Джей Бонансинга
Играта на убиеца (15)

15.

Внезапното тупване я накара да подскочи. Едва не изтърва слушалката. Притискаше я до ухото си и чакаше отговора на Джо. Той я гледаше, а очите му блестяха от вълнение. Но не можеше да прочете изражението му и това я изплаши до смърт. В главата й се въртяха обичайните въпроси — дали се е зарадвал, или се е изплашил от новината? Джо изглеждаше ядосан и същевременно тъжен и изпълнен с опасения. Сетне Мейзи видя, че е ударил с длан по преградата.

Движението беше неволно, сякаш Джо не можеше да контролира ръката си. Но широката му длан се притискаше толкова силно до плексигласа, че бе побеляла, и Мейзи разбра, че жестът изразява нещо по-дълбоко, неизразимо и чудесно.

— Това е най-добрата новина, която чух днес — изпращя в слушалката гласът му.

Мейзи се усмихна през сълзи и притисна длан срещу неговата.

Отначало всичко това беше толкова пошло — затворническата преграда и две ръце, разделени от безчувствения, хладен плексиглас. Мейзи бе виждала същата сцена в безброй много филми. Но сега чувствата я завладяха. Тя бавно вдигна глава и срещна очите на Джо. Между двамата премина невидима искра.

— Обичам те, малката — прошепна той, сякаш казваше молитва.

Ръката на Мейзи не можеше да се отлепи от стъклото.

— Не исках да ти го казвам по този начин, Джо.

Очите й пареха и гласът й беше пресипнал от вълнение. Макар че бременността не й личеше, настроенията й бяха започнали често да се променят и цялото изпитание с Джо придобиваше Вагнерови измерения. Но всичко това сега нямаше значение, защото Джо беше на нейната страна.

Бе се зарадвал на новината.

Мейзи усети прилив на енергия — тя течеше през мръсната преграда, вливаше се в нея и предлагаше интимност и топлина. Затвори очи и я погълна жадно.

Изщракването на ключалката я изтръгна от унеса.

Мейзи се дръпна назад и свали ръката си от преградата.

Младият пазач се появи зад гърба на Джо.

— Извинете, мистър Флъд…

Мейзи имаше чувството, че са махнали кислородна маска от лицето й. Студената безлична атмосфера на затвора се завърна. Тя се огледа, примига и се опита да се ориентира в пустата сива стая, която миришеше на пот и приглушени разговори.

— Съжалявам, че ви прекъсвам — каза пазачът и се приближи към Джо, размахвайки непохватно ръце, — но ми казаха да ви върна в килията.

Джо стана, без да маха слушалката от ухото си.

— Ще измислим нещо, сладурче. Грижи се за себе си.

— Чакай! — извика Мейзи и скочи. — Ами адвокат? Мислех да използвам част от парите за адвокат.

Джо окачи слушалката. Погледът му беше прикован в нея. Целуна върха на пръстите си и нежно ги допря до мръсната преграда. Намигна й, после се обърна към пазача и кимна.

Сърцето й се сви. Страхът премина през вените й като хладен течен метал. Осени я мисълта, че може би вижда Джо за последен път. Бащата на детето й. Нейният сладък Джо. Докато гледаше как пазачът го извежда, Мейзи осъзна, че вероятно животът й би бил по-лесен, ако Джо я беше зарязал. Но сега, когато любовта им бе останала недоизказана през плексигласа, тя беше свързана необратимо с един обречен човек. Джо беше белязан. Дори да го заключеха в единична килия до края на живота му, хищниците щяха да намерят начин да се доберат до него и да го убият.

— Джо! — извика Мейзи и притисна лице до преградата. — Чакай, Джо… Чуй ме…

Той беше вече на прага. В последния миг, точно преди пазачът да затвори вратата, Джо спря и погледна през рамо. И Мейзи разбра, че нещата не са толкова лоши, колкото изглеждат. Прочете го в погледа му, в слабия проблясък на чувства в очите му и в лекото кимване.

Джо имаше план!

 

 

Дъждът заваля късно следобед и затропа в Макупин Каунти като атакуваща от запад армия. В северната част на Карлинвил, близо до колежа „Блекбърн“, имаше тесен път, който се виеше между старите брястове, редиците евтини магазини, бакалии, гаражи и пивници. В края на пътя дъждът барабанеше силно по тенекиения покрив на бар „Бъд и Ханк“. Един очукан зелен кадилак спря пред заведението. От колата слязоха двама мъже — единият бял и дебел, другият — чернокож и върлинест. Вдигнаха яките си и забързаха към входа на бара.

Главната зала на „Бъд и Ханк“ беше хладна, тъмна и просмукана с миризма на вкисната бира, цигарен дим, евтини парфюми и милиони самотни съботни вечери. Подът беше от олющени дъски, а в единия край имаше барче с беден избор на алкохол. Крайтън Лъвдейл застана до вратата, взря се в задимения мрак и изтупа крака в гумената изтривалка. Бернардо Сабитини стоеше до него, изтръскваше дъждовните капки от скъпия си костюм и скептично цупеше дебелите си устни.

— Какво ще обичате, момчета? — попита възрастният сипаничав чудак с хавайска риза, който седеше зад тезгяха.

— Имаме среща с един човек — отговори Лъвдейл.

Барманът посочи с палец черната лакирана врата вляво от барчето.

— Мисля, че е там и ви чака.

Лъвдейл и Сабитини се спогледаха, после тръгнаха към вратата.

Задната стая беше тъмна. Мракът миришеше на пури и алкохол. В средата имаше овална маса, една тенекиена лампа с абажур хвърляше петно жълта светлина върху дрипавото й зелено сукно.

Крайтън предположи, че мъжете от Макупин Каунти идват тук да играят хазарт. Огледа сенчестите ъгли на стаята и кашоните с алкохол.

Зад тях се раздвижи нещо — черно и източено като прилеп. Лъвдейл се наведе. Покрай него прелетя една карта за игра, която се вряза в светлината над масата и се плъзна по зеленото сукно, превъртайки се като монета, подхвърлена във въздуха. Картата застана за миг на единия си ръб, после падна с картинката нагоре. Беше от „Таро“ — хубава ренесансова картинка на скелет, обграден от зловещи тъмни облаци.

Смърт.

— Плъховете от потъващия кораб са готови на всичко — прошепна сянката зад тях и Лъвдейл инстинктивно насочи пистолета „Смит и Уесън“ по посока на гласа.

В дебелата ръка на Сабитини като по чудо се появи полуавтоматичен пистолет.

Проблясък на тъмен метал. Широко отворени очи. Дула, насочени едновременно.

Но сянката не помръдна и това изнерви Крайтън.

— Веднага си покажи мършавия японски задник, партньоре — настоя през стиснати зъби той. — Или ще те застреляме.

Тишина.

Навън една гръмотевица разтърси сивия следобед. Проблесна светкавица, която ярко освети стаята, и в същия миг Крайтън видя нещо като метал до слабините си. Бледото като луна лице на Хиро Сакамото беше само на няколко сантиметра и жестоките му очи искряха. Държеше извит бръснач и леко го притискаше до слабините на чернокожия. Лъвдейл почувства напрежение в слепоочията. Тримата убийци бяха вкопчени във взаимно унищожение.

— Драги Крайтън — тихо каза азиатецът, — никога не си ми давал причина да ти вярвам, така че защо да започна да го правя сега?

— Зарежи загадъчните си ориенталски бръщолевения — изръмжа Лъвдейл и насочи дулото на автоматичния си пистолет към носа на японеца.

Лъвдейл отдавна знаеше кой е Хиро Сакамото — откакто жълтият бе очистил един от братята Карлучи във Форт Лий. Но колкото повече научаваше за него, толкова повече тайно се възхищаваше на ума му. На азиатското у него. На бойното му изкуство и тъй нататък. Тези неща наистина допадаха на Лъвдейл. Но сега джигитаецът се изпречваше на пътя на всички и нещо трябваше да се направи.

— Имам два милиона и една причини да ме изслушаш — изръмжа Крайтън. — Ще получиш дял от наградата, ако заедно пречукаме ирландеца, плюс счупен нос, ако веднага не махнеш този бръснач от топките ми.

Японецът го погледна подигравателно.

— Това ли е предложението ти?

— Да, да го направим заедно — отговори Лъвдейл и кимна.

Сабитини се изсмя и неочаквано насочи пистолета си към чернокожия.

— Престани да дрънкаш глупости, чернилко… Писна ми от тая игра.

Крайтън въздъхна. Шибани убийци!

Отвън се разнесоха още гръмотевици и мимолетният блясък на светкавица проникна през щорите на прозорците.

— Слушайте и двамата — спокойно каза Лъвдейл. — Не ми пука дали ще дойдете с мен. Предпочитам сам да очистя оня тип и да прибера шестте милиона. Но има проблеми в контрола на движението, както го наричате.

— Продължавай — рече Хиро.

— По следите на стария Трепач са тръгнали твърде много момчета. Разбирате ли какво казвам? Все едно сме в шибания Виетнам. Всеки стреля по всеки.

— Какво искаш да кажеш?

Хиро изведнъж започна да проявява интерес.

— Искам да кажа, че трябва да вземем предпазни мерки, да се организираме и да свършим работата.

— Отпусни се… — мърмореше Сабитини, подбелил очи. — Ще го направя, Федерико, уно моменто…

— По дяволите, на кого говориш, мафиозо?

Лъвдейл държеше на прицел японеца и същевременно удивено се взираше в сицилианеца.

— Гледай си работата! — отговори Сабитини и опря дулото в слепоочието на Крайтън.

— Спокойно, Бернардо — изгука Хиро. — Може би Крайтън има предвид нещо… повече, отколкото знае.

— Какво искаш да кажеш? — попита Лъвдейл и се вгледа в непроницаемите бадемови очи на японеца.

— Ами например, че онези заблудени куршуми може да са били нещо повече от заблудени — отговори Хиро и наклони глава към Сабитини.

Лъвдейл се замисли.

— Искаш да кажеш, че има убиец, който стреля по нас?

Хиро не отговори. Обърна се към Сабитини и погледна дълбоко в очите му. Едрият мъж започна да мига и да потрепва. На лицето му се редуваха скръб и лудост, после се появи разбиране. Отвън пак се разнесе гръм.

— Възможно е — каза Бернардо и свали пистолета.

Хиро кимна и се обърна към Лъвдейл.

— Може би инстинктът ти ще се окаже прав.

— Благодаря, партньоре — каза Лъвдейл и погледна към тънкото острие между краката си. — Нямам думи да изразя колко високо оценявам доверието ти в мен.

Хиро се усмихна.

— В момента мишената е зад решетките. Предполагам, че имаш план, нали?

Златния зъб на Крайтън лъсна.

— Освен ако не греша, смятам, че скоро ще го преместят. Вероятно в някой федерален затвор. Тогава ще осъществя плана си. И ако махнеш шибания си бръснач от ташаците ми, ще мога да ти разкажа за него.

 

 

Джо седна в килията си, вторачи се в сивите стени, заслуша се в приглушеното бръмчене на климатичната инсталация и се замисли за новината на Мейзи. Струваше му се невероятно. Бременна. Самата дума беше като заклинание, магическа формула, ужасяваща и същевременно страховита. Думите на Мейзи отекваха в трескаво разсъждаващия му мозък. Нямаше начин да избегне факта. Това беше вярно. Тя говореше истината. Джо беше убеден в това. Мейзи беше забременяла от него, по дяволите, и нямаше връщане назад.

Бременна.

Усети прилив на чувства, топли и жизнерадостни. Представи си, че държи мъничкото новородено бебе в мускулестите си ръце. Малък невинен живот с къдрави червеникави коси, с устни с формата на лале като на Мейзи и с кафяви очи — неговите. Живот. За пръв път Джо имаше възможност да увеличи населението на света, вместо да го намали. Да създаде, вместо да унищожи. Но колкото и да бяха завладяващи тези бащински фантазии, в главата му се въртяха и еднакво силни подмолни течения — мрачни предчувствия.

Погледна тавана и почувства как нервите потрепват в стомаха му.

Въздушната шахта беше като уста на дракон. Беше оплетена в желязна мрежа и тихо съскаше. Въздействието на успокоителните, които му бяха дали в болницата, отдавна бе преминало и шевовете под превръзката го сърбяха. Остра болка пронизваше китката му и сякаш милиони дребни мравки пълзяха по бедрото му, където бе проникнал ножът на Луизианеца. Усещаше и парене в лявата част на гърдите. Малката киста беше стара рана. Имаше я от години, от края на 60-те. Клиент Номер Девет. Мишената беше собственик на бар за стриптийз. Казваше се Ръсти Калахан и беше стожер на съсловието, което се занимаваше с детска порнография. Наричаха го Треньора, защото в събота и неделя учеше малките деца на футбол в Грант Парк. Една сутрин Джо го причака в уличката зад клуба и стреля по него. Оказа се обаче, че Треньора е въоръжен със специално лети полуоблечени куршуми и преди да падне на земята, успя да рани Джо. После извадиха повечето частици, но едно парченце от обвивката на куршума заседна в левия гръден мускул на Джо и остана там, увивайки се в тъкан. И сега го болеше за пръв път от години.

Джо наведе глава и бавно разкопча горнището на затворническите си дрехи.

Да, там наистина имаше тъмно сбръчкано петно, скрито от къдравите посивяващи косми. Белегът изглеждаше така, сякаш наскоро го бяха човъркали. Имаше няколко шева с абсорбиращи се конци. Джо го потърка с върха на палеца и показалеца си и усети под кожата си някаква твърда като камъче гранула. Зачуди се. Бяха ли се опитвали да извадят куршума, докато беше в безсъзнание, предполагайки, че раната е прясна? За бога, какво беше това — затвор или клиника по пластична хирургия?

Той затвори очи и се опита да не обръща внимание на болката и на нервното напрежение.

В същия миг чу глас.

— Трепач?

Отвори очи и видя една сянка, която се промъкваше по циментовия под. Източена дълга сянка на мъж в костюм. Сигурно беше човек с политически имунитет, защото достъпът до вътрешните коридори беше строго забранен за всички, с изключение на пазачите и обслужващия персонал. Сянката се наведе над леглото му и после се плъзна нагоре по стената.

— Трепач?

Гласът беше познат.

— Добре ли си?

— Кой е? — попита Джо и прикри очи от светлината, идваща от единствената неонова лампа в коридора.

— Аз съм, Трепач, Том Андрюс.

Джо все още не можеше да види лицето. Светлината зад фигурата образуваше ореол около главата и раменете, като на някаква евтина църковна икона. Младият адвокат изглеждаше нервен и притеснен, все едно се страхуваше да се приближи до решетките, за да не хване въшки.

— Как си, Съветнико?

Джо седна на ръба на леглото и разтри врата си.

— Добре — отговори сянката. — Как се държат с теб?

— Не мога да се оплача.

— Това е хубаво, радвам се да го чуя.

Андрюс се засуети за няколко минути, после започна да рови за нещо в джоба си. Внезапният пламък на запалката „Зипо“ освети лицето му, докато запалваше цигара.

— Ти наистина им даде да разберат на тия духачи — каза накрая Андрюс и издиша дима. — Показа им кой си.

— Да, така е — въздъхна Джо. — Сега съм истински национален герой.

— Ти си Трепача, човече, никога не забравяй това.

— Времето ми изтича, Томи.

— Разбирам.

— Тогава кажи ми дали се погрижи за онова нещо, за което говорихме.

Последва миг мълчание. Андрюс замислено всмукваше от цигарата.

— Ами добре. Ще ти кажа всичко. Отидох право при шефовете. При работодателя ти. Явих се лично и предадох молбата ти. Лично. Разбираш ли какво ти казвам?

— Какво имаш предвид с това „работодателя ми“?

— Онзи, който осигурява прехраната ти. Мозъчният тръст. Отидох при тях.

Джо стана и се приближи до решетките. Стисна ги и изведнъж стомахът му се превърна във врящ казан.

— Не разбирам. Искаш да кажеш, че досега съм имал един-единствен работодател? Само един? През всичките тези години?

Младежкото лице на адвоката се виждаше едва-едва в сенките. Отпусната челюст. Омайващ блясък в очите.

— За бога, Трепач, мислех, че знаеш. Винаги е била една и съща шайка от важни клечки. Кълна се в Бога, мислех, че знаеш.

Джо преглътна киселините. Не искаше да знае кои са онези хора. Не и след толкова дълго време. Беше твърде болезнено да мисли, че е изпълнявал само личните поръчки на някой мегаломан с леви убеждения.

— Добре. Зарежи подробностите и говори по същество — каза накрая той.

— Какво имаш предвид?

Джо стисна решетката още по-силно.

— Играта, Томи. Забравил ли си? Спря ли състезанието?

— А, да, съжалявам — рече адвокатът и вдигна ръце, сякаш се предаваше. — Извинявай, Трепач. Да, разбира се. Играта. Въпросът е там, че новините са и добри, и лоши.

— Не го увъртай, Томи.

— Ами добрата новина е, че работодателят ти се съгласи да те откупи…

Джо се вторачи в него.

— Фантастично.

— При определени условия.

— Добре.

— И това всъщност е лошата новина.

— Целият съм слух.

Адвокатът отново всмукна от цигарата и изпусна дима срещу неоновото осветление.

— Според последните ни сведения в играта явно са останали само четирима участници. Което, между другото, е невероятно.

— Чакам сензацията, Томи.

— Сензация ще бъде, ако можеш да очистиш и четиримата.

На Джо му се зави свят.

— И само това ли трябва да направя? — попита той. — Да пречукам четиримата финалисти?

— Точно така, Трепач. След това получаваш половината от парите си и стопроцентова гаранция за живота си. Нов паспорт и нова самоличност. Всичко. Видиш ли сметката на онези четири мръсни копелета, свободен си.

— Само това?

— Да.

Адвокатът всмукна за последен път от цигарата, после я хвърли на цимента и я стъпка с обувката си. Непрекъснато поглеждаше нервно към срещуположния край на коридора. От дълбините на затвора се разнесе звън.

— Извинявай, Трепач, но трябва да тръгвам. Купих само няколко минути.

— Чакай, Томи…

— Съжалявам. Трябва да вървя.

Андрюс отстъпваше в сенките.

— Томи…

— Ще те наблюдаваме, Трепач. Накарай ни да се гордеем.

След миг адвокатът изчезна през отворената врата на охраната и изщракването на ключалката отекна в пустия коридор.

 

 

Върху спрелия „Нисан“ се сипеше дъжд, който удряше по предното стъкло като пирони. Колата стоеше на паркинга пред затвора. Сребристият хоризонт потъмняваше.

Може би това се дължеше на пословичната женска интуиция или на някаква чудата психическа връзка с Джо, или само на догадки. Но каквото и да беше обяснението, Мейзи чувстваше, че ще преместват Джо. Преди няколко часа, докато излизаше от сградата, неволно чу един кратък разговор между двама пазачи.

— Ще дойдат в шест — каза единият.

— Гледай да е готов — отговори другият.

Така че Мейзи чакаше.

— Успокой се, мучача — мърмореше си тя, прокарвайки черната четка по волана.

Когато беше нервна, Мейзи си играеше с четките за гримиране, които винаги носеше със себе си. И сега те бяха на предната седалка до нея. Не ходеше никъде без тях. Имаше три комплекта. Не се разделяше с боите, гумените гъби, восъка, хирургическото лепило, перуките, ацетона, бръснарските ножички и дори със скъпата козина от як, с която правеше артистите по-възрастни. През последните трийсет минути Мейзи неспокойно ровеше из всичко това и изнервено мачкаше топчета пластилин.

Онова, което крепеше духа й, беше погледът на Джо, докато го извеждаха от залата за посещения. Този поглед й бе разказал цели томове с твърдата си решителност. „Не се притеснявай, малката, ще се борим, защото Джо има план.“ Мейзи мислеше за него от два часа и придобиваше все повече сила. Джо имаше план и тя щеше да присъства на изпълнението му.

 

 

В шест вместо вечеря пред килията на Джо се появиха трима пазачи.

— Получихме указания да ви подготвим за път — каза най-младият и пъхна ключа в ключалката.

Другите двама бяха нервни. Кобурите им бяха разкопчани, лицата им бяха сериозни и напрегнати.

Играта продължаваше…

— За пътуване ли?

Джо седна на ръба на леглото. Пушеше цигара, мислеше как двамата с Мейзи се бяха любили в една топла лятна нощ на плажа „Оук стрийт“ и се чудеше дали точно тогава не бяха заченали малката си тайна.

— Моля, изгасете цигарата.

— Къде ще ходим, момчета?

Джо пусна угарката на пода и я стъпка с обувката си.

— Станете.

Най-младият пазач влезе пръв при Джо и застана зад него. Другите се наредиха от двете му страни и закопчаха кожените белезници на китките с веригата между глезените му. Сетне го изведоха в коридора.

— Ще ми кажете ли къде отиваме?

Джо тътреше крака толкова бързо, колкото му позволяваха оковите.

— Дошъл е федерален съдия-изпълнител — каза младият пазач.

— Федерален съдия-изпълнител?

— Да. Ще ви изправят пред федерален съд.

— Затваряй си устата, Били! — сряза го по-възрастният пазач.

— Няма нищо лошо в това, че му казваме.

— Само си върши работата, Били.

— Добре де, извинявай, че ти дишам въздуха.

Джо мълчеше. Пазеше енергията си.

Дори само операцията по извеждането му от затвора беше цяла церемония. Минаха през множество автоматични армирани врати. На всеки ъгъл прозвучаваше силен звънец и сетне по високоговорителя се чуваше гласът на надзирателя. Последната проверка беше в задното фоайе. Помещението приличаше на вход за летище и имаше рентгенови апарати и детектори за метал. Пазачите явно се опитваха да избегнат пресата и да извършат прехвърлянето тихомълком. Ала усилията им бяха безсмислени, що се отнасяше до Джо. Яркият блясък на телевизионните камери беше последната му грижа.

Той мина през всички проверки и накрая застана на прага на голямата врата за гаража, където чакаха двама федерални съдия-изпълнители със сериозни изражения.

— Добър вечер, мистър Флъд — тихо и монотонно каза единият и протегна ръка да провери оковите му.

Изглеждаше на около четирийсет и пет години. Прозрачният дъжд беше измокрил униформата му, а четвъртитото му лице беше безизразно. Под мишницата си стискаше „Мозберг“ 12-и калибър. Серията „Мозберг-500“ беше смъртоносна пушка помпа, популярна сред държавните служители на Юга. Съдия-изпълнителят държеше версията с тъй наречената „бул пап“ компоновка — пружини и механизми, поместени в приклада, и спусък, изнесен пред затвора — петдесетсантиметрова цев, пистолетна ръкохватка и пълнител за осем патрона. Вероятно я беше напомпал докрай.

Другият съдия-изпълнител беше неспокоен дребен чернокож с жилави ръце и татуировки на морски пехотинец. Носеше лъскав хромиран „Смит и Уесън .357 Магнум“.

Вратите имаха тройни ключалки. От двете страни на каросерията имаше пейки, преградени с железни скоби за оковите. Предната част беше желязна и имаше едно-единствено прозорче с решетка, през което шофьорът можеше да следи какво става отзад. Джо се качи.

Сложиха го да седне до предната стена. Съдия-изпълнителят облегна мозберга в ъгъла и закачи оковите му за скобата на пода. Дневната светлина мъждукаше едва-едва през прозорчето. Товарният паркинг беше сравнително пуст, с изключение на двете военни коли, които бяха спрели на изхода. Шофьорите им стояха под навеса на сградата и лениво бъбреха. Колите щяха да съпровождат микробуса. Джо погледна ръцете си. Оковани в железа и превързани, те бяха напълно безполезни.

Задните врати се затвориха с трясък, последван от издрънчаването на ключалките.

— Тръгваме след секунда — каза бездушният съдия-изпълнител, седна до него и сложи мозберга на коленете си. Тръгнаха.

Беше абсолютно убеден в две неща — първо, че на транспортния микробус ще бъде устроена засада по пътя към федералния затвор. И второ, че ще се бори до последната капка хитрост и умение, която притежава, за да оцелее. Заради Мейзи. Заради нероденото си дете.

И започна да се подготвя.

— Извинявай, шефе — каза той и кимна към пушката на коленете на съдия-изпълнителя. — Има ли начин да преместиш пушкалото, така че да не сочи в корема ми?

Мъжът погледна мозберга, сетне Джо.

— Какъв е проблемът?

— Ако микробусът мине през някоя дупка, ще ме направиш на решето.

Съдия-изпълнителят премести пушката и се засмя равнодушно.

— Така добре ли е?

— Страхотно, шефе. Благодаря.

Микробусът се движеше с около сто километра в час, люшкаше се и скърцаше като стар кораб. Джо погледна през решетката. Следобедното небе беше потъмняло и на всеки няколко минути се раздираше от светкавици. Бяха се отдалечили от проливния дъжд, но не можеше да се каже дали няма да се натъкнат на друга буря или само на мрака на нощта. Хоризонтът беше твърде мрачен.

— Още нещо, шефе.

— Какво има пак?

— Револверът на кръста ти. Ръга ме в превръзките. Може ли да си сменим местата?

Съдия-изпълнителят го погледна и безизразното му изражение се оживи.

— Какво се опитваш да направиш, Флъд? Стига толкова желания за днес.

Джо сви рамене.

— Както кажеш, шефе.

— Защо не се облегнеш и не се наслаждаваш на пътуването? — предложи съдия-изпълнителят. — Ще бъдем в Ню Орлиънс преди зазоряване.

Джо кимна и отново погледна през решетката към сгъстяващия се мрак. Вече беше готов. Макар да бе отказал да сменят местата си, съдия-изпълнителят се беше преместил малко вляво и сега между пръстите на лявата ръка на Джо и дулото на пушката помпа вече имаше разстояние.

Джо се вторачи в дъжда. Нямаше представа кога щяха да ги нападнат, но знаеше, че това ще стане. Съдия-изпълнителят до него беше в идеална позиция и Джо имаше възможност — макар и съвсем малка — да се измъкне жив от тая шибана катафалка.

И после щеше да си свърши работата. Веднъж завинаги.

 

 

— Пусни тия шибани фарове, Мариън — излая Том Андрюс от предната седалка на шевролета, присви очи и се вторачи в талазите мъгла, които минаваха покрай предното стъкло. — Нищо не се вижда.

Мариън включи фаровете.

— Много гадна мъгла — изръмжа недоволно адвокатът и се облегна назад.

Караха на около четиристотин метра зад конвоя от държавни коли. Магистралата се освети в жълто от фаровете на шевролета. Том Андрюс запали цигара.

— Приближи се още малко, Мариън.

Мъжът зад волана изръмжа и натисна газта. Изпревари една каравана и после се включи в потока на движението на разстояние пет-шест коли зад големия тежък затворнически микробус и двете военни коли. Стиснал волана с огромните си груби ръце и приковал леденосините си очи в пътя, Мариън Майкъл Морисън беше като русокос робот в полиестерното си спортно сако. Лицето му беше оформено като гранитна наковалня, а челото — толкова изпъкнало, че човек можеше да сервира питиетата си на него.

Мариън беше момче за всичко. Камарата му беше възложила задачата да придружава Том Андрюс по време на тази необичайна дипломатическа мисия на юг. Обучен от Специалните сили, Мариън беше анонимен въдворител на реда, на когото веднъж можеха да заповядат да натовари самолет с контрабандни медицински запаси, а друг път — да отиде в Панама Сити и да строши капачките на коленете на някого. Том Андрюс не харесваше компанията му. Всъщност Том Андрюс не харесваше цялата тази проклета задача. Ама никак.

— Не толкова близо — рязко каза адвокатът и посочи с цигарата към предното стъкло.

Микробусът пред тях увеличи скоростта и огромното му шаси се заклати застрашително от вятъра. Нещо щеше да се случи. Андрюс усещаше това като ледени тръпки по гърба си и като статично електричество, сковаващо косъмчетата на ръцете му.

— Така е добре — измърмори той. — Карай на такова разстояние.

Адвокатът погледна през дъжда към конвоя и се замисли за несправедливостта на света и за гадната си мисия. Проклетите копелета! Накараха го да излъже Трепача. Не беше честно. Не е редно да кажеш на една легенда като Трепача, че може да купи свободата си, като убие другите стрелци, и да му вдъхваш надежда, когато истината всъщност е, че е обречен да умре, каквото и да направи. Камарата искаше теренът да бъде разчистен, да се премахне конкуренцията и всичко да започне отначало. И дори Трепача да успееше да очисти последните четирима участници в играта, ония негодници бяха заповядали на Мариън да ликвидира Джо с изключителна предпазливост.

„Шибана измама“ — Том Андрюс горчиво въздъхна.

— Какво? — попита Мариън и го погледна със студените си сини очи.

— А?

— Спомена нещо за измама.

— А, нищо.

Адвокатът преглътна с усилие и угаси цигарата в пепелника, без да съзнава, че е мърморил сърдито на глас.

После се вторачи в конвоя и зачака представлението да започне.