Джей Бонансинга
Играта на убиеца (4)

4.

Открито съобщение//Код 23-47-Браво-Омега//Специален проект в САЩ — открит за всички//Шест милиона за първия звероукротител на клиента с кодово име Трепача//Максимална предпазливост// Клиентът е специалист по Е и Е, санкциониране и правителствени чистки//Най-важните подробности в мрежата — пощенска кутия Виктор-Лима-18

Текстът проблясваше на екрана на портативния компютър. Том Андрюс кимна, щракна иконката за запаметяване и се облегна на въртящия се стол, за да позлорадства. Противно на онова, което бе казал на Джо сутринта, адвокатът си падаше по тайното разузнаване и обичаше да рови в подземните пластове на занаята. Ала беше новобранец в тази област и неочакваното съобщение на Джо му даваше идеалната възможност да стане участник в Играта.

Премести курсора на SEND^[1] в горния десен ъгъл на екрана. Могъществото на SEND беше опияняващо. Том знаеше, че след няколко минути краткото съобщение щеше да тръгне по оптичните кабели, по телефаксовете и електронните пощенски кутии на Интернет към ключовите престъпни центрове в целия свят. Щеше да бъде преведено на най-малко деветнайсет езика и разкодирано и закодирано безброй пъти. Мнозина щяха да го приемат за шега. Други щяха да помислят, че е някакъв номер или сложна лъжлива операция. Само най-добрите в професията щяха да разпознаят автентичността му и незабавно щяха да се включат в надпреварата.

За Андрюс жаргонът на тайното разузнаване беше част от развлечението. Той обожаваше загадъчните послания. „Браво-Омега“ означаваше черна операция, а „специален проект“ обикновено се отнасяше за убийство. Но двете неща, които вероятно щяха да приковат вниманието на най-опитните убийци в света, бяха самоличността на клиента и наградата. Всички участници в Играта знаеха кой е Трепача и макар да не познаваха лицето му, бяха чували за славата му. „Специалист по Е и Е“^[2] се отнасяше до умението на Джо да се измъква от трудни положения, а „санкциониране“ — за убийствата, които бе извършил като наемник. Но истинската примамка беше сумата. Шест милиона долара беше много дори за диктатор от Третия свят.

Поради няколко сантиментални причини Андрюс бе предпочел да не споменава, че самият Джо е инициаторът на този договор.

Погледна за последен път текста и го пусна по мрежата.

 

 

— Стой мирен, Дерик — каза Мейзи Варгас.

Човекът, седнал на стола, беше в критично състояние.

Лицето му бе нашарено с рани, дясното око — подуто и насинено. На челюстта имаше дълбока прорезна рана, която обилно кървеше. Косата му приличаше на сплъстено гнездо черна слама.

— За бога, Мейзи — изстена Дерик и изви театрално китка. — Ще участвам в „Тристан и Изолда“, а не във филм на ужасите.

— Не мърдай още секунда.

— Стига толкова червена боя.

— Още един ефект и готово. И ако се държиш добре, ще ти дам захарна близалка.

Тя стоеше до един преправен зъболекарски стол, поставен пред огледалото за гримиране зад кулисите на чикагската опера. Облечена в широка пребоядисана риза, черни джинси и войнишки ботуши, дребната мексиканка беше чист анахронизъм в уважаваната стара опера — досущ рокгрупа, влязла в погрешната зала. Но под целия този бохемски гръндж стил Мейзи беше разкъсвана от противоречиви чувства. Постъпваше ли правилно с живота си? Губеше ли си времето с Джо Флъд? Отправила ли се беше към бедствието?

Бедствие беше мястото, откъдето бе дошла. Бедствие беше окаяното й детство, прекарано в паркинга за каравани в Хамънд, Индиана, младежките й години, през които често я затваряха в поправителни училища, участието й в момичешки банди. Беше се преместила в Чикаго, за да потърси по-добър живот, но намери само беднотия и самота. Слава богу, че откри операта. Тя я спаси. Мейзи спечели билет за представление от едно радио състезание и щом видя спектакъла, остана запленена. Тя показа вроден талант за гримиране в профсъюза на театралните работници и скоро получи постоянна работа.

Сетне в живота й се появи Джо.

Запознаха се на представление на „Бохеми“ и Мейзи се зачуди какво прави един здравеняк като Джо на такова снобско събитие. Но колкото повече го опознаваше, толкова по-сложен й се виждаше — загадъчен и пълен с противоречия. Тя хареса грубата му обич и нежността, скрита под твърдата черупка. Той беше мил и внимателен в леглото и я разсмиваше. Но закостенялата патология на стария ерген бе предопределена да надделее и напоследък започнаха да се карат. Мейзи искаше връзката им да бъде сериозна.

Джо държеше всичко да остане както си е.

В момента обаче Мейзи спореше с друг тип човек — Дерик Холберстан, един от най-прословутите „костеливи орехи“ на сцената, бивша напаст в „Метрополитен“ и близък приятел на оперните звезди. Мейзи подготвяше сър Дерик за тазвечерната генерална репетиция на „Тристан и Изолда“. Задачата й беше да гримира Холберстан за първото действие. Той, разбира се, щеше да играе ролята на Тристан, който излиза окървавен от средновековното море на сражението. „Тристан и Изолда“ беше една от любимите опери на Мейзи заради обезглавяванията, войните и корабокрушенията. За да даде всичко от себе си, Мейзи експериментираше нов грим за рани.

— Свършвам — обяви тя и извади от джоба на ризата си малка ножичка за нокти.

Клъцна края на бебешкия биберон, който държеше в устата си, хвърли пластмасовия остатък в кошчето за боклук и внимателно напъха гумения връх в лявата ноздра на Холберстан.

— Божичко! — извика оперният певец. — Какво правиш?

— Носът ти трябва да е подут.

— Внимавай с тези нокти!

Изведнъж зад Мейзи се чу шум — тътрене на крака близо до вратата за сцената.

— Здрасти.

Тя се обърна.

Отначало не видя никого. Пространството зад кулисите представляваше джунгла от стари кабели, скрипци и противотежести. Зад кабелите имаше полуразрушена тухлена стена, която свързваше сцената със задната част на сградата. В далечния ъгъл, отчасти скрита зад купищата торби с пясък и прожектори, беше вратата за сцената. Тя беше открехната и през процепа проникваше мъглява светлина.

— Джо?

Мейзи направи няколко крачки към вратата и присви очи, за да вижда по-добре.

Наистина беше Джо Флъд. Ръцете му бяха пъхнати в джобовете, физиономията му бе кисела. Спортното му сако беше измачкано. И дори в сумрака беше ясно, че е разстроен.

— Здрасти, малката — тихо каза той. — Имаш ли свободна секунда?

— Разбира се — отговори Мейзи и се обърна към певеца, седнал в зъболекарския стол. — Дерик, може ли да си починем няколко минути?

Той я погледна сърдито.

— Искаш да кажеш, че трябва да се разхождам насам-натам в този вид?

— Моля те, Дерик.

Той се подчини с явно нежелание, стана и след секунда изчезна зад кулисите.

Мейзи почувства, че я побиват тръпки. Нещо не беше наред.

— Какво става, Джо? Какво се е случило?

Мейзи вдъхна уханието му — смесица от одеколон за бръснене „Пиер Карден“ и цигарен дим. Джо й направи знак да седне на зъболекарския стол.

— Трябва да поговорим.

Тя само го гледаше.

— Трябва да успокоим топката, малката — продължи той. — Това е положението.

— Какви ги говориш, Джо?

— Говоря за нас.

Той спря да крачи и се вторачи в нея така, сякаш се готвеше да започне игра на покер.

— Мисля, че се нуждаем от почивка. Известно време да се срещаме с други хора.

Мейзи го зяпна за миг, сетне погледна ръцете си. Мразеше ги. Къси пръстчета. Ноктите й винаги бяха нащърбени и счупени, изцапани с грим и лепкави от мазилата. Очите й се напълниха със сълзи. Как е възможно нещата да са се влошили толкова рязко? Невероятно. Не и точно сега. Особено сега.

— Какво правиш, Джо? Какви ги дрънкаш? Искаш да скъсаме ли?

Той се вгледа в обувките си и кимна.

Мейзи се приближи до него, протегна ръка и докосна лицето му — студено като изсечен камък.

— Ще изхвърлиш една цяла година в тоалетната чиния, така ли?

Джо се дръпна и я прониза с поглед.

— Всичко свърши, малката.

Мейзи почувства, че независимо от тръпките по гърба, в гърлото й се надига гняв. Това сигурно беше някаква жестока шега. Моментът беше ужасно неподходящ. Тя усети, че гърлото й се свива и че не е в състояние да каже нищо. Но после, в средата на парализата, я порази нещо странно. Нараненото изражение на Джо. Това не беше лицето на човек, който мами, а по-скоро на човек, който преживява вътрешен конфликт и има тайни помисли. Може би все още имаше някаква надежда…

Но за съжаление, преди Мейзи да успее да възрази или дори да каже нещо, Джо се обърна и забърза към изхода.

 

 

Отначало Джо не забеляза мигащата светлинка.

Едва се довлече до апартамента си с бутилка „Бейлис“ в джоба на спортното сако, със скъсана и влажна риза и с разчорлена коса. Беше се натряскал до козирката. През последните два часа изпи почти четвърт от ирландския кремообразен ликьор във фоайето на хотел „Амбасадор“, в напразен опит да преглътне болката, сълзите и самоненавистта за жалките лъжи, с които бе затрупал Мейзи Варгас — единствената жена, на която имаше доверие. Защо скъса с нея умишлено? Дали защото не искаше да има никакви ангажименти?

Към единайсет вечерта се напи толкова, че не беше в състояние нито да си отговаря на тези въпроси, нито да намери пътя до тоалетната. Залитайки се прибра вкъщи, тръшна вратата след себе си и влезе в хола.

Кракът му се закачи в килима и Джо се спъна. Строполи се тежко на пода, чу звук на счупено стъкло и усети как ликьорът потича в джоба му. Изведнъж започна да се смее — гротескова пародия на смях, затлачен с храчки и агония. После се претърколи по гръб и затършува в джоба си за цигарите. Бяха се намокрили. Джо хвърли пакета на пода и пак избухна в смях.

— Това е всичко, госпожи и господа — изпелтечи той. — Край.

Обърна се и видя примигващата червена светлинка. В замъгления му пиянски поглед светлинката приличаше на взривяване на звезда в тъмния апартамент. Мъничко червено джудже, което изпращаше сигнали в кървясалите му очи. Изкикоти се, когато осъзна какво е — проклетият телефонен секретар. Някой му бе оставил съобщение. Може би погребалният агент? Или застрахователната компания?

Джо се изкикоти отново и остана легнал на пода в пиянски унес. Зачуди се дали не се е обаждал някой от убийците, за да провери дали си е вкъщи. Присви очи и погледна часовника си. Единайсет и петдесет и три. Играта щеше да започне съвсем скоро. Джо се удиви, че вестта за малкото му състезание се е разпространила толкова бързо. Андрюс сигурно беше използвал Интернет и бе информирал всеки известен убиец по света. Вероятно беше изпратил открито за всички съобщение по тайните канали на подземния свят.

Допълзя до шкафа с напитките и опипа всички бутилки, докато намери „Бейлис“. Наля си няколко пръста и ги изгълта, усещайки гальовно парене в стомаха. С периферното си зрение виждаше примигващата светлинка — постоянно напомняне, че външният свят го дебне.

Зачуди се кой ще дойде пръв. Кой ще спечели плюшеното мече? Вероятно някой местен мафиот. Като Тони Алкота. А може би някой от тайните агенти на ЦРУ, долетели от Лангли, като Джон Хасъл или Густав Бариман. Или Солти Хънт Луизианеца. Джо винаги извличаше удоволствие от срещите със Солти. Бивш член на някаква задръстена банда от Луизиана, обитаваща тресавищата край Ню Орлиънс, Солти беше едър креол, отдавна забравен старец, който имаше повече косми на гърба, отколкото на главата. Но беше безпогрешен с камата. Луизианеца можеше да прониже кожено яке с нож, тежък килограм и половина, от петдесет крачки. А може би първа щеше да довтаса Брунета Джоунс. Това чернокожо момиче беше истинско чудовище с десетмилиметровия „Смит и Уесън“ и една от малкото жени в Играта.

Червената светлинка продължаваше да мига.

Джо погледна часовника си и видя, че е дванайсет и пет.

Изгълта остатъка от престоялия „Бейлис“ и стаята се завъртя пред очите му. Джо отново се строполи на килима и затвори очи. Изведнъж го осени прозрението, че всъщност може би не иска да умре. Вероятно се беше напил до забрава, защото не желаеше да бъде в съзнание, когато го очистеха. Но може би точно това беше въпросът. Сигурно трябваше да погледне в очите съдбата си, да види пламъка от дулото и да почувства дулото на пистолета, долепено до носа, преди черепът му да експлодира. Разбира се, ако пръв пристигнеше убиец на мафията, щеше да го застреля в тила. Мафиотите никога не се оставяха да ги видиш. Тайните агенти от ЦРУ го извършваха очи в очи. Садисти със садисти.

Джо потрепери и отвори очи.

Каквато и карта да се готвеше да му даде Съдбата, при всички случаи щеше да е по-добре, отколкото да линее в някое безлично раково отделение. Много по-приятно, отколкото кръвта, костите и костният му мозък бавно да се разлагат и животът му постепенно да се изцежда, и да го мъчат с лекарства, морфин и бебешки каши. Онзи, който го премахнеше, беше далеч-далеч по-дружелюбен жътвар на сърца от смахнатия психар, наречен Левкемия.

— По дяволите! Няма ли да престанеш да мигаш?

Джо се затътри на колене към масата, на която стоеше телефонният секретар. Стовари юмрук върху апарата и го събори на пода. Машината падна на пода като осакатен бръмбар, все още свързан с пъпната си връв — шнура. Моторчето забръмча и след миг Джо осъзна, че апаратът е пуснал съобщенията си.

Чу се сигналът, сетне започна пращящият запис:

Мистър Джоузеф, обажда се Глория от кабинета на доктор Кейгън. Той иска да разговаря с вас, колкото е възможно по-скоро, така че ако се свържете с нас веднага, щом чуете съобщението, ще ви бъдем много благодарни. Спешно е. Ако е късно, обадете се на нощната линия и доктор Кейгън ще ви потърси незабавно.

Още един сигнал.

Джо с мъка се надигна. Главата му се въртеше, сърцето му туптеше като обезумяло, погледът му беше прикован в телефонния секретар. От апарата заграчи нервен мъжки глас.

Здравей, Джо. Обажда се доктор Кейгън. Възникна малък проблем. Обади ми се веднага на личната ми линия. Трябва да поговорим. Много е важно. Моля те, обади се веднага, щом можеш. Благодаря…

Джо стоеше вторачен в апарата, който продължи със следващите съобщения:

Джо, отново се обажда доктор Кейгън. Никак не ми се иска да оставям такава важна информация на телефонния ти секретар, но мисля, че когато чуеш за какво става дума, ще оцениш загрижеността ми. Ами, стана грешка. Наистина изследваха кръвта два пъти, но проблемът е там, че това е била нечия друга кръвна проба. Научихме това едва днес, когато получихме резултатите. Добрата новина е, че твоята кръв е нормална, абсолютно отрицателна. Нямаш нито левкемия, нито заболяване на простатата. Всъщност дори холестеролът ти не е чак толкова зле…

Джо почувства как се облива в пот, после му стана студено и по гръбнака му полазиха ледени тръпки. Светлината в стаята се променяше като небе преди ураган, засия чудно жълто зарево, поглъщащо мрака… Гласът от телефонния секретар продължаваше да грачи:

Напоследък в клиниката имаме някои проблеми, но ти сигурно не искаш да слушаш извинения. Всъщност за подобна грешка няма извинение. Но такива неща се случват от време на време. Джо, няма нужда от никакви по нататъшни изследвания. Знам, че ще го преживееш трудно, и пак те моля да ми се обадиш веднага, щом чуеш това съобщение. Още веднъж извинявай… Но ако погледнеш на нещата от оптимистичната страна, изглежда, ще живееш сто години.

Последва изщракване и пращенето изведнъж спря.

— Да си го начукам… — тихо каза Джо.

Заотстъпва назад, краката му трепереха, движеше устни, но от тях не излизаше нито звук. Целият свят се преобърна и сега таванът беше земята, подът — небето, а телефонният секретар — лъч на божествена светлина, пронизващ облаците, Божия ръка, протегната към него. Знак, предзнаменование и вест от Бога — единствено и само за Джо Флъд.

— Господи…

Задникът му се удари във вратата и той се вцепени.

На китката му издайнически блестяха фосфоресциращите стрелки на часовника. Минаваше полунощ и времето на Джо бе изтекло, но всичко това вече нямаше значение, защото Господ му бе дал знак и му бе съобщил благата вест. Под формата на шифър, закодиран в думите на лекаря, Бог бе казал: „Джо, сине Мой, ти беше прав през цялото време. Животът ти не беше прахосан напразно. Имаше право да убиваш и заслужаваш да живееш“. И Джо почувства как силата изпълва вените му, премахва пиянството, озарява небето и прогонва бурята. Сега вече искаше да вдъхне чистия въздух, да извика от радост, да запее химн към небесата и най-вече — да живее.

Ала всичко това трябваше да почака.

В коридора пред вратата му се чуха тежки стъпки.