Серия
Карлсон, който живее на покрива (2)
Оригинално заглавие
Karlsson på taket flyger igen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 31 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2007)

Издание:

АСТРИД ЛИНДГРЕН

ТРИ ПОВЕСТИ ЗА КАРЛСОН

Шведска, II издание

 

Превод Вера Ганчева

Редактор Лилия Рачева

Коректор Албена Николаева

Художник Илун Викланд

Формат 16/60/90 Печатни коли 18

Издателство ОТЕЧЕСТВО, София, бул. „Георги Трайков“ 2 А.

 

Raben & Sjogren, Stockholm


КАРЛСОН НЕ Е ПРИЗРАК. А ПРОСТО КАРЛСОН

То стана една вечер, която Дребосъчето никога нямаше да забрави. Госпожица Рог седеше на един стол и плачеше, а Карлсон стоеше встрани и изглеждаше почти засрамен. Никой не продумваше, всичко бе като в кошмар.

„От ей такива неща човек получава бръчки по челото“, мислеше си Дребосъчето, защото майка му понякога казваше така. Това ставаше, когато Босе се върнеше в къщи с три двойки наведнъж, или когато Бетан врънкаше да й купят късо кожухче от овча кожа, тъкмо когато бащата трябваше да плати вноската за телевизора, или пък когато Дребосъчето хвърляше камък в училищния двор и счупеше някое стъкло. Тогава майка му въздишаше и казваше: „От ей такива неща човек получава бръчки по челото!“

Точно това усещаше и Дребосъчето в този миг. Уф, колко притеснително беше всичко! Госпожица Рог плачеше, та се късаше. И то защо? Само защото Карлсон не бил призрак.

— Пропадна ми програмата за призраците — простена тя и метна сърдит поглед към Карлсон. — А на всичкото отгоре отидох и казах на Фрида …

Тя захлупи лице с ръцете си и така се разхълца, че никой не можа да чуе какво е казала на Фрида.

— Но нали аз съм един красив, много умен и прилично дебел мъж в разцвета на силите си — опита се Карлсон да я утеши. — Бих могъл да дойда и да постоя в този буркан… Може би с някое малко сладурче или нещо подобно!

Госпожица Рог свали ръце от лицето си, вгледа се в Карлсон и изсумтя:

— Красив, много умен и прилично дебел мъж! Много си им притрябвал. Телевизията е пълна с такива като теб.

Тя гледаше Карлсон сърдиш и недоверчиво… този малък дебелан сигурно беше обикновено момче, макар че приличаше на дребен чичко. Тя попита Дребосъчето:

— Що за птица е този всъщност?

И Дребосъчето отговори с чистата истина:

— Той е моето другарче за игра.

— Така си и помислих — каза госпожица Рог.

Сетне отново заплака. Дребосъчето остана смаян. Майка му и баща му през цялото време си въобразяваха, че стига някой да зърне Карлсон, ще се вдигне страшна врява и всички ще се надпреварват, за да го покажат по телевизията. А единственият човек, който действително го видя, избухна в плач и смяташе, че Карлсон не струва и пукната пара, щом не е призрак. Това, че имаше перка и можеше да лети, не направи никакво впечатление на госпожица Рог. Точно тогава Карлсон подхвръкна нагоре, за да свали призрачната си одежда от полилея, но госпожица Рог само го изгледа още по-сърдито и рече:

— Дават на децата какви ли не перки и щуротии! Скоро сигурно ще започнат да летят и до Луната, още преди да са тръгнали на училище!

Както си седеше, тя постепенно се озлобяваше все повече, защото започваше да се досеща кой бе задигнал кифличките, кой бе мучал през прозореца и кой бе написал „призрачния“ надпис на стената в кухнята. Как може да се дават на деца разни апарати, та да могат да летят и да вземат на подбив старите хора по такъв безобразен начин! Всичките призрачни видения, които бе разказала в писмото си до Шведското радио и телевизия, бяха чисто и просто момчешки поразии и тя не можеше повече да понася този малък, дебел нехранимайко.

— Я си върви в къщи, ти там… как ти беше името?

— Карлсон.

— Зная това — процеди злобно госпожица Рог, — но сигурно си имаш и малко име?

— Малкото ми име е Карлсон и презимето ми е пак Карлсон — отвърна Карлсон.

— Не ме дразни, че ще се ядосам, а пък вече съм ядосана — сопна се госпожица Рог. — Малкото име е онова, с което наричат човека. Не знаеш ли това? Как те нарича татко ти, когато те вика?

— Безобразник — отвърна Карлсон самодоволно.

Госпожица Рог кимна в знак на съгласие:

— Добре го е измислил татко ти!

И Карлсон бе на същото мнение.

— Да, да, когато бях малък, наистина бях страшен безобразник! Но това беше много отдавна, а сега нали съм си най-добричкият в целия свят!

Но госпожица Рог вече не го слушаше. Тя мълчеше, потънала в мисли, и очевидно започваше да се поуспокоява.

— Да, да-а — проточи тя накрая, — знам поне един човек, който ще се зарадва от цялата тази история!

— Кой? — попита Дребосъчето.

— Фрида — отвърна горчиво госпожица Рог. После изчезна с въздишка в кухнята, за да забърше водата и да прибере легена.

Карлсон и Дребосъчето се зарадваха, че останаха сами.

— Каква олелия вдигат хората за дреболии — обади се Карлсон и сви рамене. — Какво пък толкова й направих!

— Нищо — каза Дребосъчето. — освен дето малко я гнервира. Но сега вече ще бъдем добри.

Карлсон се съгласи.

— Разбира се, че ще бъдем добри! Аз винаги съм най-добричкият в целия свят. Но искам да ми е весело, инак няма да играя!

Дребосъчето се замисли и се опита да изнамери нещо весело за Карлсон. Но не стана нужда, защото Карлсон си го намери сам. Той се втурна в гардероба на Дребосъчето.

— Чакай, зърнах тук нещо интересно, докато още се правех на призрак.

Той излезе с малък капан за мишки в ръка. Дребосъчето го беше намерил, когато бе на село при баба си, и го донесе в града.

— Защото много ми се иска да хвана някое мишле, да си го опитомя и да ми бъде мое — обясни Дребосъчето на майка си. Но майка му каза, че в градските жилища за щастие нямало мишки, поне не у тях. Дребосъчето разказа това на Карлсон, но той рече:

— Може пък да се появи някоя мишка, дето никой не я знае. Едно малко мишле за чудо и приказ, което се е промъкнало тук, само за да се зарадва майка ти.

Той обясни на Дребосъчето колко хубаво би било, ако успеят да хванат това мишле за чудо и приказ. Тогава Карлсон би могъл да го вземе горе в своята къщичка на покрива и ако то си роди малки, той постепенно ще направи истинска мишеферма.

— И тогава ще поместя във вестника следното обявление — продължи Карлсон: — „Ако имате нужда от мишки, обадете се веднага на мишефермата на Карлсон!“

— Да, и тогава ще има мишки и в градските жилища — въодушеви се Дребосъчето. Той показа на Карлсон как се наглася капанът.

— Но вътре трябва да се сложи парченце сирене или сланина, разбира се, инак няма да се хване никаква мишка.

Карлсон пъхна ръка в джоба си и извади оттам парченце сланина.

— Добре, че си спестих това от вечерята, защото мислех да го хвърля в шахтата за боклук.

Той нагласи сланинката в капана и след това го пъхна под леглото на Дребосъчето.

— А така! Сега вече мишката може да дойде, когато поиска.

Двамата почти бяха забравили госпожица Рог. Но сега дочуха тракане откъм кухнята.

— Струва ми се, че приготовлява нещо за хапване — каза Карлсон, — сякаш дрънчат тигани.

И наистина скоро от кухнята се разнесе слабо, но извънредно приятно ухание на кюфтенца.

— Тя претопля кюфтетата, които останаха от вечерята — каза Дребосъчето. — Ах, как огладнях!

Карлсон се втурна към вратата.

— Скок към кухнята! — извика той.

Дребосъчето си помисли, че Карлсон е наистина много храбър, щом се осмелява да отиде там, но не искаше да остане по-назад. Затова предпазливо го последва.

Карлсон беше вече в кухнята.

— Хой, хой, като че ли идваме тъкмо навреме за среднощна закуска, а?

Госпожица Рог стоеше край печката и подрусваше тигана с кюфтетата, но веднага го остави и тръгна към Карлсон. Изглеждаше разгневена и опасна.

— Изчезвай! — изкрещя тя. — Вън! Вън!

Тогава ъгълчетата на устата на Карлсон увиснаха надолу и той се заинати.

— Няма да играя, щом си такава кисела. И аз искам кюфтета. Не разбираш ли, че човек огладнява, когато цяла вечер не прегъва крак и се прави на призрак?

Той подскочи до печката и грабна едно кюфте от тигана. Но не биваше да прави това. Госпожица Рог изрева и се спусна към него. Пипна го за врата и го изхвърли през вратата на кухнята.

— Махай се! — изкрещя тя. — Върви си у дома и повече да не се мяркаш тук!

Дребосъчето кипна от яд и отчаяние… как можеше някой да се отнася така с любимия му Карлсон?

— Уф, колко сте лоша, госпожице Рог! — каза той, като едва сдържаше сълзите си. — Карлсон е моето другарче за игра и винаги може да бъде тук!

Но не успя да продължи, защото вратата се отвори и в кухнята отново влезе Карлсон, разлютен като оса.

— Няма да играя — викна той, — няма да играя, щом ще бъде така! Да ме изхвърлят от кухненската врата… просто няма да играя повече!

Той хукна към госпожица Рог и затропа с крака.

— През кухненската врата, отвратително… искам да бъда изхвърлен през входната врата както всички изискани хора!

Госпожица Рог отново го сграбчи за врата.

— С най-голямо удоволствие — заяви тя и макар че Дребосъчето тичаше подире й, плачеше и роптаеше, тя повлече Карлсон през целия апартамент и го изхвърли през входната врата, за да стане, както той си поиска.

— А така — каза тя. — Сега достатъчно изискано ли е?

— Да, сега е вече друго — потвърди Карлсон и госпожица Рог тъй тръшна вратата подире му, че цялата къща отекна.

— Най-сетне — отдъхна си тя и се върна в кухнята. Дребосъчето тичаше след нея и я обсипваше с упреци.

— Уф, колко сте лоша и несправедлива, госпожице Рог! На Карлсон му е позволено да стои в кухнята!

И той наистина стоеше там! Когато госпожица Рог и Дребосъчето влязоха в кухнята, те го завариха край печката да лапа кюфтетата.

— Ами да! Явно, че искам да ме изхвърлят през входната врата, за да вляза през кухненската и да си взема няколко вкусни кюфтенца — обясни той.

Тогава госпожица Рог го хвана за врата и го изхвърли за трети път, само че през кухненската врата.

— Ама че странна работа — затюхка се тя. — Нахален като конска муха… Но ако заключа вратата, може би в края на краищата ще се отърва от тебе.

— И това ще видим! — рече Карлсон с мила усмивка.

Вратата се затръшна след него и госпожица Рог се погрижи да я заключи добре.

— Уф, колко сте лоша, госпожице Рог! — негодуваше Дребосъчето. Но тя не го слушаше. Отиде право при печката, върху която кюфтетата църкаха тъй приятно в тигана.

— Дано най-сетне и аз успея да си хапна някое кюфте след всичко, което изживях тази вечер — рече тя.

В този миг през отворения прозорец долетя глас:

— Добър вечер на всинца в колибата, има ли някой у дома? Дали са останали малко кюфтенца?

Там на перваза се бе разположил Карлсон и доволно се хилеше. Дребосъчето избухна в смях.

— През задния балкон ли прелетя?

Карлсон кимна.

— Точно така. Ето че пак съм тук и сигурно ми се радвате, особено ти там край печката!

Госпожица Рог бе застанала с кюфтето в ръка. Тъкмо смяташе да го пъхне в устата си, когато зърна Карлсон, и сега го зяпаше, вцепенена от изумление.

— Никога не съм виждал толкова лакомо момиче — отбеляза Карлсон и рязко се стрелна надолу към нея. Профучавайки, той грабна кюфтето, мигом го погълна и след това стремително се издигна към тавана.

Но тогава госпожица Рог се съвзе. Тя нададе кратък вик, грабна една тупалка и подгони Карлсон с нея.

— Нахалник с нахалник, чудо ще направя, ама ще те изхвърля оттук!

Карлсон кръжеше около лампата с ликуващи викове.

— Хой, хой! Пак ли ще се надбягваме? — извика той. — Не съм се веселил така, откакто бях дете и милото ми татенце ме подгони около Меларен[1] с плюкало за мухи! Ех, че весело беше тогава!

Карлсон избръмча във вестибюла и пак започна страшната гонитба из целия апартамент. Отпред летеше Карлсон, който кудкудякаше и викаше от възторг, подир него се носеше госпожица Рог с тупалката, след нея — Дребосъчето, а последен — с див лай, Бимбо.

— Хой, хой! — подвикваше Карлсон.

Госпожица Рог го следваше по петите, но щом, кажи-речи, го настигнеше, Карлсон увеличаваше скоростта и се издигаше към тавана. Както и да размахваше тупалката, госпожица Рог не успяваше да го докосне по-горе от ходилата.

— Вай, вай — провикна се Карлсон, — не ме гъделичкай по петите! Не е честно и така няма да играя!

Госпожица Рог се задъхваше от тичането, а големите й широки стъпала шляпаха по паркета — горката, от призраци, бягане и гонене през цялата вечер дори не й бе останало време да си обуе чорапи и обувки. Сега започна да усеща умора, но не смяташе да се предаде.

— Само да ми паднеш! — викаше тя и продължаваше да тича подир Карлсон. От време на време правеше малки скокове, за да го достигне с тупалката, но Карлсон се заливаше от смях и се мяташе встрани. Дребосъчето също се смееше. Просто не можеше да се сдържи. Толкова силно се кискаше, че го заболя коремът и когато гонитбата за трети път с гръм и олелия премина през неговата стая, той се тръшна на леглото си, за да поотдъхне. Отпусна се върху него, съвършено изтощен и все пак не можеше да престане с кикотенето, като гледаше как госпожица Рог гони Карлсон покрай стените.

— Хой, хой — крещеше Карлсон.

— Ще видиш ти едно „хой, хой“ — пъшкаше госпожица Рог. Тя размахваше лудешки тупалката и наистина успя да притисне Карлсон в един ъгъл до леглото на Дребосъчето.

— Ха сега! — извика госпожица Рог. — Пипнах ли те?!

После нададе такъв писък, че щеше да спука тъпанчетата на Дребосъчето и той престана да се киска.

„Олеле — помисли си той, — ето че Карлсон е заловен!“

Но заловеният се оказа не Карлсон, а госпожица Рог. Големият пръст на единия й крак бе попаднал в капана.

— О-о-ох! — пъшкаше госпожица Рог. — О-о-о-ох!

Тя издърпа крака си и се взря занемяла в странния предмет, който висеше от него, заклещен за големия й пръст.

— Олеле! — извика Дребосъчето. — Почакайте аз ще го извадя… Ах, извинявайте, съвсем не искахме да стане така!

— О-о-о-ох! — изхленчи госпожица Рог, когато Дребосъчето й помогна да освободи крака си от капана и тя най-сетне отново можа да проговори: — Защо под леглото ти има капан за мишки?

Дребосъчето искрено я съжаляваше и затова промълви отчаяно:

— За да… за да… хванем в него едно мишле за чудо и приказ.

— Но не толкова голямо — допълни Карлсон, — а мъничко и сладко с дълга опашчица.

Госпожица Рог погледна към Карлсон и простена:

— Ти … ти… сега вече наистина ще се махнеш оттук!

И тя отново го погна с тупалката.

— Хой, хой! — извика Карлсон. Той изхвърча във вестибюла и гонитбата продължи, като влизаха в хола и излизаха от хола, влизаха в кухнята и излизаха от кухнята, докато влязоха в спалнята…

— Хой, хой! — провикна се Карлсон.

— Ще ти дам аз едно „хой, хой“! — пъхтеше госпожица Рог и подскочи извънредно високо, за да го цапне с тупалката. Но тя забрави всички онези мебели, които беше струпала зад вратата на спалнята, и когато направи високия скок, тя се спъна в малката етажерка, полетя презглава и се сгромоляса с трясък на пода.

— Хой, сега пак ще има земетресение в Северен Норланд — провикна се Карлсон.

Но Дребосъчето изплашено се втурна към госпожица Рог.

— О, какво ви стана? — възкликна момчето. — О, бедната госпожица Рог!

— Бъди добър и ми помогни да си легна на кревата — промълви госпожица Рог.

Дребосъчето наистина се зае да й помогне, или поне се опита да го стори. Но нали госпожица Рог беше тъй едра и тежка, а той — толкова малък! Просто не му достигаха сили. Тогава отгоре се спусна Карлсон.

— Я не се опитвай! — посъветва той Дребосъчето. — И аз искам да дърпам. Защото аз съм най-добричкият в целия свят, а не ти!

Напънаха се Дребосъчето и Карлсон и накрая наистина успяха да сложат госпожица Рог върху леглото.

— Горката госпожица Рог! — каза Дребосъчето. — Как се чувствувате, боли ли ви някъде?

Госпожица Рог полежа известно време, без да продума, сякаш се проверяваше.

— Положително в тялото ми не е останала нито една здрава кост — рече тя най-сетне. — Но всъщност нищо не ме боли… освен когато се смея!

И тя започна да се смее така, че креватът се затресе.

Дребосъчето я гледаше уплашен. Какво ли я прихвана?

— Да казват каквото си щат — поде госпожица Рог, — но тази вечер аз здравата се натичах. Ах, всемилостиви боже, как ободрява това!

Тя кимна енергично.

— Почакайте само! Фрида и аз сме в курс по гимнастика за домакини и следващия път ще види тя как се тича!

— Хой! — възкликна Карлсон. — Вземи си и тупалката и подгони Фрида из цялата гимнастическа зала, за да я поободриш!

Госпожица Рог го погледна навъсено.

— Да мълчиш, когато ми говориш! Затваряй си устата и върви да ми донесеш няколко кюфтета!

Дребосъчето се разсмя възторжено.

— Ами да, защото от бягане човек огладнява — отбеляза той.

— А познайте сега кой е най-добрият носач на кюфтета в целия свят! — каза Карлсон. Той вече се бе запътил към кухнята.

После Карлсон, Дребосъчето и госпожица Рог си направиха чудесна среднощна закуска, седнали на ръба на леглото. Карлсон се върна от кухнята с препълнен поднос.

— Видях, че има ябълкова пита с ванилов сос, та донесох и нея. Взех и малко варена шунка, сирене, чеснов салам, кисели краставички, няколко сардини и малко лебервурст, но къде, за бога, си скрила тортата с каймак?

— Няма торта с каймак — отговори госпожица Рог.

Карлсон сви устни.

— Искаш да кажеш, че трябва да се нахраним с няколко кюфтета и ябълкова пита с ванилов сос, и варена шунка, и сирене, и чеснов салам, и кисели краставички, и някакви си жалки сардини, така ли?

Госпожица Рог го погледна право в очите.

— Не — каза тя натъртено, — нали има и лебервурст!

Дребосъчето не можеше да си припомни някога да му е било толкова вкусно. И каква приятна дружина бяха той, Карлсон и госпожица Рог! Как хубаво си седяха тримата и помляскваха, докато си хапваха. Но изведнъж госпожица Рог изкрещя:

— Всемилостиви боже, Дребосъчето е под карантина, а ние пуснахме онзи там да влезе!

Тя посочи към Карлсон.

— Не, ние не сме го пуснали, той сам пристигна — уточни Дребосъчето. Но все пак се разтревожи.

— Карлсон, ами ако сега се разболееш от скарлатина?

— Хм, хм … — замънка Карлсон, защото устата му беше пълна с ябълкова пита и мина известно време, докато можа да проговори.

— Скарлатина ли… хой! Който веднъж е боледувал от световната кифлотреска и не е отишъл в гроба, не го ловят никакви болести.

— И това не може да мине! — рече с въздишка госпожица Рог.

Карлсон натъпка в устата си последното кюфте, облиза си пръстите и каза:

— Вярно, че дажбите в тази къща са оскъдни, но, общо взето, тук ми е приятно. Та може и аз да остана тук под карантина.

— Всемилостиви боже! — възкликна госпожица Рог.

Тя погледна свирепо към Карлсон, а сетне към подноса, който вече бе съвършено празен, и отбеляза:

— Където отидеш, омиташ всичко!

Карлсон се надигна от ръба на кревата. Той се потупа по корема.

— Когато съм се нахранил, напускам масата — заяви той. — Но тя е единственото, което остава след мен.

Сетне натисна стартовото си копче, моторът забръмча и Карлсон тежко се издигна към отворения прозорец.

— Хопала, тралала! — провикна се той. — Сега за съжаление ще трябва известно време да се оправяте без мен, защото бързам!

— Хопала, тралала, Карлсон! — отвърна Дребосъчето. — Наистина ли трябва да си вървиш?

— Нима! — каза мрачно госпожица Рог.

— Да, трябва да побързам да се прибера — извика Карлсон. — Иначе ще закъснея за вечеря. Хой, хой!

И изчезна.

Бележки

[1] Езеро, край което е разположен град Стокхолм — Б. пр.