Джеймс Хадли Чейс
Лотос за мис Куон (4)

2

Сам Уейд (Втори секретар, Информация, Посолство на Съединените американски щати) паркира крайслера си пред хотел „Маджестик“ и измъкна туловището си на тротоара. Спря и погледна към игрището за миниголф от другата страна на улицата, където две виетнамки играеха доста майсторски, наблюдавани от цяла тълпа неделни зяпачи.

Помисли си, че двете момичета, със сините си туники и бели копринени панталони, представляват много привлекателна гледка. Не бе престанал да се възхищава на виетнамките. За него те бяха останали така чаровни и привлекателни, както първия ден, когато пристигна в Сайгон преди година и половина.

Сам Уейд бе пълен, набит мъж, оплешивяващ, с добродушно, червендалесто лице. В работата си не беше безпогрешен, но хората го харесваха и бе известен, че си пада по хубавите жени и ярките хавайски ризи.

Прясно избръснат и след душ, грейнал в нова пищна риза, Сам Уейд се чувстваше на върха. Бе прекарал следобеда в каране на водни ски. След половин час имаше среща с една китайка, с която щеше да прекара нощта. За Сам Уейд светът се въртеше доста удовлетворително.

Той влезе в празния бар на хотел „Маджестик“ и отпусна туловището си в един стол, сумтейки доволно.

Вентилаторите на тавана се въртяха лениво, размествайки горещия, влажен въздух. След малко барът щеше да гъмжи от народ, но в момента Сам Уейд се наслаждаваше, че е сам в заведението. Поръча си двойно уиски с лед, запали пура и протегна късите си дебели крака.

След неизбежното забавяне, уискито му бе сервирано и той вкуси първото си питие за деня.

Отпусна се в стола и започна да наблюдава живота на улицата, по която не секваше потокът от рикши, известни в Сайгон като pousse-pousse, движещите се с бясна скорост мотоциклети и велосипедите, карани от виетнамците. Забеляза червения Дофин на Джафи, който се отдели от потока и паркира зад неговия крайслер.

Наблюдавайки как Джафи пресича тротоара, и влиза в бара, Уейд си помисли, че той изглежда доста изпит и притеснен.

Помисли си: има вид на човек, който е намислил нещо. Може пък да го е хванала дизентерията.

Когато срещна погледа на Джафи, Сам вдигна дебелата си ръка за поздрав. С изненада видя, че този едър, мускулест мъж се поколеба дали да дойде при него или не. С явно усилие той се приближи, дръпна един стол и седна.

— Здрасти, Стийв — каза Уейд и се усмихна. — Какво ще пиеш?

— Май един скоч — каза Джафи и затършува за цигара. — Страхотна риза имаш.

— Нали е хубава, а? — усмихна се самодоволно Уейд. — Дори малко ме плаши — и той се засмя. Поръча един двоен скоч със сода за Джафи и плати и за двамата. — Не те видях на реката днес следобед.

Джафи замръзна напрегнато на стола.

— Не бях — каза той със студен, равен глас. — Ти кара ли ски? — Наум си повтаряше, че сгреши, като дойде в този бар. Трябваше да иде директно на гишето, да осребри чека и да си тръгне. Не трябваше да забравя, че в хотел „Маджестик“ човек винаги попадаше на някой познат.

Уейд каза, че карал ски. Започна да се оплаква от мръсотията на река Сайгон, а Джафи го слушаше разсеяно.

Като видя, че не може да привлече вниманието на Джафи, Уейд каза:

— Тази вечер ще съм с една китайска кукла — и се ухили. — Страхотна е. Срещнах я онази вечер в „Л’арк ан Сиел“. Ако и в онази работа я бива толкова, колкото я бива външността й, страшна вечер ще бъде.

Като гледаше дебелия, добродушен мъж, който се поклащаше насреща му, Джафи усети, че го пробожда остра завист. Той също очакваше да прекара страшна вечер, но много по-различна от това, което предвкусваше Уейд. В рамките на около час трябваше да реши какво да прави и от това решение зависеха животът и свободата му.

— Ако ги няма момичетата и китайската кухня — говореше Уейд, — това място би било ужасна дупка. Много ще се радвам, когато се върна у дома. Всички тези безкрайни ограничения направо ме скапват.

Погледът на Джафи мина край Уейд и се спря върху двама полицаи, които вървяха пред хотела. Дребни мъже с кафеникава кожа в бели памучни униформи, шапки с козирки и револвери на кръста. Само като ги видя и сърцето му замря. Почуди се как ли би реагирал Уейд, ако му кажеше, че е убил Хаум и е скрил тялото му в гардероба.

— Гледам, че продължаваш да караш тази малка количка — чу гласа на Уейд и си даде сметка, че дебеланкото бе говорил известно време, без той да го слуша. — Все така ли ти харесва?

Джафи с мъка успя да откъсне мислите си от своя проблем.

— Хубава е — каза той. — Имам проблеми със запалването, но колата не беше нова, когато я купих.

— Е, да, сигурно лесно се паркира, но на мен ми дай голяма кола — каза Сам Уейд и погледна часовника си. Беше седем без три минути. Той се изправи. Застанал до Джафи, той се чудеше какво ли го притеснява. Изглеждаше така отнесен и враждебен. Това бе доста странно за Джафи. Обикновено той бе приятна компания. — Добре ли си, Стийв?

Джафи рязко вдигна глава. Уейд с тревога усети, че той се плаши от нещо.

— Добре съм — каза Джафи.

Уейд се смръщи, но след това се отказа.

— Внимавай да не те пипне дизентерията — каза той. — Трябва да тичам. Обещах на приятелката ми да вечеряме заедно. Довиждане приятел.

Веднага щом Уейд отпътува с колата си Джафи извади чековата си книжка и написа чек за четири хиляди пиастри.

Отиде до рецепцията и попита служителя дали ще може да му осребри чека. Служителят приятен виетнамец, който познаваше Джафи учтиво го помоли да почака. Той изчезна в кабинета на управителя, след малко се показа отново и с усмивка подаде на Джафи осем банкноти по петстотин пиастри.

Джафи му благодари с облекчение и напъха банкнотите в портфейла си. Той напусна хотела и по улица „Ту До“ стигна до хотел „Каравел“ където паркира. Влезе и помоли служителя на рецепцията да му осребри чек. И тук служителят го познаваше добре и след кратко посещение в кабинета на управителя, той му осребри чек за четири хиляди пиастри.

Тъкмо напускаше хотела, когато рязко се спря на входа, усещайки, че сърцето му бие като лудо в гърдите.

Един полицай бе застанал до червения Дофин, с гръб към Джафи. Явно, оглеждаше колата.

Ако това се бе случило преди няколко часа, Джафи просто щеше да се подразни, да иде до полицая и да го попита какво гледа, но сега дребният човек в униформа изплаши Джафи до такава степен, че той едва се сдържа да не побегне.

Замръзна на мястото си и започна да наблюдава полицая, който бавно мина пред колата и разгледа табелката с номера й, а след това се отдалечи лениво, с пръсти, пъхнати в колана на кобура, и се запъти към друга кола, паркирана по-нагоре по улицата.

Джафи си пое дълбоко дъх. Почувства огромно облекчение. Слезе по стълбите, отключи колата и седна в нея. Погледна часовника си. Беше седем и двайсет и пет. Обърна колата към реката, мина край Морския клуб, където на терасата няколко души си пиеха питиетата преди вечеря, прекоси моста и се насочи към пристанището. Спря до малката декоративна градинка край моста, паркира колата и отиде в градината. По това време на денонощието бе пуста, с изключение на двама виетнамци, момче и момиче, които седяха прегърнати.

Джафи седна по-далеч от тях, в сянката на едно дърво. Запали цигара. Сега беше моментът да реши какво да прави. Имаше известна сума пари. Трябваше да се измъкне от Виетнам. Не можеше да се надява, че ще успее да го направи без помощ. За миг си помисли дали да не тръгне веднага към границата с надеждата да стигне до Пном Пен, където сигурно щеше да успее да вземе самолет до Хонконг. Но рискът бе прекалено голям, а трудностите — много. Ако не бяха диамантите, бе готов да поеме риска. Но щеше да е много глупаво, помисли си той, точно сега, когато имаше потенциално състояние в джоба си, да предприема прибързани стъпки. Той бе сигурен, че има начин, ако намери необходимите връзки, да се сдобие с нови документи за самоличност и изходна виза. Разбира се, трябваше да промени външния си вид. Това едва ли щеше да представлява трудност. Можеше да си пусне мустак, да си изруси косата, да си сложи очила.

Често бе чел за хора, които се сдобиват с фалшиви паспорти. Но как точно става това, нямаше никаква представа. Вероятно щеше да е по-лесно да се сдобие с фалшив паспорт от Хонконг и да му го донесат тук, отколкото да се опитва да го получи в Сайгон.

Той се раздвижи нервно и изтърси пепелта от цигарата си.

Към кого да се обърне за фалшив паспорт? Не познаваше никого в Хонконг. Не се сещаше за никой и в Сайгон. Тогава си спомни Блеки Ли, собственика на клуб „Парадайз“. Това бе възможност, но можеше ли да му има доверие? Когато гръмнеше новината, че Хаум е бил убит, а диамантите са изчезнали, дали Блеки щеше да го издаде? Дори да можеше да му се довери, дали Блеки можеше да му намери фалшив паспорт? Имаше ли връзки в Хонконг?

Джафи съзнаваше, че с тази работа не може да се бърза. Може би щяха да минат няколко седмици, преди да се появи и най-малък шанс да се измъкне от страната. Какво щеше да прави, докато чака? Къде можеше да иде, докато полицията го търси?

Той бе сигурен, че до утре сутринта щяха да започнат да го търсят. Тази нощ трябваше да се скрие. Обаче къде?

Най-подходящият човек, който би могъл и би пожелал да го скрие, беше Нан, но той се колебаеше дали да я намеси. Не познаваше виетнамския Наказателен кодекс, но бе сигурен, че всеки, който подпомага убиец, ще попадне в беда, и въпреки всичко, ако не намесеше нея, кого би могъл да намеси?

Каза си, че си губи времето. Трябваше да се облегне на нея — щеше да се срещне с нея и да поговорят. Тя живееше в тристаен апартамент с майка си, чичо си и тримата си братя. Често се оплакваше, че няма никаква възможност да остане сама, но може би тя познаваше някого, може би щеше да й дойде някоя идея.

Той се изправи и се запъти към колата си.

Момчето и момичето, седнали на пейката, изобщо не го погледнаха. Те бяха твърде погълнати един от друг, за да усетят неговото присъствие.

Като ги погледна, така щастливи, забравили всичко, в своите сигурни, безоблачни мечти, Джафи изведнъж усети, че е по-самотен от всякога.