Джеймс Хадли Чейс
Лотос за мис Куон (20)

1

Обявената награда от двайсет хиляди пиастри за всяка информация, свързана с последните движения на Джафи, преди да бъде отвлечен, доведе до хаос пред Главната квартира на службата за сигурност.

Инспектор Нгок-Лин бе очаквал да стане такова нещо. Знаеше, че всяко момче с рикша, всеки уличен търговец, всяко пиколо, което не е на смяна, ще дотърчи със своята история, с намерение да получи наградата.

Знаеше, че хората му ще трябва да отсеят стотици такива истории, за да стигнат до някой дребен факт, доказващ, че Джафи се крие и не е в ръцете на виетнамските партизани. Инспекторът се надяваше по този начин да попадне на следите на момичето, с което е бил свързан Джафи. Даде нареждания да не връщат никого. Всеки, който дойдеше с някаква информация, трябваше да бъде изслушан.

Един човек, който би могъл да му каже къде се крие Джафи, не знаеше нищо за наградата, защото Йо-Йо така и не бе се научил да чете и съответно не бе прегледал вестника.

Докато инспекторът отсяваше отговорите на въпросите си, Йо-Йо клечеше пред клуб „Парадайз“, а мръсното му, злобно лице се бе свило в намръщена и объркана гримаса.

Той видя как Чарли пристигна. Беше го виждал и преди и знаеше, че той живее в Хонконг. Досети се, че са го повикали. Тогава разбра, че става нещо много важно. Но какво е това нещо? Почуди се дали да не иде в къщата на момичето за танци и да поговори с нея. Може би щете да я накара да му каже защо ходи при американеца, но прецени, че ако не успее да я застави да проговори, тогава той самият щеше да има сериозни неприятности с Блеки Ли. Рискът бе прекалено голям.

Така че той седна на сянка, започна да върти в ръцете си своето йо-йо и зачака. На десетина метра от него един уличен търговец четеше вестника и се чудеше каква история да измисли така, че да му повярват и да му дадат наградата. Той познаваше Джафи. Беше го виждал да влиза и да излиза от клуба, но не можеше да си спомни дали го видя в неделя вечерта. Смътно си спомняше, че Джафи бе седял в колата си пред клуба, но не беше сигурен дали беше събота или неделя.

Реши да каже в полицията, че е било неделя. Щяха да се впечатлят повече, ако им кажеше, че е неделя, защото според вестника, това е бил денят, когато Джафи е изчезнал. Веднага като мине времето на обедните почивки, той ще иде право в полицията и ще им каже, че е видял Джафи да седи в колата си. Дори да не му дадат цялата награда, сигурно щяха да му дадат нещичко.

В американското посолство лейтенант Хамбли седеше на бюрото си и правеше дупки в попивателната хартия, а лицето му беше тревожно и замислено.

Очакваше Сам Уейд. Беше му телефонирал веднага, щом се върна в офиса си. Уейд бе казал, че идва след няколко минути.

Когато влезе в стаята, Хамбли му махна да седне на един стол.

— Оплел съм се в тази афера с Джафи — каза той. — Ти нали си го познавал добре?

— Да, но не кой знае колко добре. Играехме заедно голф. Беше много добър играч. Не съм виждал човек с по-далечен удар от неговия.

— Що за човек беше той?

— Приятен тип. Много симпатичен.

Хамбли проби още няколко дупки в попивателната.

— И не е бил педи, така ли?

Очите на Уейд се разшириха.

— Да не ме будалкаш? — каза той и в гласа му прозвучаха остри нотки. — Джафи да е педи? Що за идея?

— Има слух, че е бил — каза тихо Хамбли. — Казват, че имал връзка с прислужника си.

Уейд го погледна отвратено.

— Този, дето е пуснал слуха, заслужава ритник в задника. Какво може да спечели от една такава лъжа?

Хамбли погледна с интерес възмутеното лице на Уейд.

— Толкова ли си сигурен? — попита той.

— Абсолютно съм сигурен — каза Уейд, зачервен. — И каква е цялата тази работа?

Хамбли му разказа теорията на инспектора.

— Ама това си е чиста лъжа — каза Уейд. — Зная със стопроцентова сигурност, че Джафи си имаше постоянна приятелка. Никога не е тичал по жени. Тази история, дето ми бил взел колата, за да примамва мацки, е вятър и мъгла.

— Коя му е била приятелката в такъв случай? — попита Хамбли.

— Не зная. Но какво значение има това? Зная, че тя идваше у тях два-три пъти седмично. Знаеш, че тези работи се разчуват. Моят прислужник непрекъснато ме осведомява кой с кого спи. Когато човек играе голф с някого, той го опознава добре. Джафи бе човек спортист. Беше си съвсем в ред. Уверявам те.

— Бих искал да поговоря с тази негова приятелка — каза Хамбли. — Как да я намеря?

Уейд замислено разтри челюстта си.

— Най-сигурно би могла да ти каже онази китайка, с която спах в събота вечер: тя е мръсница и крадла, но би могла да помогне. — Той даде адреса й на Хамбли.

Хамбли си взе фуражката и я нахлупи на главата си.

— Ами, благодаря ти. Веднага ще ида да се срещна с тази китайка. — Той погледна часовника си. Минаваше дванайсет и половина. — Много ми помогна.

След петнайсет минути вече стоеше пред входната врата на Ан Фай Уа. Позвъни и зачака. Минаха две минути и пак позвъни. Тъкмо реши, че е излязла, когато вратата се отвори, на прага застана момичето и впери поглед в него. Бадемовите й очи внимателно се плъзнаха по униформата му, преди да се вдигнат към лицето му.

— Хамбли, военна полиция — каза лейтенантът и отдаде чест. — Мога ли да вляза за момент?

Тя отстъпи назад и леко изпъна дългите си, красиви пръсти. Носеше гълъбова роба дълга до земята с цепки от двете страни до средата на бедрата й. Дългите й, изящни крака бяха боси, с цвят на стара слонова кост. Под сивата коприна се очертаваха твърдите й гърди. Явно под робата беше гола.

Той влезе в дневната. На масичката лежеше сутрешният вестник. До него имаше поднос с чашка и чинийка, кафеник и полупълна бутилка с коняк „Реми Мартен“.

Ан Фай Уа седна на страничната облегалка на голям кожен фотьойл. Хамбли с мъка отклоняваше погледа си от краката й, които се виждаха през разтворената цепка на робата.

— Желаете ли нещо? — попита момичето и повдигна нарисуваните си вежди.

Хамбли се стегна.

— Четохте ли вече вестника?

Той се наведе напред и почука с пръст заглавието, с което се обявяваше отвличането на Джафи.

— Хмммм.

Тя кимна и с нежния си пръст започна да върти една къдрица на врата си.

— Познавахте ли Джафи?

Тя поклати отрицателно глава.

— Имал е приятелка — виетнамка, която е работела като платена компаньонка за танци. Опитвам се да я намеря. Дали случайно не знаете къде живее?

— Може би.

Хамбли се раздвижи. Черните бадемови очи го разсеяха. Тя го оглеждаше като фермер, който ще купува бик за разплод.

— Какво означава това? Познавате ли я или не я познавате?

Тя се наведе напред, за да си вземе цигара. Гърдите й опнаха копринената материя. Сложи цигарата между изрисуваните си устни и го погледна в очакване.

Хамбли затършува за запалката си, намери я и с мъка я запали. Докато палеше цигарата й, се ядосваше, че е объркан и се държи като тийнейджър.

— Опитваме се да проследим пътя му до момента, когато е бил отвлечен — обясни Хамбли. — Смятаме, че това момиче може да ни помогне.

— Ако можеше да ви помогне, тя вече щеше да ви се обади, нали така?

— Не непременно. Може би не иска да се замесва в цялата тази история.

Ан Фай Уа вдигна вестника и го погледна.

— Виждам, че дават награда. Ако ви кажа коя е тя, ще ми дадат ли наградата?

— Може би. Наградата се изплаща от Службата за сигурност. Ще трябва да говорите с тях.

— Не искам да говоря с тях. Предпочитам да говоря с вас. Ако ми дадете 20 000 пиастри, ще ви кажа коя е тя.

— Значи я познавате?

Изрисуваните вежди пак се повдигнаха.

— Може би.

— Не е в моя власт да ви платя парите — каза Хамбли. — Но ще придвижа молбата ви по съответните канали. Коя е тя?

Ан Фай Уа повдигна рамене.

— Забравила съм. Много съжалявам. Това ли е всичко? Моля да ме извините.

— Виж какво, драга — каза Хамбли и изведнъж влезе в ролята на сурово ченге. — Можеш да избираш, но ще кажеш или на мен, или на Службата за сигурност. Ще кажеш или на мен, или на тях!

Изражението на Ан Фай Уа остана непроменено, но бързият й ум веднага усети опасността. Ако този американец кажеше на Службата за сигурност, че според него тя има някаква информация, веднага щяха да я отведат в Главната квартира и да я разпитат. Знаеше какво се случва на хора, които нямат особено желание да говорят. Нямаше намерение да се остави да й нашарят гърба с бамбукови пръчки.

— А наградата?

— Казах ти, че ще придвижа молбата ти по съответните канали. Не мога да обещая нищо, но ще положа всички усилия.

Тя се поколеба. Погледна го и като видя решимостта му, каза:

— Името й е Нан Ли Куон. Не зная къде живее. Вуйчо й се занимава с предсказване на бъдещето край гробницата на Маршал Ли-Ван-Дует.

— Благодаря — каза Хамбли. — Как изглежда вуйчо й?

— Дебел, с брада.

Хамбли вдигна шапката си.

— Ще говоря с него — каза той и тръгна към вратата.

Ан Фай Уа смачка цигарата си и с мудна крачка го изпрати до вратата.

— И няма да забравите за наградата, нали, лейтенанте?

— Няма да забравя.

— Може би ще ми се обадите някоя вечер?

Той й се усмихна широко.

— Може и да се обадя.

Тя хвана най-горното копче на униформата му и започна да го разглежда. Лицето й бе съвсем близко до неговото.

— Вуйчо й няма да се появи около гробницата преди три часа — каза тя. — Имате достатъчно време. Може би ще пожелаете да останете малко?

Хамбли леко отстрани ръката й. Докосването на хладните й пръсти накара сърцето му да забие по-силно. Тя бе определено привлекателна, помисли си той. Искаше му се да остане.

— Друг път, скъпа — каза й той извинително и се усмихна. — Имам работа.

Той полуотвори входната врата, спря се и я погледна още веднъж. Тя го гледаше, без да трепне, а очите й бяха пълни с обещания.

Той бавно затвори вратата и се облегна на нея.

— Ами, може да остана малко.

Тя се обърна и тръгна към една врата, а Хамбли, без да откъсва поглед от тежките й, полюшкващи се бедра, тръгна след нея.