Джей Бонансинга
Играта на убиеца (11)

11.

Влезе в хола с вдигнат пистолет. Ръката му не потрепваше. Сърцето му глухо туптеше в ушите, а сетивата му, изострени от дългогодишното участие в Играта, поемаха информацията и мигновено отчитаха обстановката. В стаята стояха неподвижни три фигури. Лем — до дивана. Дълги му ръце бяха вдигнати и трепереха, очите му бяха широко отворени. До вратата имаше двама души. Чернокожа красавица в кожена пола и яке. Дясната й ръка беше около Анет Куган, а в лявата държеше десетмилиметров полуавтоматичен „Смит и Уесън“. Дулото му беше опряно в слепоочието на Анет, която тихо плачеше.

— Как я караш, Брунета? — попита Джо и се прицели в лицето на чернокожата.

Не я беше виждал, но знаеше за репутацията й. Външността я издаде. Приличаше на манекен — високи скули, изящни крака, съвършени коси и смътно евро-азиатски черти. Всичко у нея беше прекрасно, с изключение на очите — досущ две малки черни копчета. През последните пет години тези копчета се бяха приковавали в безброй посредствени гангстери, които мислеха, че са в безопасност, предпазени от програмата за защита на свидетелите. Слуховете в подземния свят твърдяха, че красивата убийца е придала ново значение на израза: „Умри на място, красавецо!“.

Брунета се усмихна леденостудено.

— Страхотно, Трепач.

— Как ще се споразумеем?

Тя дръпна петлето.

— Искам да хвърлиш топа, инак ще пробия дупка в главата на тази мила женица.

— Моля ви, не наранявайте момчето ми… — тихо стенеше Анет.

— Направи ми една услуга — изсъска в ухото й Брунета. — Спри да цивриш.

Анет затвори очи, а сълзите бликнаха под клепачите и потекоха по лицето й.

— Не я наранявай! — извика Лем и направи крачка към вратата, но Хубавицата натисна по-силно дулото в главата на Анет.

Джо кимна на Лем да се върне на мястото си и каза:

— Не мърдай, Лем.

— Точно така, Лем — провлечено и презрително каза Брунета.

— А сега да се съсредоточим — рече Джо, като се целеше право в носа на чернокожата.

Деляха ги десетина крачки. Първият, който стреляше, щеше да нанесе смъртоносния удар. В това нямаше съмнение. Кръвта бушуваше в тялото, нахлуваше в ушите му и пулсираше в синхрон с червените и сини проблясъци, идващи от празната полицейска кола пред прозореца.

Игра на шах.

— И така. Къде е Мики, Лем?

Гласът на Джо беше успокояващ, като на дресьор, затворен в клетка с кръвожадни бенгалски тигри.

— Мисля, че се крие в стаята си — отговори Лем и стисна юмруци.

— Моля ви, не наранявайте момчето ми, моля ви… — тихо стенеше Анет.

Джо не откъсваше очи от убийцата.

— Ти си на ред, Хубавице.

Брунета изви в дъга съвършените си вежди.

— Мисля, че те помолих да хвърлиш топа.

— Така ли?

— Да. И в двата смисъла.

— Е, добре тогава. Имаш ли нещо против, ако ти задам един въпрос, преди да свършим с тази работа?

Брунета сви рамене.

— Намери ме, като преследваше Луизианеца, така ли?

— Заместник-шерифите получиха съобщението по радиостанцията — отговори тя, без да откъсва черните си очи от него.

Джо кимна.

Усещаше как напрежението в стаята нараства, сякаш стените го притискаха. Стомахът му пареше, раната от ножа сковаваше крака му, а кръвта се събираше в чорапа. Китката го болеше ужасно, но пръстите му стискаха колта в желязна хватка. Той направи следващия ход.

— Имам лоши новини, Хубавице.

— Ами?

— Така е — въздъхна Джо. — Няма да хвърля оръжието.

Настъпи неловко мълчание, сякаш нещо в главата на Брунета засече. Тя се намръщи и присви очи. От изток се чу вой на сирени. Бяха на около километър и се приближаваха бързо. Джо не знаеше колко време ще може да стои прав, но нещо в трескавия поглед на Брунета го караше да продължава играта. Изведнъж го осени прозрението какво става. Вярно че Брунета Джоунс беше изключително хладнокръвен убиец, но не умееше да се бори. Славеше се с това, че примамва жертвите в ноктите си и после, преди да са се усетили, нанася удара. Но вероятно никога не бе заставала пред друг убиец. Това й се случваше за пръв път и на Джо му хрумна една идея.

— Разбери едно нещо, Трепач — изсъска Брунета и заби дулото в черепа на Анет, за да подчертае, че не се шегува. — След две секунди ще застрелям тази селянка и това ще тежи на съвестта ти, затова ти препоръчвам да изпълниш шибаната ми молба и да хвърлиш този…

— Не — прекъсна я Джо.

— По дяволите, Джо! Какво правиш? — отекна в стаята изтерзаният вик на Лем.

— Спокойно, Лем, не се вълнувай. Няма начин дамата да убие съпругата ти… И знаеш ли защо? Попитах те нещо, Лем. Знаеш ли защо дамата няма да застреля съпругата ти?

Лем поклати глава.

— Защото е професионалистка, а като такава знае, че положението е безнадеждно.

Брунета облиза устни.

— Какви ги дрънкаш?

Изведнъж въздухът сякаш изкристализира и челото на Джо се осея с капчици пот. Чу, че сирените се приближават, и усети горещо пронизване в корема, но револверът му не трепна. Беше ужасно и същевременно прекрасно — сякаш шахматната дъска внезапно се разтвори и той погледна в бъдещето. Краят на играта беше само след три хода. Противникът щеше да свали гарда и Джо видя, че конят му ще вземе офицера на Брунета. И тогава разбра, че ще спечели, и сега вече всичко беше като по учебник.

— Малко си загазила, Брунета — тихо каза той, — защото ако продължаваш да държиш патлака си, насочен към нея, а аз моя към теб, каквото и да направиш, ще паднеш първа. Схващаш ли какво имам предвид?

Хубавицата свъси вежди. Разсъждаваше трескаво и едва сега й стана ясно колко е сериозно положението, а именно фактът, че се бе хванала в един от най-старите капани на света. Насочеше ли пистолета към Трепача, тя беше мъртва, застреляше ли Анет Куган, пак беше мъртва. Всъщност при всички случаи беше мъртва, защото дулото на пистолета й не беше насочено към единствения човек в стаята, който имаше с какво да я пречука.

— Да ти го начукам…

Думите излязоха от устата й на един-единствен разгневен дъх и едновременно с тях тя насочи пистолета към Джо.

Той стреля.

Изстрелът изтрещя и отхвърли Анет встрани. Куршумът отнесе част от челото на Брунета. Кръвта й опръска стените. Десетмилиметровият куршум се заби в тавана и Анет изпищя, хукна да бяга и се спъна в чергата. Лем се втурна към съпругата си. Брунета Джоунс се строполи до входната врата. Очите й се изцъклиха.

Джо се приближи до тялото й и го погледна.

Отначало не чу, че сирените са съвсем наблизо, нито бръмченето на другите превозни средства или истеричните писъци на Анет. Ушите му отново започнаха да кънтят. Вниманието му беше погълнато от един-единствен образ — сгърченото тяло на убийцата. Главата й лежеше спокойно в локва кръв. Защо Брунета? Защо тя трябваше да намери смъртта си в това затънтено градче, а не Джо? И защо на Джо изобщо му пукаше за нея? Що за лицемерна религия изповядваше в момента?

В същия миг пред къщата запристигаха колите.

Джо погледна през прозорчето на вратата и видя първата — полицейска. Но не тя привлече вниманието му, а другите превозни средства, които се задаваха по 6-а улица. Едното ревеше до микробуса на телевизионния новинарски екип, а другото се движеше бавно и форсираше двигателя си като гладна мечка гризли. Скъпи автомобили под наем, един кадилак и спортна кола. Убийци. Джо беше убеден в това.

Усилен по мегафона глас раздра въздуха:

— Тук е полицията на щата Илинойс… Всички от къща номер 21–17 да излязат с ръце зад главите!

— Джо!

Гласът го върна към хаоса в хола. Лем Куган държеше Анет и търсеше нещо в джоба си.

— Легнете на пода, докато изляза! — заповяда Джо. — Залегнете и не мърдайте!

— Вратата за гаража е от другата страна на хладилника — каза Лем и извади връзка ключове. — Там има кола. Малко е шумна и разнебитена, но върви добре.

И му хвърли ключовете.

— Залегнете!

Джо хукна към кухнята. Спря под сводестата врата и се обърна към ужасената двойка.

— Съжалявам за всичко това… Наистина… Причиних ви…

Прозорецът на външната врата експлодира и в краката на Джо тупна бомба сълзотворен газ. Джо спря дъха си и скочи към вратата на гаража.

Колата беше стара таратайка, „Понтиак Темпест“ от 1979 година, с потъмнели брони. Джо хвърли колта на седалката и пъхна ключа в таблото. Дишаше тежко и слушаше приглушените звуци, които се разнасяха пред гаража. Идваха още сирени и автомобили. Превъртя ключа и моторът запали веднага. Господ да благослови Лем Куган и сръчните му пръсти!

Отвън пак се чу усиленият от мегафона глас.

Инстинктът му за оцеляване се пробуди. Пое дълбоко въздух и се приготви. Китката му сякаш беше стегната в обръч от нажежен до бяло метал. Догади му се. И изведнъж той разбра какво трябва да направи.

Погледна в огледалото за обратно виждане и рязко включи на задна скорост.

После натисна газта.

Понтиакът се стрелна назад, разнесе се гръмотевичен рев и задната стена на гаража се срути. През прозорците се посипаха парчета стъкло и трески. Гумите се хлъзнаха по влажната от росата трева и в един безумен миг Джо се озова сам в задния двор, затрупан със счупени дъски и с прането на Анет Куган. Колелетата разпръснаха буци пръст, когато понтиакът зави, а сетне тежката кола прегази оградата от бели колчета, сякаш бяха трески.

Последва лудешко каране през някакви дворове, покрай слисани хора, докато накрая Джо не излезе на тиха квартална улица. Нямаше полицейски коли. Нито стрелци. Никакви зяпачи. Само дълго платно пуст асфалт. Номерът на Джо бе минал — поне за момента. Той отново задиша нормално. Очите му бяха приковани в огледалото за обратно виждане, защото очакваше неизбежната поява на хайката.

Най-после излезе на шосе 57 и се включи в движението зад един огромен камион с осемнайсет колела.

— Дотук добре. И така, едно по едно — говореше си на глас Джо, опитвайки се да се успокои.

Кракът му пламтеше от болка и седалката стана хлъзгава от кръвта. Надушваше миризмата й. Онова приятно ухание с вкус на метал. Беше го мирисал толкова много пъти през живота си, но никога на собствената си кръв, а винаги на някой нещастен негодник. Ролите отново се бяха разменили. Болката се усилваше и през бедрото му сякаш минаваше цяло съзвездие от иглички с огнени остриета. Пак му се догади.

— Ура, успя!

Очите на Джо се отвориха широко. Хвърли един поглед в огледалото за обратно виждане и преглътна внезапната паника. Зави му се свят. Вече беше започнал да чува гласове и може би беше по-добре да се откаже от цялата работа, защото в такова състояние човек е на косъм от смъртта.

— З-знаех си, че ще го н-направиш!

Една неправилно оформена глава с тъмноруса коса и клепнали уши се подаде от задната седалка. Невинните монголоидни очи блестяха, а лицето потрепваше конвулсивно. Момчето се бе скрило в колата!

— Казах на м-мама, че ти си истинският Б-батман, ама тя не ми повярва. А сега вече съм с-сигурен. Само и-истинският Батман може да избяга от лошите. Ти си истинският Батман!