Сесили фон Зигесар
Искам точно теб (54)

С губи дирята на своите момчета

Серена танцуваше с двамата стилисти-гейове от фотосесията, като бананеножълтите им костюми контрастираха рязко с нейните тюркоазно-черни панталони в типичен стил от осемдесетте, на които тя просто не можеше да се нарадва.

— Серена? — Едно високо момче със сребристи рамки на очилата изскочи пред нея и я хвана за ръка. Серена спря да танцува и сърцето й подскочи. Това бе Дрю от „Харвард“. Или беше „Браун“?

— Здравей — промълви тя бавно, пърхайки с изкуствените си мигли. Тя посочи към шарените си панталони и остри бели ботуши. — Виж, това е обичайното ми облекло. — В момента се опитваше да си спомни кой точно бе Дрю. Момчетата от уикенда вече се сливаха в съзнанието й. Дали беше онзи, който свиреше на ксилофон, или пък художникът?

Дрю се усмихна плахо. Изглежда се чувстваше доста неловко в грижливо изгладения си костюм „Дж. Крю“ и кафяви велурени обувки. Сякаш нямаше търпение да чуе от нея „Да се махаме оттук и да отидем да пием кафе на някое по-спокойно и уединено място.“

Серена се поколеба. Искаше да бъде такова момиче, наистина. Момиче, което пие кафе с приятеля си. Част от двойка. Но не го искаше достатъчно, за да пропусне купона.

Внезапно някой я грабна през кръста и я наведе надолу към земята. Серена едва си пое въздух. Пред нея стоеше атлетичното лице с квадратната челюст на съквартиранта на Дрю.

— Уоу! — възкликна тя с широко отворени очи.

— Помниш ли Уейд — обади се Дрю. Изглежда сега се чувстваше още по-неудобно. — Държеше да дойде с мен.

Уейд я придърпа към себе си и я целуна по устните. Мляс!

— Не се ли радваш? — обади се той.

Серена не искаше да дава вид на момиче с леко поведение, но наистина се радваше. Колкото повече, толкова по-весело, беше нейното мото. Една дребничка жена с червеникаворуса коса и елегантна чанта „Кейт Спийд“ я потупа по рамото.

— Познавате ли Нейт Арчибалд? — попита тя.

Серена кимна.

— Вече си тръгна. — Дрю продължаваше да стои до нея с ръце в джобовете, чудейки се как да се държи. — Това е моят приятел Дрю — представи го тя. — Той учи в…

— „Харвард“ — добави той и протегна ръка с чаровната си глуповата усмивка.

В другата част на стаята „Уифенпуфс“ започнаха да припяват на „Рийвс“. Звученето беше невероятно. Серена се изправи на пръсти, за да им помаха и всички те й изпратиха въздушни целувки. Но не липсваше ли някой? Художникът от „Браун“? Нима той не я обичаше колкото останалите?

О, сякаш някога изобщо бе изпитвал подобни чувства към нея!

Хората се бяха скупчили до прозорците и зяпаха надолу към улицата.

— Може ли да ме качиш на раменете си? — невинно попита тя Уейд.

Уейд я понесе към прозореца, където най-горе над всички можеше да види какво се случваше долу. Едно момче рисуваше на паважа със спрейове в зелено и златисто. Това беше Кристиан, приведен съсредоточено над произведението си. Рисунката придоби очертанията на портрет на Серена с флуоресцентни зелени пеперуди в косата и златисти криле, изникващи от раменете й, подобно на ангел.

Серена се изкиска, смутена от разточителната проява на обожание на Кристиан, която по нищо не се заличаваше от тази, показана от останалите. Може би онова, което в крайна сметка търсеше, не беше истинската любов. Вероятно бе просто… любов. А тя беше навсякъде около нея.