Джеймс Хадли Чейс
Лотос за мис Куон (26)

1

Нан се събуди от дълбок сън. Продължи да лежи неподвижно, впила поглед в дървения таван, заслушана в шумовете от пътя, който минаваше край къщата.

В стаичката бе много горещо. Тя се чувстваше замаяна и отпусната. Обърна глава към Стийв, който спеше до нея. После бавно седна, за да не го разбуди и погледна ръчния му часовник на масичката до леглото. Беше четири часа. Тя се отпусна обратно на възглавницата с доволна въздишка.

Автобусът за Сайгон тръгваше в пет и петнайсет. Щеше да пристигне на Централния пазар в шест без петнайсет. Още преди шест щеше да си е вкъщи и да приготви вечеря за братята си.

За момента страховете й се бяха стопили. Джафи я бе любил така красиво, че тялото й бе изпитало доволство, а умът й — покой. Тя протегна дългите си, боси крака, въздъхна сладостно и сложи ръце на малките си гърди.

Стийв се размърда. Отвори очи, премигна и като я видя, се усмихна.

— Здравейте, госпожо Джафи — каза той и отпусна ръката си върху нея. — Колко е часът?

Тя го погледна прехласната. Едва ли би могъл да й каже нещо по-хубаво от това „Здравейте госпожо Джафи“.

— Още е четири.

Той плъзна ръка под раменете й и я притегли към себе си.

— Колко ще се радвам да се махна оттук — каза той, като я галеше замислен. — Още трийсет и един часа. Толкова е странно, че животът на човек може рязко да се промени за няколко часа. След трийсет и един часа ние с теб ще сме на хеликоптера. Возила ли си се някога на хеликоптер?

— Не.

— И аз не съм. Това ще е първото от много неща, които ще изживеем заедно. — Той видя тревожното изражение в очите й, поклати глава и се усмихна. — Първото нещо, което ще направим, като стигнем в Хонконг, ще бъде да намерим един адвокат, който да се погрижи за семейството ти. Ти се тревожиш за тях, нали?

— Малко ще им бъде мъчно, когато ги напусна.

— Ще го преживеят. — Той замълча за малко после продължи. — Не искаш ли да останеш тук при мен? Дядо ти може да иде и да каже на семейството, че заминаваш с мен, за да се оженим. Ще му дам пари за такси. Хайде, Нан моля те, остани. Нека се опознаем по-добре. Ще имаме трийсет и един часа в тази стаичка, за да си поговорим. След трийсет и един часов разговор в тази стаичка сигурно ще се познаваме доста добре, нали?

— Да.

Изкушаваше се да остане. Толкова е странно, помисли си тя, когато съм с него не ме е страх. Когато той ме прегръща, аз наистина вярвам, че ще замина с него в Хонконг, че ще отседнем в най-хубавия хотел, ще имам собствена кола и перлена огърлица, както той обеща. Не, че ми е необходимо нищо друго, освен него самия.

Тя се бореше с изкушението да остане. Тримата й братя не обичаха дядо й. Тя така и не знаеше защо. Нямаше да може той да иде и да им съобщи, че тя заминава от Сайгон и дълго няма да ги види. Те разчитаха на нея, тя щеше да им липсва. Неин дълг бе да им обясни защо ги напуска.

— Трябва да ида, Стийв — каза тя и го погледна тревожно. — Искам да остана, но след като ги изоставям, за да заживея с теб, мисля, че трябва да им го кажа сама.

— Сигурно имаш право. — Джафи се наведе и я целуна. — Странно момиче си, Нан. Възхищавам ти се за начина, по който възприемаш нещата. Аз не бих могъл така.

— Много си мил.

— Не, не съм — каза той и се намръщи. — Просто съм влюбен в теб. Не бях мил, преди да се науча да те обичам. Сега е лесно да съм мил с теб, но не и с другите. — Той стана от леглото и си обу гащетата, после отиде до сака си, оставен на пода, извади кутийката от лента за машина и се върна при нея. — Не мърдай — каза той, отвори кутийката и нежно изсипа диамантите във вдлъбнатината между гърдите й.

Тя повдигна глава и се загледа в камъните, които проблясваха като светулки върху кафеникавата й кожа. Бяха студени и тя едва потисна тръпката си, когато Джафи започна да подрежда от тях фигурка, като внимателно ги преместваше с пръсти.

— Страхотни са, нали? — каза той. — Погледни ги! Ще ми бъде мъчно да ги продам. Ще подбера най-хубавите и ще дам да ти направят пръстен.

Усещайки диамантите върху кожата си, тя изпита същото чувство, обхванало я някога, когато лежеше във високата трева и по крака й се бе плъзнала змия. Тогава тя бе скочила с писък. Сега, поради удоволствието, което той изпитваше при вида на диамантите върху голите й гърди, тя се пребори с ужаса и овладя импулса си да скочи с писък.

Но не можа да прикрие внезапното стягане на мускулите си и Джафи, озадачен, събра диамантите и ги прибра обратно в кутийката.

— Не зная дали изобщо някога ще се науча да те разбирам, Нан — каза той. — В един момент ти си спокойна и щастлива, а в следващия си изплашена до смърт. Много бих искал да зная какво става в главичката ти.

Тя прокара ръка между гърдите си, сякаш искаше да изтрие спомена за диамантите.

— Понякога и аз се чудя какво става в главата ти, Стийв.

— Сигурно. — Той погледна диамантите още веднъж, преди да сложи капака на кутийката. — Тези камъни ми носят повече радост от всичко на света. Освен теб.

— Радвам се.

Тя стана от леглото. Нямаше да понесе разговор за диамантите дори още един миг. Ако не бяха тези студени камъни, Хаум щеше да е жив и този кошмар, който сега преживяваха изобщо нямаше да се случи.

— Трябва да се обличам. Не искам да изпусна автобуса.

— Има време. — Той се протегна на леглото и запали цигара, докато я наблюдаваше как се облича. Когато отиде до огледалото, за да си оправи косата, той й каза: — Разбираш какво трябва да направиш, нали, Нан? Не трябва да има никаква грешка. Блеки ще дойде да те вземе утре вечер в десет часа. Той ще те докара до стария храм. Аз ще съм там в единайсет. Не вземай много неща… просто една чанта. Като стигнем в Хонконг ще ти купя всичко, което ти е нужно.

— Разбирам.

Тя остави гребена си в чантата, след това извади от нея някакъв малък предмет и се приближи до Джафи. Седна на ръба на леглото и го погледна сериозно.

— Искам да го задържиш докато пак се срещнем.

— Какво е това?

Тя взе ръката му и постави предмета в нея. Той се намръщи и го вдигна пред очите си, за да го разгледа. Беше малък Буда, гравиран върху слонова кост.

— Беше на баща ми — каза тя. — Ще те пази от беда. В него има голяма сила, Стийв. Дръж го у себе си. Докато е у теб няма да ти се случи нищо лошо.

Той се трогна от простичката й вяра.

— Ще го пазя — каза той. Изобщо не му мина през ум каква голяма жертва прави тя, като му дава малкия Буда. Бе носила фигурката със себе си през целия си живот. От нея, черпеше сила и спокойствие. Разделяйки се с нея тя му даваше най-ценното, което имаше. Остави фигурката на Буда на масата до часовника си. — Е, мила, още малко остава. — Той стана и я прегърна. — Ще те чакам. Не бъди толкова сериозна. Всичко ще бъде наред.

— Да. Трябва да вървя. — Тя докосна лицето му с пръсти, след това се наведе напред и го целуна по устните. — Довиждане, Стийв.

Той я изпрати до вратата.

— Ще се видим след трийсет часа и петнайсет минути — каза той и й се усмихна. — Довиждане дотогава. — Прегърна я, после се дръпна назад и я проследи с поглед, докато бързо слизаше по стълбите.

Тя не се обърна назад.

Той отиде до прозореца и я видя как се спуска по прашния път. Възхищаваше се на красивата й стойка и на начина, по който държеше главата си.

По време на пътуването към Сайгон, съзнанието на Нан бе обхванато от ужас, неувереност и нерешителност. Без силата и вярата на Стийв, които я подкрепяха, тя се чувстваше изгубена и сама.

Каза си, че след като приготви вечерята за братята си, ще иде в пагодата на Дакао и ще прекара нощта в молитви. Щеше да запали четири свещи. Съжали, че бе дала фигурката на Буда на Стийв. Той едва ли щеше да я оцени, а без нея, тя се чувстваше изгубена.

Зарадва се, когато най-накрая автобусът пристигна на Централния пазар. Тръгна забързана по тротоара, пълен с търговци на китайска супа, сок от захарна тръстика и сушено месо. Един от търговците размаха пред очите й препарирана змия и се ухили, когато тя извърна глава и ускори крачка.

Вечерното слънце припичаше. Улицата, претъпкана с коли, рикши и велосипеди, бе в непрекъснато движение, което опъваше нервите й до крайност.

Приближавайки към дома си, тя не забеляза черния Ситроен, паркиран на няколко метра от входа. Инспектор Нгок-Лин седеше в колата, до него бе един цивилен полицай. И двамата пушеха. Инспекторът нервно поглеждаше часовника си. Беше шест часа и една минута.

Двамата мъже проследиха с поглед Нан, която влезе в сградата и се спогледаха.

— Може да е тя — каза инспекторът и излезе от колата. — Почакай тук.

Нан изтича по стълбите към втория етаж. Спря се пред вратата на техния апартамент, за да си поеме дъх. Не искаше да изплаши братята си. Нямаше да е лесно да им обясни, че заминава. Трябваше да ги убеди, че е щастлива. Те я обичаха. Ако повярваха, че е щастлива, може би нямаше да се противопоставят на заминаването й.

Внимателно отрепетира една усмивка. Мускулите на лицето й бяха толкова сковани, че усмивката бе направо болезнена. Тя натисна дръжката, бутна вратата и влезе в дневната.

При вида на непознат мъж в средата на стаята, тя рязко се спря. Освен него нямаше никой. Не беше необходимо да й казват, че мъжът е от Службата за сигурност. Протритият европейски костюм, безизразното лице, опипващият поглед можеха да бъдат само на човек от Службата за сигурност.

Тя остана неподвижна, усети как кръвта й се дръпва от сърцето й и по тялото й преминава студена тръпка.

— Вие ли сте Нан Ли Куон? — попита мъжът с твърд, безличен глас.

Тя се опита да каже нещо, но от устата й не излезе нито звук. Чу бързи стъпки по стълбите и след миг на вратата се появи инспектор Нгок-Лин.

Тя го позна. Инспекторът бе добре известен в Сайгон. Спомни си думите на гадателя: Следващите два дни ще бъдат най-критичните в живота ти.

— Вие ли сте Нан Ли Куон? — каза инспекторът, вперил поглед в нея. — Нали Вие сте момиче за танци в клуб „Парадайз“?

— Да.

Тя с мъка произнесе думата.

— Трябва да дойдете с мен — каза инспекторът. Той даде знак на детектива, който мина край тях и отбори вратата. Излезе в коридора и ги зачака.

— Къде е майка ми? — попита Нан.

Инспекторът махна с ръка към вратата на спалнята.

— Елате с мен.

— Не може ли да видя братята си? — попита Нан.

— Сега не — по-късно. — Той я хвана за ръката и я измъкна от стаята.

Детективът вървеше напред, Нан след него, а инспекторът бе последен.

Нан с мъка заслиза по стълбите. Цялата трепереше. Той стисна ръката й, докато стигнаха до долу, след това я пусна.

Детективът ги заведе до колата и отвори задната врата. Нан седна, инспекторът до нея.

Няколко души се спряха, за да видят какво става. Знаеха, че тази кола е на Службата за сигурност и се чудеха какво ли ще правят детективите с Нан.

Колата тръгна към Главната квартира. Оставаше една минута до шест и десет.

Нан седеше сбита в ъгъла. Съзнанието й бе парализирано от ужас. Какво ще стане с нея?

Дали пак ще види Стийв?

Само за две минути колата стигна до Главната квартира. В момента, в който спря в двора, инспекторът изскочи навън.

— Ела — каза той.

Нан слезе от колата. Краката й бяха толкова омекнали, че щеше да падне, ако инспекторът не я беше хванал за лакътя. Той я натика през някакъв вход, после по един коридор, като непрекъснато я буташе грубо пред себе си.

В дъното на коридора имаше врата. Инспекторът почука, отвори я и блъсна Нан в кабинета на полковник Он-дин-Кук.

Полковникът седеше на бюрото си и чакаше. На друго бюро до прозореца Лам-Тан работеше по една обемиста папка. Когато Нан влезе, той дори не си вдигна главата.

Тя погледна полковника и усети как по тялото й преминават тръпки на уж ас.

Инспекторът я изблъска пред бюрото.

— Нан Ли Куон, сър — каза той.

Полковникът погледна часовника си. Беше шест часа и четиринайсет минути.

— Закъсняхте — каза той.

Инспекторът не отговори. Последва пауза, после полковникът му махна да ги остави. Инспекторът излезе от стаята, като внимателно затвори вратата след себе си.

Полковникът загледа Нан, след това се наведе напред и постави дебелите си ръце на попивателната.

— Вие ли сте Нан Ли Куон?

Нан кимна.

— Момиче за танци в клуб „Парадайз“?

Тя пак кимна.

— И имате връзка с американеца Стийв Джафи?

Сърцето й се сви. Като чу името на Стийв, тя се стегна. За първи път откакто бе влязла в апартамента и се бе изправила лице в лице с детектива, тя усети, че мозъкът й започва да работи. Този мъж, седнал зад бюрото, искаше да знае къде е Стийв. Трябваше много да внимава какво ще му каже. Каквото и да станеше с нея, той не трябваше да разбере къде е Стийв.

— Да.

— Кога го видяхте за последен път?

Тя се поколеба, после каза:

— В неделя вечер.

— И оттогава не сте го виждали?

— Не.

— Къде е той?

— Не зная.

Полковникът нетърпеливо махна с ръка.

— Попитах ви къде е той.

— Не зная. — Този път го каза без колебание.

— Къде бяхте днес следобед?

Внимавай, каза си Нан. Много, много внимавай.

— Отидох на разходка.

— Къде?

— Просто се разхождах.

Полковникът си взе цигара. Запали я, без да откъсва очи от момичето.

— Чуй ме добре — каза той. — Зная, че ме лъжеш. Ще намеря американеца. Ти знаеш къде е той. Ако ми кажеш къде се крие, когато го намеря, ще те освободя и ще можеш да се върнеш при семейството си. Ако не ми кажеш, насила ще те принудя да проговориш. За държавата е важно този американец да бъде открит. За държавата няма никакво значение какво ще стане с теб. Има най-различни начини да се накара и най-упоритият човек да ни каже това, което искаме да знаем. Ще си спестиш много страдание, ако ни го съобщиш веднага. Ако упорстваш, ще те предам на няколко мъже, които са експерти в принуждаването на хора да проговорят. Ясно ли ти е?

След двайсет и четири часа, помисли си Нан, Стийв ще бъде в безопасност. Ако мога да издържа и да не кажа нищо дотогава, те няма да могат да го стигнат. Двайсет и четири часа! Мисълта за тези дълги часове, които се простираха пред нея като цяла вечност, я накара да изстине от отчаяние.

— Ясно ли ти е? — попита полковникът.

— Да.

— Много добре. — Той се надвеси още малко напред. — Къде е американецът, Джафи?

Тя повдигна глава и го погледна право в очите.

— Не зная.

Полковникът изгаси цигарата, след това натисна едно копче, встрани на бюрото си.

Последва дълга пауза, през която той започна да разглежда някакви документи пред себе си. Лам-Тан се изправи и му донесе папката. Остави я пред полковника.

— Просто трябва да се подпишете тук, сър — каза той. — Нещо съвсем незначително.

Нан усети, че по лицето й се стичат сълзи. Тя ги изтри с опакото на ръката си. Вратата се отвори и тя замръзна. Влязоха двамата дребни мъже, които бяха удавили Донг Хам в кофата с вода. Застанаха до вратата и зачакаха.

Полковникът подписа документа и подаде папката на Лам-Тан, който се върна до бюрото си, след това погледна към двамата мъже.

— Тази жена има информация, която ми е нужна много бързо — каза той. — Отведете я и прекършете ината й. Работете бързо, но каквото и да й направите, за да я накарате да проговори, внимавайте да не умре.

Когато двамата мъже тръгнаха към нея, Нан започна да пищи.