Джеймс Хадли Чейс
Лотос за мис Куон (24)

1

Нан бе изкарала тежка нощ. Бе сънувала кошмар, който я бе ужасил.

Веднага щом изпрати трите си братчета на училище и преди още вуйчо й да е станал от леглото, тя взе една рикша и отиде до гробницата на Маршал Ли-Ван-Дует. На входа купи плодове и зеленчуци и ги остави на дългата маса, заедно с много други дарове.

Тя коленичи и се моли дълго, след което вече малко успокоена, купи две свещи, запали ги и ги постави на пълния вече свещник.

След това се наведе и взе снопче тънки пръчици, на всяка от които имаше номер. Започна нежно да друса пръчиците с две ръце, докато една от тях леко се изплъзна и падна на каменния под. Тя погледна номера и видя, че е 16. Отиде до една поставка с номерирани отвори и измъкна розово листче от номер 16.

Занесе листчето на един старец, който седеше на входа на гробницата. Той бе един от петимата гадатели, които работеха към храма. Старецът прочете това, което пишеше на розовото листче, после се вгледа в Нан за няколко секунди. Той бе най-добрият и най-старият гадател в храма и Нан му имаше пълно доверие.

Каза й много да внимава какво ще прави през следващите два дни. Тези дни, каза и той, ще бъдат най-критичните в живота и след тези два дни няма да има от какво да се бои повече, но за нея ще е най-добре да си иде вкъщи и да се моли, докато минат тези два дни.

Но вместо да се върне вкъщи, Нан взе автобуса за Тудомо, който тръгваше в девет часа. Изпитваше остра нужда да бъде със Стийв и да усеща как ръцете му я обгръщат. Чувстваше, че той ще й даде по-голямо спокойствие и повече надежда, отколкото молитвите.

Когато автобусът тръгна от Централния пазар и се отправи към Тудомо, лейтенант Хамбли тъкмо пристигна на работа. На бюрото си намери няколко папки и молба да предостави изчерпателен доклад за кражбите, които се извършват в магазините на посолството. Докладът и папките щяха да му отнемат поне два дни и, залавяйки се за работа, той се сети, че трябваше да иде край гробницата на Маршал Ли-Ван-Дует, за да говори с вуйчото на Нан Ли Куон.

Е не мога да свърша всичко, каза си той. Ще дам името й на Нгок-Лин и той може да се заеме с нея.

Чак в единайсет часа, когато секретарката влезе да му донесе чаша кафе, той намери време да се обади на инспектора.

— Вашата теория, че Джафи е бил дегенерат, се оказа пълна измишльотина — каза Хамбли, когато чу инспектора от другата страна на линията. — Говорих с негови приятели и няма абсолютно никакви доказателства, че е бил педи или пък е тичал по момичета. Имал е постоянна приятелка. Най-добре е да поговориш с нея. Тя ще ти каже, че той си е бил съвсем наред.

Инспекторът го слушаше с раздразнение и притвори очи.

— Ако можех да намеря това момиче, лейтенанте — каза той като с мъка сдържаше яда си, — непременно щях да говоря с нея, но аз не зная коя е и как да я намеря.

Хамбли се ухили.

— Изненадвате ме, инспекторе. Аз безпроблемно открих коя е тя. Получих името й от китайската проститутка, с която е бил Сам Уейд. Съвсем проста работа.

Инспекторът се наведе напред и здраво стисна телефона.

— Коя е тя?

— Момиче за танци от клуб „Парадайз“ — каза Хамбли. — Казва се Нан Ли Куон. Не зная къде живее, но зная, че вуйчо й е гадател край храма Маршал Ли-Ван-Дует. Той ще ви каже къде да я намерите.

Инспекторът си пое дълбоко дъх.

— Благодаря, лейтенанте. Ще направя така, както ме посъветвахте — каза той и затвори телефона.

Доста време остана неподвижен, загледан пред себе си, след това вдигна телефона и се обади на полковник Он-дин-Кук. Каза му, че вече знае кое е момичето на Джафи.

— Ще я разпитам лично — каза полковникът и в гласа му прозвуча стържеща нотка. — Арестувай я без много шум и веднага ми я доведи.

Инспекторът бързо откри адреса на Нан. Те държаха регистър с адресите на всички момичета за танци. Инспекторът взе двама цивилни полицаи и се отправи с колата си към къщата на Нан. Остави колата на ъгъла и тръгна с хората си към къщата.

На вратата се появи майката на Нан.

Тя каза на инспектора, че дъщеря й е излязла. Не знаела къде е отишла. Сигурно ще се върне около обяд, ако не, значи ще си дойде в шест часа.

Инспекторът остави един от хората си в апартамента. Каза му да изчака Нан да се върне, а майка й да не напуска жилището по какъвто и да е повод до пристигането на дъщеря й.

Когато инспекторът си тръгна, неговият човек седна на пейката до вратата и запали цигара. Майката на Нан го гледаше ужасено. След известно време на мъжа му омръзна да пуши. Той заключи вратата и започна да разглежда жилището — отваряше и затваряше шкафове, обръщаше съдържанието на чекмеджетата, докато майката на Нан го наблюдаваше със страх.

Джафи се изненада и се зарадва, когато вратата се отвори и на нея се появи Нан. Стори му се, че тя изглежда уморена и по целувката й позна, че е нервна. Заведе я до леглото и седна на него, като я дръпна да седне и я прегърна. Разказа й за срещата си с Блеки. Не спомена за полицая.

— Заминаваме утре вечер — каза той. — Следващата сутрин ще сме в Хонконг.

Нан се поколеба, преди да каже:

— Не можем ли да изчакаме два дни, Стийв? Тази сутрин ходих при оракула и той ми каза, че следващите два дни са много лоши за мен. Моля те, нека да изчакаме. След тези два дни всичко ще бъде наред. — Тя го гледаше напрегнато и очакваше той да се ядоса и да я среже нервно, но вместо това, той й се усмихна широко.

— Виж какво, Нан, ако искаш да станеш американска гражданка, ще трябва да се откажеш от суеверията. Това ти е проблемът — суеверието. Оракулите могат да са важни за едно малко виетнамско момиче, но за американка, те не могат да имат значение.

— Разбирам — каза безпомощно Нан. Тя толкова много искаше да спечели одобрението на Стийв и да му направи нужното впечатление. Изведнъж се почувства съвсем сигурна, че никога няма да види Хонконг. Нали гледачът й бе казал, че следващите два дни ще бъдат най-критичните в живота й. — Не е ли възможно да се изчака?

— Не, всичко е уредено — каза Джафи. — Ти не бива да се тревожиш за нищо. Всичко ще бъде наред. — Той се отпусна назад върху леглото, притегли я към себе си и започна да я целува.

Нан затвори очи и се опита да се отпусне под ласките му, но умът й се бе свил от страх, така както една малка мишка се свива, за да избегне лапата на котарака.

— Виж какво, защо не останеш при мен тази нощ? — каза Джафи. — Защо да ходиш в Сайгон? Утре вечер тръгваме. Ще останеш ли?

Той се надигна на лакът и леко плъзна пръста си по очертанието на носа, после по устните и по брадичката й, без да откъсва очи от нея.

— Не мога да остана — каза тя и поклати глава. Трябва да подготвя майка ми, че заминавам. Имам още много работа. Трябва да си опаковам нещата. Не мога да тръгна, без да се сбогувам с братчетата си.

Семейството! — помисли си Джафи с раздразнение. То е като верига на краката на човек, който трябва да бяга. То е като одеяло, което задушава всеки импулс.

Беше доволен, че няма семейство, нямаше майка, която трябва да се подготви, че заминава, нямаше братя, на които да каже довиждане.

Раздразнението се изписа на лицето му и той повдигна рамене.

— Е, добре. Това си е твоето семейство. Блеки ще дойде утре вечер в десет. Той ще те доведе при мен. Всичко е уредено.

— Ще бъда готова — каза Нан.

— В единайсет ще се срещнем до полуразрушения храм, след това той ще ни откара до някакво място, където може да кацне хеликоптер. Веднъж да стигнем до Крати ще бъдем в безопасност.

Поради растящото предчувствие за опасност, което не й даваше мира, тя нежно пое в ръце лицето на Джафи, усмихна му се и му каза:

— Ще може ли да се любим малко, Стийв? Сега… За последен път… — тя замълча, после добави — преди да стигнем в Хонконг.

Той я погледна озадачен.

— Ти още се страхуваш, нали? — каза той и започна да разкопчава туниката й. — Не трябва да се плашиш. Всичко ще мине добре. Сигурен съм. Трябва да ми имаш доверие.

Тя му се отдаде така, както не беше му се отдавала досега. Сякаш отчаяно се опитваше да изрази любовта, която изпитваше към него, така че да остави неизличим спомен в съзнанието му, нещо, с което винаги да си я спомня в предстоящите години, когато трябваше да живее без нея.