Джей Бонансинга
Играта на убиеца (19)

19.

Джо лежеше тихо на мръсния под на кърмата, скрит в сенките на алуминиевия навес и козирката, без да мърда, без да диша и без да мига. Корабът пореше водите към устието на канала и миризмата на риба, прашен вятър и дизелово гориво се въртеше в обърканата му глава. Чуваше дрезгавите гласове на екипажа някъде долу в трюма, но те не бяха единствените звуци, които долавяха ушите му. Само преди миг бе чул нещо друго — сякаш от другата страна на задната палуба скочиха хора, тупнаха тежко и хукнаха по огромния влекач. И тези звуци за пореден път разпалиха инстинкта, придобит по време на военното обучение.

„Избягвайте ненужните движения, стойте приведени, когато наблюдавате, дръжте се настрана от обсега на противника и използвайте изобретателно околната среда.“

Той приклекна, огледа разположението на влекача и се подпря на железния парапет. Трябваше да намери телефон, от който да предаде съобщение на Том Андрюс. Избирането на подходящия момент беше от съдбоносно значение и Джо усещаше как часовникът тиктака в главата му. Погледна нагоре. Над него имаше ръждясала контролна будка, а в краката му — смачкан пакет от цигари, фасове и консерва сода. Никаква комуникационна техника. Откъм кърмата се разнесоха още гласове, чуваха се едва-едва заради рева на турбините. Гласовете бяха гневни и Джо се зачуди дали не са на Сакамото и на дебелака.

Надникна над ръба на козирката и погледна водата. Черната Мисисипи се пенеше под огромния корпус и бучеше като реактивен двигател. Джо трябваше да намери дискретен път към трюма. „Луси Бел Суейн“ — името на кораба беше написано с неравни букви на кърмата и гордо заявяваше, че родното му пристанище е Ню Орлиънс — изглеждаше достатъчно голям, за да има собствен пощенски код и сякаш се бе сраснал органически с водата като някакъв колосален кафяв айсберг, осеян с портали и високи огради от вериги. Приличаше на малък град. Имаше четири нива, едно от които под водата, а най-горното се извисяваше към черните облаци като средновековна наблюдателна кула. Джо предположи, че корабът е дълъг около шейсет и широк двайсет метра. Моторът сякаш разтърсваше цялата река.

За миг блесна далечна светкавица, която прониза черните небеса с артерии от светлина. Скоро щеше да завали проливен дъжд. Джо долавяше мириса му, докато се катереше по перилата и се прехвърляше на мостика. Внезапен мъглив вятър го блъсна в лицето. Вонеше на нафта и древни води. Джо се запромъква по очукания дървен перваз към кабината на щурвала. Там сигурно имаше телефон…

— Хей!

Джо се вцепени и се вкопчи в перилата. Гласът дойде отгоре.

— Какво правиш там, момче?

Морякът стоеше на по-горното ниво. Беше възрастен мъж с високи ботуши, буйни сиви коси, развети от вятъра, мръсно джинсово яке и широк работен панталон. Беше се навел над железните перила и държеше бутилка. Зад него се виждаше отворена врата, която водеше към мръсна малка каюта.

— Ами… май видях нещо — извика Джо.

— Какво? Не те чувам.

— Ела да видиш! — Джо му махна с ръка. — Ела де!

Морякът заслиза по очуканите стъпала до нивото на Джо. Люшкаше се. Беше пиян още в осем сутринта.

— Нищо не чувам. Какви ги дрънкаш?

Джо прескочи веригите и удари стареца в слепоочието — веднъж, но достатъчно силно и бързо.

Морякът се сгромоляса на палубата, бутилката се строши на парчета. Джо се хвана за юмрука. Беше забравил за наранените си кокалчета и сега те изгаряха от болка.

— По дяволите!

Разтърси ръка, за да прогони болката, и погледна възрастния мъж, който лежеше в безсъзнание на палубата.

Старецът изохка.

Джо коленичи, за да провери пулса му. Изглеждаше добре. Щеше да живее, поне докато черният му дроб не се скапеше съвсем от алкохола. Вятърът плющеше по палубата, дъждът рукна и Джо усети, че ризата му залепва за тялото. Целият стана вир-вода и трепереше от студ. Беше адски уязвим тук, по средата на палубата. Пое дъх, прекрачи моряка и се изкачи по стълбата на по-горното ниво. Сетне влезе в кабината.

Въздухът миришеше на стар бензин и на пури. Ако се съдеше по контролните уреди и по дрипавата седалка, монтирана на железния под, това бе кабината на краниста. Под прозореца беше окачен радиопредавател. Под него имаше клетъчен телефон „Моторола“. Мълчаливо благодарейки на Бога, Джо клекна и грабна телефона. Набра по памет номера на електронната поща на Том Андрюс.

Чу се поредица от изщраквания, после съскащият звук на гъгнещото съобщение на адвоката, а накрая — менюто с възможностите.

Джо натисна копчето за пейджъра и прошепна:

— Томи, слушай внимателно.

Електронната поща на Андрюс беше програмирана така, че да позвъни на адвоката веднага, за да получи спешните съобщения. Джо бе използвал достъпа до пейджъра, но не беше сигурен дали връзката ще се осъществи.

— Ще го кажа само веднъж, Томи. Искам да се срещнем. Мястото е обозначено на картата. Близо е до Виксбург. В момента съм на един влекач за шлепове и цялата банда е тук. Ще се погрижа да свърша работата и после ще се срещнем в южната част на търговските докове на Виксбург. Ще приключа с въпроса веднъж завинаги, Томи. Това е всичко.

Отдолу се чуха шумове и приглушено тупкане. Идваха от главния трюм и Джо усети, че по ръцете и краката му полазват тръпки, а косата му се изправя. Мигът на истината. Извади пистолета от колана си, провери пълнителя, преброи патроните и зареди оръжието.

После излезе под дъжда и затърси път надолу.

 

 

Хиро Сакамото беше два етажа по-горе. Стоеше сам в сенките пред кабината на щурвала, облегнал гръб на задната стена, когато чу шума, идващ отдолу. Звучеше като стрелба. Не беше сигурен, защото бурята се бе развилняла и вятърът заглушаваше повечето звуци. Щом се качи на борда, Хиро реши да започне от върха, тъй като мислеше, че Трепача може да се опита да превземе мостика, но намери там само един човечец с дъждобран и проскубана сива брада, който стоеше до прозорците, забравил всичко, освен черните води пред себе си. Спря до кабината и зачака. Вятърът беше като бръснач, а дъждовните капки — досущ игли по лицето му, но това не го смущаваше. Сакамото се намираше в състояние на сатори — пулсът забавяше скоростта си, умът се изчистваше от излишната информация и духът му напускаше физическото същество.

Хиро беше готов да убива.

Някой се качваше по стълбичката вдясно — вероятно помощник-капитанът — и Хиро протегна ръка, така че камисори-но да се изплъзне от ръкава му. Бръсначът беше най-смъртоносното от всичките му оръжия и толкова остър, че можеше да пререже гърлото на човек, а оня да усети, едва когато се наведе да завърже обувките си и главата му падне в краката.

— Хей, шефе! Имаме проблем — викна развълнувано приближаващият се мъж.

Сакамото наостри уши, за да чуе някаква полезна информация. Морякът прекрачи прага на кабината на щурвала. Беше омазнен дребен човек. Отвори вратата и надникна вътре.

— Долу става нещо безумно, шефе.

— Какво, по дяволите?

Гласът на капитана едва се чуваше от вятъра.

— Някакъв тип. Въоръжен.

— Иди да намериш Антоан — викна капитанът.

Морякът кимна, тресна вратата и се насочи към стъпалата.

— Извинявай, приятел — усмихна се Хиро и спокойно излезе от сенките.

— Какво…

Морякът замръзна на място, обърна се към сенките и погледна облечения в черно азиатец така, сякаш виждаше огнен стълб. После отвори уста и викна:

— Откъде се взе пък ти бе?

— От Ада — отговори Хиро.

Ръката му се извиси и описа дъга около врата на мъжа. Морякът се олюля зашеметен, сякаш някой бе духнал пушек в лицето му, отвори уста да каже нещо, но не излязоха думи, а една-единствена капка кръв, която потече по треперещата му брадичка. На шията му цъфна кървав полумесец.

Преди човекът да падне на пода, Хиро се бе обърнал и вече слизаше по стълбичката.

 

 

Полилеят се взриви и камбузът се изпълни с ураган от звездни светлинки със заострени краища.

После настъпи мрак и Бернардо Сабитини тръгна през тълпата като разярен бик. Карабината димеше като скара за печене на месо, главата му се въртеше към изпокъсаните увеселителни знаменца, спуканите балони и ужасените проститутки в безвкусни костюми, които се криеха в ъглите. Помещението беше голямо, стените се извисяваха като огромни железни ребра на кит. Празните бирени бутилки бяха нахвърляни като мъртви войници. Миришеше на алкохол, варена риба и секс. Повечето членове на екипажа бяха в камбуза и когато дебелакът пристигна, имаше най-малко половин дузина мъже и още толкова проститутки — някои спяха, други дремеха в пиянски унес на дългите маси, отрупани с празни чаши, чинии и отпадъци. Някои още носеха смачкани карнавални маски и ярки шарени костюми от предишната вечер. Увеселението явно бе продължило цяла нощ и някои от гуляйджиите още не бяха спрели, когато Бернардо нахлу с карабината и взриви полилея.

Сицилианецът закрещя. Главата му бучеше от гняв. Не му пукаше, че е краят на Великите пости и време за карнавал и че всички членове на екипажа са пияни. Единственото му желание беше да пречука Трепача и да го зарови на два метра под земята. Така, както би искал и Федерико.

— Надушвам ирландска кръв! — изрева Бернардо и изстреля още един откос в тавана.

Дулото изтрещя и яркосиният пламък близна тръбите. Посипаха се парчета стъкло. Проститутките се блъскаха към вратите, пияните моряци се гърчеха на пода. Някой изпищя. Горещото като нажежен въглен дуло на „М 1“ изведнъж млъкна.

Дебелакът се приближи до барчето от неръждаема стомана. Моряците се бяха долепили до стената и го гледаха с широко отворени изцъклени очи. Някои от проститутките пълзяха към задния изход и се обличаха в движение.

— Какво искаш от нас? — извика един от по-смелите моряци. — Тук няма никакъв ирландец.

— Пусни жените да излязат — изкрещя друг.

Но Бернардо не забелязваше всичко това. Беше адски уморен от влудяваща тъга и от непрестанния безмилостен глас на Федерико, който звучеше в главата му, шепнеше, гъделичкаше белега под ребрата и изпращаше сигнали към пръстите му. „Убий ги всичките, Фратело, направи го заради мен, спечели състезанието!“ Яростта и лудостта течаха като електрически ток в дебелата му ръка и се вливаха в изпотената длан и пръста, който беше на спусъка.

Той се обърна към тълпата, зареди карабината и се приготви да стреля.

— Не го прави, дебелако!

Всичко стана толкова бързо, че отначало Бернардо не разбра нищо. Втрещи се за миг, когато видя как едрата фигура на Джо Флъд изскача от купчина боклук. Трепача беше стиснал десетмилиметровия си пистолет с две ръце — класическа бойна поза — и се усмихваше. Кучият му син беше вир-вода и се усмихваше…

Бернардо се хвърли на пода — адски бързо за толкова огромен дебел човек.

Куршумите обстреляха безпощадно плочките зад него, вдигнаха във въздуха отломки, разпръснаха искри, отекнаха в камбуза и предизвикаха още ужасени викове. Бернардо се блъсна в стената на щирборда. Карабината му започна безконтролно да стреля по хартиените изображения на светиите. Лицата им се взривиха сред праха и отломките, а Бернардо се хвана за едната страна и започна да пищи. Почувства на дланта си топла влага и всичко в главата му се завъртя.

— Ирландецо! — изрева сицилианецът, зареди карабината и се изправи на колене до някакъв паднал варел.

Джо вървеше към задния изход. Бернардо изплю кървава храчка, когато видя, че Джо изчезна в дълбините на влекача. „След него, Фратело, жив го изяж!“ Стана, пое дъх и се заклатушка към задния изход.

Промъкна се през двойните врати и влезе в някакъв оскъдно осветен коридор. В ъгъла имаше отвор, през който металните стълби водеха към по-долните нива. Бернардо се втурна надолу по стъпалата, като напъха нов пълнител в приклада на карабината. Слезе в бучащия хаос на турбините и вдъхна парливата миризма на дизелово гориво и мръсотия. Сърцето му прескачаше, раната болеше, но гласът в главата му се беше извисил във фалцетен вой, а белегът под ребрата пареше като нагорещен метал.

„Убий го!“

Стигна до последното стъпало и се озова в тесен коридор. Чу някакъв шум от дъното — първо тътрене на крака и шумолене, после издрънчаване. Зареди карабината и се отправи към последната врата вляво, която беше открехната. На осветената с червена светлинна табелка пишеше нещо, но сицилианецът нямаше представа какво означават английските думи. Само инстинктивно усещаше, че представлението ще започне.

Отвори вратата с ритник.

В облицованата с напукани плочки тоалетна имаше писоар и тоалетна чиния. От протрития кабел на тавана висеше една-единствена крушка, която се люлееше и хвърляше движещи се сенки. Бернардо видя силуета точно до очуканата врата. Очертанията на един едър мъж, който се опитваше да се закрепи на пръсти на тоалетната чиния. Сицилианецът вдигна карабината и чу гласа на брат си.

Изстреля един откос във вратата и изпълни помещението с гръм, превръщайки стария метал в швейцарско сирене. Изпразни пълнителя и спря. Оръжието беше горещо като желязо за дамгосване, а въздухът беше наситен с дим и миризма на кордит. Бернардо зареди отново, пое дъх, приближи се до надупчената врата и я ритна.

От тоалетната падна купчина стари въжета, които се разпиляха на пода.

Зад гърба му се чу изщракване и Сабитини се обърна точно навреме, за да види чудото — стана толкова безшумно и мълниеносно, че го помисли за сън, халюцинация или дори Божие видение. В напуканото огледало наред със собственото си отражение Бернардо видя брат си.

— Федерико?

Каза го с измъчено благоговение, сякаш се намираше в църква, и наведе дулото на оръжието. Но безмълвното отражение отвърна само с болка. После изведнъж сицилианецът разбра, че е направил фатална грешка. Огледалото съвсем не беше вълшебно и Федерико беше мъртъв, а Бернардо бе загубил играта и щеше да отиде при брат си на оня свят много по-скоро, отколкото предполагаше.

В сенките до огледалото стоеше Джо Флъд. Десетмилиметровият му пистолет беше насочен към Бернардо.

— Сбогом, свиньо — тихо каза Джо.

Сицилианецът затвори очи и зачака.

Изстрелът изтрещя като гръмотевица в желязната кутийка, а откатът — като бомба в ушите на Джо.

Куршумът прониза сицилианеца точно над дясната вежда и го прикова към стената. Дебелакът се задържа на крака няколко мига, вторачил поглед някъде покрай Джо, в напуканото огледало, сетне започна да се свлича, оставяйки яркочервена диря по старото желязо.

И накрая умря, сгърчен на пода.

Джо се вгледа в лицето му. В смъртта то изглеждаше ангелско, бебешко и спокойно. Джо го гледа няколко мига, а в главата му се въртяха странни мисли за бебета и смърт. Вероятно това беше единственото спокойствие на този свят. Безкрайният сън. И може би, ако имаше късмет, той щеше да…

Какво беше това?

В коридора отекваха стъпки.

Джо провери магазина на пистолета и видя, че е празен. Бръкна в колана, после в задните си джобове. Пълнителите ги нямаше. Вероятно бяха паднали, докато бе тичал. Потърси карабината на Сабитини. Къде ли беше, по дяволите?

Леките стъпки се приближаваха и Джо знаеше, че в коридора е азиатецът, наглият кучи син. По гърба му полазиха ледени тръпки. Накрая съзря оръжието, взе го и провери пълнителя.

— По дяволите!

Имаше само един патрон.

Стъпките вече бяха пред вратата. Сърцето на Джо туптеше лудешки, устата му се изпълваше с вкуса на студен метал, стомахът му вреше от киселини. Той осъзна, че единственият избор е директната атака — без колебание и без размисъл.

Действие!

Приближи се до вратата.

Сакамото беше в коридора и идваше към него.

Трепача вдигна карабината. Облечената в черно фигура подскочи и в ръката й проблесна метал. Нещо сребристо просветна в лицето на Джо и после го ужили в ребрата като оса. Джо стреля и куршумът описа дъга над азиатеца и се заби в тръбата над главата му.

Тръбата експлодира и парата блъсна Сакамото в лицето.

Джо се обърна към тесния коридор вляво, хвърли се между два гигантски бойлера и изпусна оръжието. Мозъкът му хаотично крещеше: „Хванат си в капан!“.

Хукна към кърмата колкото можеше по-бързо, и изведнъж усети пронизваща леденостудена болка в ребрата. Погледна и видя, че под ризата му, в лявата страна на гръдния кош има нещо сребристо, забито в кървавия полумесец от разкъсана плът. Стоманена звезда с остри като бръснач лъчи.

— Трепач! — чу се зад гърба му застрашителният спокоен глас на азиатеца. — Съдбата ни събра и ти го знаеш.

— Майната ти!

Джо дишаше тежко и дори не си направи труда да погледне през рамо. Бръкна под ризата и измъкна звездата от плътта си като развален зъб. Болката беше непоносима и Джо извика. Звукът сякаш разпали лудостта на противника му.

— Роден съм за този миг! — изкрещя гласът от сенките зад него.

Приближаваше се и ставаше все по-лудешки.

— Сърди се на майка си за това — измърмори Джо, вкопчи се в перилата на някаква тясна желязна стълба и тръгна нагоре.

Осата отново го ужили — този път в рамото. В мускула му сякаш се заби слонска инжекция.

Джо се вцепени и се подхлъзна.

Падна по гръб и болката избухна като бомба в лопатките му. Опита се да се претърколи на пода, но тялото му бе станало меко като гума и мудно. Обзе го паника и изведнъж една мисъл се появи в стъписания му мозък. Идеята го завладя — може би интуитивно, а може би в резултат на годините, прекарани в играта на убиване. Вероятно единственият начин да победи младия азиатец беше да използва единствената му слабост.

Неговото его.

Джо се надигна с последни сили, после се свлече на мазния под, въздъхна измъчено, отпусна се и направи отчаяна гримаса, сякаш умираше. Всичко това беше част от великия бизнес, наречен шоу, и Джо продължи с изпълнението — потрепери в предсмъртна агония и изстена дълбоко. През притворените си очи видя, че японецът се приближава.

Хиро Сакамото се надвеси и се вгледа в Трепача.

Държеше опасно острие, изкривено от едната страна и назъбено от другата. Джо виждаше как егото му се издува и се разпространява в тялото като инфекция. Ако беше по-умен, азиатецът щеше просто да промуши Джо за последен път, за да се увери, че му е видял сметката. Но не и Хиро Сакамото. Той беше суетен и горд. И номерът на Джо се оказа сполучлив. Японецът се наслаждаваше на мига, спря да се опияни от славата и се вторачи в отражението си в лъскавата локва кръв до Джо.

Японски Нарцис.

Джо го стисна за тестисите.

Сакамото се сви конвулсивно и изпусна бръснача. Хвана се за слабините, а Джо продължаваше да го стиска с всичка сила, изливайки цялата си болка, гняв и инстинкт за оцеляване в тази смъртоносна хватка. Бръсначът блестеше на пода до тях.

Джо го грабна, вдигна го уверено и го заби в корема на Хиро, сякаш колеше шопар.

Сакамото изпищя пронизително и се строполи на пода. Джо се изправи. Коленете му се огъваха. Хиро се опитваше да каже нещо. Кръвта шуртеше през пръстите му. Стъписаното му изражение беше достатъчно красноречиво. Как е възможно великият Сакамото да бъде победен толкова лесно?

— И аз не знам, малкия — каза Джо, протегна ръка и извади бръснача звезда от рамото си. — Просто така се получи.

Болката го изгаряше като факел. Хиро напразно се опитваше да каже нещо с вцепенените си устни.

Но това нямаше значение, защото Джо вече беше преполовил металната стълба.

 

 

Болката беше ужасна.

Препъваше се по палубата и обувките му се хлъзгаха по мазното дърво. Опитваше се да разсъждава логично, но дъждът и вятърът бодяха лицето му като игли, а болката в рамото бе непоносима. Разнесе се гръмотевица и после Джо чу ядосаните викове на моряците. Някъде звънеше аларма. Хаосът долу беше пълен. Джо знаеше, че няма време и че ако не офейка скоро, никога няма да стигне до мястото на срещата.

— О, господи!

Джо се вгледа през тъмните води към отсрещния бряг. Денят беше студен и небето бе станало черно като катран. Брегът на Мисисипи приличаше на тъмен небосклон от преплетени черни силуети, праисторически дъбове и заострени издадени блатисти песъчливи ивици. Беше твърде див за района на Виксбург. На всеки няколко минути светкавица раздираше небето, осветяваше местността и подклаждаше нарастващата му паника.

Бяха минали Виксбург. Един господ знаеше кога.

Джо запълзя към кърмата, като бършеше лице с опакото на ръкава си и присвиваше очи. Видя стълба, която водеше надолу, и слезе колкото можа по-бързо. Сърцето му блъскаше в гърдите. Колко време е бил долу? Десет минути? Трийсет? Зави му се свят от паника. На колко километра бяха от Виксбург?

— Хей, приятел!

Гласът отекна по средната палуба и Джо разбра, че някой от екипажа го е забелязал.

Наведе се и се промъкна до ръба. Бученето на турбините се усили. Той се отърси от страха, пое дълбоко въздух няколко пъти и се приготви да скочи. Нямаше представа как ще преплува половината ширина на Мисисипи, нито колко са коварни подводните течения. Беше добър плувец. Плуваше винаги, когато имаше възможност. Но сега беше различно. Това беше истинско безумие.

Но друг изход нямаше.

— Не мърдай, приятел!

Гласът беше по-наблизо. Стори му се, че чува и изщракване на зареждан пълнител, и това го накара да побърза.

— Стой!

Джо пое дълбоко въздух за последен път и скочи в тъмносивото пространство.