Джеймс Хадли Чейс
Лотос за мис Куон (22)

1

Блеки Ли се върна в клуба малко след десет. Беше успял да продаде диамантите за толкова, колкото очакваше. След двучасово пазарене получи за тях две хиляди и деветстотин долара. Заключи парите в сейфа си и слезе в салона за танци, за да поговори с Ю-Лан, преди да тръгне за Тудомо.

Прекосявайки залата към ъгловата маса, на която тя обикновено сядаше, той забеляза със задоволство, че дансингът бе претъпкан.

Като стигна до масата й, той се спря и повдигна вежди. Ю-Лан му каза, че Чарли си е легнал.

Той кимна.

— Изглежда тази нощ ще имам доста работа. Едва ли ще успея да се върна преди един.

Той не бе казал на Ю-Лан какво възнамеряват да правят с Чарли. Не смяташе, че трябва да доверява всичко на жена си, но Ю-Лан усещаше, че се готви нещо сериозно и това я тревожеше. Знаеше, че е безсмислено да задава въпроси или да предупреждава Блеки. Той винаги правеше това, което си науми.

Блеки излезе от клуба и се запъти към мястото, където бе паркирал колата си.

Двама виетнамци в европейски костюми седяха в една кола, близо до колата на Блеки. Пушеха и разговаряха. Когато Блеки излезе от клуба, единият смушка другия. Този, който седеше зад волана завъртя ключа в стартера в момента, в който Блеки запали своята кола.

Те последваха Блеки в оживеното движение през града, докато колата му излезе на шосето Биен Хоа-Тудомо. Бяха опитни полицаи и знаеха, че по това време шосето ще е пусто и Блеки бързо ще усети, че го следят. А ясните инструкции на инспектор Нгок-Лин бяха, че Блеки не бива да разбере, че е под наблюдение.

Шофьорът намали скоростта, остави Блеки да се отдалечи напред и след минута те изгубиха колата от погледа си. Тогава шофьорът бързо се отправи към най-близкия телефон и се обади в полицейския пост на шосето за Биен Хоа. Той описа на дежурния колата на Блеки и му продиктува номера й. Каза му да проследи колата за малко, а след това да съобщи на всички полицейски постове по пътя да имат готовност да следят колата с велосипеди, докато стигне до целта си.

Като излезе на шосето, Блеки започна често-често да поглежда в огледалото, дали не го следят. Нямаше причини да очаква, че ще го следят, но реши да не поема никакъв риск.

Той не забеляза полицая с мотоциклета на двеста метра зад него, защото полицаят караше с изгасени фарове.

Блеки трябваше да спре на полицейския пост на пътя Тудомо-Биен Хоа, който сега бе ремонтиран и работеше. Дежурният полицай провери документите му, след това му махна да върви. Проследи с поглед колата на Блеки, която зави надясно и се насочи към Тудомо. Миля напред имаше полицай, който го изчакваше на велосипеда си. Полицаят влезе в поста и позвъни на полицейския пост в Тудомо, предупреждавайки ги, че Блеки пътува към тях.

Точно в единайсет часа Блеки мина по обраслия с трева път към храма.

Полицаят, който търпеливо чакаше на триста метра по пътя, видя, че фаровете на Блеки изведнъж изчезват в далечината. В тази част на пътя местността бе гола и равна. Полуразрушената кула на храма, чиито остри, тъмни очертания изпъкваха на фона на небето, бе единственото нещо, което полицаят успя да забележи, но след малко острият му поглед различи габаритите на колата на Блеки, която подскачаше по изровения, осеян с дупки път. Разбра, че Блеки се е отклонил от шосето и се е отправил по страничния път към храма.

Той се метна на велосипеда си и започна бързо да върти педалите.

Блеки вкара голямата си кола през портата на храма и я спря вътре. Видя Джафи да излиза от сенките и да се приближава към колата. Зачака в колата.

Джафи отвори вратата и седна на предната седалка до Блеки.

— Е? — гласът му беше остър. — Какво става?

След малко, помисли си Блеки, ще зная дали е намерил всички диаманти или не. Усети, че дланите му са влажни от вълнение и извади носна кърпа да се избърше, преди да каже:

— Брат ми пристигна. Така, както се бях надявал, той ще бъде в състояние да ти помогне. Нан каза ли ти, че ще имаме нужда от повече пари?

Джафи ядосано махна с ръка.

— Няма да ги получите! Вече ви дадох хиляда долара! Откъде смятате, че ще мога да взема толкова пари?

Блеки трепна.

— Трябват ни още две хиляди долара — каза той. — В момента, в който ги получим, ще можем да те измъкнем.

Джафи го погледна много внимателно.

— Как?

— Брат ми познава един пилот в Лаос. Той ще дойде да те вземе с хеликоптер и ще те откара в Крати. От Крати ще бъде съвсем лесно да отлетиш за Хонконг. Можем да уредим нещата така, че да отлетиш още вдругиден.

Джафи се отпусна. Дълбоко си пое дъх. Най-накрая се предприемаха някакви стъпки! Два дни и две нощи той бе сврян в една гореща, душна стаичка и бе толкова отегчен, че имаше чувството, че ще полудее. Бе решен да се измъкне на всяка цена.

— Можем ли да имаме доверие на пилота? — попита той и Блеки усети нетърпението в гласа му.

— Брат ми го познава добре. Можем да му имаме доверие, но той ще иска пари в аванс. Иска три хиляди долара.

— Плати му ти — каза Джафи. — Като стигна в Хонконг, ще си оправяме сметките.

— Много съжалявам, но не мога да направя такова нещо — каза Блеки категорично. — Ако не можеш да ми дадеш още две хиляди долара, просто оттеглям помощта си.

Джафи страшно съжаляваше, че не знае стойността на по-малките диаманти. Беше напълно възможно да пилее цяло състояние, като се разделя с тези камъни, но нямаше друг избор. Категоричните нотки в гласа на Блеки му дадоха да разбере, че Блеки има последната дума.

— Имам още един диамант — каза той. — Той струва хиляда долара. Останалото ще ти платя по-късно.

Блеки поклати глава.

— Много съжалявам, но не ми се иска да вземам диаманти. Имах доста проблеми, докато продам предишните два, които ми даде.

— И колко пари взе за тях?

— По-малко от хиляда долара — излъга Блеки. — Ако този камък, дето ми го даваш, е като другите два, парите от него изобщо няма да стигнат.

Джафи бе донесъл със себе си два диаманта, завити в отделни хартийки. Извади едната хартийка и я подаде на Блеки.

Блеки се наведе напред и разви хартийката на светлината на таблото. Внимателно разгледа камъка. Стори му се съвсем сходен с тези, които вече беше продал. Бе започнал да диша учестено. Чарли се бе оказал прав. Американецът е намерил всички диаманти.

— За този ще мога да взема не повече от петстотин долара — каза Блеки. — Въобще няма да стигнат.

Една огромна ръка се пресегна и го сграбчи за рамото. Пръсти като стоманени щипци се вкопчиха в мазната му плът. Някаква сила го обърна и той се видя лице в лице с Джафи, а сърцето му се сви от страх. Изразът на лицето на американеца го стресна.

— Това е всичко, което имам — каза Джафи бавно и отчетливо. — Нямаш никакъв избор, приятелче. Ако ме хванат, ще им кажа всичко за теб. Те ще открият, че следите на продадените диаманти водят към теб. Знаеш какво ще ти направят, няма нужда да ти казвам. Ще уредиш нещата така, че да мога да изчезна, — в противен случай ще те повлека със себе си.

— Боли ме, господин Джафи — каза Блеки с несигурен глас. Сега си даде сметка с каква лекота Джафи е убил прислужника си. Силата на тези стоманени пръсти го ужаси.

Джафи го пусна.

— Дал съм ти три диаманта. Когато стигна в Хонконг, ще ти дам останалите пари, но дотогава няма да получиш нищо повече.

Мозъкът на Блеки работеше бързо. С тези три диаманта, той имаше повече от четири хиляди долара. Щяха да стигнат, за да се плати на пилота и да се купи самолетен билет за Чарли. Усети, че е опасно да притиска Джафи повече. Направи се, че се колебае, после се усмихна и повдигна тлъстите си рамене.

— Защото ти имам доверие, господин Джафи, значи се договорихме — каза той. — Ще трябва да доплатя разликата от джоба си, но за теб ще го направя.

— Гледай да го направиш — каза Джафи зловещо. — Не забравяй, заловят ли ме, повличам те със себе си.

— И дума да не става, няма да те заловят.

— От теб зависи. — Последва пауза, след това Джафи продължи. — Какъв е сценарият?

— Сега се връщам и уреждам всичко — каза Блеки. Той леко разтри наболяващото го рамо. — Бъди готов за тръгване вдругиден. Или аз ще дойда, или брат ми, и ще те вземем с моята кола. Ще те закараме на предварително уговорено място, където хеликоптерът ще може да кацне. Не тук — прекалено е близо до полицейския пост. Ясно ли е?

Джафи кимна.

— И ти ще доведеш Нан?

— Ще я доведа.

— Добре, четвъртък вечерта в единайсет с Нан.

Блеки проследи как огромният американец излиза от колата, след това запали мотора.

— На теб разчитам — каза Джафи, като се наведе да погледне през прозорчето на колата. — Запомни какво ти казах — ако ще потъваме, ще потъваме заедно.

Блеки усети безпокойство. Изведнъж страшно му се прииска да няма нищо общо с тази работа. Работата можеше да се провали. Спомни си предупреждението на брат си за взвода за разстрел. Усети как по лицето му избива пот.

— Всичко ще бъде наред — каза той. — Можете да разчитате на мен.

Изкара колата на заден през портата на храма, обърна я и я насочи по тясната алея към шосето.

Полицаят, чието име бе Дин-Буонг-Кун бе пристигнал задъхан няколко минути преди това и сега лежеше във високата трева, а велосипедът му бе скрит зад високите стъбла на бамбука. Видя как колата на Блеки завива надясно и бързо се отдалечава в посока към Сайгон. Кун знаеше, че на пет километра по-надолу има друг полицай, който чака да поеме Блеки и да го проследи до полицейския пост. Погледна към храма и се зачуди какво ли е правил Блеки сред тези развалини. Почуди се дали да иде там, но нямаше фенерче и едва ли щеше да успее да види нещо. Тази работа трябваше да стане на следващата сутрин.

Тъкмо се готвеше да се изправи, когато острият му слух долови някакво движение. Той се долепи до земята, без да откъсва поглед от храма.

Без да усети, че го наблюдават, Джафи излезе през портата на храма и се спря, като се опитваше да си спомни къде е оставил велосипеда. Нощта бе тъмна, виждаха се няколко бледи звезди, но луната бе скрита зад плътни облаци.

Още два дни, мислеше си Джафи, и след това Хонконг! Сега се чувстваше уверен, защото бе успял да сплаши Блеки да побърза да организира нещата. Тревожеха го диамантите, които бе дал на Блеки. Преди да му плати и един долар, щеше да даде да му оценят останалите диаманти. Блеки нямаше да го измами толкова лесно.

Без да мисли много, той извади цигарите си и запали една.

Кун го наблюдаваше. Видя пламъчето на клечката, масивните очертания на Джафи, дебелите устни, зад които се виждаха зъбите му.

Ръката му се плъзна към кобура на пистолета, откопча го и стисна дръжката.

Това бе американецът, Джафи, каза си той. Нямаше как да се сбърка високия му ръст. Сержантът от полицейския пост му бе дал ясна заповед.

— Този човек е въоръжен и опасен. Стреляте на месо.

Пистолетът лесно се измъкна от кобура. Кун го повдигна и го насочи. Това щеше да е труден изстрел — на шейсет метра и при това се виждаше само едно черно очертание. За кой ли път в кариерата си Кун усети внезапно съмнение, че няма да улучи целта. Винаги бе сред средните стрелци, а това щеше да е труден изстрел дори за спец.

Той запълзя напред, като се провираше сред високата трева като змия, вдигнал главата си толкова, че да може да следи Джафи.

В този момент Джафи си мислеше за Нан. До края на седмицата щяха вече да са заедно в Хонконг, каза си той. Щяха да се настанят в някой от най-хубавите апартаменти на хотел „Пенинсюла“. Щяха да се хранят в грил „Паризиен“. Кралски скариди, помисли си той, такова нещо изобщо нямаше в Сайгон.

Той пое дълбоко дима от цигарата. Сега, къде беше оставил проклетия велосипед? Насочи се през твърдата трева точно в момента, когато Кун пак бе вдигнал пистолета.

Сега целта бе още по-трудна. Движещ се човек, беше предупреждавал инструкторът му, това е най-трудното нещо за уцелване с револвер. Ако трябва да стреляш, прицели се малко по-напред, но по-добре е да изчакаш целта ти да престане да се движи. Кун пак започна да се придвижва напред по тревата, тъй като Джафи увеличи разстоянието помежду им.

Джафи откри велосипеда си полускрит в тревата и го вдигна. Той се изправи и Кун, който видя велосипеда, реши, че пропуска шанса си, бързо се прицели и стреля.

Джафи тъкмо прехвърляше крак през седалката на велосипеда, когато Кун стреля в него. За Кун това бе изключително добър изстрел като се има предвид колко прибързано се бе прицелил.

Джафи усети, че нещо профуча пред лицето му, толкова близо, че опари кожата му. Последва пламък от пистолет, който сякаш се намираше само на няколко метра. Изстрелът прозвуча яростно и високо в тишината на нощта.

Джафи инстинктивно се дръпна назад, изгуби равновесие и се просна на тревата, а краката му останаха заплетени във велосипеда.

Кун усети, че го обхваща възторга на триумфа. Той бе стрелял и бе видял Джафи да пада. Джафи вече не се виждаше във високата трева, но той бе сигурен, че го е улучил. Дали го беше убил или не, щеше да се види по-късно, но поне бе сигурен, че го е улучил.

Първата реакция на Джафи бе да избута велосипеда настрани и да се изправи, но се въздържа. Този, който бе стрелял по него, се намираше на трийсетина метра и лежеше в тревата. Ако се размърдаше, щеше да го подкани да стреля пак и този път човекът с пистолета можеше да улучи. Много бавно и внимателно ръката му се плъзна към задния джоб, измъкна пистолета и освободи предпазителя. Усети, че сърцето му бие лудо и едва си поема дъх.

Кун остана на мястото си, насочил пистолет към мястото, където първоначално бе видял Джафи. В съзнанието му се бе загнездила една мисъл, която бе подкопала увереността му. Ами, ако за лош късмет, помисли си той и на лицето му изби студена пот, ако този едър мъж, в когото стреля, не е Джафи? Той бе стигнал до прибързаното заключение, че тъмните очертания на фона на небето не могат да са на никой друг, освен на американеца, но ако бе сбъркал? Ако беше някой друг американец?

Джафи бавно повдигна глава и огледа неравния терен. Не се виждаше нищо, освен висока трева и няколко храста. Заслуша се много внимателно, като през цялото време се чудеше кой ли е стрелял по него.

Кун бе решил да разследва какво е станало. Не можеше да е сигурен, че човекът, в когото бе стрелял, е жив. Може би просто беше леко ранен. Ако това бе Джафи, Кун знаеше, че той е въоръжен. Нямаше намерение да се изправи и да се превърне в мишена.

Изведнъж Джафи го видя. Бялата униформа изпъкваше в тъмната трева. Мъжът пълзеше към него като змия и едва ли беше на повече от петнайсет метра.

Кун също забеляза Джафи. Неговата риза също се очертаваше на фона на тревата. Кун престана да се движи и се загледа в неясните очертания на падналия мъж. Бе насочил пистолета си напред, по лицето му се стичаше пот и внимателно следеше всяко движение.

Джафи едва различаваше пистолета в ръката на Кун. Той по-скоро се досети, отколкото видя, че пистолетът е насочен към него.

Той не знае дали съм жив или не, помисли си Джафи, опитвайки се да овладее паниката, която го бе обзела. Вероятно ще стреля още веднъж, преди да се приближи съвсем. Ако направя и най-малкото движение, той ще стреля. Дори да не го направя, пак ще стреля.

Държеше пистолета си плътно до себе си.

Трябваше да го повдигне и да се прицели. Лежейки притиснат до земята, Кун бе станал почти невъзможна цел. Джафи си каза, че не може да си позволи да не го улучи. Започна да повдига пистолета сантиметър по сантиметър.

Кун лежеше на земята, вперил поглед в човека който лежеше на петнайсетина метра пред него. Не знаеше какво да прави. Искаше му се да стреля в неясното очертание, но едновременно с това съзнанието му предупреждаваше, че ако това не е Джафи, сигурно щяха да го съдят за убийство.

Продължи да лежи в тревата, като търсеше решение как да действа. Минутите бавно се нижеха. Джафи го наблюдаваше. Повдигна пистолета си и го насочи към върха на фуражката, която едва се очертаваше на тъмния фон, но все още бе прекалено рисковано да стреля.

След пет минути, които се сториха на Кун цяла вечност, той започна да се отпуска полека-лека. Човекът е мъртъв, каза си той. Едва ли някой тежко ранен можеше да остане неподвижен толкова дълго. Трябваше да провери дали е Джафи. Пришпорван от обзелата го паника, той се изправи на колене, след това стана и предпазливо тръгна към падналия мъж.

Джафи повдигна дулото на пистолета, като продължаваше да го притиска към себе си така, че да не се вижда и когато Кун се приближи на пет метра от него, той внимателно натисна спусъка.

Иглата удари капсулата, чу се силно щракване, но не последва изстрел. Тригодишната гилза подведе Джафи в най-тежкия момент.

Кун чу звука и отскочи встрани, а дъхът му свистеше през отворената уста. Видя една огромна фигура да се надига от земята и да се хвърля към него. Паникьосан, той стреля напосоки.

Куршумът одраска ръката на Джафи. Той усети пареща болка, но тя не спря плонжа му. Кун вече нямаше шанс да стреля директно към него. Ръцете на Джафи обгърнаха кльощавите му крака, а главата му се заби в слабините на Кун. Дребосъкът имаше чувството, че е повален от бик. Усети, че го подхвърлят във въздуха и натисна спусъка на пистолета. Куршумът изсвистя към нощното небе, а пламъкът на пистолета за миг ослепи Джафи.

Двамата мъже се стовариха в тревата. Пистолетът излетя от ръката на Кун. Той изкрещя от ужас, когато усети агонизираща болка да пробожда тялото му. Джафи го удари с юмрук по главата и дребният човек, в съвсем безнадеждна позиция, подскочи, а след това падна по гръб на земята.

Джафи се наведе над него. Дишаше тежко. Ръцете му се сключиха около гърлото на дребосъка, готови да сподавят втори писък. Кун избърбори нещо на виетнамски, което Джафи не разбра. След това от гърлото му се разнесе странно стържене, като шумолене на сухи листа. Този звук накара косата на Джафи да настръхне. Главата на Кун се отпусна встрани и Джафи разбра, че той е мъртъв.

Остана коленичил до дребното човече. Няколко минути бе твърде шокиран, за да се движи, но накрая направи усилие и се изправи.

Още един мъртвец! — помисли си той. — Тези дребосъци са крехки като кибритени клечки. Трябва да съм му счупил гръбнака. Е, поне беше при самоотбрана. Ако не бях го повалил, щеше да ме убие.

Какво да прави сега? — питаше се той. Ако намерят тялото на този тип тук, сигурно ще направят засада на храма. Блеки щеше да дойде на това място вдругиден. Трябва да го премести.

Със скована походка, с тревога, парализираща съзнанието му, той се отправи към велосипеда си. Известно време опипва, преди да намери пистолета. Пъхна го в задния си джоб. Пистолетът за нищо не ставаше. Беше истински късмет, че първия път бе стрелял. Вече не можеше да му се довери.

Той изправи велосипеда и го избута до мястото, където лежеше Кун. Без никакъв проблем, метна дребното човече през рамо, след това забута колелото по острата трева към шосето.

Точно преди да излезе на шосето, попадна на велосипеда на Кун. Не можеше да го остави там. И като балансираше мъртвеца на рамото си, той забута двете колела, по едно във всяка ръка. Като стигна пътя, се качи на своето колело, завъртя педалите и затегли другото, успоредно със себе си.

Сега трябва само да срещна някого, помисли си той. Само това ми липсва, за завършек на тази тежка нощ.

Но никого не срещна. И след пет-шест километра той захвърли тялото на Кун в една канавка и пусна велосипеда отгоре му.

Преди да си тръгне, взе пистолета на Кун и пълнителите.

Докато пътуваше обратно към Тудомо, той се надяваше, че полицията ще приеме смъртта на дребосъка като поредно изстъпление на партизаните.