Серия
Карлсон, който живее на покрива (2)
Оригинално заглавие
Karlsson på taket flyger igen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 31 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2007)

Издание:

АСТРИД ЛИНДГРЕН

ТРИ ПОВЕСТИ ЗА КАРЛСОН

Шведска, II издание

 

Превод Вера Ганчева

Редактор Лилия Рачева

Коректор Албена Николаева

Художник Илун Викланд

Формат 16/60/90 Печатни коли 18

Издателство ОТЕЧЕСТВО, София, бул. „Георги Трайков“ 2 А.

 

Raben & Sjogren, Stockholm


КРАСИВ, УМЕН И ПРИЛИЧНО ДЕБЕЛ …

Дребосъчето прекара целия следобед в къщурката на Карлсон горе на покрива. Беше обяснил на Карлсон защо трябва да оставят госпожица Рог на мира.

— Тя ще прави торта с каймак, разбираш ли, защото мама, татко, Босе и Бетан си идват утре.

Ей това беше нещо, което Карлсон можеше да разбере напълно.

— Щом ще прави торта с каймак, действително трябва да я оставим на мира. Опасно е да се гнервират носорози точно когато правят торти с каймак, защото каймакът ще се вкисне… а носът на носорога ще увисне.

Така последните часове на госпожица Рог в дома на семейство Свантесон протекоха доста спокойно, точно както беше пожелала.

Дребосъчето и Карлсон също седяха мирно и тихо пред напаления огън в къщурката на Карлсон и им беше хубаво. Карлсон бе направил едно кръгче до пазара и бе купил оттам ябълки.

— Честно си ги платих всичките с пет йоре — каза той. — Не искам някоя лелка на пазара да е в загуба от мен, защото нали съм най-честният в целия свят.

— А лелката беше ли съгласна, че едно петаче е достатъчно? — учуди се Дребосъчето.

— Не можах да я попитам — отвърна Карлсон, — защото я нямаше. Точно тогава беше отишла да пие кафе.

Карлсон наниза ябълките на един тел и ги изпече на огъня.

— Ха, познай кой е най-добрият пекар на ябълки в целия свят! — провикна се Карлсон.

— Ти, Карлсон — отвърна Дребосъчето.

Те посипаха ябълките със захар и седнаха край огъня да похапнат, а навън вече падаше здрач. Хубаво нещо е огънят, мислеше си Дребосъчето, защото беше започнало да се застудява. Усещаше се, че есента е настъпила.

— Скоро ще трябва да отлетя до някое село и да си купя повечко дръвца от някой селянин — заяви Карлсон. — Макар че те са такива едни хитреци, дето си отварят очите на четири, пък кой ли ги знае кога точно си пият кафето.

Той хвърли два дебели брезови пъна в огъня.

— Искам обаче през зимата да ми е топло и уютно, иначе няма да играя. Това да си го знаят онези селяни!

Когато огънят догоря, в малката къщичка на Карлсон стана тъмно. Тогава той запали газената лампа, която висеше от тавана над дърводелския тезгях. Тя огря с топла и приятна светлина стаята и всички неща, струпани от Карлсон върху тезгяха.

Дребосъчето предложи двамата да се поровят из тези неща и Карлсон се съгласи.

— Но ако ще ги взимаш назаем, трябва да поискаш позволение от мен. Понякога ще кажа „да“, а понякога „не“… в повечето случаи казвам „не“, защото все пак тези неща са си мои и искам да си ги имам, иначе няма да играя!

А след като Дребосъчето много пъти поиска позволение, най-сетне получи назаем един стар счупен будилник, който разглоби на съставните му части и сетне отново го сглоби. Беше му много забавно и не можеше да си представи по-хубава играчка.

Но после Карлсон заяви, че било по-добре да се заемат с дърводелство.

— Това си остава най-веселото занимание и човек може да направи такива хубави неща — каза той. — Аз поне мога.

Той бутна всички вещи от дърводелския тезгях и извади изпод кушетката дървени дъски и пънове. Двамата приятели се заеха така усърдно да рендосват, да чукат и да забиват гвоздеи, та пушек се вдигаше.

Дребосъчето закова една за друга две дъсчици и си направи параход. Постави му едно малко колче за комин. Параходът стана наистина хубав.

Карлсон заяви, че щял да си направи къщичка за птици и да я закове на единия ъгъл на къщурката си, та да дойдат малки птички и да живеят в нея. Но то не стана къщичка за птици, а нещо съвсем друго… Обаче какво точно — не можеше да се разбере.

— Какво е това? — попита Дребосъчето.

Карлсон наклони глава и погледна предмета, който беше измайсторил.

— Това е… едно нещо — отвърна той. — Едно много красиво, малко нещо. Ха познай кой е най-добрият майстор на неща в целия свят!

— Ти, Карлсон — отвърна Дребосъчето.

Но вечерта бе вече настъпила. Дребосъчето трябваше да си отиде в къщи и да спи. Трябваше да напусне Карлсон и малката му стаичка, тъй приятна с всичките си неща — с дърводелския си тезгях, с опушената газена лампа, със сандъка за дърва, с камината, в която жаравата от огъня още тлееше и излъчваше топлина и светлина. Трудно му беше да се откъсне от всичко това, но той си знаеше, че пак ще дойде. Ах, колко се радваше той, че къщурката на Карлсон бе именно на техния покрив, а не на някой друг.

Излязоха на верандата — Карлсон и Дребосъчето, а над тях се ширна звездното небе. Никога досега Дребосъчето не бе виждал толкова много, толкова едри и толкова близки звезди. Естествено, той знаеше, че не бяха близки, защото се намираха на хиляди километри разстояние от Земята, но все пак… ах, какъв звезден покрив имаше Карлсон над своята къща — едновременно близък и далечен.

— Какво зяпаш? — сепна го гласът на Карлсон. — Студено ми е… Искаш ли да летим, или не?

— Искам, защо не — отвърна Дребосъчето.

А на следващия ден… какъв ден! Най-напред се прибраха Босе и Бетан, след това си дойде бащата, а накрая се върна майката. Дребосъчето се хвърли в обятията й и я запрегръща. Никога вече тя не биваше да го оставя сам. Всички се струпаха около нея — бащата и Босе, и Бетан, Дребосъчето, и госпожица Рог, и Бимбо.

— Вече не си ли преуморена? — попита Дребосъчето. — Как ти мина толкова бързо?

— Мина ми, когато получих твоето писмо — отвърна майката. — Щом разбрах, че сте „полни и карантинни“ всички, почувствувах, че и аз може да се „разполея“ наистина, ако не се прибера у дома.

Госпожица Рог поклати глава.

— Това не е особено разумно от ваша страна. Но аз ще идвам от време на време да ви помагам, госпожо Свантесон, когато имате нужда от мен. А сега — заяви госпожица Рог — трябва моментално да тръгвам, защото тази вечер ще говоря по телевизията.

Майката, бащата, Босе и Бетан не можаха да прикрият изумлението си.

— Наистина ли?! — рече бащата. — Това трябва да се види! Обезателно.

Госпожица Рог гордо вдигна глава.

— Да, надявам се. Надяваме се, че това ще стори целият шведски народ.

После се разбърза.

— Трябва да отида да си фризирам косата, да се изкъпя, да си направя козметичен масаж и маникюр, а после да изпробвам едни нови подложки за дюстабан. Защото човек трябва да изглежда добре, когато ще излезе пред телевизията.

Бетан се разсмя.

— Подложки за дюстабан ли? … Та те изобщо няма да се видят по телевизията!

Госпожица Рог я погледна неодобрително.

— Казах ли подобно нещо? Така или иначе имам нужда от нови, пък и човек се чувствува по-сигурен, когато знае, че е изискан от главата до петите. Но може би обикновените хора не разбират това. Ние от телевизията обаче ги знаем тези работи.

Сетне тя набързо се сбогува и се втурна навън.

— Край на Носорога — каза Босе, когато вратата се тръшна след нея.

Дребосъчето кимна замислено.

— Всъщност аз малко я пообикнах — рече той.

А каква великолепна торта с каймак беше направила, бухнала и гарнирана с парченца ананас.

— Ще я оставим довечера към кафето и ще си я изядем, докато гледаме госпожица Рог по телевизията — реши майката.

Така и стана. Когато нетърпеливо очакваният час наближи, Дребосъчето звънна на Карлсон. Той дръпна връвта зад пердето само веднъж, което означаваше: „Ела веднага!“

И Карлсон пристигна. Цялото семейство вече седеше пред телевизора, на подноса бяха наредени чашките за кафе, а тортата се мъдреше на масата.

— Ето ни и нас с Карлсон — съобщи Дребосъчето, когато двамата влязоха в хола.

— Ето ме и мен! — рече Карлсон и се метна в най-удобното кресло. — Аха, най-сетне в тази къща се появи и торта с каймак, крайно време беше. Може ли да получа веднага едно парченце… или по-точно казано, едно голямо парче?

— Редът на малките деца идва накрая — каза майката. — А това е моето място. Вие двамата с Дребосъчето може да седите на пода пред телевизора и там ще ви дам от тортата.

Карлсон се обърна към Дребосъчето.

— Чу ли? Винаги ли така се разпорежда с теб, нещастно дете?

Сетне доволно се ухили.

— Добре поне, че и с мен се разпорежда, защото трябва да има справедливост, инак няма да играя!

И така Карлсон и Дребосъчето се настаниха на пода пред телевизора и ядоха много торта, докато чакаха да се яви госпожица Рог.

— Ето я — съобщи бащата.

И действително тя се появи! Господин Пек също. Той водеше предаването.

— Жив-живеничък Носорог — провикна се Карлсон. — Хой, хой, сега ще стане весело!

Госпожица Рог трепна, сякаш бе чула думите на Карлсон. А може би все пак се притесняваше от това, че е изправена пред целия шведски народ, за да му покаже как се приготовлява апетитният миш-маш на Хилдур Рог?

— Кажете, любезна — започна господин Пек, — как ви хрумна да направите именно този миш-маш?

— Слушайте, любезни — отговори госпожица Рог, — когато човек има сестра, която си няма и за пукнат грош представа от готварство…

Тя не успя да продължи, защото Карлсон протегна пухкавата си ръчичка и изключи телевизора.

— Носорога се появява и изчезва, както си поискам — заяви той.

Но тогава майката се обади:

— Веднага да включиш пак телевизора… и не се опитвай да повториш, защото ще те изхвърля!

Карлсон ръгна Дребосъчето в ребрата и прошепна:

— Нищо ли не е позволено вече в тази къща?

— Мълчи, сега ще гледаме госпожица Рог — каза Дребосъчето.

— Ястието трябва добре да се насоли, напипери, нагорчичи и нахряни, за да стане вкусно — продължаваше госпожица Рог.

И тя сипваше сол и пипер, и горчица, и хрян, та пушек се вдигаше, и когато миш-машът бе готов, госпожица Рог погледна закачливо от телевизионния екран и каза:

— Може би искате да го опитате?

— Благодаря, аз не — отвърна Карлсон. — Но ако ми дадеш имената и адресите, ще ти доведа неколцина от онези деца на гълтачи на огън, за които ставаше дума.

После господин Пек благодари на госпожица Рог за това, че се е съгласила да дойде и да покаже как приготовлява своя апетитен миш-маш, и по всичко личеше, че определеното време е изтекло, когато госпожица Рог се обади:

— Слушайте, любезни, може ли да отправя поздрав до моята сестра, която си седи в къщи на улица „Фрей“?

Господин Пек се поколеба.

— Слушайте, любезна… добре, само че по-бързо. Тогава госпожица Рог махна с ръка от телевизионния екран и рече:

— Здравей, Фрида, как се чувствуваш? Дано не си паднала от стола!

— Надявам се — рече Карлсон, — защото вече станаха много земетресения в Северен Норланд.

— Какво искаш да кажеш? — попита Дребосъчето. — Откъде знаеш дали Фрида е също тъй едра като госпожица Рог?

— А представи си, че знам — възрази Карлсон. — Бях няколко пъти на улица „Фрей“ в качеството си на призрак.

След това Карлсон и Дребосъчето изядоха още по няколко парчета торта и гледаха как на екрана един жонгльор мяташе във въздуха по пет чинии наведнъж, без да изпусне нито една.

Дребосъчето реши, че жонгльорите всъщност са досадни, но Карлсон ги гледаше със светнали очи и това караше момчето да се чувствува щастливо. Сега всичко беше наред, а най-хубавото бе, че около него бяха майка му, баща му, Босе, Бетан, Бимбо и… Карлсон.

Когато тортата се свърши, Карлсон грабна красивия поднос за сладкиши и старателно го облиза. После го подхвърли във въздуха, както правеше жонгльорът със своите чинии.

— Моля — каза Карлсон, — онзи чичко от буркана не беше толкова лош. Но ха познайте кой е най-добрият хвъргач на чинии в целия свят?

Той метна подноса така, че едва не го удари в тавана, и Дребосъчето се уплаши.

— Не, Карлсон, недей така!

Майката и другите гледаха сега една балерина по телевизията и не забелязваха какво върши Карлсон. Не помогна и предупреждението на Дребосъчето. Карлсон продължаваше безгрижно да подхвърля подноса.

— Между другото подносът ви за торта е много красив — отбеляза той и го запрати към тавана, — по-точно казано, беше красив — поправи се той и се наведе, за да събере парчетата. — Е, но това е само суета…

Майката обаче чу трясъка, когато чинията се счупи. Тя шляпна здравата Карлсон отзад и каза:

— Това беше най-хубавият ми поднос, а не суета.

Дребосъчето не одобряваше такова отношение към най-добрия хвъргач на чинии в целия свят, но разбираше, че на майка му е мъчно за подноса, и затова побърза да я утеши:

— Ще извадя парите от спестовната си касичка и ще ти купя нов поднос.

Но тогава Карлсон гордо пъхна ръка в джоба си, измъкна оттам паричка и я подаде на майката:

— Аз сам заплащам, каквото съм счупил. Ето! Моля! Купи си един поднос и задръж рестото.

— Благодаря, мили Карлсон! — каза майката.

Карлсон кимна доволно.

— А можеш да купиш и няколко евтини вазички, с които да ме замерваш, ако случайно дойда тук и ти случайно се ядосаш.

Дребосъчето се притисна към майка си.

— Нали не се сърдиш на Карлсон, мамо?

Тогава майката помилва и двамата, Карлсон и Дребосъчето, и каза, че не се сърди.

После Карлсон си взе довиждане.

— Хопала, тралала! Сега трябва да си вървя, иначе ще закъснея за вечеря.

— Какво ще вечеряш? — попита Дребосъчето.

— Апетитния миш-маш на Карлсон от покрива! — заяви той. — Но не такава лисича отрова като онази на Носорога, можеш да бъдеш сигурен в това! Ха познай кой е най-добрият миш-машаджия в целия свят?

— Ти Карлсон — отвърна Дребосъчето.

 

Малко по-късно Дребосъчето лежеше в своето креватче, а Бимбо беше край него в своя панер. Всички дойдоха да му пожелаят „лека нощ“ — майка му, баща му, Босе и Бетан. На Дребосъчето започна да му се доспива. Но лежеше и си мислеше за Карлсон и се питаше какво ли прави Карлсон сега. Може би си дялка нещо, къщичка за птици или нещо подобно.

— Утре, когато се върна от училище — разсъждаваше Дребосъчето, — може да звънна на Карлсон и да го питам дали не бих могъл да се кача у него, та и аз пак да си подялкам малко.

Колко хубаво, че Карлсон направи звънчевата инсталация!

— Мога да му звънна и сега, ако поискам — помисли си Дребосъчето и внезапно проумя, че това е отлично хрумване.

Той скочи от леглото, изтича бос до прозореца и дръпна връвта. Три пъти. Този сигнал означаваше: „Как може на света да има човек, който е толкова красив и умен, и прилично дебел, и храбър, и добър във всяко отношение като теб, Карлсон!“

Дребосъчето постоя край прозореца не защото очакваше някакъв отговор, а просто така. Но Карлсон все пак пристигна.

— Да, как може! — рече той.

И нищо повече. После литна обратно към своята малка зелена къщурка на покрива.

Край
Читателите на „Карлсон от покрива отново лети“ са прочели и: