Джеймс Хадли Чейс
Лотос за мис Куон (27)

2

Полковник Он-дин-Кук довършваше вечерята си от раци и китайско вино. От време на време поглеждаше часовника на бюрото си. Беше девет без двайсет.

Жената бе в ръцете на неговите хора от три часа. Фактът, че информацията, която очакваше, още не му бе предадена, определено го учуди. Досега хората му извличаха нужната информация от жертвите си много по-бързо. Закъснението го ядоса, но той имаше вяра в хората си. Ядосваше се на жената и на нейния инат. Е, тя обаче, плащаше скъпо за този инат. Неговите хора не знаеха милост. Никак не му се искаше да е на нейно място.

Той дръпна купата встрани и се пресегна за ябълка. Изтри я в ръкава си, преди да забие зъби в нея. Дъвчеше бавно и се наслаждаваше на вкуса й, когато се почука на вратата и влезе Лам-Тан.

— Жената е готова да говори — каза той. — Искате ли да я разпитате лично?

Полковникът пак отхапа от ябълката.

— Тя много се забави. Каква степен на жестокост бе използвана?

— Максималната — каза Лам-Тан. — Знаехме, че искате информацията бързо, поради което бе подложена на непрестанен натиск. Предаде се едва преди няколко секунди.

Полковникът дояде ябълката, после бутна стола си назад и се изправи.

— Ще я разпитам лично — каза той. — Ела с мен.

Излязоха от кабинета и тръгнаха по коридора, после по стълбите, към стаята, където разпитваха затворниците.

Стаята беше малка — подът и стените бяха покрити с бели плочки. В средата имаше стоманена маса, закована към пода, под силната лампа.

Нан лежеше на масата. Китките и глезените й бяха хванати с каишки. Очите й бяха затворени. Лицето й бе сбръчкано и зеленикавожълто. Дишаше на пресекулки, треперейки.

Двамата мъже бяха клекнали един до друг встрани от нея. И двамата изглеждаха потни и отегчени. Когато полковникът влезе, те се изправиха.

Той се приближи до Нан и я погледна.

— Е? Къде е американецът, Джафи?

Очите на Нан бавно се отвориха: бяха помътнели, сякаш бе в полусъзнание. Тя измърмори нещо, което полковникът не можа да разбере.

Един от мъжете се приближи и я удари по лицето. Очите й се отвориха по-широко и тя се сви. По лицето й започнаха да се стичат сълзи.

— Къде е американецът, Джафи?

След непрекъснатите мъчения, на които бе подложена и от последвалата агония на Нан й стана ясно, че няма да може да издържи още дълго. Може би щеше да успее да мълчи още един час, но рано или късно, ако не си поемеше дъх, щеше да се прекърши и да издаде Стийв. Страдайки три часа, тя бе успяла да спечели три часа за него, но оставащите двайсет и шест часа, които се простираха пред нея, преди той да е в безопасност, бяха невъзможно изпитание за издръжливостта й — тя трябваше да спечели време. Трябваше да убеди този мъж, надвесен над нея, че Стийв е някъде далеч от Тудомо. Докато те го търсеха на това място, тя щеше да успее да събере сили да понесе следващата атака върху треперещото си тяло.

— В Далат — прошепна тя и притвори очи.

Преди няколко месеца Стийв я бе завел за събота и неделя в Далат, планински курорт, където хората отиваха, за да избягат от лятната жега в града. Спомняше си мястото достатъчно добре, за да може да лъже убедително.

— Къде в Далат? — попита намръщен полковникът.

— В една къща.

— Чия е къщата?

— На един американец.

— Къде се намира тази къща?

— Третата до гарата, къщата е с червен покрив и жълта входна врата — каза Нан, без да отваря очи, ужасена да не би той да се досети, че го лъже.

Полковникът си пое дълбоко дъх.

— И сега той е там?

— Да.

Полковникът се наведе още по-близо над нея и очичките му просветнаха. Той прошепна нещо толкова тихо, че само Нан го чу:

— И диамантите са у него?

— Да.

Полковникът се изправи.

— Ела — каза той на Лам-Тан. — Доста време изгубихме. Веднага тръгвам за Далат.

Лам-Тан погледна към Нан.

— Тя може да лъже, за да спечели време — каза той.

Лицето на полковника потъмня.

— Не би посмяла! Ако ме е излъгала, на парчета ще я нарежа! — Той хвана Нан за ръката и я разтърси.

— Чуй ме! — изръмжа той. — Лъжеш ли? Гледай това, което казваш, да е истина. Ако разбера, че лъжеш, ще съжаляваш.

Нан едва поклати глава.

Насили се да каже с треперещ глас:

— Истина е. Той е в Далат.

Полковникът отблъсна дребосъка.

— Не лъже — каза той. — Просто вече й е дошло много. Много глупаво от нейна страна, че се съпротивлява толкова дълго. — Той тръгна към вратата, след това се спря и се обърна към двамата мъже. — Дайте й вода и я оставете да почине. Изгасете лампата. Аз се връщам след десетина часа. Тогава ще реша какво да правим с нея.

Нан започна да хълца конвулсивно. Десет часа! Като си почине десет часа дали щеше да издържи останалите шестнайсет?

В кабинета си полковникът каза на Лам-Тан да извика инспектор Нгок-Лин.

— Отивам с него в Далат — каза полковникът. — Като убием американеца и вземем диамантите, аз ще убия инспектора. Ще кажа, че американецът го е застрелял, а като съм се опитвал да защитя инспектора, наложило се е да убия американеца.

— Може да не намерите американеца там — каза Лам-Тан. — Продължавам да мисля, че тя може да лъже.

— Той ще е там — изръмжа инспекторът. — Твоят песимизъм ме отегчава. Тя не лъже.

Лам-Тан се поклони. Не беше убеден, че е така. Той излезе, за да доведе инспектора.