Астрид Линдгрен
Карлсон от покрива отново лети (4)

КАРЛСОН УСТРОЙВА ПИР С КИФЛИЧКИ

— Какво ще кажеш за една малка следобедна закуска? — предложи Карлсон. — Какао и кифлички на моята веранда… аз каня!

Дребосъчето не можеше да откъсне очи от него: о, никой не беше тъй чудесен като Карлсон! Момчето изпита желание да го прегърне. Понечи да направи това, но Карлсон го отблъсна.

— Спокойствие, само спокойствие! Сега не си при баба си. Е, ще дойдеш ли?.

— И още как! — възкликна Дребосъчето. — Макар че всъщност съм заключен. Всъщност съм затворен точно като в тъмница…

— … си въобразява Носорога — добави Карлсон. — И нека продължава да си го въобразява.

Очите му засвяткаха и той направи пред Дребосъчето няколко ликуващи скока.

— Знаеш ли какво? Ще си играем, че ужким са те тикнали в затворническа килия и положението ти е ужасно, защото надзирател ти е някакъв отвратителен носорог. Но изведнъж се появява един страшно храбър и силен, и красив, и прилично дебел герой, който те избавя.

— Какъв герой? — недоумяваше Дребосъчето.

Карлсон го погледна с укор.

— Ха познай де, ако можеш!

— А, ти ли? — възкликна Дребосъчето. — Но в такъв случай смятам, че би могъл да ме избавиш веднага.

Карлсон нямаше нищо против.

— Защото е и много пъргав, този герой — увери той приятеля си. — Стремглав като сокол, честна дума, пък и храбър, и силен, и красив, и прилично дебел, и сърцат! Хой, хой, ето го!

Карлсон хвана здравата Дребосъчето и бързо и смело се издигна във въздуха. Бимбо се разлая, когато видя своя стопанин да изчезва през прозореца, но Дребосъчето му извика:

— Спокойствие, само спокойствие! Скоро ще се върна.

Горе, на верандата на Карлсон, бяха наредени една до друга десет кифлички, които изглеждаха много вкусни.

— И до една почтено заплатени — рече Карлсон. — Ще си ги разделим справедливо. На теб седем и на мен седем.

— Това е невъзможно — възрази Дребосъчето. — Седем и седем прави четиринайсет, а тук има само десет кифлички.

Карлсон трескаво струпа седем кифлички на малка купчинка.

— Тия поне са си моите — заяви той и сложи пълната си ръчичка върху купчината. — Ама че превзето смятате сега в училище. И откъде-накъде аз ще страдам заради това?

Дребосъчето кимна:

— И без това не мога да изям повече от три. А къде ти е какаото?

— Долу при Носорога — обясни Карлсон. — Ей сега ще го взема оттам.

Дребосъчето го погледна ужасено. Нямаше никакво желание да се натъкне отново на госпожица Рог и да получи вероятно нови плесници. Не можеше да си представи и как ще докопат буркана с какаото Той не стоеше на перваза на отворения прозорец както кифличките, а върху една полица до печката, точно пред очите на госпожица Рог.

— Как смяташ да стане тази работа? — недоумяваше Дребосъчето.

Карлсон се изкиска доволно.

— Да, ти разбира се, не можеш да си го представиш, каквото си малко, глупаво момче! Но по едно чудо най-ловкият хитрец в целия свят се е заел със случая, тъй че можеш да бъдеш съвършено спокоен.

— Да, но как… — поде Дребосъчето.

— Я ми кажи — каза Карлсон, — забелязал ли си изобщо задните балкони на къщата, от които се тупа?

Как да не ги бе забелязал! Дребосъчето! Та нали майка му винаги изтърсваше кухненските черги от техния заден балкон, така удобно разположен на междинната площадка на стълбището, близо до кухненската врата.

— Те са само на десет крачки от входната врата на апартаментите — продължи Карлсон. — Дори такъв бавунко като теб би могъл да притича това разстояние доста бързо.

Дребосъчето нищо не разбираше.

— Защо ми трябва да прибягвам до задния балкон?

Карлсон въздъхна:

— Всичко ли трябва да ти обяснява човек, глупчо малък! Я си отвори добре ушите и слушай какво съм намислил.

— Да слушам — рече Дребосъчето.

— И така — започна Карлсон, — малък глупчо каца на балкона със самолет „Карлсон“, слиза сетне половин етаж надолу и натиска силно и продължително звънеца на входната врата… дотук ясно ли ти е? Сърдит Носорог в кухнята чува сигнала и забързва с тежки стъпки да отвори… следователно кухнята — празна. Храбър и прилично дебел герой влита през прозореца и бързо излита пак, но вече с буркана какао в ръка. Малък глупчо звъни още веднъж от чиста злобичка и изтичва обратно на балкона. Сърдит Носорог отваря вратата и става още по-сърдит, когато вижда, че никой не стои отвън с букет червени рози. Затова надава рев и тръшва вратата. Малък глупчо продължава да се киска на балкона, докато прилично дебел герой дойде и го отнесе на покрива за голям пир. Хопала, тралала, Дребосъче, ха познай кой е най-ловкият хитрец в целия свят … но хайде да започваме!

И преди Дребосъчето да каже гък, той вече политна от покрива към балкона. Карлсон се спусна стремително надолу, така че въздухът засвистя край ушите на момчето, а стомахът го присви по-силно, отколкото при спускане по „алпите“^[1] в Грьона Лунд^[2]. Сетне всичко стана според плана. Карлсон забръмча силно към прозореца на кухнята, а Дребосъчето слезе и натисна силно и продължително звънеца на входната врата. Скоро дочу стъпки, които наближаваха вратата откъм вестибюла. Тогава той наистина се разкикоти и побягна назад към балкона. Само подир секунда вратата долу се отвори и госпожица Рог подаде глава. Той можеше да я види, като надзърташе предпазливо през стъклото на балконската врата.

Карлсон явно беше прав — сърдитият Носорог стана още по-сърдит, когато не намери никого отвън. Госпожицата си замърмори нещо на глас и постоя доста време на прага, сякаш очакваше този, който бе позвънил, да изникне внезапно пред нея. Но този, който бе позвънил, се спотайваше с тих кикот на балкона и се смя, докато пристигна прилично дебелият герой, за да го заведе на спокойствие плюс кифлички на своята веранда.

Това беше най-хубавият пир с кифлички, на който Дребосъчето някога бе присъствувал.

— Сега ми е добре — рече той, докато седеше до Карлсон на верандата, дъвчеше кифличка и пиеше какао с поглед, зареян над покривите и кулите на Стокхолм, които блестяха в слънчевата светлина. Кифличките бяха вкусни, какаото — отлично. Дребосъчето сам го бе сварил върху печката на Карлсон. Карлсон беше измъкнал от тяхната кутия всичко, което бе необходимо — мляко, какао и захар.

— И при това почтено заплатих всичко с една паричка, която се намира върху кухненската маса — заяви Карлсон. — Честен ли е човек, честен си остава и това си е.

— Откъде си взел толкова дребни пари — учуди се Дребосъчето.

— От едно портмоне, което намерих онзи ден на улицата — отвърна Карлсон. — Пълно беше с дребни пари!

— Горкият човек, дето си е загубил портмонето — въздъхна Дребосъчето. — Сигурно му е станало много мъчно.

— Хубава работа! — рече Карлсон. — Като е шофьор на такси, трябва да държи в ред своите вещи!

— Откъде знаеш, че е бил шофьор на такси? — слиса се Дребосъчето.

— Видях го, когато изтърва портмонето — обясни Карлсон. — А че е шофьор на такси, си личеше по фуражката му. Да не съм вчерашен!

Дребосъчето погледна с укор приятеля си. Човек никога не бива да разполага по такъв начин с вещи, които е намерил. Той реши, че непременно трябва да обясни това на Карлсон. Но не бива да го прави тъкмо сега… по-добре друг път! Сега просто му се искаше да поседи на верандата, за да се наслаждава на слънчевите лъчи, на кифличките, на какаото и на Карлсон.

Карлсон много бързо излапа всичките си седем кифлички. Дребосъчето не ядеше толкова бързо. Той още дъвчеше втората си кифличка, а третата лежеше до него на верандата.

— Ох, колко ми е добре! — възкликна Дребосъчето.

Карлсон се наведе напред и втренчено го погледна в очите.

— Това не е вярно. Никак не си добре.

Той докосна с ръка челото на Дребосъчето.

— Така си и мислех! Типичен случай на кифлотреска.

Дребосъчето се ококори от изненада.

— Това пък какво е — кифлотреска?

— Получава се от прекалено ядене на кифлички.

— В такъв случай ти имаш още по-силна кифлотреска — отбеляза Дребосъчето.

— Ти си мислиш така — възрази Карлсон. — Но трябва да знаеш, че имах кифлотреска, когато бях на три години, а тя се кара само веднъж, точно както шарка или коклюш.

Дребосъчето съвсем не се чувствуваше болен и се опита да обясни това на Карлсон. Но приятелят му го накара да легне върху верандата и енергично напръска лицето му с какао.

— За да не припаднеш — обясни Карлсон. Сетне грабна последната кифличка на Дребосъчето: — Никакви кифли повече! Това би означавало смърт! Но я си помисли какъв късмет има тази клета малка кифличка, че съществувам аз. Инак щеше да си остане да лежи сам-самичка върху верандата — заяви Карлсон и бързо я излапа.

— Но сега вече не е сам-самичка — отбеляза Дребосъчето.

Карлсон доволно се потупа по корема.

— Съвсем не. Сега е при своите седем другарчета и с тях се чувствува много добре!

Дребосъчето също се чувствуваше добре. Той продължаваше да лежи на верандата и блаженствуваше въпреки кифлотреската. Беше сит и не се сърдеше на Карлсон за последната кифличка.

Тогава случайно погледна часовника си. Оставаха няколко минути до три часа. Дребосъчето се разсмя.

— След малко госпожица Рог ще отиде да ми отключи вратата. Ах, как бих искал да видя лицето й, когато влезе в стаята и види, че ме няма!

Карлсон го потупа дружелюбно по рамото.

— Довери малките си желанийца на Карлсон и той всичко ще уреди. Само изтичай да ми донесеш бинокъла. Той виси на четиринайсетия гвоздей, броено от кушетката. Доста е високо и затова стъпи върху дърводелския тезгях.

Дребосъчето прихна:

— Нали имам кифлотреска и трябва да лежа наподвижно?

Карлсон поклати глава:

— Да лежиш неподвижно и да се хилиш … и си мислиш, че това помага против кифлотреската! Напротив, колкото повече се катериш по стени и покриви, толкова по-бързо ще оздравееш. Можеш да го прочетеш във всяка медицинска книга.

И тъй като Дребосъчето много искаше да се отърве от своята кифлотреска, той послушно изтича в къщичката, покатери се върху дърводелския тезгях и свали бинокъла, който висеше на четиринайсетия гвоздей, броено от кушетката. На същия гвоздей бе окачена и една картина, в единия ъгъл на която бе нарисувано червено петле. Това бе произведение на самия Карлсон. Дребосъчето сега си спомни, че Карлсон е най-изкусният рисувач на петли в целия свят. Това беше „Портрет на много самотно червено петле“, както пишеше на картината. И несъмнено това петле бе по-самотно, по-малко и по-червено от всяко петле, което Дребосъчето бе виждал през живота си. Но той нямаше време да го разглежда дълго, защото след малко щеше да удари три часът и трябваше да бърза.

Карлсон бе готов за полет, когато Дребосъчето се появи с бинокъла и преди момчето да гъкне, Карлсон вече забръмча с него на гръб право през улицата и кацна на отсрещния покрив.

Тогава на Дребосъчето му стана ясно всичко.

— Ах, каква удобна наблюдателница, ако човек си има бинокъл и иска да надникне в моята стая!

— А ние хем си имаме, хем искаме — рече Карлсон и вдигна бинокъла пред очите си. След това го взе и Дребосъчето. Видя стаята си така ясно, сякаш беше там. Ето го Бимбо спи, свит в панера, ето леглото ми ето масата с учебниците, ето часовника на стената, в същия миг той удари три часа. Но госпожица Рог не се виждаше никаква.

— Спокойствие, само спокойствие! — каза Карлсон. — Вече се е запътила, защото усещам тръпки по гърба си, а кожата ми настръхва.

Той изтръгна бинокъла от ръцете на Дребосъчето и го вдигна към очите си.

— Какво ти казах! Ето, вратата се отваря и тя влиза, миличка и сладка като вожд на канибалско племе.

Карлсон закудкудяка от възторг:

— Ах, как кокори очи! Къде е Дребосъчето? Ами ако е паднал от прозореца?

Изглежда, че госпожица Рог наистина бе помислила това, защото се втурна ужасена към прозореца. На Дребосъчето чак му дожаля за нея. Тя се наведе навън и погледна към улицата, сякаш очакваше да види момчето долу.

— Не, няма го на улицата — рече Карлсон, — неприятна изненада, а?

Госпожица Рог изглеждаше поуспокоена. Тя пак тръгна из стаята.

— Сега започва да търси — съобщи Карлсон — в леглото,… зад масата … под леглото, ха, ха, ха… а сега дори се пъха в гардероба, сигурно смята, че си се свил там на топка и плачеш.

Карлсон отново изкудкудяка.

— Време е да я поразиграем — рече той.

— Но как? — учуди се Дребосъчето.

— Ей така — отвърна Карлсон и преди Дребосъчето да каже гък, Карлсон вече бръмчеше с него през улицата и го метна в стаята му.

— Хопала, тралала, Дребосъче, бъди любезен с Носорога! — рече той и отлетя.

Според Дребосъчето, това не беше особено добър начин на разиграване. Но нали беше обещал да помага с каквото може! Затова тихомълком се промъкна до масата, седна и разтвори сметанката. Чуваше как госпожица Рог тършува в гардероба. Изпълнен с напрежение, той я очакваше да излезе оттам.

И тя излезе. Първото нещо, което зърна, беше Дребосъчето. Така се стъписа, че отстъпи заднешком и се блъсна във вратата на гардероба. Закова се там с поглед, втренчен в момчето. После примигна няколко пъти, сякаш искаше да провери дали не я мамят очите.

— Къде, за бога, се беше скрил? — попита тя най-сетне.

Дребосъчето вдигна невинен поглед от сметанката:

— Изобщо не съм се крил. Седя и си решавам задачи. Откъде да знам, че искате да си играем на жмичка. Но моля… влезте пак в гардероба и аз на драго сърце ще започна да търся.

На това госпожица Рог не отговори нищо. Постоя известно време, без да продума, като размишляваше.

— Дали пък не се разболявам? — измърмори тя. — Толкова чудновати неща стават в тази къща.

В този миг Дребосъчето чу как някой предпазливо заключи вратата отвън. Момчето прихна. Очевидно най-добрият укротител на носорози в целия свят бе влязъл през кухненския прозорец, за да накара Носорога да разбере как се чувствува човек, когато го заключват.

Госпожица Рог не забеляза нищо. Тя стоеше неподвижно и изглеждаше умислена. Накрая каза:

— Чудна работа! Е, сега можеш да излезеш навън и да си поиграеш, докато аз приготвя вечерята.

— Благодаря, много мило от ваша страна — рече Дребосъчето. — Значи сега няма повече да стоя заключен?

— Не, няма — потвърди госпожица Рог и тръгна към вратата. Тя хвана бравата и я натисна веднъж, два пъти. Но вратата не искаше да се отвори. Тогава тя се нахвърли върху нея с цялата си тежест. И това не помогна. Вратата беше и си оставаше затворена.

Госпожица Рог нададе вой.

— Кой е заключил вратата? — изпищя тя.

— Ами сигурно вие самата — обади се Дребосъчето.

Госпожица Рог изсумтя:

— Глупости! Как може вратата да е заключена отвън, когато аз съм вътре!

— Откъде да знам — отвърна Дребосъчето.

— Да не би да са Босе и Бетан? — чудеше се госпожица Рог.

— Не, те са още на училище — увери я Дребосъчето.

При тези думи госпожица Рог се отпусна тежко на един стол.

— Знаеш ли какво си мисля? — рече тя. — Според мен, в тази къща има призрак.

Дребосъчето кимна. Ах, чудесно би било, ако госпожица Рог помисли Карлсон за призрак, и тогава може би ще се махне оттук. Защото надали би останала в дом, където има привидения.

— Боите ли се от призраци, госпожице Рог? — попита Дребосъчето.

— Напротив — отвърна госпожица Рог. — Радвам им се! Помисли си само, сега може би и аз ще се появя по телевизията! Знаеш ли, предават една серия, в която различни хора разказват за свои срещи с призраци, а това, което преживях тук само за един ден, е достатъчно за десет телевизионни програми.

Госпожица Рог изглеждаше доволна от себе си.

— Да знаеш само как ще се ядоса сестра ми Фрида: Защото Фрида я показваха по телевизията и тя разказва за всички призраци, които е виждала, за всички призрачни гласове, които е чувала, и за какво ли не още. Но вече ще има много здраве.

— А вие чували ли сте гласове на привидения? — попита Дребосъчето.

— Да. Не си ли спомняш онова мучене през прозореца, когато изчезнаха кифличките? Ще се опитам да го имитирам в телевизионното предаване, та хората да имат представа как прозвуча.

И госпожица Рог нададе такъв рев, че Дребосъчето подскочи високо от стола, на който бе седнал.

— Приблизително тъй беше — заяви доволно госпожица Рог. В този миг пред прозореца се разнесе още по-грозно мучене и тя пребледня.

— Отговаря ми — прошепна тя. — Призракът ми отговаря. Ще разкажа за това по телевизията. Ах, мамо мила, как ще се ядоса Фрида!

И тя разказа на Дребосъчето как се хвалела Фрида по телевизията със своите призрачни видения.

— Ако й вярва човек, то целият Васастан^[3] гъмжи от призраци и повечето от тях са избрали за свърталище нашата квартира, но не моята стая, а само тази на Фрида. Представи си, една вечер се появила някаква призрачна ръка и написала на стената предупреждение за Фрида! А тя наистина имаше нужда от такова нещо — заяви госпожица Рог.

— Какво беше това предупреждение? — попита Дребосъчето.

Госпожица Рог се замисли.

— Чакай да си спомня… а, да — ето какво пишеше там: „Пази се! В твоите безгранично кратки дни би трябвало да има повече смисъл!“

Дребосъчето нямаше вид да е проумял тези думи и си го призна. Госпожица Рог трябваше да му ги разтълкува:

— То беше предупреждение към Фрида да се промени и да започне по-разумен живот, без толкова глупости и щуротии.

— А тя промени ли се? — заинтересува се Дребосъчето.

Госпожица Рог изсумтя:

— Не, според мен, съвсем не. Продължава да се хвали и се смята за кой-знае каква телевизионна звезда, макар че е участвувала един-единствен път. Но сега вече знам кой ще я натика в дън земя.

Госпожица Рог потри ръце. Толкова много се радваше, че най-сетне ще възтържествува над Фрида, та вече не даваше и пет пари, загдето стои заключена в стаята на Дребосъчето. Седеше си много доволна и сравняваше виденията на Фрида със своите собствени, чак докато Босе се върна от училище.

Тогава Дребосъчето се провикна:

— Ела да отвориш вратата! Заключен съм тук с Носо… с госпожица Рог!

Босе отвори и остана много изненадан.

— Хубава работа! Кой ви е заключил тук? — попита той.

Лицето на госпожица Рог придоби потаен израз.

— За това някой път ще научиш от телевизията.

После се разбърза да приготви вечерята и пое с широки крачки към кухнята.

В следния миг оттам се разнесе страшен вик. Дребосъчето хукна нататък.

Госпожица Рог седеше на един стол още по-бледа отпреди и безмълвно сочеше към стената.

Не само към Фрида се отправяха предупреждения, писани от призрачна ръка. Подобно предизвестие бе получила и госпожица Рог. Надраскано беше на стената с големи, разкривени букви и се виждаше отдалеч.