Серия
Карлсон, който живее на покрива (2)
Оригинално заглавие
Karlsson på taket flyger igen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 31 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2007)

Издание:

АСТРИД ЛИНДГРЕН

ТРИ ПОВЕСТИ ЗА КАРЛСОН

Шведска, II издание

 

Превод Вера Ганчева

Редактор Лилия Рачева

Коректор Албена Николаева

Художник Илун Викланд

Формат 16/60/90 Печатни коли 18

Издателство ОТЕЧЕСТВО, София, бул. „Георги Трайков“ 2 А.

 

Raben & Sjogren, Stockholm


ЗВЪНЧЕВАТА ИНСТАЛАЦИЯ НА КАРЛСОН

На другата сутрин Босе и Бетан се събудиха с някакви странни червени обриви по тялото.

— Скарлатина! — заяви госпожица Рог, след като ги огледа. Същото потвърди и лекарят, когото тя извика:

— Скарлатина! Марш в инфекциозната болница!

После посочи Дребосъчето.

— А това момче засега да се държи под карантина.

Дребосъчето се разплака. Той не искаше да бъде държан под карантина. Не че знаеше какво значи това, но му звучеше страшно.

— Е, де! — каза Босе, когато лекарят си отиде. — Това просто ще рече, че ще се отървеш за известно време от училище и че не бива да се събираш с други деца. Заради заразата, разбираш ли?

Бетан лежеше в кревата си с насълзени очи.

— Горкото Дребосъче! — каза тя. — Колко самотен ще бъдеш! Дали не трябва да се обадим на мама?

Но госпожица Рог не искаше и да чуе за подобно нещо.

— По никакъв начин! Госпожа Свантесон има нужда от спокойствие и почивка. Помнете, че и тя е болна. Аз ще се грижа за него!

Тя кимна с глава към Дребосъчето, който стоеше до леглото на Бетан, облян в сълзи.

После не остана много време за разговори, защото пристигна линейката, за да вземе Босе и Бетан. Дребосъчето плачеше. Той наистина понякога се сърдеше на брат си и на сестра си, но всъщност много ги обичаше и му беше страшно тъжно, че трябва да постъпят в болница.

— Хайде, Дребосъче, доскоро! — извика Босе, докато санитарите го отнасяха.

— Довиждане, любимо мое момченце, не плачи! Сигурно скоро ще се върнем! — успокояваше го Бетан.

Дребосъчето ревна с пълен глас.

— Така си мислите! Ами ако умрете там? Госпожица Рог после му се скара. Как можеше да бъде толкова глупав и да смята, че от скарлатина се умира!

Тогава Дребосъчето се прибра в стаята си. Там беше неговият Бимбо и той го взе в обятията си.

— Сега само ти ми остана — проплака Дребосъчето и притисна Бимбо към себе си. — И Карлсон, разбира се.

Бимбо, изглежда, разбра, че Дребосъчето е тъжен. Близна го по лицето, сякаш искаше да каже:

— Да, нали все пак имаш поне мен. И Карлсон.

Дребосъчето седя дълго време така и си мислеше колко е хубаво, дето Бимбо съществува. Но все пак тъкмо тогава много се затъжи за майка си. Спомни си, че беше обещал да й пише, и реши да го стори веднага.

 

„Мила мамо, нашето семейство май че окончателно се сфърши. Босе и Бетан имат скърлътина и са в полницата а мене държат подкарантина. То не поли но май и аз ште пипна скърлътина и татко е в Лондон ако въобще е жив макар да не съм чул да е полен но сигорно ште се разполее щтото фсички останали се разполяха. Мъчно ми е за тебе как си ти фпрочем много ли си полна! Стана една работа с Карлсон, дето трябва да ти я кажа, ама няма штото само ште се растревожиш а ти имаш нужда от спокойствие и почифка казва Носорога а тя не е полна нито пък Карлсон макар че скоро ште се располеят. Довиж мила мамо, почивай в мир!“

 

— Повече няма да пиша — обясни Дребосъчето на Бимбо, — защото все пак не искам да я плаша.

Сетне отиде до прозореца и позвъни на Карлсон да дойде. Да, наистина позвъни. Работата беше там, че снощи Карлсон бе направил нещо извънредно хитроумно. Прокара звънчева инсталация между своята къщичка на покрива и стаята на Дребосъчето.

— Призраците не могат да бродят наслуки — заяви той. — Но сега Карлсон е изобретил най-съвършената звънчева инсталация на целия свят, така че ще можеш за позвъниш и да поръчаш появяване на призрак, точно когато Носорога е седнал на подходящо място и дебне в нощта, за да зърне моята малка, но ужасна особа.

Звънчевата инсталация се състоеше от говежди хлопатар, закрепен под стряхата на Карлсон, и една връв, която се спускаше от хлопатара до прозореца на Дребосъчето.

— Дърпаш връвта — обясни Карлсон, — звънецът горе дрънчи, в миг пристига Призрачето от Васастан и Носорога се тръшва в несвяст. Не е ли чудесно?

Дребосъчето също беше на мнение, че това е чудесно. И то не само заради номера с призрака. Дотогава все трябваше да седи и да чака ли чака, докато Карлсон благоволи да го посети. Сега можеше да му позвъни да дойде, щом почувствува нужда да си поговори с него.

А тъкмо сега Дребосъчето усети, че трябва да говори с Карлсон. Той задърпа връвта с все сили и чу как хлопатарът оглася горе покрива. Скоро долови и бръмченето на познатия мотор, но когато Карлсон влетя през прозореца, изглеждаше сънен и доста кисел.

— Да не си въобразяваш, че тази работа е замислена като един вид будилник, а? — рече той троснато.

— О, извинявай — смути се Дребосъчето, — да не би да спеше?

— Трябваше да ме питаш, преди да ме събудиш. Ти, който вечно спиш като търтей, нямаш представа какво ни е на нас, клетниците, които почти никога не можем да мигнем. Когато някой път ни се случи да задремем, бихме могли поне да очакваме, че нашите приятели ще кротуват, притаили дъх, вместо да бият камбани, сякаш е избухнал пожар.

— Толкова лошо ли спиш? — учуди се Дребосъчето.

Карлсон кимна намусено:

— Да, представи си.

„Колко е тъжно да чуеш подобно нещо“, помисли си Дребосъчето.

— Искрено те съжалявам… Нима сънят ти наистина е толкова недостатъчен?

— Свръхнедостатъчен! — заяви Карлсон. — Тоест, нощем всъщност спя като заклан, също и до късно сутрин, но най-страшно е следобед — тогава само лежа и се мятам.

Той постоя малко, без да продума, сякаш страдаше за своето безсъние, но след това погледът му зашари из стаята.

— Може би някое малко подаръче ще успее да разсее Мъката ми, загдето ме разбуди.

Дребосъчето не искаше Карлсон да тъгува и започна да рови из вещите си.

— Искаш ли устната ми Хармоника?

Карлсон я грабна.

— Да, винаги съм искал да притежавам музикален инструмент. Благодаря, ще я взема, защото ти сигурно нямаш контрабас, нали?

Той залепи устни на хармоничката и нададе няколко смразяващи тона. Сетне се обърна съм Дребосъчето с блеснали очи.

— Чу ли, веднага измислих мелодия? Тя се нарича „Жалбата на Призрачето“.

Тогава Дребосъчето отбеляза, че подобни жалостиви напеви са напълно подходящи за тази къща, в която всички са болни, и разказа на Карлсон за скарлатината.

— Помисли си само колко е жалко за Босе и Бетан! — завърши той.

Но Карлсон възрази, че скарлатината била суета и не си заслужавало да й обръща внимание. При това било чудесно, дето Босе и Бетан ще бъдат в инфекциозната болница, когато започне великото бродене на призраците.

Едва бе изрекъл това, и Дребосъчето подскочи от уплаха. Той чу стъпките на госпожица Рог пред вратата и се досети, че тя всеки момент ще нахълта в стаята му. Карлсон също разбра, че работата е спешна. С един скок се хвърли на пода и пропълзя под кревата на Дребосъчето, където се сви на малко клъбце. Дребосъчето бързо седна на леглото и метна хавлията си върху коленете, та полите й да висят и да прикриват Карлсон, доколкото е възможно.

В същия миг вратата се отвори и госпожица Рог влезе в стаята с метла и лопата в ръце.

— Реших да почистя тук — рече тя, — затова иди в кухнята, докато свърша!

Дребосъчето така се притесни, че по челото му изби пот.

— Не, не искам — заяви той. — Аз ще си стоя тук, защото съм под карантина.

Госпожица Рог го изгледа сърдито.

— Знаеш ли какво има под леглото ти? — попита тя. Дребосъчето се изчерви. Дали тя вече беше забелязала Карлсон?

— Под… под леглото ми няма нищо — заекна той.

— Ами ако има? — не отстъпваше госпожица Рог. — Там са се събрали големи валма прах, които смятам да измета. Премести се!

Дребосъчето просто побесня.

— Не, ще си седя тук под карантина — извика той.

Тогава госпожица Рог започна да мете другия край на стаята и да мърмори:

— Стой там, щом толкова искаш, докато свърша тук! Но после ще бъдеш тъй любезен да стоиш под карантина в някой друг ъгъл, упорито хлапе такова!

Дребосъчето загриза ноктите си и се замисли. Вай, вай, какво ли ще стане сега? Но внезапно момчето трепна и се разкиска. Карлсон го гъделичкаше под свивката на коляното, а Дребосъчето имаше ужасен гъдел.

Госпожица Рог му метна свиреп поглед.

— Аха-ха весело ти е на тебе, макар че майка ти, брат ти и сестра ти лежат болни и се мъчат! Изглежда, че някои хора твърде бързо се утешават.

Дребосъчето почувствува отново как Карлсон го гъделичка по свивката на коляното и се изкикоти тъй бурно, че едва не падна от леглото.

— Мога ли да узная какво ти е чак толкова смешно? — попита кисело госпожица Рог.

— Хи, хи — хилеше се Дребосъчето, — сетих се за една весела историйка… — и той се напрегна да си припомни някакъв виц.

— Знаете ли я тая за бика, който подгонил един кон и конят така се уплашил, че се покатерил на едно дърво.?

Босе обичаше да разказва тази история, но Дребосъчето никога не се смееше, защото му ставаше мъчно за клетия кон, дето трябвало да се покатери на дървото.

Госпожица Рог също не се разсмя.

— Я не разправяй врели-некипели! Много добре знаеш, че конете не могат да се катерят по дървета.

— Разбира се, че не могат — съгласи се Дребосъчето, точно както отговаряше и Босе, — но нали подире му тичал разгневеният бик и какво друго, по дяволите, би могъл да направи?

Босе твърдеше, че е позволено да се казва „по дяволите“, щом се разправя виц, в който се употребява този израз. Но госпожица Рог беше на друго мнение. Тя погледна с отвращение към Дребосъчето.

— Седиш си ти тук и се смееш, и ругаеш, а майка ти, брат ти и сестра ти боледуват и се мъчат. Просто съм изненадана …

Точно тук излиянието й бе прекъснато. Изпод леглото внезапно се разнесе „Жалбата на Призрачето“ — само няколко кратки, пронизителни звуци, но достатъчни, за да накарат госпожица Рог да подскочи.

— Какво, за бога, беше това?

— Нямам представа — каза Дребосъчето.

Затова пък госпожица Рог имаше твърде ясна представа.

— Това бяха звуци от оня свят, абсолютно съм убедена.

— От оня свят какво значи това? — попита Дребосъчето.

— От света на призраците — обясни госпожица Рог. — В тази стая сме само ти и аз, а нито един от нас двамата не може да издаде подобни звуци. Това не беше човешки глас, а призрачен. Нима не чу… Звучеше като повик на душа, изпаднала в беда!

Тя погледна Дребосъчето с широко разтворени очи.

— Всемилостиви боже, крайно време е вече да пиша на онези от телевизията.

Тя захвърли метлата и лопатата и седна пред масата на Дребосъчето. Там намери писалка и лист хартия. Дълго време писа неуморно. Сетне прочете на Дребосъчето своето послание.

— Слушай сега какво съм написала!

 

До Шведското радио и телевизия. Моята сестра Фрида Рог участвуваше във вашата поредица предавания за духове и призраци. Според мен, това не беше кой знае колко сполучливо предаване, а Фрида нека си мисли каквото си ще. Трябва да се стремите към качество, а това не е възможно. Защото сега аз попаднах в една къща — истинско свърталище на призраци, и тук прилагам списък на моите преживелици с тях:

1. Странни звуци пред прозореца, наподобяващи на мучене, но не беше крава, тъй като живеем на четвъртия етаж, а нещо просто си мучеше.

2. Разни вещи изчезват загадъчно, като например кифлички и малки заключени момченца.

3. Врати се заключват от външната страна, докато аз се намирам от вътрешната — обяснете ми това, ако можете!

4. Ужасен призрачен глас на стената в кухнята.

5. Внезапна траурна музика по време на чистене. На човек може да му се доплаче от нея.

Елате веднага, защото това може да стане програма, за която ще се говори.

 

С уважение:

Хилдур Рог

 

PS. Как пък ви хрумна да поканите в телевизията именно Фрида?

 

След това госпожица Рог хукна навън да пусне своето писмо. Дребосъчето погледна надолу към Карлсон. Той си лежеше под кревата с искрящи очи, но сега изпълзя оттам — весел и доволен.

— Хой! — извика той. — Почакай само до довечера, когато се стъмни. Тогава Носорога действително ще има за какво да пише до телевизията.

Дребосъчето отново се разкиска и погледна нежно към Карлсон.

— Колко е весело да бъдеш под карантина, стига човек да е заедно с теб! — заяви Дребосъчето.

За миг той се сети за Кристер и Гунила, с които обикновено си играеше. Всъщност би трябвало да му е мъчно, дето известно време няма да ги види.

„Но какво значение има това! По-забавно ми е да си играя с Карлсон“ — помисли си Дребосъчето.

Но тъкмо сега Карлсон нямаше повече време да играе. Каза, че трябвало да си отиде в къщи и да поправи своя звукозаглушител.

— Не подобава на Призрачето от Васастан да нахълтва с гръм и трясък като летящо буре, ясно ли ти е? Напротив, всичко трябва да става много тихо, призрачно и страшно, та на Носорога да му настръхне четината.

После Дребосъчето и Карлсон измислиха специална сигнална система за своята звънчева инсталация.

— Ако звъннеш веднъж — рече Карлсон, — това ще рече „Ела веднага“. Ако звъннеш два пъти — „По никакъв начин не идвай“. А три пъти значи: „Как може на света да има човек, който е толкова красив и умен, и прилично дебел, и храбър, и добър във всяко отношение като теб, Карлсон“.

— За това пък защо да ти звъня? — учуди се Дребосъчето.

— Защото човек трябва поне през пет минути да казва любезни и ободрителни неща на своите приятели, а аз не мога да тичам при теб толкова често, нали разбираш?

Дребосъчето погледна замислено Карлсон:

— Аз нали съм ти приятел? Но като че не си спомням ти да си ми казвал на мене подобни неща.

Тогава Карлсон се разсмя:

— Все пак съществува известна разлика, миличък! Ти си просто едно малко глупаво момченце!

Дребосъчето кимна. Той знаеше, че Карлсон има право.

— Но нали поне ме обичаш?

— Да, наистина — увери го Карлсон. — Сам не зная защо, но често разсъждавам по този въпрос следобед, когато ме мъчи безсъницата.

Той потупа Дребосъчето по бузата.

— Разбира се, че те обичам и то все трябва да се дължи на нещо… може би на факта, че ти си толкова различен от мен, нещастно детенце!

Той литна към прозореца и махна ръка за довиждане.

— А ако звъниш, сякаш има пожар — провикна се той, — това ще означава, че или наистина има пожар, или пък: „Сега отново се събудих, миличък Карлсон, вземи една голяма чанта и ела да отнесеш всичките ми играчки … ще ги получиш само заради това!“

После Карлсон изчезна.

А Бимбо се търколи на пода пред Дребосъчето и така замаха с опашка, че тя шляпаше по килима. По този начин той показваше колко много се радва на някого и че би искал да му се обърне малко внимание. Дребосъчето легна на пода до него. Тогава Бимбо скочи и се разлая от радост. После се сви върху ръката на момчето и притвори очи.

— Ти сигурно си мислиш, че е хубаво, дето не ходя на училище и съм под карантина — каза му Дребосъчето. — Според теб, Бимбо, аз вероятно съм най-добрият в целия свят.