Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Killer’s Game, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Джей Бонансинга. Играта на убиеца

Американска. Първо издание

ИК „Бард“ ООД, София

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN 978-954-584-091-3

История

  1. — Добавяне

2.

До изкуствените тухли в „Падис Айриш“ имаше овехтял монетен грамофон, от който с пращене звучеше една стара песен на „Гранд Фънк Рейлроуд“. Джо я чуваше едва-едва. Беше се отпуснал на един висок стол до дървения бар. Главата му беше замаяна след петте питиета и през последните десет минути всичко в пивницата сякаш забави ход.

Джо преглътна остатъка от тебеширенобелия си коктейл и се вторачи в хладната неясна мъгла. Всички редовни клиенти бяха тук. Всички дъждобрани, джинсови якета и модни прически. Всички безименни трудещи се от северното крайбрежие седяха в сепаретата от изпокъсана кожа и пиеха след поредния работен ден. Джо не чувстваше абсолютно никаква връзка с тези хора. Той беше като извънземен пришелец от друг свят. Идваше от Криптон — обречената планета — и сякаш цялата му родина щеше да се взриви някъде на милиони километри от кръчмата.

— Само не ми казвай, че искаш още едно от тези ужасни шибани питиета.

Джо вдигна глава. Барманката Деби се бе навела над него. Белязаното от акне русокосо момиче с кофти подстрижка, с дълги, лакирани в розово нокти и пуловер от изкуствена вълна беше спасителното въже на Джо. Единственият барман по крайбрежието на езерото Мичиган, който не му задаваше лични въпроси, не му сервираше боклуци и не любопитстваше. Нещо повече, тя беше единственият човек в Чикаго, който с готовност поднасяше на Джо избраната от него отрова — неподражаемия „Тъми Нъмър“ — една част ликьор „Бейли“ и три части „Алмагел“.

— Приготви го, драга — каза Джо и избърса млечнобялата пяна от устните си.

Езикът му сякаш се удебеляваше и ставаше непослушен. Пожарът в стомаха му се охлади и се превърна в тихо къкрене.

— Не знам как го пиеш — изграчи Деби, бръкна под тезгяха от неръждаема стомана и извади шише „Алмагел“, което пазеше специално за Джо. Смеси го с ликьора, запали цигара „Марлборо Лайт“ и се усмихна. — Ще дрискаш бяло няколко седмици.

— Свиква се — измърмори Джо и се вторачи в кръговете вода, които чашата бе оставила върху очукания тезгях.

— Добре ли си, готин?

— Да.

Автоматичният грамофон млъкна и приглушеният шепот на другите посетители сякаш подхрани болката на Джо.

Деби всмукна сластолюбиво от цигарата.

— Лош ден ли изкара?

— Съвсем не. Всичко беше чудесно. Защо питаш?

— Защото приличаш на рожденик, на чиято торта са се изпикали.

— Така ти се струва — измънка Джо и потърка очи.

Вътрешностите му горяха. След три секунди отново трябваше да отиде до тоалетната. Имаше разстройство. Болката се превърна в живо същество в него, червей, който се движеше в червата му и го разяждаше отвътре. Неразположението му като че ли се разпалваше от болката като пламък от бензин. А може би страдаше от нещо друго. Проклятието, тегнещо над всеки изкусен стрелец — кризата на съвестта. Джо сякаш чуваше сухото кудкудякане на покойната си майка Катерин и вечните й поучения отекваха в мозъка му: „Който нож вади…“.

— Обеща ми нещо — неочаквано заяви Деби.

— Какво?

— Обещай, че няма да седиш тук и да ме отегчаваш с някаква шибана история за лош късмет. — Гласът й беше типично южняшки и освен това безцеремонен, груб и нетърпящ възражение. — Защото ако го направиш, ще си легна.

Джо се усмихна с половин уста.

— Не се притеснявай. Ще запазя всичко за мемоарите си.

Деби пушеше цигарата си и го гледаше накриво.

— Работата е там, че не ми се виждаш такъв човек. Имам предвид, че не си от онези, на които не им върви. Жертва. Разбираш ли? Това не ти приляга.

— Наистина ли мислиш така?

Джо изучаваше тезгяха. Виждаше отражението си в кръговете вода и капките. Кубистичното изкривяване на хубавото му червендалесто лице противоречеше на агонията му. Той съзерцаваше увеличените си свъсени вежди, месестите челюсти, оредяващата коса и очите си — изцъклени и трескави. Изведнъж нещо го накара да прикове поглед в отражението — видение, което съзираше за пръв път. Долови нещо примитивно в лицето си — диво като на бясно куче. Променливо и отчаяно. И за един кратък миг Джо си представи, че е изтръгнат от това окаяно състояние. Биваше го да убива, така че щеше да бъде фасулска работа. Може би един бърз куршум с куха сърцевина в слепоочието. Или да си пререже вените в пълна с топла вода вана. Или една лека среднощна закуска с бързодействаща отрова. Нещо от този сорт. Но още щом се завъртя в главата му, мисълта се разтопи в мъгла от католическа вина — пъклените пламъци в ада. Самоубийството беше смъртен грях.

Уроците от детството умираха трудно в съзнанието му. Греховете водеха към ада. Самоубийството беше един от най-големите. Когато като дете се замислеше за хората, които извършват самоубийство, Джо винаги си представяше сюрреалистичния свят на неделното училище. Топлината на запалената кибритена клечка се увеличаваше милиони пъти. Вечни страдания, продължаващи толкова дълго, колкото е необходимо на една гарга да разруши планина, като кълве веднъж в годината от върха. С други думи, страдание, което може да развали целия ти ден.

Самоубийство…

В същия миг нещо прищрака в мозъка му и всичкият му гняв, смут и вина сякаш се изпариха. Кубистичният ребус се подреди и образува една идея — толкова проста и сатанински логична, че той не проумя как не се е сетил за нея в мига, в който научи за неизлечимото си заболяване. Чиста. Единственият начин да се измъкне от този ад, вечния католически пъкъл.

Идеалното решение.

Който вади нож…

— Какво ти е? — попита Деби.

— Трябва да тръгвам — отговори Джо и изпи остатъка от коктейла си.

— За къде се разбърза?

Джо вече беше станал от високия стол и закопчаваше сакото си.

— Има нещо, за което трябваше да се сетя сутринта… ако не бях такъв глупак.

— Тайната на вселената, а?

Деби махна късче тютюн от устните си.

— Да, може да се каже.

Джо извади портфейла си, измъкна две банкноти и ги сложи на тезгяха. Ушите му звъняха. Трябваше да излезе от бара, преди някой да е забелязал, че в очите му напират сълзи.

— Тайната на моята вселена — добави той, прибра портфейла си и намигна на барманката. — Ариведерчи, малката.

И тръгна към вратата.

— Грижи се за стомаха си — извика след него Деби, но Джо вече бе изчезнал в мъглявата неонова светлина на Кларк стрийт.

Барманката сви рамене и загаси угарката си. После взе парцала и започна да бърше водата по тезгяха пред стола на Джо. Забеляза банкнотите и спря. Взе ги и се вторачи в тях.

Две мокри банкноти от сто долара.

 

 

Звукът на телефона беше ужасен — досущ църковна камбана, която дрънчеше в ухото му.

Той набра кода. Пронизителните тонове се съчетаха с пулсиращата болка в главата му. Рядко се обаждаше на този номер, особено нощем. Знаеше го наизуст и дори в сегашното си състояние — с треперещи и лепкави от пот пръсти, пристъпи на световъртеж и изгаряща болка в стомаха — го помнеше, сякаш се беше обаждал предишния ден.

Затаи дъх, когато чу сигнала „свободно“. Трудно беше да се повярва, че телефоните са виновници за толкова много престъпления в подземния свят. Едно потрепване на дванайсетволтовия сигнал през полиетиленовия оптичен кабел и — падаха монархии, катурваха се режими и загиваха хора.

Джо бе решил да проведе този телефонен разговор в мига, в който измисли гениалната си идея в „Падис Айриш“, но взимането на решение и осъществяването му бяха две коренно различни неща. Един час крачи напред-назад, изпи почти половин шише „Алмагел“ и безкрайни минути зяпа в огледалото на банята, преди да събере смелост. И все пак, стиснал с потни пръсти слушалката, той изпитваше неописуемо мъчение, само като слушаше телефонните сигнали.

Телефонът иззвъня втори път.

Джо преглътна с усилие, навлажни устни и подготви думите си толкова внимателно, сякаш щеше да изнася прощално слово. По-голямата част от онова, което искаше да каже, беше подредена в главата му. Беше предвидил въпросите, които би могъл да му зададе събеседникът, и всички евентуални насоки на разговора. Обмислил бе отговорите и възнамеряваше да говори кратко и спокойно — преди да е загубил самообладание.

Третото иззвъняване беше прекъснато от някой, който вдигна слушалката.

— Ало?

Гласът прозвуча леко тревожно — вероятно поради късния час.

— Томи?

Джо стисна слушалката с всичка сила.

— Да. Том Андрюс е. Кой се обажда?

— Том, тук е Хикс.

— Хикс?

— Да, Хикс… Кутия 224.

Последва неловко мълчание, докато адвокатът подреждаше ребуса. Кутия 224 беше сейф в една банка в жилищната част на града, където Джо оставяше съобщения и документи за ударите. След миг гласът каза:

— Да, точно така… Би ли почакал за секунда? Трябва да взема другия телефон.

— Разбира се.

Последва изщракване и още един интервал на мълчание. „Хайде, Андрюс, не ме оставяй така. Трябва да го направя, при това сега…“

— Трепач?

— Здрасти, Том.

— Какво става? Господи… Не съм проверявал дома си от седмици. Само знам, че телефонът в кухнята ми се подслушва.

— Няма значение, Том… Имам един прост проблем. Трябва да се погрижиш за него.

— Какво искаш да кажеш? Какъв проблем?

— Ами това, което казах — имам проблем.

— Не се ли справяш сам с проблемите си?

— С този няма да мога.

— За какво става дума? Не трябва ли да дойда при теб?

— Този път не.

— Мислех, че ти си стрелецът. Аз съм само един обикновен адвокат, за бога. Не представлявам правителството. И не издавам заповедите.

Това беше вярно. Андрюс беше един от десетките хиляди посредници, които предаваха информация за договорите, пари и сведения от общ характер за ударите. Работеше с Джо от няколко години. Джо му вярваше дотолкова, доколкото един човек можеше да вярва на друг в играта на убийства. Фасадата на Андрюс — „Уилбър, Майкълс и съдружници“ — беше прословута стара адвокатска кантора в западната част на града. Адвокатите в нея имаха леви убеждения и се бяха специализирали в съдебните дела на Съюза за защита на гражданските свободи, правата на наемателите и Първата поправка в американската конституция[1]. Имаха пряка връзка с различните нелегални отцепнически групировки. Том Андрюс беше един от малцината кабинетни либерали, които харесваха подземния свят, и на Джо му беше приятно да работи с него.

Джо стисна слушалката още по-здраво.

— Положението е особено, Том.

— Какво искаш да кажеш?

— Истината е, че е необикновено. Затова ти се обадих.

— Слушай, Трепач, чувствам се отлично, че този телефон е чист, и съм много уморен, така че, ако ти трябва нещо специално, защо не ми го кажеш направо?

— Искам един човек да бъде премахнат.

— Кой? Коя е мишената?

„Кажи му, за бога, не го увъртай.“

— Аз, Томи.

Последва кратко мълчание, после — тихо кикотене. Том Андрюс се хилеше на една от най-смешните шеги, които бе чул през живота си.

— Не се шегувам, Томи.

Кикотът утихна.

— Чакай малко. Сериозно ли говориш?

Джо се усмихна нерадостно.

— Ако ме извиниш за играта на думи, Томи, говоря смъртно сериозно.

Бележки

[1] Отнасяща се до свободата на вероизповеданията, словото и печата. — Б.пр.