допря шиша в лявата скула на Джо.

— Спокоен съм — отговори Джо и тикна дулото на рюгера в месестата адамова ябълка на стареца.

И изведнъж почувства остра болка в стомаха. Гърбът му се обля в ситни капки пот. Пред очите му се замъгли. Независимо от всичко, той все още беше пиян като мотика, но сега преживяваше кошмар, който всеки момент можеше да го унищожи.

— За един дъртак като теб ще е голяма работа да убиеш Трепача, дори ако това е последното, което направиш. — Джо дръпна петлето. — Не искам да те убивам, Бен.

— И без това скоро ще умра. Рак на белите дробове.

— Съжалявам.

— Дават ми най-много една година.

В окото на Джо се стече капчица пот. Залютя му.

— Трябва да провериш още веднъж изследванията си.

Сирените се приближаваха.

— Искам да ти кажа, че ударът ти в мексиканското посолство беше страхотен. Главорезите ще говорят за него години наред.

Джо примига.

— Откъде знаеш?

— ЦРУ знае всичко. Би трябвало отдавна да ти е ясно.

— Разбира се.

— Знаеха и за това шантаво състезание пет минути, след като сутринта си споделил идеята с младия съветник. За един час разпространиха новината до всеки съгледвач на изток от Мисисипи. Ти си голямата награда, момчето ми… Всички те търсят, за да те пречукат.

Джо кимна мрачно.

— Трогнат съм.

— Кажи ми нещо, Трепач.

— Какво?

— Как е възможно човек като теб да организира такова шибано нещо като това състезание? Защо го направи?

— Ще бъда откровен с теб, Бен. Сбърках.

Последва кратко мълчание. Старецът смучеше развалените си зъби и размишляваше. После заяви:

— Винаги си бил най-добрият, Трепач. Аз ти го казвам.

Сирените се приближаваха.

Джо преглътна киселините.

— Какво ще правим сега, Бен?

Възрастният мъж килна глава назад, противният му розов език се подаде от устата. После замислено облиза напуканите си устни. Ако беше възможно очите на един старец да блещукат, то те правеха точно това. Джо се вторачи в него. Все едно гледаше в опустошена душа, където бе останал един последен жест на учтивост. Стар лъв с изгнили и изхабени зъби. Джо усети, че шишът се отдалечава от лицето му, после Маламбри го пусна и той шумно издрънча на тротоара. Бен оголи развалените си зъби и намигна.

Момчетата в кожените якета гледаха втрещени.

Джо заотстъпва към края на уличката, като държеше стареца на прицел. Полицейските сирени вече бяха съвсем наблизо.

— Длъжник съм ти, Луда котко — каза Джо, отстъпвайки все по-бързо към мъглявите светлини на главната улица.

— Заложи малко пари и на себе си, малкия — изсмя се Маламбри. Вече трепереше конвулсивно, а в очите му блещукаха коледни искри. — С шансовете, които имаш срещу себе си, ще станеш богат.

— Отказах се от хазарта, Бен — отговори Джо и излезе на главната улица.

В лицето му блесна мъглява светлина. Около него се разнесе миризма на изгорели газове и мръсотия. Улицата беше безлюдна, но Джо чуваше бръмченето на полицейските автопатрули, които се движеха по „Шеридан“. Хората крещяха от прозорците си, а зад гърба му отекваше ехото на немощния глас на Маламбри.

— Можех да те убия, Джо! — Сподавеното кудкудякане разцепваше нощния въздух — смях на луд човек. — Можех да го направя съвсем лесно!

Кикотът заглъхна. Джо прекоси „Шеридан“ и се шмугна в една странична уличка.

Вървеше колкото можеше по-бързо, но не бягаше. Ставите го боляха, главата му пулсираше, а стомахът му сякаш беше метален барабан, разяждан от киселини. Независимо от това, той гледаше напред и вървеше със заучено безразличие. Искаше да се слее с нощта и да намери време за размисъл и планове. Затъкна револвера отзад в колана под спортното си сако, пое дълбоко въздух и след миг започна да се успокоява.

Намираше се на километър и половина от дома си и единствените звуци бяха ритмичното поскърцване на обувките му, тихото пукане на скованите му от артрита колене и ехото от мелодичния припев на стария убиец.

„Само едно леко извиване на китката, момче, и щях да те пречукам по сицилиански!“

 

 

Отби се за малко в магазина на ъгъла на „Кларк“ и „Райтуд“ и купи пластир, бинтове, шишенце антиацид, опаковка кофеин на хапчета, няколко пакета гранулирани зърнени закуски, джобно ножче, слънчеви очила, цигари, дъвка и карта на Илинойс и на Съединените щати. Дадоха му и малка найлонова раничка и дузина захаросани понички като подарък. Джо ги изхвърли в кофата за боклук, още щом излезе. Току-що бе похарчил шейсет и седем долара и осемнайсет цента и в портфейла му оставаха триста долара и четири кредитни карти с различни имена.

По пътя за гарата глътна едно кофеиново хапче и два антиацида. Главата му щеше да се пръсне. Трябваше да се отърве от алкохолното опиянение. Беше повърнал и това му помогна, но сега трябваше да се съсредоточи. Да разсъждава достатъчно ясно, за да съставя смислени изречения и да се измъкне от положението.

След десет минути стоеше на безлюдния ветровит перон. Долепи слушалката на телефонния автомат до ухото си. Пластмасата беше студена като лед. Слушаше как телефонът звъни. „Хайде, Томи…“ Стисна слушалката още по-здраво, опря гръб в плексигласовата преграда и се вторачи в перона.

Гарата представляваше голо плато от желязо и стомана, пусто като несъществуващ архипелаг. По това време на нощта влаковете бяха малко и Джо се чувстваше сравнително в безопасност, но въпреки това внимаваше дали наоколо не се навъртат главорези или тайни агенти. Смяташе първо да се обади на младия адвокат, да отмени играта и после да се качи на влака за гара Диърборн. Оттам щеше да вземе влака совалка за летище „О’Хеър“ и да се скрие, докато опасността премине. „Хайде, Томи… Обади се.“

Телефонът продължаваше да звъни. Трети път. Четвърти. Джо започна да се изнервя. Може би Андрюс още не се беше върнал и празнуваше някъде по случай необикновената чест, че е избран за ръководител на играта. А може би гледаше цялата история на някое видео с обратна връзка — как Джо бяга, сякаш е участник в последния епизод на „Американски гладиатори“. Не можеше да си спомни дали Андрюс е женен. Знаеше само, че в момента младият адвокат дърпа конците.

От другата страна на линията се чу силно изщракване, а после — дигиталното съскане на телефонния секретар.

— Тук е домът на Том Андрюс…

Джо изтръпна.

— … и сигурно в момента си мислите: „По дяволите, как да се свържа с онзи красив и смел Том Андрюс, за когото съм чувал толкова много?“. Е, не губете кураж. След сигнала вашият глас ще бъде записан и запаметен, така че да го чуя, веднага щом се прибера. Ще ви се обадя незабавно. Ако е свръхспешно, натиснете бутона с лирата стерлинга, след като оставите съобщението си, и то ще бъде препратено към пейджъра ми. Желая ви успех и приятен ден.

Чу се сигналът. На Джо му се искаше да тресне слушалката в плексигласовата черупка на будката, но запази самообладание и бързо пое дъх.

— Хей, Томи, как я караш? Трепача е. Слушай. Знам, че е късно, и се извинявам, но… се получи малко неудобство. Искам да те помоля за една голяма услуга.

Джо се вгледа в пространството и бързо заобмисля нещата. Виждаше фасадите на магазините по „Белмонт“ и осеяните със студени и злокобни светлинки сгради. Преглътна и се съсредоточи. Не искаше гласът му да прозвучи отчаяно или уплашено. Това щеше да разтревожи адвоката и да го накара да мисли, че Джо прави някакъв номер.

— Томи, истината е, че трябва да отменя цялото проклето нещо. Онова, за което разговаряхме вчера. Налага се да го анулирам. — Джо се ухили нерадостно и звукът прозвуча в ушите му като търкаляне на чакъл. — Знам, че е малко необичайно да правя такова нещо и после да се отказвам, но настоявам да го отмениш. Нали разбираш какво искам да кажа? Нещо се случи. Дълга история. Не ме питай. Искам само да ми направиш тази единствена услуга и да разпространиш съобщението, че всичко е преустановено. Ясно ли е? Работата се анулира.

Джо вдигна глава.

От север се задаваше влак и фаровете му прорязваха мъглата, а металическото стържене беше като дращене на нокти по черна дъска. Сърцето на Джо биеше малко по-учестено, отколкото би му се искало. Той затаи дъх и добави:

— Слушай, Томи, трябва да тръгвам, но не забравяй, че ще платя каквото е необходимо. Компенсация според протокола. Само искам да отмениш цялата работа. Разбра ли? Ще ти се обадя след няколко часа. Постарай се да изгладиш нещата.

Натисна бутона с лирата стерлинга и затвори.

После тръгна към релсите. Влакът влизаше в гарата с гръм и трясък. Локомотивът мина покрай Джо. Прозорците се нижеха един след друг, празните вагони просветваха все по-бавно, докато накрая влакът изскърца и спря, а автоматичните врати се отвориха.

Джо се качи в последния вагон.

Вратите се затвориха и влакът продължи по пътя си.

Джо се приближи до последната седалка. Вагонът се люшкаше, накланяше се насам-натам и миришеше на стара гума и пот. Той седна и усети револвера, който притискаше кръста му. Остави раничката на седалката до себе си и огледа вагона. Имаше само още двама души — млада двойка чернокожи. Момиче с микроскопична минипола — толкова тясна, че й бе прилепнала като втора кожа. Момчето беше с дълго кожено манто и скъпа изрусена прическа. Нощни птици, търсещи развлечения. Джо уважаваше културата на младите чернокожи, неподправените улични новини в текстовете на песните им, преувеличената сексуалност на момичетата и войнствения неправилен говор на момчетата. Вече всички най-добри стрелци бяха чернокожи и все повече позоряха расата си. Помежду им имаше твърде много насилие. Но все пак предпочитаха да очистят някой главорез, отколкото роднина, независимо от възнаграждението, и Джо се възхищаваше на това.

Чернокожият погледна кръвнишки Джо, който му кимна за поздрав, и се обърна към приятелката си.

Леден страх прониза стомаха на Джо, когато осъзна, че всъщност не знае каква е истинската причина за пътуването на чернокожата двойка. Можеше да са гангстери или шибани наемници със слушалки в ушите и с автомати, скрити под модните дрехи. Не, вероятно бяха обикновени хора. За Джо Флъд светът се бе променил така незабележимо, както преминаването на деня в нощ. Сега светът беше видеоигра, пълна с внезапни заплахи и изненадващи клопки.

Влакът спря на гара Фулъртън и чернокожите слязоха. Вратите се затвориха и влакът отново потегли. На Джо му се стори, че видя неясния силует на човек, който стои на перона и говори по радиопредавател. Цивилен детектив? Ченге? Главорез?

Започна да мисли как и къде да слезе. Един господ знаеше колко убийци обикаляха наоколо. Стана, подпря се на мръсната облегалка от фибростъкло и се заклатушка към вратата. Хапчето кофеин не бе подействало и още беше пиян. Люшкането на вагона нарушаваше равновесието му, краката не го държаха. Влакът слизаше в подземния бетонен свят на подлеза. Фонтани от искри осейваха мрака от двете му страни. Джо се хвана за облегалките, задиша дълбоко и започна да обмисля стратегията си. И по-рано бе вършил работа тук долу. Подлезите имаха своите преимущества.

Както и недостатъци.

Мускулите му се напрегнаха.

Следващата гара се появи в мъгляв ореол от жълта светлина. Призрачно видение в тъмен тунел. Коридор от напукани плочки и цимент. Спирачките изскърцаха и Джо стисна юмруци. Внезапно земното притегляне го повлече. Очите му започнаха да шарят навсякъде — обхождаха пустата гара и търсеха врагове, ченгета и всеки, който би могъл да застраши живота му. Най-сетне влакът спря и Джо тръгна към вратата, но се закова на място, когато видя фигурата.

До една от колоните, с гръб към влака, стоеше човек — широки рамене под черна мушама, вълнен панталон и скъпи обувки. Излезе на жълтата светлина и Джо видя, че ръцете му са пъхнати в джобовете, а тялото — готово за скок. Явно беше убиец на мафията — това бе изписано навсякъде по него. После се обърна към влака и Джо видя лицето му.

Елвис Пресли.

Джо отстъпи, препъна се и се скри зад една седалка. Не беше сигурен дали онзи го е забелязал, или не. Убиецът с маската на Елвис Пресли се качваше в предпоследния вагон и единственото, което можеше да направи Джо, беше да се обърне и да хукне към аварийния изход. Тичаше колкото е възможно по-приведен и поглеждаше през рамо. Пулсът туптеше в ушите му, устата му пресъхна. Имаше чувството, че знае кой е „Елвис“, и ако се окажеше прав, положението беше лошо. Много лошо. Протегна ръка към вратата, отключи я колкото можа по-тихо и се опита да се измъкне навън.

Последва внезапно движение.

От сенките зад влака излезе друга фигура, която се насочи право към него. Неоновата светлина озари пластмасовата маска на лицето й. Мечока Йоги. Още една шибана маска. Джо реагира толкова бързо, колкото му позволяваха треперещите крака. Извика, извади револвера и тресна с приклада пластмасовото лице. Маската се олюля за миг, посегна към оръжието си, а Джо се хвана за касата на вратата, провеси крака и ритна с всичка сила нападателя си в корема. Веднъж, два пъти, три пъти.

Йоги не можа да се хване за перилата и се търколи на релсите.

— Хей, Трепач…

Гласът се разнесе зад гърба му и Джо се обърна, видя Елвис, който идваше към него с автомат „Скорпион“ в ръце, и се хвърли зад най-близката седалка.

Първият откос приличаше на светкавица, раздрала въздуха на метър от главата му. Куршумите пробиха тавана, разбиха на трески леката арматура и надупчиха рекламите. Джо клекна до стената, а върху него се посипаха искри и прах. Звукът беше като на машина за пуканки. Негодникът бе сложил алуминиев заглушител на автомата, който, слава богу, забавяше куршумите, и те не можеха да пробият седалките.

Влакът потегли. Машинистът и кондукторът си нямаха и представа за стрелбата в края на композицията.

— Ти ли си, Тони? Тони Алкота?

Джо извади револвера.

— А ти как мислиш? — с приглушен от пластмасовата маска глас отговори Елвис и започна да щрака ударника на „Скорпион“-а.

Звукът приличаше на отваряне и затваряне на стара запалка. Джо знаеше, че Алкота само си играе с него и се опитва да го уплаши. Той беше един от най-кръвожадните убийци в Средния Запад и когато станеше готов да очисти Джо, щеше да го направи по ефектен начин.

— Как я караш, Тони? — попита Джо и се прицели. Сетне натисна спусъка.

Изстрелът на „Редхоук“ прозвуча като взрив на бомба. Куршумът проби дупка в отсрещната стена. Джо надникна под седалката и видя как маската на Елвис се килва на една страна. Алкота се сниши зад една от облегалките и викна ядосано:

— Отдавна не съм чувал за теб, Трепач. — Сигурно оправяше маската си. — Мислех, че си се отказал.

— Чудех се какво да правя — отговори Джо и преброи наум оставащите патрони.

Имаше още четири и после — „довиждане и сбогом“. Влакът вече бе набрал скорост и скърцаше и се клатушкаше по един завой. През прозорците влизаха сини искри.

— Оценявам идеята за състезанието, Трепач — извика Алкота от другия край на вагона. Гласът му се извиси над пронизителното тракане на колелата. — Имам дъщеря. Догодина ще бъде първокурсничка в университета.

Тони се подаде на пътеката между редовете, прицели се и изстреля още един откос.

В дъното на вагона лумна истински фойерверк. На пода се извиха в спирала потоци искри. Джо се хвърли в ъгъла, сви се зад седалката, затаи дъх и затвори очи. Мъглата от отломки си сипеше по лицето му като студена лапавица. Как, по дяволите, щеше да се измъкне от това положение? Куршумите пищяха на метър и половина от главата му.

После всичко спря.

Издрънчаването на пълнителя, който падна на пода, го извади от шока и той осъзна, че е време да действа. Имаше поне малка възможност. Овладя нервите си, надникна над седалката и викна, за да привлече вниманието на италианеца.

— Какво държиш, Тони? Стар чешки автомат, а?

В гласа от другия край прозвуча смътна гордост.

— Това е моето бебче. Харесва ли ти?

Джо поклати глава.

— Взел си автомат за публично убийство? За какво ти е, по дяволите?

— Стига бе! Ти още ли караш с ония шибани китайски патрони? Какво ти разбира главата от тия неща?

Джо вдигна очи към тавана.

— Качваш се във влак, където има цивилни, деца и жени, и стреляш с автомат. Типичен номер на ЦРУ.

Джо вече се беше подал на пътеката между редовете и преценяваше разстоянието от пейката, зад която се криеше, и Алкота.

Отново проблеснаха светлини и влакът влезе в поредния тунел.

Алкота бе клекнал зад една от седалките. Слагаше нов пълнител и проклинаше оръжието. Изведнъж на Джо му хрумна нещо. Изход от затруднението. Всъщност той дори леко се изненада, че не се бе сетил за това, още когато Алкота се появи. Отговорът беше изключително прост и очевиден и в момента се намираше в дясната му ръка.

За секунди фактите се завъртяха в главата му — всичко, което бе учил на млади години за балистиката, цялата информация за проникването и свойствата на куршума. Джо знаеше, че в днешно време и най-евтините улични стрелци могат да застрелят без затруднение човек от трийсет крачки. Но в много случаи оръжието не отговаряше на изискванията на задачата. Някой смахнат тъпанар с нервна система, подхранвана от наркотици, можеше цяла нощ да ходи насам-натам с трийсет и осем милиметров куршум в корема и на другата сутрин да не чувства нищо. Но „Магнум“ четирийсет и четвърти калибър с чудовищното си натоварване, което упражняваше огромно налягане в дулото, не можеше да сгреши.

„Давай бързо — излая съзнанието му. — Влакът наближава Гранд авеню, вече натискат спирачките и с Алкота ще бъде свършено за миг. Направи го, докато все още имаш възможност.“ Джо се просна на пода, подпря револвера на лакът и се прицели там, където трябваше да са гърдите на Алкота. После затаи дъх и натисна спусъка…

Гърмежът беше оглушителен. В цевта имаше патрон „М-80“. Куршумът се заби в първата седалка и прониза фибростъклото — сякаш игла плът. Чу се силно охкане и тялото на Алкота отхвръкна назад. На стената разцъфнаха кървави розетки.

Изумен и втрещен, Тони се свлече на пътеката. Джо стана, изтръска праха от дрехите си, грабна раничката и тръгна.

— Чакай… Какво беше това?

Алкота се опитваше да си поеме въздух. Кръвта изпълваше белите му дробове. Маската на Елвис бе отхвръкнала и лицето му беше открито — зачервена кожа и прошарена коса. Той погледна дупката в гърдите си, сетне вдигна очи към Джо.

— Да не стреляш с високомощни тефлонови патрони?

Джо сви рамене.

— Взех го от едно от хлапетата на Бен Маламбри. Откъде да знам?

— Трепач… искам да те питам…

— Кажи, Тони.

Убиецът се давеше, задушаваше се и произнасяше думите с усилие.

— Ще ми направиш ли една услуга?

Джо коленичи и го потупа по рамото.

— Разбира се, Тони, каквото кажеш.

Стрелецът погледна раната си.

— Не казвай на никого… колко лесно си го направил…

Джо кимна.

Влакът наближаваше следващата гара. Покрай прозорците пробягваха неясните очертания на мръсни плочки. Спирачките изскърцаха. Вагонът се наклони. Джо се подпря на седалката, потупа Алкота по рамото за последен път и се изправи. Обърна се към вратата и зачака влакът да спре на безлюдната гара.

— Трепач…

Джо се обърна.

Умиращият мъж го погледна, пое едва-едва дъх и каза:

— Чух съобщението… Момчетата идват в града да те очистят… Няма да повярваш, ако ти кажа… Всички идват… Няма да ти е лесно, ако разбираш какво имам предвид…

Влакът спря.

Алкота се усмихна с окървавените си устни.

— Изобщо няма да ти е лесно…

Вратите се отвориха и преди да слезе, Джо погледна Тони Алкота за последен път.

 

 

Остатъкът от пътуването до международното летище „О’Хеър“ почна като в мъгла.

Седеше на задната седалка във влака совалка, главата му пулсираше, а ушите му кънтяха безмилостно. В револвера, затъкнат в колана на гърба му, имаше само три патрона… Джо внезапно изтрезня и се замисли за възможно най-лошото. Ами ако Андрюс не получеше съобщението? Или поради някакви причини не преустановеше играта? Джо знаеше, че след като парите вече бяха прехвърлени, е трудно да се отмени ударът, но обстоятелствата бяха извънредни. Усети, че го обзема паника. Жестоката реалност беше, че жребият бе хвърлен. Хищниците идваха и не ставаше дума само за парите от наградата. Наемните убийци бяха прословути с алчността си, но сега имаше и нещо по-дълбоко, Джо беше убеден в това. Славата да бъдеш онзи, който премахне Трепача. Джо не ги обвиняваше — самият той би го направил. Да се опиташ да очистиш един от най-добрите убийци в Играта беше истинско изкушение.

Минаваше три след полунощ — най-тъмното лоно на нощта — и облаците над покривите на къщите около Логан скуеър бяха непроницаеми. Небето имаше цвета на болен черен дроб и беше пълно с влага и мръсотия. Покрай прозорците на влака преминаваха запустели строителни площадки. Джо почувства, че смелостта му намалява и силите го напускат. Зачуди се какво ли би било, ако се предаде и позволи на следващия появил се стрелец да отнеме живота му. Може би, в края на краищата, заслужаваше да умре. Вероятно нямаше значение, че не е болен от левкемия — той беше убиец. Но убийствата, които бе извършил, бяха само началото. Може би заслужаваше да умре най-вече заради онова, което бе направил с невинната дребничка мексиканка.

Джо затвори очи и се замисли за Мейзи. Видя как големите й тъжни кафяви очи се изпълват със сълзи и парят от лъжите, които й бе наговорил. Представи си как тънките й смугли пръсти с изгризани нокти треперят и тялото й се вцепенява. Представи си обезумялото й гневно лице.

— По дяволите!

В първия момент дори не осъзна, че е произнесъл думите на глас. После усети нечий изпепеляващ поглед, който идваше от седалката срещу него, вдигна глава и каза:

— Извинете.

Възрастната чернокожа жена се беше качила на „Сейнт Мери“. Дребна дебелана с коса, която приличаше на сива стоманена вълна. Беше облечена в униформа на детегледачка и стискаше между краката си метална пазарска кошница.

— Някои хора… — измърмори тя в пазвата си — трябва да внимават къде се намират.

— Извинете, госпожо — повтори Джо.

Сетне погледна през прозореца и се опита да обуздае бясно препускащите си мисли. Бръкна в раничката, извади антиацида и глътна още две хапчета. Трябваше да е нащрек. Тъмната гора беше пълна с вълци. Зад всяко дърво дебнеха хищници. Нямаше представа кой може да…

Внезапно чу металическо изщракване от зареждане на пистолет, скочи, извади оръжието си, замахна и удари възрастната жена по лицето.

— Пусни го — изкрещя той и опря дулото в гърлото й. — Пусни го веднага… или ще ти напълня устата с олово.

И дръпна петлето.

Старата детегледачка отвори уста. Очите й се ококориха, устните й се разтрепериха. Не можеше да каже нищо. Гласните й струни бяха сковани. Джо погледна надолу и видя, че жената е щракнала дръжките на металната си пазарска кошница. Изщракването му бе заприличало на плъзгащия се механизъм на деветмилиметров „Берета“. Той долови неприятна миризма и примигна. Старицата бе напълнила гащите от страх.

— Господи… Съжалявам… Не исках да…

Джо освободи петлето и отмести револвера. Стъписана и втрещена, жената продължаваше да го гледа.

— Съжалявам — повтори той, напъха оръжието в колана си, грабна раничката и се насочи към вратата. Молеше се на Бога жената да има здраво сърце. Не искаше да умира в ръцете му. Вдигна ръка и добави: — Помислих, че… Взех ви за друг.

Застана на прага и без да откъсва очи от възрастната жена, търпеливо зачака. Влакът продължаваше да се движи на запад, към летище „О’Хеър“.

Жената още го зяпаше с отворена уста, когато влакът влезе в гарата.

 

 

Щом се качи в самолета, Джо се почувства по-добре.

— Молим всички пътници да проверят дали ръчният им багаж е прибран в шкафовете над главите, дали масичките за сервиране са вдигнати и заключени и дали предпазните колани са затегнати.

Съобщението се разнесе по вътрешния телефон на пътническия самолет „Уестърн Ийгъл“, полет 109. Моторите издаваха фалцетни звуци, които изведнъж преминаха в рев. Догади му се, когато самолетът започна да рулира към пистата. Затвори очи и се опита да диша нормално.

— По време на този непрекъснат полет до Сейнт Луис ви каним да опитате нашите безплатни напитки и закуски. Тази сутрин ще летим на височина пет хиляди метра.

Джо пое дълбоко въздух и зачака проклетата таратайка да излети.

Това беше най-ранният вътрешен полет от Чикаго, за който имаше свободно място. Джо се бе двоумил дали да не замине в чужбина — в Ирландия или дори в Швейцария. В портфейла си носеше фалшив паспорт, в случай че се наложи да избяга бързо. Но когато осъзна, че ще очакват от него именно това, се отказа. В момента беше най-добре да заложи на произволността. Движението без определена цел беше единственият начин на действие, който не подлежеше на анализ. Единственият метод да се измъкне от глутницата. Щеше да бяга хаотично и безцелно. Сейнт Луис беше подходяща посока. Градът беше транспортен център в средата на Запада, в него пристигаха и заминаваха множество хора и освен това, в избора му нямаше нищо логично.

Нямаше представа къде щеше да отиде после, нито какво щеше да стане с него. Познаваше специалисти по пластична хирургия. Имаше хора, които щяха да го снабдят с нови документи, свидетелства за раждане и нова самоличност. Покрай бреговете на Флорида имаше множество острови. Атоли в Тихия океан. Но всичко това беше в бъдещето, защото първата му задача беше да оцелее.

— Командирът ви моли да останете по местата си по време на излитането и да затегнете предпазните колани. После можете да използвате банята и тоалетната и да се разтъпчете.

Джо пое въздух и огледа салона.

Самолетът беше „Р Джей-70“ — един от най-малките в гражданската авиация. Двумоторен, с не повече от шейсет места. Той седеше до прозореца, близо до банята. Погледна през рамо и видя, че самолетът е пълен. Повечето пътници бяха бизнесмени — дебелаци, облечени в ризи с къси ръкави и вратовръзки. Имаше и сърдечни каубои, превзети жени и няколко семейства от предградията. До него седеше слаба четирийсетгодишна жена с прошарени коси и нервни тикове. Миришеше на паста за зъби и излъчваше строгост и той се зачуди на вещия начин, по който отбягва да го погледне в очите.

Раничката му беше в шкафа над главата. Беше изхвърлил револвера в кофата за боклук преди да влезе в летището и сега нямаше оръжие. Стомахът му се беше свил от глад.

— Моля, подгответе се за излитане — чу се по микрофоните.

Самолетът се разтресе и моторите пронизително забръмчаха.

Джо огледа за последен път лицата на пътниците. Нямаше сигурен начин да определи дали някой от тях е участник в Играта, но пък имаше силно развит усет към тези неща. Гледаше ги как се държат и се питаше дали не се стараят прекалено много да приличат на обикновени пътници. Но най-вече се вглеждаше в очите — те издаваха човека. Очите на убийците бяха обърнати наопаки. Смъртоносни лъскави огледала, които не разкриваха абсолютно нищо за душите, но поглъщаха външния свят. Джо познаваше очите на убиец от стотици километри. Та нали всяка сутрин се гледаше в огледалото.

Тази сутрин всички лица бяха безизразни. Жената от другата страна на пътеката бе заровила нос в някаква кръстословица. Мъжът зад нея се занимаваше с портативния си компютър. Младите родители през два реда се споглеждаха, грижеха се за децата си и се местеха неспокойно на седалките. Другите лица бяха или безлични, или погълнати в малките си светове. Никъде не се виждаше нищо подозрително.

Джо се обърна към прозореца.

Самолетът излиташе.

Пейзажът се превърна в мъгляво петно. Налягането го притисна към облегалката, шумът се засили и бръмченето изпълни ушите му. Самолетът се откъсна от земята, после се наклони на една страна. Джо затвори очи и зачака сигнала за откопчаване на предпазните колани. Започна да мисли, че може би в края на краищата ще оцелее, ще избяга от онези проклети чакали и ще излезе от Играта.

Сигналът прозвуча и самолетът полетя хоризонтално. Преди пътниците да имат възможност да извадят менюто с напитките, Джо заспа дълбоко. Не знаеше, че е пропуснал да забележи едно познато лице в задната част на салона.