Джей Бонансинга
Играта на убиеца (13)

13.

Джо погледна в огледалото за обратно виждане, точно когато куршумите започнаха да ги обстрелват безпощадно.

— Мики! По дяволите! Залегни!

— Умри, Пингвин, умри!

Мики подскачаше на колене и стреляше с пластмасовия си батмански пистолет през задното стъкло.

— Долу, Мики!

Страничното огледало внезапно експлодира и се разпръсна като звезден прах. Джо завъртя рязко волана, а по капака се изсипа нов поток от куршуми 45-и калибър.

Мики се блъсна във вратата, после се изправи на колене и яростно отвърна на изстрелите с играчката си.

— Джокера трябва да умре!

— По дяволите, момче, казах ти да залегнеш!

Джо се протегна назад и се опита да го бутне на пода, но дясната му ръка нямаше сили.

Още изстрели близнаха прозорците, напукаха стъклата, откъснаха снежинки от тях, нащърбиха метала и разпръснаха сини искри в бледата слънчева светлина. Мики изкрещя — първичен рев от дълбините на болката и страданието. Джо се вторачи в пътя отпред, натисна педала за газта до пода, но куршумите вече трещяха по задницата на колата и заплашваха да спукат гумите.

Джо изпсува и се взря в далечината, за да потърси отклонение от магистралата. Нямаше.

Металното чудовище се приближаваше до понтиака, а мускулестата фигура се подаваше от прозореца, крещеше срещу вятъра и стреляше с картечния пистолет. Изкривени образи бомбардираха въображението на Джо. Спомени за подвизите на братята Сабитини, показани по сателитните новини, и ужасяващите разкази на главорезите — пронизан от куршум труп лежи по корем с изкормени вътрешности, прозорецът на щаба на предизборна кампания взривен сред градушка от куршуми, череп на счетоводител, пръснат от куршум с куха сърцевина — всичко това премина за миг в съзнанието му. Братята Сабитини бяха машини за убийства — ефикасни и неумолими. Но онова каубойче, което атакуваше и двете коли с неконтролиран преграден огън по магистралата, не му говореше нищо.

Стрелбата изведнъж спря.

Джо преглътна с усилие и се опита да разсъждава. Самият той беше извършвал такива удари. На уединен междуградски път. Изненадващ пукот през задното стъкло. Спомни си Клиент Номер Осем, Роман Сантанджело, лихварят убиец от Сисеро. Проследи го чак до Луисвил, преди да успее да се прицели точно през задното стъкло с щурмовата пушка „Галил“. В случая Сантанджело имаше и още нещо, което Джо изведнъж си спомни. Вибрациите. Опитваше се да се прицели точно. С едната ръка държеше волана, а с другата — пушката „Галил“ и шибаните вибрации разтрисаха шасито, винаги когато караше с около сто и четирийсет километра в час — нещо задължително за повечето стари брички и взетите под наем таратайки. Сто и четирийсет километра в час!

Точно така.

Прозрението се стовари отгоре му като парен чук.

— Залегни, момче — каза той на Мики и настъпи газта. — Сега ще видим на какво е способен автомобилът на Батман.

Стигна до сто и четирийсет километра в час и задържа скоростта. И чудесните вибрации разтърсиха тялото му. Започна да се моли сицилианците да се хванат в капана. Погледна през рамо към петното слънчева светлина, което блестеше на предния капак на форда.

Последваха още изстрели. Джо се наведе и Мики изпищя, но куршумите вече бяха далече. Вибрациите извършиха чудото. Сицилианецът не можеше да се прицели добре. Погледът на Джо се замъгли за миг, докато се бореше с волана, но той продължи да поддържа скоростта от сто и четирийсет километра в час. Колата се тресеше и заплашваше да се разпадне на парчета. Фордът зад тях ревеше.

Джо караше в средата на платното. Искрите се виеха около колата, а куршумите я обстрелваха безпощадно от всички страни и отекваха в ушите му. Джо поддържаше скоростта и въртеше волана ту вляво, ту вдясно.

Първа се спука задната дясна гума и Джо имаше чувството, че някой го тупна по гърба. Скоростта мигновено намаля.

— Слушай, Мики! — изкрещя Джо, като се бореше с волана. — Реката! Мисисипи! Как да стигнем до нея?

Момчето махна ръце от ушите си, замига и запотрепва конвулсивно, после се ухили дяволито.

— Искаш да отидеш на батманския мост ли? — И посочи към един завой на пътя и лекия склон от папур и плевели. — Ей там, долу е! Татко ме води там понякога.

Джо не се поколеба.

— Дръж се, момче! — извика той и изви волана надясно, точно когато един едрокалибрен куршум спука предната лява гума.

Отначало понтиакът сякаш щеше да се разпадне. Плъзна се по чакъла и прескочи канавката. После стремително полетя надолу. Джантите тракаха като счупени бутала. Тънки като пръсти на скелет върбови клонки заплющяха по предното стъкло. Слънцето блестеше в лицето на Джо, кокалчетата на пръстите му побеляха от стискане на волана. Мики пищеше в ушите му. Понтиакът се носеше лудешки между дърветата, към далечната полянка…

Изведнъж дърветата изчезнаха като завеса, разкриваща сцената.

Джо натисна спирачките. Зъбите го боляха, костите също, мозъкът му кънтеше. Колата подскочи, после изведнъж спря и задницата й заседна, като вдигна облак прахоляк. Джо видя, че са на края на един пуст район за пикник, до колибата на пазача и на трийсет крачки от калните брегове на Мисисипи.

Долу се пенеха сивите води на реката.

— Ето го! Мостът на Батман! — истерично крещеше Мики.

Беше огромен и грозен. По бетонната му повърхност минаваха около осемстотин метра релсов път. В двата края се издигаха полуразрушени готически кули. Бентът отдолу се виеше като китайска стена. На всеки няколко метра като мъртви дървета стърчаха осветителни стълбове, а рампата беше обрасла с мъх. Зад тях изсвириха гуми.

— Добре — измърмори той по-скоро на себе си, отколкото на Мики.

Знаеше, че нямат време, късмет и избор. Грабна колта, отвори вратата, изпълзя навън и заобиколи понтиака. Въздухът миришеше на риба и на дизелови изпарения и главата му се замая. Джо издърпа Мики от колата.

— Слушай, хлапе, чуй ме добре.

Повлече го нагоре по хълма, към колибата на пазача. Кракът го болеше. До колибата имаше зайчарник, скрит в сенките, идеално скривалище. Джо бутна Мики вътре, после каза през стиснати зъби:

— Чуй какво искам да направиш…

На няколко крачки зад тях се чу пращене на клонки и той се обърна рязко.

— Хей! — извика един възрастен мъж, облечен в униформата на горски пазач. — Не може да спирате тук! Паркът е затворен.

Джо насочи колта към него.

— Дай ни само една секунда, шефе.

Пазачът вдигна ръце и заотстъпва към колибата, очите му се стрелкаха насам-натам. Джо се обърна към момчето и заговори тихо:

— Ти ми помогна страшно много, Мики. Разбираш ли какво ти казвам?

— Д-да.

Мики потрепваше конвулсивно и поглеждаше към пазача и гората зад тях. На стотина метра клоните трепереха. Очите на Мики се напълниха със сълзи.

— Слушай! — каза Джо и го разтърси за раменете. — От тук нататък продължавам сам. Разбираш ли?

— Д-да, но…

— Не спори с Батман! Искам да отидеш в колибата на пазача и да му кажеш да повика ченгетата. Ясно ли е?

— Н-но ти си…

— Разбираш ли?

Момчето кимна.

Джо се обърна и тръгна към понтиака, после спря и за последен път погледна Мики през рамо.

— Нямаше да се измъкна без твоята помощ, хлапе.

Момчето успя да се усмихне въпреки сълзите, които блестяха на лицето му.

 

 

Пазачът се беше свил в колибата. Бе опрял лице до прозореца и се опитваше да види какво става в пущинака. Казваше се Несбит Райланд Блейсдел — за по-кратко Нес — и мислеше, че държавната работа е най-благата на света.

Естествено, последното беше вярно само допреди няколко минути.

През мръсния прозорец старецът видя, че на около петдесет метра дърветата треперят и чу бръмчене на двигатели. Зърна един форд и някаква фантастична черна спортна кола. Трудно му беше да определи точно каква е. Внезапно вратата на колибата се отвори с трясък.

На прага застана момчето с широко отворени очи. Цялото трепереше.

— Лошите са тук! — трескаво съобщи то.

 

 

Отначало Джо се изненада от лекотата, с която шофираше по релсите. Мостът явно не беше предназначен за коли, но преди да се качи на него, бе изпуснал въздуха и на здравите гуми. Надяваше се, че така ще се движи по-лесно по релсите.

Натисна газта и понтиакът подскочи покрай ръждясалия знак, на който пишеше: „Минаването забранено!“. Поддържаше скорост от петнайсетина километра в час и колелата се друсаха и тракаха. Погледът му беше прикован в отсрещния бряг и стръмния склон. Над мътните води нямаше нищо.

На половината път Джо разбра защо покрай язовира няма други превозни средства.

Вятърът.

Когато беше малко момче, местните жители на Андерсънвил наричаха ранния пролетен вятър „Бръснача“. Той се промъкваше в низините, делтите и тресавищата, когато земята се затопляше до нормалната си температура, но реката все още не бе излязла от зимния си хлад. Поривите бяха страхотни. Можеха да те повдигнат. И днес Бръснача го атакуваше.

Първият повей блъсна задната част на колата, после нахлу като призрак през счупените прозорци. Понтиакът се наклони наляво и Джо рязко завъртя волана в противоположната посока. Спуканата задна гума се плъзна и колата хлътна на трийсетина сантиметра. Джо реагира инстинктивно, форсира двигателя и подаде газ. Погледна през рамо и когато видя височината, едва не си глътна езика.

Понтиакът висеше застрашително над разпенените оловносиви води.

Внезапният повей надипли водите в срещуположния край на язовира и колата се заклати. Джо завъртя волана надясно и настъпи газта. Усети миризмата на изгоряло и за миг му се зави свят. Ледени тръпки полазиха по гърба му.

После вятърът утихна също така внезапно, както се бе появил, и задното колело стъпи на камък.

Понтиакът се стрелна напред, а задницата му отново се плъзна по релсите. Джо натисна спирачките и колата спря в средата на моста. Чувстваше как вятърът си играе с него. Конструкцията скърцаше, а колата леко се поклащаше.

— Хайде, скъпа, не ми изневерявай точно сега…

Продължи бавно по релсите. Джантите глухо тракаха под шасито. Стисна зъби и се съсредоточи. Отправи се към срещуположния бряг, към високите борове и свободата. Мостът се люлееше от вятъра, но вероятно това беше само плод на въображението му. Усещаше вибрациите в кокалчетата на пръстите, в стомаха и в кътните си зъби.

— Хайде, Трепач… можеш да го направиш…

Измина оставащите хиляда крачки за по-малко от две минути.

И точно когато почти стигна до другия край, съзря някакво движение сред дърветата. Спирали от пушек, разлюлени клони и проблясъци на въртящи се светлини. Червени и сини. Сърцето му подскочи и той изведнъж разбра, че по лъкатушещия път към брега се спускат военни камиони и полицейски микробуси.

Идваха за него.

Удари спирачките и колата се плъзна по железните релси в края на моста. Джо завъртя волана и понтиакът се наклони на една страна, зави и се стрелна в противоположната посока. Джо настъпи газта и колата зарева обратно по пътя, по който бе дошла.

Караше колкото е възможно по-бързо.

В средата на моста отново натисна спирачките.

Понтиакът се разтресе и спря. Вятърът се изви от реката и изсвири през дупките от куршумите, но Джо не му обърна внимание, защото се беше вторачил в черното нещо, което го чакаше като тумор в източния край на моста.

Едно много лъскаво и много черно ферари.

Стисна волана и облиза устни. Имаха вкуса на горчива кръв. И изведнъж осъзна, че от четирийсет и осем часа търси именно това — Смъртта, която сега се появяваше под формата на черна кола и идваше да го вземе. Ала му хрумна също, че сега има и друг избор — можеше да се върне, да се предаде на властите и да спаси задника си за следващия рунд или да предизвика дявола.

Да напусне с достойнство този свят.

Ферарито тръгна към него.

Джо взе решението лесно. Натисна педала за газта до пода и колата се стрелна напред.

Погледът на Джо бе прикован в приближаващата се предна решетка на ферарито. Оставаха триста метра. Сребристите води отдолу се пенеха като разтопен метал. Вятърът виеше. Ферарито фучеше към него. По гърба на Джо полазиха тръпки…

Двеста метра. Моторът на понтиака ревеше като вулкан и бълваше нажежени до бяло искри и гръмотевичен шум. Щипещият вятър брулеше моста, а очите на Джо пареха от светлината, отразяваща се от стоманата…

Сто метра. Джо натискаше газта, приковал очи в решетката на ферарито.

Петдесет метра… Гореща вълна го блъсна в лицето, вятърът плющеше и гърба му, слънчевата светлина изпълваше вселената… После…

Чакай!

Прозрението блесна в периферното му зрение в последния миг. Бегъл поглед, изпъстрен от проблясъците слънчева светлина, отразена от перилата, но достатъчен, за да се запечата в трескаво разсъждаващия му ум — силуетът на мъж в черно, застанал на края на моста. Беше слаб и строен. Азиатец. Приличаше на злобна врана. Стоеше и държеше нещо.

Малко дистанционно управление с метална антена.

Джо изви волана в последния момент.

Двете коли се удариха и силният гръм, който разтърси небето, експлодира в ушите на Джо и го блъсна във вратата. После мостът изчезна и светът потъмня.

Въздухът се превърна в течност. Всички звуци мигновено заглъхнаха в студения черен сковаващ хлад. Водата го натискаше към седалката и той ужасен разбра, че стремително се носи към дъното.

Знаеше, че разполага само със секунди. Белите му дробове се издуваха, главата му се въртеше. После видя, че черните води около него започват да пулсират от светлина — отначало съвсем слабо, но после все по-силно и накрая в ярки, редуващи се отблясъци в червено и синьо. Зеленикавата слънчева светлина, бълбукането и приглушеният шум на колите му дадоха представа къде е горе.

Размаха ръце и се измъкна през счупения прозорец, острите краища на стъклото разкъсаха ризата му, впиха се в студената плът под нея и одраха краката му, но той щеше да успее, по дяволите, щеше да се освободи от този метален ковчег.

Предпоследното нещо, което направи, преди да изгуби съзнание, беше да плува към дневната светлина и когато излезе на повърхността и усети вятъра в лицето си, чу гласовете по радиопредавателите и свистенето на найлоновото въже, с което го завързаха, в главата му се въртеше само една-единствена налудничава мисъл.

За пръв път се радваше толкова много, че вижда ченгета.

После черният прилив заличи околния свят.