Джеймс Хадли Чейс
Лотос за мис Куон (6)

2

Наближаваше десет и половина, когато Джафи видя Нан да се приближава по улицата, като се промъкваше през тълпата. На нежното й лице бе изписана лека тревога. Носеше бели копринени панталони и виненочервена туника.

Джафи натисна клаксона три пъти, поспря, след това го натисна още три пъти. Това бе уговореният сигнал. Тя веднага погледна по посока на звука и като видя червения Дофин, лицето й светна. Насочи се към колата, а Джафи отвори вратата и слезе.

Направо е смешно, помисли си Джафи, докато стоеше до колата и я чакаше, но всеки път, когато я видя, изпитвам истинска радост.

Нан изтича до него и вдигна глава в момента, в който той взе ръката й.

В тъмните й очи имаше такова обожание, че Джафи винаги се стряскаше. Това бе поглед, какъвто не бе виждал в очите на никоя друга жена — той казваше направо: ти си центърът на вселената, без теб няма да има нито слънце, нито луна, нито звезди, нито нищо. Това бе поглед, изпълнен с истинска, искрена любов.

Въпреки че се чувстваше поласкан, че тя го обича така силно, едновременно бе доста объркан, защото знаеше, че не може да я обича по същия начин.

— Здравей — каза Нан на английски. — Ти много добре ли се чувстваш?

Беше много горда, че учи английски. Говореше доста добре френски, но откакто се бе запознала с Джафи се бе концентрирала върху английския.

— Здравей — каза Джафи и като я погледна, усети, че гърлото му се свива. Кукленските й черти, крехката й фигурка, любовта й го трогваха така, както нищо друго не можеше да го трогне. — Да, добре съм. Кажи на Блеки, че тази вечер няма да работиш. Искам да поговорим. — Той извади портфейла си и й даде пари. — Ето, дай му това. И бързай, чу ли?

— Но, Стийв, защо да не влезем? Можем да танцуваме и да си говорим. Така ще си спестиш парите.

— Дай му ги — каза той късо. — Вътре няма да можем да говорим.

Тя му хвърли, озадачен поглед и забърза по стълбите към клуба.

Джафи се качи в Дофина и запали цигара. Въпреки лекия бриз, жегата бе потискаща. От време на време мислите му скачаха при Хаум, когото бе оставил в гардероба. Мисълта за мъртвеца го караше да потръпва.

Нан излезе от клуба и се качи в колата. В момента, в който затръшна вратата, той натисна стартера и колата пое в потока от рикши и коли.

Караше колкото можеше по-бързо към реката, а Нан седеше мълчаливо, скръстила ръце в скута си, с очи вперени в движението.

Когато стигнаха градината до моста, колата спря.

— Да слезем — каза той и се измъкна навън.

Тя го последва до пейката под дървото, на която бе седяла млада виетнамска двойка и се настаниха, на нея.

Луната се носеше по безоблачното небе и осветяваше малките гребни лодки, които продължаваха да се движат по реката.

Когато Нан се намести до Джафи, той обгърна тънката й талия и я целуна. Притисна я до себе си, впил устни в нейните. Останаха така един дълъг миг. После той я отпусна, запали цигара и хвърли клечката в реката.

— Какво има, Стийв?

Тя заговори на френски и той усети колко е напрегната.

Поколеба се дали да й каже, но си даде сметка, че губи време и започна:

— Случи се нещо. В беда съм. Не ме питай. По-добре е да не знаеш. Ще имам големи неприятности с полицията. Трябва да изчезна.

Тя замръзна, пръстите й стиснаха коленете й. Чуваше се учестеното й дишане. Той я гледаше и му стана жал за нея. И тъй като тя нищо не каза, продължи:

— Лошо стана, Нан. Трябва някак да се измъкна от страната.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Не разбирам — каза тя. — Моля те да ми обясниш.

— Нещо се случи днес следобед. До утре полицията вече ще ме търси.

— Какво се случи?

Джафи се поколеба, след това реши да й каже. Сигурно утре или вдругиден вестниците ще да разпространят цялата история — тогава всички ще я научат.

Затова й каза.

Пръстите й здраво стиснаха китката на ръката му.

— Но това е било нещастен случай! — каза тя, като едва си поемаше дъх. — Трябва да кажеш на полицията! Било е нещастен случай!

Той се раздвижи неспокойно.

— Те ще решат, че съм го убил. Не разбираш ли? Трябва да се измъкна, иначе съм изгубен!

— Но това е било нещастен случай! — възкликна тя. — Трябва веднага да идеш в полицията! Те ще са доволни, когато им дадеш диамантите. Хайде веднага да идем в полицията! — и се опита да се надигне от мястото си.

— Ще задържа диамантите и няма да ида в полицията — каза той с твърд, студен глас.

Тя се отпусна на мястото си. Наведе глава, така че той да не може да види лицето й.

— Не разбираш ли? — каза той ядосано. — Веднъж да се измъкна и ще мога да продам диамантите. Те струват милион долара, може би повече. Това е шанс веднъж в живота. Винаги съм искал да имам много пари!

Тя започна да се поклаща напред-назад, агонизираща от страх.

— Ако избягаш, ще решат, че ти си го убил — изстена тя. — Не трябва да го правиш. Никакви пари не си заслужават да направи човек такова нещо. Трябва да им дадеш диамантите!

— Наистина го убих — каза той, губейки търпение. — Не съм чак такъв глупак, че да рискувам да се явя в съда. Могат да ме натикат в затвора за години наред. Губим си времето. Трябва да намеря някакъв начин да се измъкна. Ще ми е нужно малко време да организирам нещата. Трябва ми едно сигурно място, където да се скрия. Имаш ли представа къде мога да се скрия?

— Да се скриеш? — Тя вдигна глава и се вторачи в него. От ужаса бе погрозняла. Думата „крия“ я бе паникьосала дотолкова, че бе просто тъжно да я гледа човек. — Ами аз? Ще ме изоставиш ли?

— Не съм казал, че ще те изоставя. Когато заминавам, ще те взема със себе си.

— Но това не е възможно. Няма да ми позволят да замина. Нито един виетнамец не може да напуска страната! Освен това какво ще стане с майка ми, с братята ми и с чичо ми, когато замина?

Усложнения, помисли си Джафи. Все усложнения.

— Ако искаш да дойдеш с мен, ще трябва да ги оставиш. Но да не мислим за това. Като му дойде времето, ще решим този въпрос. Трябва да намеря някое сигурно място, където да се скрия за седмица-две. Познаваш ли някой, при когото мога да ида? Не в Сайгон, някъде извън него?

Тя пак се паникьоса.

— Но ти не трябва да се криеш! Трябва да идеш в полицията!

Започна да го моли с поток от истерични думи да се откаже от диамантите, да иде в полицията, да им каже истината. Той я остави да говори около минута, след това рязко се изправи.

Тя млъкна и впери в него големите си, ужасени очи, които блестяха на лунната светлина.

— Добре, добре — каза той пресипнало. — Щом не искаш да ми помогнеш, ще намеря някой друг. Но няма да ида в полицията и няма да се откажа от диамантите!

Тя потрепери и затвори очи.

Стана му жал за нея, но едновременно с това се дразнеше и губеше търпение. Тя пилееше безценното му време.

— Не трябваше да ти разказвам тези неща — продължи той. — Хайде, ще те закарам обратно в клуба. Не мисли повече за това. Ще намеря някой друг да ми помогне.

Тя скочи, обви врата му с ръце и притисна стройното си тяло до неговото, вкопчена здраво в него.

— Аз ще ти помогна — каза тя диво. — Ще дойда с теб, когато тръгнеш! Ще направя всичко, което поискаш!

— Добре, сега се отпусни. Седни. Ако някой ни види…

Тя веднага го пусна и седна на пейката. Цялата трепереше и по лицето й се стичаха сълзи. Той седна до нея, без да я докосва и зачака. След малко тя се овладя и кротко сложи ръката си в неговата.

Изведнъж каза:

— Дядо ми има къща в Тудомо. Там ще бъдеш в безопасност. Мисля, че ще успея да го убедя да те приеме.

Джафи пое дълбоко дъх. Обви раменете й с ръце и я притисна до себе си.

— Знаех, че ще можеш да ми помогнеш — каза той. — Разчитах на теб. Всичко ще бъде наред. След три-четири месеца ние с теб ще бъдем в Хонконг, ще сме богати. Тя се наведе към него като здраво стискаше ръката му. Той усети, че тя продължава да трепери.

— Ще ти купя палто от визон — каза той. — Това е първото нещо, което ще купим. И перли. Ще изглеждаш прекрасно във визон. Можеш да имаш и кола — своя собствена кола.

— Ще бъде много трудно да напуснеш Виетнам — каза тя. — Има толкова много ограничения и изисквания.

Той се подразни, че тя не бе оценила мечтаното бъдеще, което й бе нарисувал. Визон, перли и кола! Тези планове трябваше да я развълнуват, но вместо това тя продължаваше да повтаря единствения проблем, който той не можеше да разреши.

— Да подхванем нещата едно по едно. Нека първо да идем да поговорим с дядо ти. Ще му платя добре. Ти не му казвай за полицията. По-добре му кажи, че имам политически врагове, които ме издирват.

— Ще му кажа истината — каза простичко Нан. — Когато разбере, че те обичам, той ще ти помогне.

Джафи вдигна рамене.

— Добре, тогава. Оставям на теб, но гледай да не тръгне веднага към полицията.

— Той никога няма да направи нещо, което ще ми причини мъка — каза Нан с толкова обида в гласа, че Джафи малко се засрами. — Мога да го убедя да ти помогне.

Джафи изведнъж осъзна непредвидената пречка, която би поставил този план.

Тудомо се намираше на двайсет и два километра от Сайгон. Той си спомни, че по пътя има полицейски пост, който спира всички коли за проверка. Когато полицаите намереха тялото на Хаум, щяха да проверят колата му. И щом получеха информация, че е минал по пътя за Тудомо, щяха да концентрират силите си да го издирват в този район.

— На този път има полицейски пост — каза той. — Това ще създаде проблеми.

Нан го гледаше неподвижна, търсеше начин да се преодолее тази пречка.

Единствената му надежда да премине през полицейския пост, бе да използва чужда кола. Знаеше, че колите с дипломатически номера, обикновено не ги спират на полицейските постове и веднага се сети за Сам Уейд и неговия голям крайслер. Ако можеше да вземе крайслера на заем, имаше шанс да заличи следите си.

От разговора му с него ставаше ясно, че той няма да използва колата си тази вечер, но къде да го намери? Знаеше, че се е сврял някъде със своята китайка, но къде?

Попита Нан дали не познава момичето, с което Сам бе излязъл — описа го подробно.

— Да, познавам я — каза озадачена Нан. — Тя е танцьорка в „Л’арк ан Сиел“. Казва се Ан Фай Уа. Печели много пари, като излиза с американци. Не е добро момиче.

— Знаеш ли къде живее?

Нан се замисли за миг и каза, че според нея момичето има апартамент в Хонг Тар Ту.

Джафи се изправи.

— Да вървим.

Тя го погледна с неразбиращ поглед.

— Искаш да видиш Ан Фай Уа? — попита тя възмутено. — Защо? Не бих дошла с теб при тази жена.

— Хайде, хайде — каза нетърпеливо Джафи. — По пътя ще ти обясня.

Докато пътуваха през центъра на града, той й обясни за колата на Уейд.

— Ще трябва да върнеш колата обратно в града, Нан. Мислиш ли, че ще успееш?

Беше я научил да кара Дофина и тя се справяше много добре, но дали щеше да се оправи с големия крайслер?

Тя каза твърдо и уверено, че ще успее да върне крайслера.

Намериха голямата кола паркирана пред луксозен блок на една тиха улица, с дървета от двете страни.

Джафи каза на Нан да го изчака в Дофина, а през това време той се приближи до крайслера. Както очакваше, вратите бяха заключени, а прозорците вдигнати плътно догоре. Трябваше да вземе ключовете от Уейд и да го попита дали може да използва колата. Надяваше се Уейд все още да не е в леглото с китайката.

Влезе в блока и прочете на табелата, че момичето живее на четвъртия етаж. Качи се с асансьора и пред вратата погледна часовника си. Беше единайсет и десет.

Заслуша се — стори му се, че чува тиха танцова музика. Натисна звънеца и зачака. Последва дълга пауза, след това отново натисна звънеца.

Входната врата се отвори. Отвътре бе поставена верига, зад която китайката го погледна въпросително. С облекчение установи, че тя бе напълно облечена. Усмихна й се.

— Извинете за безпокойството, но искам да поговоря със Сам — каза той. — Много е спешно.

Чу как Сам казва някъде отвътре:

— Какво има, по дяволите? Чакай, дръпни се, мила.

Някой бутна вратата напред, откопча веригата и Сам Уейд се появи намръщен на входа.

Момичето вдигна елегантно рамене и се прибра вътре.

Уейд изглеждаше леко пийнал. Гледаше Джафи малко разфокусирано.

— Какво искаш, по дяволите? — попита той. — Откъде знаеш, че съм тук?

— Ти ми каза, не си ли спомняш? — каза Джафи. — Извинявай много, че така ти се изтърсвам, обаче съм в много тежко положение. Виж, проклетата ми кола се развали. А едно момиче ме чака да го закарам на летището. Може ли да ми услужиш с колата си? След два часа ще ти я върна.

— Защо, по дяволите не вземеш такси?

Джафи го погледна хитро.

— Виж какво, братко, човек не може да прави в такси това, което аз смятам да правя с това момиче. Хайде, влез ми в положението и ми дай ключовете, преди тя да е променила намерението си. Бих направил същото за теб.

Уейд изведнъж се отпусна и като отвърна на усмивката на Джафи, извади ключовете и му ги подаде.

— Дърто копеле такова! — каза той. — И коя е? Познавам ли я?

— Не вярвам, но ако се окаже добра, ще те запозная. Това е най-малкото, което мога да направя за теб.

— Добре, и се погрижи за колата ми. Искам я преди седем сутринта.

— Благодаря, Сам, ти си истински приятел. Джафи взе ключовете. — Вие тук добре ли сте?

— Той кимна към затворената врата на вътрешната стая.

— Всичко е наред — каза Уейд като снижи гласа си. — Сега сме на етапа на танците. Още един час и ще стигнем до същността.

— Желая ти успех и още веднъж ти благодаря — каза Джафи и тръгна към асансьора.

— И на теб — каза Уейд. — И не забравяй да ме запознаеш.

Той изпрати с поглед Джафи, който изчезна с асансьора. След това се върна в апартамента и затвори вратата.