Серия
Карлсон, който живее на покрива (2)
Оригинално заглавие
Karlsson på taket flyger igen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 31 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2007)

Издание:

АСТРИД ЛИНДГРЕН

ТРИ ПОВЕСТИ ЗА КАРЛСОН

Шведска, II издание

 

Превод Вера Ганчева

Редактор Лилия Рачева

Коректор Албена Николаева

Художник Илун Викланд

Формат 16/60/90 Печатни коли 18

Издателство ОТЕЧЕСТВО, София, бул. „Георги Трайков“ 2 А.

 

Raben & Sjogren, Stockholm


ЗНАТНАТА ДЕВИЦА ВЪВ ВИХРЕН ТАНЦ СЕ НОСИ

На другия ден Дребосъчето спа до късно. Събуди ги телефонен звън и той се втурна към вестибюла, за да вдигне слушалката. Обаждаше се майка му.

— Мило дете… Ах, колко ужасно!

— Кое? — попита сънливо Дребосъчето.

— Което ми писа в писмото си. Така се разтревожих.

— Защо? — учуди се Дребосъчето.

— Разбираш защо — каза майка му. — Горкото ми момченце … Още утре се прибирам.

Дребосъчето се зарадва и се разсъни, но все пак не му беше ясно защо майка му го наричаше „горкото ми момченце“.

Едва бе сложил обратно слушалката, когато се разнесе нов сигнал. Сега пък баща му се обаждаше чак от Лондон.

— Как си? — попита го бащата. — Босе и Бетан добре ли са?

— Не ми се вярва — каза Дребосъчето. — Но всъщност не знам, защото са в инфекциозната болница.

Дори и по телефона се почувствува как баща му се разтревожи.

— Инфекциозната болница? Какво искаш да кажеш?

И когато Дребосъчето му обясни какво иска да каже, баща му рече също като майка му:

— Горкото ми момченце… Още утре се прибирам.

С тези думи разговорът завърши. Но веднага след това телефонът отново иззвъня. Този път се обаждаше Босе.

— Можеш да кажеш много здраве на Носорога и на стария й доктор. Предай им, че ако изобщо разбират от нещо, то не е от скарлатина. Бетан и аз още утре се прибираме.

— Не сте ли болни от скарлатина? — попита Дребосъчето.

— Представи си, че не. Пили сме много какао и сме изяли много кифлички, каза тукашният лекар. От такива неща човек можел и да се изприщи, ако е свръхчувствителен.

— Значи типичен случай на кифлотреска — заяви Дребосъчето.

Но Босе вече беше прекъснал.

Дребосъчето се облече и отиде в кухнята, за да извести на госпожица Рог, че на карантината се слага край.

Тя приготовляваше обяда. Цялата кухня ухаеше силно на подправки.

— Нямам нищо против — каза госпожица Рог, когато Дребосъчето й съобщи, че цялото семейство се прибира. Дори е по-добре да напусна това място, докато не съм си разнебитила окончателно нервите.

Тя настървено разбъркваше нещо в една тенджера, поставена върху печката. В нея се вареше някакъв гъст кебап и госпожица Рог го посипваше щедро със сол, черен пипер, горчица и хрян.

— Така-а — рече тя. — Едно ястие трябва обилно да се насоли, напипери, нагорчичи и нахряни, за да стане вкусно!

Сетне хвърли неспокоен поглед към Дребосъчето.

— Мислиш ли, че този ужасен Карлсон ще дойде и днес? Колко хубаво би било, ако последните ми часове в тази къща преминат малко по-спокойно.

Дребосъчето още не бе успял да отговори, когато пред прозореца се разнесе весел глас, който пееше с цяло гърло:

 

— О, мило слънчице, с ярки лъчи

във моя дом надзърташ ти…

 

И Карлсон изникна на перваза.

— Хопала, тралала! Ето го нашето слънчице! Хайде да си правим весело!

Но госпожица Рог протегна умолително ръце към него:

— О, не, не, не!… Всичко друго, но само да не става весело!

— Хм, естествено, най-напред ще похапнем — каза Карлсон и със скок се озова до кухненската маса, върху която госпожица Рог бе сложила прибори за себе си и за Дребосъчето. Карлсон се намести пред единия прибор и грабна вилицата и ножа.

— Хайде, почвай! Дай насам яденето!

Той кимна любезно на госпожица Рог.

— И ти можеш да седнеш на масата. Вземи си чиния и ела!

Сетне подуши с трептящи ноздри.

— Какво ще има днес?

— Един хубав пердах — отвърна госпожица Рог и забърка още по-настървено кебапа. — Това поне ти се полага, но така ме боли навсякъде, че надали ще мога да тичам като вчера.

Тя изсипа кебапа в една купа и я сложи на масата.

— Вие си яжте — рече тя. — Аз ще почакам да свършите и ще хапна след вас. Защото докторът ми е препоръчал да ям в пълно спокойствие.

Карлсон кимна.

— Е, хубаво, нейде все ще са останали няколко корички, които би могла да изгризеш, когато ние ометем яденето… Яж си сухи комати в пълно спокойствие, никой няма да ти пречи!

Той трескаво си насипа голяма порция в чинията. Но Дребосъчето си взе съвсем малко. Винаги изпитваше недоверие към гозба, която не познаваше. А такъв кебап досега не беше виждал.

Като начало Карлсон построи от парчетата месо малка кула с крепостен ров наоколо. Докато правеше това, Дребосъчето предпазливо лапна първата хапка… олеле! Той се задъха и очите му се насълзиха. Устата му изгаряше в огън. Но госпожица Рог бе застанала до него и го гледаше с такова очакване, че той глътна хапката, без да каже нищо.

Тогава Карлсон вдигна очи от своята кула.

— Какво ти става? Защо плачеш?

— Ами… ами сетих се за нещо тъжно — заекна Дребосъчето.

— Така ли? — учуди се Карлсон и се нахвърли върху кулата с голям апетит. Но щом погълна първия залък, той нададе вой и очите му се наляха със сълзи.

— Какво има? — попита госпожица Рог.

— Вероятно отрова за лисици… но ти сама знаеш по-добре какво си забъркала — каза Карлсон. — Бързо, дай насам големия пожарогасител, защото в гърлото ми бушува истински пожар!

Той избърса сълзите от очите си.

— Защо плачеш? — попита го на свой ред Дребосъчето.

— И аз се сетих за нещо тъжно — отвърна Карлсон.

— Какво е това тъжно нещо? — попита го Дребосъчето.

— Ей този кебап! — поясни Карлсон.

Но госпожица Рог се обиди.

— Не ви е срам, хлапета такива! По света има хиляди деца, които биха дали мило и драго за една малка порция от този кебап.

Карлсон пъхна ръка в джоба си и извади оттам тефтерче и молив.

— Ще ми кажеш ли имената и адресите на две от тях? — попита той.

Но госпожица Рог измърмори нещо и не даде никакви адреси.

— Сигурно всичките са деца на гълтачи на огън, ясно ми е — каза Карлсон — и цял живот не са яли нищо друго освен огън и жупел.

Точно тогава звънецът на външната врата иззвъня и госпожица Рог тръгна да отвори.

— Ще отидем да видим кой звъни — каза Карлсон. — Може би идва някой от тези хиляди малки огнегълтачи, за да даде мило и драго за нейната огнена каша. Трябва да се погрижим да не я продаде твърде евтино.… след като е изсипала вътре толкова много скъпа лисича отрова!

Той се втурна подир госпожица Рог и Дребосъчето го последва. Двамата застанаха в антрето току зад нея и когато тя отвори вратата, чуха един глас отвън да казва:

— Името ми е Пек. Аз съм от Шведското радио и телевизия.

Дребосъчето усети как замръзва. Той предпазливо надникна иззад полите на госпожица Рог и видя на прага един господин — очевидно един от онези красиви, умни и прилично дебели мъже в разцвета на силите си, с каквито, според госпожица Рог, била пълна телевизията.

— Може ли да говоря с госпожица Хилдур Рог? — попита господин Пек.

— Аз съм — каза госпожица Рог. — Но таксата за радиото и за телевизора ми е платена, така че няма за какво да ме търсите!

Господин Пек любезно се усмихна.

— Не идвам за таксата. А във връзка с онези видения на призраци, за които ни писахте… Много бихме искали да направим програма за тях.

Лицето на госпожица Рог стана моравочервено. Тя не каза нито дума.

— Какво ви е, да не ви е лошо? — загрижено попита господин Пек.

— Много — отвърна госпожица Рог. — Много ми е лошо. Това е най-лошият миг в живота ми.

Застанал точно зад нея, Дребосъчето изпитваше, кажи-речи, същото. Всемилостиви боже! Ето че най-лошото се случи! Всеки миг господин Пек щеше да съзре Карлсон и утре, когато майка му и баща му пристигнат, къщата ще бъде пълна с кабели, телевизионни камери и прилично дебели мъже и къщата лишена от всякакъв домашен покой. Всемилостиви боже, как да измъкне Карлсон?

Тогава погледът му попадна върху старата дървена ракла в антрето, където Бетан държеше всичките си театрални парцали. Тя и нейните съученици бяха образували някакъв глупав клуб и понякога идваха у тях, преобличаха се и шареха насам-натам, като се преструваха, че са съвсем други хора, а не те самите. Това се наричало игра на театър и според Дребосъчето, беше твърде глупаво. Но колко бе удобно, че тъкмо сега театралната ракла се намираше там. Дребосъчето вдигна капака и нервно прошепна на Карлсон:

— Бързо… скрий се в раклата!

И въпреки че Карлсон не разбра защо трябва да се скрие, той не се отказваше от лудории, когато стане нужда. Затова лукаво намигна на приятеля си и скочи в раклата. Дребосъчето бързо спусна капака. Сетне плахо погледна към двамата до вратата… дали бяха забелязали нещо?

Съвсем не. Защото господин Пек и госпожица Рог уточняваха причините за неразположението на госпожица Рог.

— То не били никакви видения — простена госпожица Рог и едва сдържаше плача си. — Всичко се оказа долна хлапашка шега.

— Така, значи изобщо не са се появявали призраци? — каза господин Пек.

Госпожица Рог наистина се разрева.

— Не, никакви призраци… и аз никога няма да се появя по телевизията… само Фрида!

Господин Пек я потупа утешително по ръката.

— Не взимайте това толкова навътре, мила госпожице Рог. Може да се уреди нещо по друг повод.

— Не, това е невъзможно — въздъхна госпожица Рог. Тя тежко се отпусна върху театралната ракла и захлупи лице в ръцете си. Седеше си така и се късаше от плач. На Дребосъчето му беше ужасно мъчно за нея. Срамуваше се й му се струваше, че той е виновен за всичко.

В този миг от раклата се разнесе леко къркорене.

— Ах, извинете — смути се госпожица Рог, — но това е, защото съм много гладна.

— Е, да, в такъв случай куркането е оправдано — любезно отбеляза господин Пек. — Но обядът ви сигурно е готов, защото усещам чудно ухание. Какво сте сготвили?

— Само кебап — изхълца госпожица Рог. — Мое собствено изобретение… Нарекох го „Апетитния мишмаш на Хилдур Рог“.

— Фантастично ухае — заяви господин Пек. — На човек просто му се прияжда.

Госпожица Рог се надигна от раклата:

— Ами тогава не остава нищо друго, освен да го вкусите, защото малчуганите, все едно, няма да го ядат.

Господин Пек започна да поувърта и каза, че било неудобно, но в края на краищата все пак той и госпожица Рог изчезнаха в посока към кухнята.

Дребосъчето вдигна капака на раклата и погледна Карлсон, който лежеше вътре и тихо къркореше.

— Моля те, остани тук, докато той си отиде — каза Дребосъчето, — инак ще попаднеш в телевизионния буркан.

— Хайде де! Ти да не мислиш, че в този буркан е по-широко? — възрази Карлсон.

Тогава Дребосъчето остави капака на раклата пооткрехнат, та Карлсон да има въздух, и изтича в кухнята. Той искаше да види лицето на господин Пек, когато опитва апетитния миш-маш на госпожица Рог.

Но що да види — господин Пек седеше край масата, ядеше и се тъпчеше и току повтаряше, че това била най-вкусната гозба, която бил ял през целия си живот. В очите му нямаше никакви сълзи. Но тя просто продължаваше да плаче за своята провалена програма за призраци. Не й ставаше по-леко от това, че господин Пек одобряваше огнената каша. Все още й беше криво.

И тогава стана нещо невероятно. Ненадейно господин Пек подхвърли ей така на:

— Сетих се! Вие ще участвувате утре вечер.

Госпожица Рог го погледна с разплакани очи.

— Къде ще участвувам утре вечер. — попита тя мрачно.

— В телевизията, разбира се — обясни господин Пек, — в нашето предаване „Моята най-добра рецепта“. Ще покажете на целия шведски народ как приготовлявате апетитния миш-маш на Хилдур Рог.

Тогава се чу шум от сгромолясване. Госпожица Рог беше припаднала.

Скоро обаче тя се съвзе и се привдигна от пода. Очите й блестяха.

— Утре вечер… по телевизията ли? Моят миш-маш… и ще го забъркам на екрана пред целия шведски народ? Всемилостиви боже… А представете си, че Фрида, дето изобщо нищо не разбира от готварство, нарича моя миш-маш помия за кокошки!

Дребосъчето се превърна целият в слух, защото това беше интересно. Той почти бе забравил Карлсон в раклата. Но сега за свой ужас чу как някой наближава през вестибюла. Да, наистина… това беше Карлсон! Вратата между кухнята и вестибюла беше отворена и Дребосъчето го зърна отдалеч, още преди госпожица Рог или господин Пек да забележат каквото и да било.

Да… това беше Карлсон! И все пак не беше Карлсон. Всемилостиви боже, на какво приличаше! Беше облечен в старите театрални одежди на Бетан — дълга кадифена пола, която се мотаеше около краката му, и обгърнат целият в тюлени воали. Имаше вид на някаква мъничка, весела и приветлива бабичка. И тази весела и приветлива бабичка неумолимо се приближаваше. Дребосъчето правеше отчаяни знаци на Карлсон, за да разбере, че не бива да идва насам. Но Карлсон, изглежда, не схващаше това, а махна с ръка в отговор … и влезе.

— Знатната девойка в тържествена зала влиза[1] — обяви той.

И ето го на прага на вратата с воалите и всичко останало. Представляваше такава гледка, че господин Пек ококори очи.

— Боже мой… какво е това смешно малко момиче? — попита той.

Но тогава госпожица Рог подскочи.

— Смешно момиче ли? Не, това е най-противният калпазанин, който съм срещала през целия си живот. Изчезвай оттук, ужасно хлапе!

Но Карлсон не я слушаше.

— Знатната девойка танцува и се весели — продължаваше той.

И се впусна в такъв танц, какъвто Дребосъчето, а вероятно и господин Пек, никога не бе виждал.

Карлсон се въртеше из кухнята с пружиниращи стъпки. От време на време правеше малки подскоци и размахваше воалите.

„Изглежда просто налудничаво — мислеше си Дребосъчето. — Но да прави каквото си ще, само да не полети. Ох, дано да не го направи.“

По Карлсон имаше толкова много воали, та перката му не се виждаше — нещо, за което Дребосъчето му беше признателен. Но ако Карлсон внезапно се издигне във въздуха, тогава господин Пек сигурно ще припадне от изумление, а щом се съвземе, незабавно ще довтаса със своите телевизионни камери.

Господин Пек наблюдаваше странния танц и се смееше. Смехът му ставаше все по-силен. Тогава и Карлсон започна да се кикоти, та дори намигна на господин Пек, докато танцуваше край него, и му махна с воалите.

— Много забавно хлапе — отбеляза господин Пек. — Бихме могли да го вземем за някое детско предаване.

Едва ли можеше да каже нещо, което повече да ядоса госпожица Рог.

— Той да участвува в телевизията! Тогава аз ще се откажа! Но ако непременно ви трябва някой, който да обърне цялата телевизионна кула с главата надолу, надали ще намерите по-подходящ от него.

Дребосъчето кимна.

— Да, точно така е. А след като обърне телевизионната кула с главата надолу, само ще заяви, че това е суета. Така че пазете се от него!

Господин Пек не настоя.

— Моля, моля… Това беше само едно предложение! Има толкова много други деца.

А сега господин Пек се разбърза. Трябвало да отиде навреме за някакви снимки. Още малко и щеше да си тръгне. Тогава Дребосъчето забеляза как Карлсон започна да рови под дрехите и да търси стартовото си копче. Дребосъчето изпадна в смъртен ужас, че всичко ще се провали в последния миг.

— Не, Карлсон… не, Карлсон! — прошепна той възбудено.

Но Карлсон продължаваше да рови, за да намери копчето. Трудно му бе да го напипа поради многото воали.

Господин Пек беше почти на вратата… И тогава моторът на Карлсон забръмча.

— Не знаех, че самолетите за летище Арланда минават над Васастан — отбеляза господин Пек. — Според мен, това не е редно. Довиждане, госпожице Рог, ще се видим утре!

И той си отиде. А към тавана се издигна Карлсон. Той весело закръжи около лампата и размахваше воалите към госпожица Рог.

— Знатната девица във вихрен танц се носи, хой, хой! — провикна се Карлсон.

Бележки

[1] Шведска народна песен за съдбата на една горда девойка — Б. пр.