Джеймс Хадли Чейс
Лотос за мис Куон (28)

1

След пет часа тежко шофиране стигнаха до Далат. Пътят бе лош и въпреки, че полковникът непрекъснато подканяше инспектора да кара по-бързо, инспекторът се затрудняваше от мрака и неравния път.

Пристигнаха на гарата в Далат в два часа сутринта. На полковника му беше нужен малко повече от половин час, за да се убеди, че край гарата няма къща с червен покрив и жълта входна врата.

Обхвана го такъв бяс, когато разбра, че Нан го е излъгала, че инспекторът се стресна. За късмет на Нан тази механична ярост правеше рационалното възприемане на света съвсем невъзможно. Единственото му желание беше да се върне в Сайгон колкото е възможно по-скоро и да спипа тази жена, която бе посмяла да го прати за зелен хайвер. Ако се бе замислил малко, той щеше да иде в първия полицейски участък и да поръча на Лам-Тан веднага да започне да измъчва Нан, но в този момент не бе в състояние да мисли.

Той се качи в колата и изкрещя на инспектора веднага да се връщат в Сайгон. Инспекторът караше с най-високата скорост, която смееше да вдигне, но това не беше достатъчно. Изведнъж полковникът му изрева да спре и да слезе от шофьорското място. Той самият седна на волана и следващите трийсет километра инспекторът седя парализиран от страх, докато колата се носеше лудо по виещия се път със скорост, която предвещаваше нещастие.

Не мина много време и катастрофираха. Излизайки от един завой с невъзможна скорост, колата изведнъж занесе, предната дясна гума се спука и предницата се заби в планинския склон.

Въпреки че и двамата мъже бяха страшно разтърсени, никой от тях не бе ранен. Трябваха им само няколко минути, за да се съвземат. Но като огледаха внимателно колата, веднага им стана ясно, че тя е в такова състояние, че няма да може да се оправи.

Катастрофата бе станала в един доста пуст участък от пътя. На инспектора му бе ясно, че няма никакъв шанс по това време да мине някоя кола. Най-близкият полицейски пост бе на четирийсет километра. Нямаше какво друго да правят, освен да седнат край пътя и да чакат докато мине първата кола откъм Далат.

Двамата мъже чакаха седем часа преди един стар, раздрънкан Ситроен, каран от китайски селянин, да се появи с пухтене по стръмния планински път. Вече беше десет часа и от жегата чакането бе станало направо отвратително.

Полковникът не бе казал нищо на инспектора, докато чакаха. Той седеше на един камък, пушеше цигара след цигара, а жестокото му жълтеникаво лице бе застинало в такава гримаса, че кръвта на инспектора просто се смръзна.

Трябваха им още два часа, за да стигнат с пухтящия Ситроен до най-близкия полицейски пост. Инспекторът се обади и нареди веднага да им изпратят бърза кола.

Полковникът не предаде никакво съобщение за Лам-Тан. Сега той искаше лично да се разправи с Нан. Нищо друго нямаше да утоли желанието за мъст, което клокочеше у него. Пристигнаха в Главната квартира на Службата за сигурност в един и половина. Той освободи инспектора, след това отиде в апартамента си, взе си душ и си облече друга униформа. Обядва. Едва овладяната му ярост и изражението на лицето му ужасиха прислугата.

Лам-Тан, който бе чул, че господарят му се е върнал, влезе в стаята, докато полковникът още се хранеше.

Полковникът вдигна глава. С пълна уста той изсъска:

— Махай се!

Стреснат от налудничавите пламъчета, които се прокрадваха в налетите с кръв очички, Лам-Тан бързо излезе заднишком от стаята.

В два и двайсет полковникът завърши обеда си. Стана. С дебелите си, несигурни пръсти, той разкопча лъскавите копчета на куртката си, свали я и я хвърли на един стол. След това отиде до вратата, отвори я и излезе в коридора. Оттам с тежки, премерени стъпки се отправи към стаята, където Нан лежеше закопчана за стоманената маса.

Двамата екзекутори клечаха от двете страни на вратата. Като видяха полковника, бързо се изправиха.

— Почакайте тук, докато ви повикам — каза той.

Отвори вратата, влезе и я затвори след себе си. Ръката му заопипва стената докато намери ключа за лампата.

Нан бе заслепена от ярката, жестока светлина, която остро светна в очите й. Тогава видя полковника да я гледа. От изражението на лицето му й прилоша.

Стийв! Стийв! — лудо мислеше тя. — Ела и ме спаси! Моля те, ела да ме спасиш!

Но тя знаеше, че Стийв няма да дойде. Това бе моментът, който бе чакала, докато лежеше в тъмното, сигурна, че неизбежно ще настъпи. Това бе моментът, за който се бе опитвала да спечели време, да събере сили, за да мълчи.

Тя мобилизира цялата си воля.

Няма да успее да ме накара да проговоря, каза си тя. Каквото и да ми направи, ще мълча. Искам Стийв да се измъкне. Искам той да бъде щастлив. О, Стийв, Стийв, Стийв, не ме забравяй! Мисли си понякога за мен. Моля те, моля те, не ме забравяй.

В момента, в който полковникът се наведе над нея и сложи ръцете си отгоре й, тя започна да пищи.

Отвън пред стаята, двамата екзекутори пак бяха клекнали до вратата. Нищо не можеше да ги смути, защото стаята, в която бе влязъл полковникът, беше звукоизолирана.

 

 

В два и половина на летището пристигна самолетът от Пном Пен.

Блеки Ли седеше в колата си и чакаше брат му да мине митницата и паспортната проверка. Трябваше да положи съвсем съзнателно усилие да не гледа към другата страна на паркинга, където бе черният Ситроен. Колата го бе проследила от клуба. Бе успял да разпознае двамата детективи в нея. Знаеше, че са от Главната квартира на Службата за сигурност.

Той не се тревожеше особено, въпреки че се бе изнервил, че го следваха навсякъде, където отидеше. Ако имаха нещо срещу него, мислеше си той, нямаше да си губят времето, като го следят. Просто щяха да го арестуват. След като бе изкарал дотук, нямаше да го накарат да избяга. Отначало си бе помислил да избяга с хеликоптера с Чарли и Джафи, но това би означавало да изостави не само клуба, но и Ю-Лан. В този клуб бе вложил твърде много пари, за да го напусне щом се мернеше първата опасност.

Чарли Ли излезе от сградата на летището. С леката походка на преуспяващ мъж той се приближи към колата на Блеки.

— Всичко наред ли е? — попита Блеки, като отвори вратата.

— Съвсем задоволително — каза Чарли. — Няма изобщо защо да се тревожим.

Блеки изкара колата на главния път. Погледна в огледалото. Черният Ситроен бавно се движеше след тях.

До Сайгон кара много внимателно. Не каза на Чарли за колата, която ги следваше. Когато се върнеха в клуба, щеше да има време за всичко. Той изслуша това, което Чарли имаше да му каже за уговорката си с Лий Уоткинс.

— Всичко ще бъде без засечка — завърши Чарли, — на него можем да му имаме доверие. Ти взе ли пистолета?

Блеки кимна.

— След като си починеш, смятам, че ще трябва да видиш Нан и да поговориш с нея. Не й казвай нещата в големи подробности, но я предупреди да се приготви до десет. Виж да не вземе прекалено много багаж. Виетнамките са много привързани към вещите си.

— Жалко, че трябва да се занимаваме и с нея — каза Чарли.

— Не можем да го избегнем. Американецът не би тръгнал без нея. Сигурен съм.

Колата се спря пред клуба. Докато двамата слизаха от нея, Блеки забеляза, че ситроенът вече бе паркирал малко по-надолу по улицата. Той не забеляза Йо-Йо, който ги наблюдаваше от сянката на едно дърво срещу входа.

Когато двамата се качиха по стълбите, Йо-Йо се изправи и с небрежна походка влезе в клуба.

Той бе забелязал, че Ю-Лан излезе няколко минути, преди да пристигнат Блеки и брат му. Помисли си, че сигурно клубът ще е пуст и той би могъл да подслуша разговора между двамата братя. Може би от него щеше да разбере какво точно става.

Тихо се промъкна в сградата. В голямото антре нямаше никого. Той прекоси на пръсти дансинга и стигна до вратата към кабинета на Блеки. Чуваха се гласове. Долепи ухо до вратата и се заслуша.

Блеки разказваше на брат си, че го следят от Службата за сигурност. Чарли го слушаше с нарастваща тревога.

— Не разбирам — каза Блеки. — Ако имаха някакви доказателства, щяха да ме арестуват. Може би няма нищо общо с Джафи. Миналият месец имаше една валутна афера.

— Това не ми харесва — каза Чарли. — Смятам, че довечера ще трябва да дойдеш с мен. Може и нищо да не е, но не трябва да рискуваш. В хеликоптера ще има място и за четирима ни.

— Мислих си за това, но тогава какво ще стане с Ю-Лан? Ако я изоставя сега, те никога няма да я оставят да напусне страната. Освен това аз не мога просто така да си замина. Когато тръгна оттук, имам намерение да продам всичко. Ще трябва да рискувам, Чарли.

— Може би ще съжаляваш. Никак не ми харесва.

— И на мен не ми харесва. Ще помисля. Има още време до десет часа. — Последва пауза, после той продължи.

— В сейфа имам един милион пиастри, Чарли. Смятам, че ще е най-добре да вземеш парите. Ако работата не излезе както трябва, ще има нещо за Ю-Лан, ако тя успее да стигне в Хонконг. Ще ми направиш ли тази услуга, Чарли?

— Разбира се — каза Чарли. — Продължавам да мисля, че ще е най-добре да дойдеш с мен. Ако са открили, че ти знаеш за диамантите и къде се крие Джафи, ще те очистят.

— Ако знаеха това — каза хладно Блеки, — нямаше да говоря с теб сега. До довечера ще ти кажа твърдо какво смятам да правя. Междувременно, ще идеш ли да се срещнеш с момичето? Тя трябва да се приготви до десет. Не бива да закъснявате.

Чарли се изправи.

— Ще тръгвам — каза той. — Като се върна, ще подремна. Тази нощ сигурно няма да имам много време за сън.

Йо-Йо тихичко се отдалечи от вратата — слабото му злобно лице светеше от възбуда. Скри се зад една завеса, спусната пред вратата към кухнята.

Чу как Блеки и Чарли излизат от кабинета. Блеки изпрати брат си до входа на клуба.

— Не смятам, че ще проявят интерес към теб — каза той, — но за всеки случай внимавай да не те проследят.

Когато брат му се спусна по стълбите, Блеки се върна в кабинета си. Погледна през щорите към улицата. Двамата детективи продължаваха да седят в колата. Видя как брат му бързо се отдалечи, без никой да му обърне особено внимание.

Един тих звук зад гърба му го накара бързо да се обърне.

Йо-Йо стоеше до вратата и му се хилеше.

— Здрасти, господин Блеки — каза той, влезе в офиса и затвори вратата.

Блеки изведнъж почувства някаква опасност. От колко време беше този плъх в клуба? Дали беше чул нещо?

— Какво искаш?

— Подслушвах ви, господин Блеки, и искам този милион пиастри, дето ги държите в сейфа си. Ако не ми ги дадете, ще кажа на детективите долу, че знаете къде се намира Джафи. Нали знаете какво ще направят с вас, когато им го кажа?

Блеки загледа замислено Йо-Йо. Той бе слаб и гъвкав, но Блеки знаеше, че веднъж да пипне момчето, лесно щеше да го победи. Щеше да му се наложи да го убие. Нямаше друг избор. Вече бе решил, че рано или късно, ще го убие.

— Какъв милион пиастри? — попита той и небрежно тръгна напред. — Какво говориш?

С бързината на атакуваща змия, Йо-Йо измъкна от джоба си нож и насочи дългото блестящо острие към Блеки.

— Не се приближавай — каза Йо-Йо. — Просто ми дай парите.

По лицето на Блеки изби пот. Видът на ножа го плашеше. Тогава си спомни за пистолета в сейфа си. Той бе със заглушител. Ще отвори сейфа, уж че изважда парите, ще сграбчи пистолета, ще се обърне и ще стреля.

Направи се, че се колебае. Остана неподвижен, загледан в Йо-Йо.

— Побързай — каза Йо-Йо. — Дай парите!

Блеки вдигна рамене, предавайки се с нежелание. Извади от джоба си ключа за сейфа, прекоси стаята и отиде до него. Отключи го и коленичи, за да бръкне вътре. Широкият му гръб прикриваше движенията му. Тъкмо хвана дръжката на пистолета, когато Йо-Йо тихичко се промъкна зад него.

Стисна пистолета и напрегна мускулите си, за да се изправи, тялото му бе прорязано от агонизираща болка между плещите. Пистолетът се изплъзна от ръката му и той падна напред. Агонията се повтори, когато Йо-Йо нанесе още един удар с ножа.