Серия
Карлсон, който живее на покрива (2)
Оригинално заглавие
Karlsson på taket flyger igen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 31 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2007)

Издание:

АСТРИД ЛИНДГРЕН

ТРИ ПОВЕСТИ ЗА КАРЛСОН

Шведска, II издание

 

Превод Вера Ганчева

Редактор Лилия Рачева

Коректор Албена Николаева

Художник Илун Викланд

Формат 16/60/90 Печатни коли 18

Издателство ОТЕЧЕСТВО, София, бул. „Георги Трайков“ 2 А.

 

Raben & Sjogren, Stockholm


У КАРЛСОН

Малките къщурки, разположени по покривите, могат да бъдат наистина уютни, особено ако са като Карлсоновата. Неговата къщичка има зелени капчици на прозорците и малка външна стълба, нещо като веранда, извънредно удобна за сядане. Тук човек може да приседне вечер и да се любува на звездите, а денем — да пие плодов сок и да хрупа курабии, ако си има курабии, разбира се. Нощем може да си спи на нея, ако в къщата е много горещо, а сутрин се събуждаш и виждаш как слънцето изгрява над покривите на къщите в Йостермалм[1].

Да, това е действително уютен дом, чудесно притулен между един комин и противопожарната стена, та почти не се забелязва. Освен ако човек тръгне да се разхожда по покрива, разбира се, и случайно се озове точно зад комина. Но подобно нещо рядко се случва.

— Всичко е тъй различно тук — каза Дребосъчето, след като Карлсон кацна заедно с него на стълбата пред входа на своята къщичка.

— Да, за щастие — рече Карлсон.

Дребосъчето се огледа наоколо.

— Има повече покриви и разни от тоя род — изтъкна той.

— Повече километри от покриви — поясни Карлсон, — по които може да се обикаля и лудува до насита.

— Какво ще кажеш, да полудуваме малко, а? — предложи разпалено Дребосъчето. Той си спомни колко беше весело предишния път, когато двамата с Карлсон лудуваха по покрива.

Но Карлсон го изгледа строго.

— За да се отървеш от чистенето, нали? Значи първо аз ще се изпотрепя, за да ти почистя и разтребя на тебе, а сетне ти ще ми се мотаеш и ще лудуваш до вечерта? Такава сметка ли си бил направил?

Дребосъчето не си беше правил изобщо каквито и да било сметки.

— Аз с удоволствие ще ти помогна да изчистиш, ако се налага — рече той.

— Е, хайде тогава! — подкани го Карлсон.

Той отвори вратата на къщичката и Дребосъчето пристъпи в дома на най-добрия Карлсон в целия свят.

— Да, разбира се — повтори Дребосъчето, — ако се налага …

Сетне постоя доста време, без да продума, и очите му се ококориха.

— Да, налага се — промълви накрая той.

Къщичката на Карлсон се състоеше само от една стая. В тази стая Карлсон бе поставил един дърводелски тезгях, върху който да рендосва, да яде и да слага разни неща. Освен това — една кушетка, на която да спи, да подскача и да крие разни неща. Освен това — два стола, на които да седи, да слага разни неща и да се катери, когато трябваше да пъхне разни неща в шкафа. Но това беше невъзможно, защото той беше вече съвсем претъпкан с други разни неща, които не можеха да стоят на пода или да се закачат по гвоздеите на стената. Тъй като там вече имаше разни други неща … и то твърде много. Карлсон си имаше и камина, също пълна с разни неща, и желязна скара, върху която можеше да си приготовлява храна. Върху полицата над камината пак имаше разни неща. Но от тавана не висеше почти нищо. Само един свредел и един плик с орехи, и един пищов с тапа, и клещи, и чифт пантофи, и ренде, и пижамата на Карлсон, и парцалът за миене на чинии, и мангалът, и едно куфарче, и кесийка сушени череши и нищо повече.

Дребосъчето стоя доста време неподвижно на прага и се оглеждаше.

— Ти май онемя — рече Карлсон. — Я виж колко неща си имам, не е както долу при теб, където няма почти нищо.

— Да, колкото за неща, тук наистина има какво ли не — съгласи се Дребосъчето. — Но сега разбирам защо искаш да чистиш.

— Ти нещо не си доразбрал — рече той. — Не аз искам да чистя, а ти искаш да чистиш… След като аз така се изтрепах долу у вас, нали?

— Ама ти никак ли няма да ми помогнеш? — запита разтревожено Дребосъчето.

Карлсон се сгуши върху възглавницата и замърка, както прави човек, когато е легнал наистина удобно.

— Ще ти помогна, разбира се — отвърна той, след като хубавичко се намърка.

— Добре тогава — каза Дребосъчето. — Аз пък се изплаших да не смяташ…

— Ще ти помогна, разбира се — повтори Карлсон. — Ще ти пея през цялото време и ще те ободрявам. Хой, хой, всичко ще върви като по ноти.

Дребосъчето не беше много сигурен в това. Не беше чистил кой знае колко пъти в живота си. Наистина той имаше обичай да прибира играчките си; стига майка му да го подканеше само три-четири-пет пъти и той го правеше, макар и да беше на мнение, че това е досадна и съвсем излишна работа. Но да се изчисти домът на Карлсон бе нещо съвсем различно.

— Откъде да започна? — чудеше се Дребосъчето.

— Глупчо, от ореховите черупки, разбира се — каза Карлсон, — няма нужда да се прави обстойно чистене, защото аз непрестанно поддържам къщата и никога не я оставям да се занемари. Ти просто трябва да я доизкусуриш тук-таме.

Ореховите черупки бяха пръснати на пода сред много кори от портокали и черешови костилки, обелки от салам, хартиени топчета, изгорели кибритени клечки и какво ли не. От самия под не се виждаше нищо.

— Имаш Ли прахосмукачка? — попита Дребосъчето, след като поразмисли.

Пролича си, че този въпрос не се понрави на Карлсон. Той погледна недоволно Дребосъчето.

— Трябва да отбележа, че някои хора са мързеливи! Аз притежавам най-хубавата метла и най-удобната лопата в целия свят, но това не е по вкуса на известни ленивци. О, не-е, настояват за прахосмукачка, та по възможност изобщо да се отърват от работа.

Карлсон изсумтя.

— Стига да исках, можех да имам хиляда прахосмукачки. Но аз не се превземам като някои други. Обичам движението.

— Аз също — заоправдава се Дребосъчето, — но… впрочем ти изобщо нямаш електричество за прахосмукачка.

Той си спомни, че къщичката на Карлсон беше съвсем старовремска. В нея нямаше нито електричество, нито водопровод. Карлсон имаше газена лампа, която му светеше вечер, а вода черпеше от бъчвата за дъждовна вода, която стоеше на единия ъгъл на къщичката му.

— И шахта за боклук нямаш — отбеляза Дребосъчето, — макар че действително имаш нужда от нея.

— Как да нямам шахта за боклук? — провикна се Карлсон. — Ти пък какво ли знаеш? Я започни да метеш, а аз ще ти покажа най-хубавата шахта за боклук в целия свят.

Дребосъчето въздъхна. Сетне взе метлата и се залови за работа … Карлсон лежеше, скръстил ръце под главата, и го наблюдаваше с голямо задоволство. После подхвана песен, както беше обещал:

 

Бързо дните си отлитат,

сал кому трудът е драг,

след завършеното дело

е покоят скъп и благ.

 

— Точно така си е! — отбеляза Карлсон и посмачка възглавницата, за да се облегне още по-удобно. Сетне отново запя, а Дребосъчето метеше ли метеше. В разгара на всичко това Карлсон изведнъж се обади:

— Така и така си се заловил за работа, ами я вземи да ми свариш малко кафенце.

— Да ти сваря кафе? — учуди се Дребосъчето.

— Да, моля — рече Карлсон. — Но не искам да си правиш допълнителен труд заради мен. Само трябва да напалиш печката, да донесеш отвън вода и да я сложиш да се вари. Кафето сам ще си го изпия.

Дребосъчето с неохота огледа пода, който още ни най-малко не беше почистен.

— Не може ли ти да свариш кафето, докато аз мета? — предложи той.

Карлсон въздъхна тежко.

— Как е възможно човек да е мързелив до дъното на душата си като тебе? — възмутено рече той. — Все едно си се захванал да работиш… нима е толкова трудно да свариш и малко кафенце, а?

— Не, разбира се — рече Дребосъчето. — Но ако бих казал каквото си мисля…

— Я недей — посъветва го Карлсон. — Не си прави труда! По-добре се опитай да бъдеш малко по-услужлив към този, който така се изтрепа заради теб, който ти изчисти ушите с прахосмукачката и какво ли не още.

Дребосъчето остави метлата. Грабна една кофа и изтича да налее вода. Издърпа съчки от сандъка за дърва, напъха ги в печката и направи каквото можа, за да разпали огъня, но това не му се удаде.

— Не съм свикнал — извини се той, — не би ли дошъл… само да го подпалиш, искам да кажа?

Хич не се опитвай да ме увещаваш — отказа Карлсон. — Е, ако бях на крак, би било друго нещо, тогава бих ти показал как се пали огън, но след като и аз веднъж съм си полегнал, не можеш да искаш от мен да ти върша цялата работа.

Дребосъчето разбра. Опита се още веднъж да запали огъня и съчките внезапно запукаха и запращяха.

— Потегли — рече доволно той.

— Ето на! Необходимо е само малко настойчивост — отбеляза Карлсон. — Сега просто сложи кафето, подреди хубаво подноса и приготви няколко кифлички, а после можеш да довършиш метенето, докато заври.

— Ами кафето… сигурен ли си, че сам ще си го изпиеш? — попита Дребосъчето. Понякога той наистина можеше да бъде доста хаплив.

— О, да, кафето ще си изпия сам — увери го Карлсон. — Но и ти можеш да си сръбнеш малко. Нали съм толкова гостоприемен, че просто да ми се чуди човек.

И след като Дребосъчето приключи с метенето и изсипа всички орехови черупки, черешови костилки и хартиени отпадъци в голямата кофа за боклук на Карлсон, двамата пиха заедно кафе, седнали на ръба на кушетката. С кафето излапаха много кифлички. А Дребосъчето седеше и си мислеше колко му е хубаво у Карлсон, въпреки че беше доста изморително да се почисти дома му.

— А къде ти е прословутата шахта за боклук? — попита Дребосъчето, след като преглътна последното залъче.

— Ще ти я покажа — рече Карлсон. — Вземи кофата за боклук и ела!

Той тръгна и излезе на верандата.

— Ето я! — заяви Карлсон и посочи надолу към водосточния улук.

— Как тъй … какво искаш да кажеш? — учуди се Дребосъчето.

— Слез там — покани го Карлсон — и ето ти най-удобната шахта за боклук в целия свят.

— Да изхвърля боклука на улицата? — изуми се Дребосъчето. — Но това не може да се прави.

Карлсон дръпна кофата.

— Сега ще видиш дали може или не. Ела тук!

Той сграбчи кофата и се втурна надолу по покрива. Дребосъчето се изплаши. Ами ако Карлсон не успее да спре, когато стигне до олука.

— Спри! — изкрещя Дребосъчето. — Спри!

И Карлсон се закова на място. Но чак когато стигна до самия ръб на покрива.

— Какво чакаш още? — провикна се Карлсон. — Ела тук!

Дребосъчето седна и предпазливо се спусна до олука.

— Най-удобната шахта за боклук в целия свят… дълбочина двайсет метра — извика Карлсон и ловко обърна кофата с дъното нагоре. По най-удобната шахта за боклук в целия свят към улицата полетя буен поток от черешови костилки, орехови черупки и хартиени отпадъци и се изсипа право върху главата на един докаран господин, който вървеше по тротоара и пушеше пура.

— Олеле! — възкликна Дребосъчето. — Вай, вай, вай, погледни — всичко отиде върху него!

Карлсон сви рамене.

— Че кой го е карал да се разхожда точно под моята шахта за боклук? И то в разгара на есенното чистене!

Дребосъчето изглеждаше угрижен.

— Да, но ореховите черупки сигурно са му влезли под ризата и черешовите костилки — в косата, а това не е особено приятно.

— Дреболия! — отсече Карлсон. — Ако човек няма по-големи тревоги в живота си от две-три орехови черупки под яката на ризата, може само да се радва.

Но по нищо не личеше господинът с пурата да е особено радостен. Двамата видяха как се отърси и сетне чуха, че вика полицията.

— Как могат някои хора да вдигат такава врява за дреболии — възмути се Карлсон. — Вместо да вика, трябва да ми бъде благодарен. Защото ако сега черешовите костилки пуснат корени в косата му, там може би ще поникне хубаво черешово дръвче и тогава би могъл, както си ходи, по цял ден да бере череши и да плюе костилки.

Долу на улицата не се появи никакъв полицай. Господинът с пурата бе принуден да се прибере с ореховите черупки и черешовите костилки.

Карлсон и Дребосъчето започнаха да се катерят обратно по покрива към къщичката на Карлсон.

— И аз искам да плюя костилки от череши — заяви Карлсон. — Щом си започнал вече, би могъл да донесеш отвътре кесията, която виси там от тавана.

— Мислиш ли, че ще я достигна? — попита Дребосъчето.

— Стъпи върху дърводелския тезгях — рече Карлсон.

Дребосъчето така и направи, а после двамата заседнаха на верандата, дъвчеха сушени череши и плюеха костилки във всички посоки. Костилките се търкаляха и тракаха по покрива. Звукът, който издаваха, бе много смешен.

Започна да се мръква. Мек, топъл есенен здрач се спусна над всички покриви и къщи. Дребосъчето се премести по-близо до Карлсон. Колко приятно беше да седят на верандата, да плюят черешови костилки, докато мракът все повече се сгъстяваше. Сградите внезапно придобиха съвсем различен вид, станаха тъмни и загадъчни, а накрая — съвсем черни. Сякаш ги бе изрязал с огромна ножица от черна хартия и бе прибавил само няколко четириъгълничета от златист станиол вместо прозорци. Все повече и повече ставаха осветените четириъгълници в цялата чернилка, защото хората започнаха да палят лампите в своите домове. Дребосъчето се опита да ги преброи — отначало бяха само три, сетне станаха десет, а накрая много, много. През прозорците се виждаше как хората се движат, заети с туй-онуй, и човек можеше да се чуди какво ли правят, кои ли са и защо живеят именно там, а не другаде.

Чудеше се Дребосъчето. Карлсон не се чудеше.

— Нали все някъде трябва да живеят, горките хорица — отбеляза той. — Не всеки може да си има къща на покрива. Не всеки може да бъде най-добрият Карлсон в целия свят.

Бележки

[1] Йостермалм — квартал в Стокхолм. Б. пр.