Александър Солженицин
Архипелаг ГУЛАГ (66) (1918–1956
Опит за художествено изследване)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Архипелаг ГУЛАГ, –1968 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция (том 1)
bambo (2007)
Сканиране и разпознаване (том 2)
nextvasko (2008)
Корекция
NomaD (2009)

Издание:

Издателство „Народна култура“, 1994

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление: Петър Добрев

Рисунки: Николай Пекарев

Коректор: Здравка Славянова

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на втори том. Обстойна редакция и на двата тома от NomaD
  3. — Корекция на маркер за бележка

Трета глава
ЗАКОНЪТ ДНЕС

Както вече читателят можа да види от цялата тази книга, в нашата страна, като се почне от най-ранното Сталиново време, не е имало политически престъпници. Всички милионни тълпи, минали пред очите ви, всички милиони по Петдесет и осми член, са били обикновени криминални престъпници.

А и от коя ли трибуна приказливият весел Никита Сергеевич не ни е уверявал: политически ли? Не! У нас няма такива!

При това забравяне на мъката, при това обикаляне на стръмнината, при това затлъстяване на кожата ни склонни сме почти да повярваме! Това важи и за старите зекове. Наглед са освободени милиони зекове — и май не са останали никакви политически, нали? Ние се върнахме и при нас се върнаха, и нашите се върнаха. Нашият градски умствен обсег като че ли се запълни и затвори. Минава нощта, събуждаш се — никого не са отвели от дома ти и познатите звънят — всички са на местата си. Не че съвсем сме повярвали, но сме приели, че сега, е, в общи линии, политически не лежат. Е, на няколко там стотици прибалтийци и днес (1968 г.) не им разрешават да се завърнат в републиките си. И на кримските татари не им разрешават още да се върнат — но и това ще стане сигурно скоро. Отвън погледнато, както винаги (както и при Сталин), е гладко, чисто, прикрито.

А Никита не слиза от трибуната: „Няма връщане назад към такива явления и дела нито в партията, нито в страната.“ (22 май 1959 г., преди Новочеркаск) „Сега всички в нашата страна дишат свободно… спокойни са за своето настояще и бъдеще.“ (8 март 1963 г., след Новочеркаск)

Новочеркаск! От съдбовните градове на Русия. Сякаш не му стигат раните от Гражданската война, та се напъхва още веднъж под сабята.

Новочеркаск! Цял град, цял градски метеж така изцяло да заличат и скрият! Толкова гъста остава мъглата на всеобщата неинформираност и при Хрушчов, че не само в чужбина не научават за Новочеркаск, не само западното радио нищо не ни съобщава за него, но и устната мълва наоколо е задушена, не успява да се разпространи — и повечето от нашите съграждани изобщо не знаят за това събитие, наречено Новочеркаск, 2 юни 1962 г.

Но да изложим тогава всичко, което сме успели да съберем.

Няма да преувеличим, ако кажем, че тук се завързва най-важният възел на най-новата руска история. Като отминем голямата (но с мирен край) стачка на ивановските тъкачи на границата на 30-те години, новочеркаският пристъп е за изминалите четиридесет години (след Кронщат, Тамбов и Западен Сибир) първата протестна проява на народа — неподготвена, неоглавена, незамислена от никого — вик на душата, че повече така не може да се живее!

В петък на 1 юни по целия Съюз е публикувано едно от любимите поредни Хрушчови постановления за повишаване цените на месото и маслото. А по друг един икономически план, несвързан с първия, през същия ден в големия новочеркаски строителен елек-тролокомотивен завод (НЕВЗ) снижават разценките за извършения труд до тридесет процента.

Въпреки обичайното послушание, навиците, инерцията администрацията не може да накара работниците от два цеха (ковашкия и металургичния) да излязат на работа — дотам са ги притиснали едновременно от две страни! Откритите им разговори и възбудата преминават в стихиен митинг. Делнично събитие за запад, необичайно за нашата действителност. Не са в състояние да уговорят работниците нито инженерите, нито главният инженер. Пристига и директорът на завода Курочкин. На въпроса на работниците: „Как ще можем да живеем занапред?“ — този охранен синковец отвръща: „Лапахте досега пирожки с месо, сега ще бъдат с мармалад!“ Едва се измъква със свитата си да не го разкъсат. (Възможно е при друг отговор от негова страна работниците да биха се усмирили.)

Към обяд стачката обхваща целия огромен НЕВЗ. (Изпращат хора да се свържат с другите заводи — там го усукват и се отказват да ги подкрепят.) Недалеч от завода минава железопътната линия Москва — Ростов. Дали за да узнаят по скоро за събитията в Москва, дали за да попречат на стоварването на войски и танкове — десетки жени сядат върху релсите, за да задържат влаковете; едновременно мъжете се залавят да свалят релсите и да правят от тях противотанкови заграждения. Размахът на стачката е невероятен в мащабите на цялата история на руското работническо движение. На заводското здание се появяват лозунгите: „Долу Хрушчов!“

Към завода (заедно с работническото си селище той отстои на 3-4 километра от града зад река Тузлов) започват да се придвижват в същите часове войски и милиция. На моста над р. Тузлов спират танкове. От вечерта и до сутринта в града и по моста се забранява всякакво движение. Селището не утихва и през нощта. Арестувани са и отведени в зданието на градската милиция около 30 работници — „подстрекателите“.

От сутринта на 2 юни се вдигат на стачка и други предприятия в града (но далеч не всички). В НЕВЗ става общ стихиен митинг, решено е да тръгнат за града и да искат освобождаването на арестуваните работници. Шествието (впрочем отначало само от около триста души, ами че страшно е!) с жени и деца, с портрети на Ленин и мирни лозунги минава покрай танковете по моста, без да срещне забрана, и влиза в града. Тук то бързо набъбва от любопитни, отделни граждани и хлапета. Тук и там из града хората спират камиони и ораторствуват от тях. Целият град кипи. Демонстрацията на НЕВЗ тръгва по главната улица (Московска), някои демонстранти се опитват да разбият заключените врати на градското отделение на милицията, където предполагат, че се намират арестуваните. Оттам им отвръщат със стрелба на пистолети. По-нататък улицата води към паметника на Ленин[1] и през две стеснени обходни алеи на една градина — към Градския комитет на партията (бившия атамански дворец, където умира Каледин). Всички улици са задръстени от хора, а тук, на площада, тълпата е най-гъста. Много хлапета са се покатерили по дърветата на градината, за да виждат по-добре.

А Градският комитет на партията се оказва празен — градските власти са избягали в Ростов. Вътре — изпочупени стъкла, разпилени по пода хартии, като при отстъпление през Гражданската война. Двадесетина работници се качват на дългия балкон на двореца и се обръщат към тълпата с безпорядъчни речи.[2]

Часът е около 11 преди обяд. Милицията съвсем изчезва от града, но се появяват все повече войски. (Картинно, след първоначалната си лека уплаха, гражданските власти се скриват зад армията.) Войници заемат пощата, радиостанцията и банката. През това време целият Новочеркаск е обграден с войски и е прекъснат всякакъв достъп в града, както и излизането от него. (С тази задача са нагърбени ростовските офицерски училища, като оставят само част от тях да патрулират по улиците на Ростов.) По улица Московска, по същия път, по който са минали и демонстрантите, натам, към Градския комитет, бавно запъплят танкове. По тях се накатерват малчугани, които затъкват амбразурите им. Танковете дават халостни оръдейни изстрели и по улиците задрънчават витринни и прозоречни стъкла. Децата се разпръсват и танковете продължават да пълзят нататък.

А студентите? Целият Новочеркаск е студентски град! Къде са студентите?… Студентите от Политехниката и други институти, както и от няколкото техникума са затворени от сутринта в общежитията и зданията на институтите. Съобразителни ректори! Но, ще речем, и не твърде проникнати от гражданско съзнание студенти. Навярно са били и доволни от предоставилия им се претекст. Виж, съвременните западни бунтуващи се студенти (или нашите някогашни руски) не ще задържиш със заключване на вратите.

В самия Градски комитет на партията възниква сбиване, ораторите постепенно са изтеглени вътре, а на балкона излизат все повече и повече военни. (Не е ли наблюдаван по същия начин от балкона на управлението в Степлаг и кенгирският метеж?) От малкия площад недалеч от самия дворец верига от автоматчици започват да изтласкват тълпата назад, към желязната ограда на градината. (Различни свидетели потвърждават единодушно, че тези войници са от националните малцинства, кавказци, току-що прехвърлени от другия край на военния окръг, заменили поставената преди това верига от местния гарнизон. Но показанията са противоречиви: дали стоящата преди това верига от войници е получавала заповед за стрелба и вярно ли е, че заповедта не е била изпълнена, защото капитанът, който я получава, не дава командата на войниците си, а се застрелва пред строя?[3] Самоубийството на офицера не буди съмнение, но не са ясни разказите за обстоятелствата и никой не знае името на този герой на съвестта.) Тълпата отстъпва назад, но никой не очаква нищо лошо. Неизвестно е кой издава командата[4], но тези войници вдигат автоматите си и дават залп над главите.

Възможно е генерал Плиев да не се е канел веднага да разстрелва тълпата, но събитията се развиват сами по себе си: даденият над главите залп попада по дърветата в градината и по хлапетата, които започват да се строполяват оттам. Тълпата надава рев и тогава войниците — дали по заповед, дали в кървавото си безумие или от уплаха — започват да стрелят плътно вече по тълпата, при това с куршуми дум-дум. (Спомняте си Кенгир, нали? Шестнадесетте на портала?)[5] Тълпата бяга в паника, струпвайки се по обходните алеи на градината, но стрелят и в гръб на бягащите. Стрелят, докато целият площад зад градината и зад паметника на Ленин — през бившия Платоновски булевард и до улица Московска, не опустява напълно. (Един очевидец разказва: впечатлението беше такова, че всичко е застлано с трупове. Но, разбира се, там е имало и много ранени.) Данните от различни източници доста единодушно сочат 70-80 убити.[6] Войниците започват да търсят и задържат коли и автобуси, да товарят в тях убитите и ранените и да ги отправят към военната болница, зад високата стена. (Още ден-два тези автобуси се движат с окървавени седалки.)

Също както и в Кенгир през този ден са филмирани метежниците по улиците.

Стрелбата се прекратява, уплахата преминава, към площадите отново се стича тълпа и отново стрелят по нея.

Това трае от дванадесет до един часа през деня.

Ето какво е могъл да види внимателният свидетел в два часа през деня: „На площада пред Градския комитет на партията стоят седем осем танка от различен тип. Пред тях — кордон от войници. Площадът е почти безлюден, стоят само на групички, предимно младежи, и подвикват нещо на войниците. На площада в хлътналите части на асфалта — локви кръв. Не преувеличавам: дотогава не бях подозирал, че може да има изобщо толкова кръв. Пейките в градината са оплескани от кръв, пясъчните пътечки в градината са на кървави петна, също и дънерите на дърветата. Целият площад е набразден от танковите вериги. До стената на Градския комитет е подпряно червено знаме, което демонстрантите са носели, върху дръжката му отгоре е окачен сив каскет, опръскай с потъмняла кръв. А по фасадата на Градския комитет — яркочервено платно, което отдавна виси там: «Народът и партията са единни!»

Хората се приближават все повече до войниците, срамят ги и ги проклинат: «Как можахте?!» «Срещу кого стреляхте?» «Стреляхте срещу народа!» Те се оправдават: «Не сме ние! Нас току-що ни докараха и поставиха тук. Нищо не знаехме.»“

Ето колко чевръсти са нашите убийци (а разправят, че били тромави бюрократи): онези войници успели вече да ги приберат и да поставят недоумяващи руснаци. Познава си работата генерал Плиев (фот. 48).

gulag_photo-48.jpgГенерал Плиев (фот. 48)

 

 

Постепенно, някъде към пет-шест часа, площадът отново се изпълва с народ. (Храбри са новочеркасци! По градското радио през цялото време призовават: „Граждани, не се поддавайте на провокация, приберете се по къщите си!“ Автоматчиците са още тук и кръвта не е измита, а те отново напират.) Викове, нарастват все повече — и отново стихиен митинг. Вече е известно, че в града са долетели (а навярно още при първия разстрел?) шест висши членове на ЦК, включително, разбира се, Микоян (специалистът по будапещенските ситуации), Фрол Козлов, Суслов (останалите се посочват неточно). Те се установяват като в крепост в зданието на КУККС (курсове за усъвършенствуване на кавалерийския команден състав, бившия кадетски корпус). И делегация от млади работници от НЕВЗ отива да им разкаже за случилото се. В тълпата крещят: „Да дойде тук Микоян! Нека сам погледне тази кръв!“ Не, Микоян няма да дойде. Но един патрулен хеликоптер кръжи ниско над площада около шест часа и разглежда. Отлита.

Скоро работническата делегация се завръща от КУККС. Това е съгласувано: войнишкият кордон пропуска делегатите и те са изведени от офицери на балкона на Градския комитет. Тишина. Делегатите предават на тълпата, че били приети от членовете на ЦК, разказали им за тази „кървава събота“ и Козлов плакал, когато чул как след първия залп от дърветата се посипали деца. (Който познава Фрол Козлов — главата на ленинградските партийни бандити и един от най-жестоките сталинисти, — той плакал?!…) Членовете на ЦК обещали да разследват тези събития и сурово да накажат виновните (нали така и в Спецлагерите ни обещаваха), а сега е необходимо всички да се разотидат по къщите си, за да се сложи край на безредиците в града.

Но митингът не се разотива! Привечер той нараства още повече. Отчаяни новочеркасци! (Плъзва слух, че бригадата на Политбюро същата вечер взима решение да изсели цялото население на града поголовно! Вярвам, че това е напълно допустимо, като имаме предвид изселването на цели народи. Не е ли и тогава същият Микоян до Сталин?)

Около 9 часа вечерта правят опит да разпръснат народа с танкове от двореца. Но едва танкистите запалват моторите, хората се лепват плътно до тях, затварят им люковете, запушват им амбразурите. Танковете заглъхват. Автоматчиците стоят, без да се опитват да помогнат на танкистите.

След още един час се появяват танкове и бронетранспортьори от другата страна на площада, а отгоре върху броните им — прикрити автоматчици. (Ами че малък ли фронтови опит имаме! Победихме фашистите!) На голяма скорост (под освиркванията на младежите от тротоарите студентите привечер ги освобождават) те почистват платното на улица Московска и бившия Платоновски булевард.

Едва около полунощ автоматчиците започват да стрелят с трасиращи куршуми във въздуха и тълпата се разотива.

(О, сила на народното вълнение! Колко бързо променяш държавната обстановка! Предния ден е имало комендантски час, било е толкова страшно, а ето че сега целият град броди по улиците и освирква. И нима под кората на половин столетие лежи толкова близо един съвсем друг народ, съвсем друг въздух?)

На 3 юни градското радио предава речите на Микоян и Козлов. Козлов не плаче. Не обещава вече да търси и виновниците сред властите. Твърдят, че събитията са провокирани от враговете и враговете ще бъдат сурово наказани. (Нали хората са се разотишли вече от площада!) Микоян казва още, че няма куршуми дум-дум на въоръжение в съветската армия, следователно с такива са стреляли враговете. (Но кои са тези врагове?… С какви парашути са спуснати? Къде са се дянали? Поне един такъв да бъде видян! О, как сме свикнали да ни правят на глупаци! „Врагове“, и като че ли нещо е ясно… Като бесовете за средновековието…)[7]

Магазините незабавно се напълват с масло, колбаси и много други стоки, каквито тук отдавна е нямало, а могат да се намерят само в столиците.

Всички ранени изчезват безследно, никой не се връща. Обратно, семействата на ранените и убитите (за да не търсят своите!…) са изселени в Сибир. Както и мнозина намесени, забелязани и фотографирани. Следва серия от закрити съдебни процеси срещу участниците в демонстрацията. Има и два „открити“ процеса (с входни билети — за парторзите на предприятията и апарата на Градския комитет). На единия от тях осъждат деветима мъже (на разстрел) и две жени (на по 15 години).

Градският комитет остава в предишния си състав.

През съботата, последвала „кървавата“, радиото обявява: „Работниците от електролокомотивния строителен завод дадоха обещание да изпълнят предсрочно седемгодишния план.“

… Ако не беше левак, и царят би се досетил на 9-и януари в Петербург да излавя работниците с хоругвите и да ги осъжда за бандитизъм. И нямаше да има и следа от някакво революционно движение.

Също и в град Александров през 1961 г., една година преди Новочеркаск, милицията пребива до смърт един задържан и след това забранява да го пренесат до гробищата покрай тяхното „отделение“. Тълпата се разярява и изгаря отделението на милицията. Започват незабавно арести. (Сходна история по това време се наблюдава и в Муром.) Как се разглежда сега провинението на арестуваните? При Сталин получава присъда по 58 член дори шивачът, забол иглата си във вестника. А този път разсъждават по-умно: разгромяването на милицията да не се смята за политически акт, а за обикновен бандитизъм. Има спусната такава инструкция: „масовите безредици“ да не се смятат за политика. (А какво тогава изобщо е политика?)

Ето как изчезнаха и политическите затворници.

А продължава още да се лее и потокът, който никога не е пресъхвал в СССР. Престъпниците, до които в ни най-малка степен не се е докоснала „живителната вълна…“ и т.н. Един непрекъснат поток през всичките десетилетия — и „когато са нарушавани ленинските норми“, и когато са спазвани, а при Хрушчов — всичко това с нова настървеност.

Това са вярващите. Които са се съпротивлявали срещу новата жестока вълна на затварянето на черквите. Изхвърляните от манастирите монаси. Неотстъпчивите сектанти, особено отказващите се от военна служба — ще прощавате, ама това си е направо помощ за империализма и при нашите меки времена — само 5 години при първия път.

Но всички тези не са в никакъв случай политически, те са „религиозници“, те трябва да бъдат възпитавани: да бъдат уволнявани от работа само заради вярата им; да се изпращат комсомолци, които да чупят прозорците на вярващите; административно да бъдат задължавани вярващите да посещават антирелигиозните лекции; да се прерязват с оксижен вратите на черквите; със стоманени въжета, дърпани от трактори, да се свалят кубетата; да се разпръсват възрастните жени със струи вода от пожарни маркучи. (В това се състои диалогът, другари френски комунисти!)

Както заявяват на почаевските монаси в Съвета на депутатите на трудещите се: „Ако ще трябва да изпълняваме съветските закони, дълго ще има да чакаме комунизма.“

И само в краен случай, когато възпитанието не помага — е, тогава няма как да не се прибегне до закона.

Но тъкмо тук можем да блеснем с диамантеното благородство на нашия днешен Закон: ние не съдим на закрито, както при Сталин, не съдим задочно, а дори полупублично (с присъствието на полупублика).

Държа в ръце текст: процесът срещу баптистите в град Никитовка, Донбас, януари 1964 г.

Ето как протича той. Под предлог да се изясни самоличността им, задържат за три денонощия в затвора пристигналите да присъствуват на процеса баптисти (дотогава съдът ще приключи, а и ще ги наплашат). Подхвърлилият на подсъдимите цветя (свободен гражданин) получава 10 денонощия. Толкова получава и баптистът, който си записва процеса, отнемат му записаното (успява обаче да запази друго записано). Пропускат през страничната врата преди останалата публика група подбрани комсомолци, за да заемат първите редове. По време на съда викове от публиката: „Облейте ги всички с газ и ги запалете!“ Съдът не възпира тези справедливи крясъци. Характерните похвати на съда са: показанията на враждебно отнасящите се към тях съседи; показанията на наплашените малолетни деца: извеждат пред съда момиченца на 9 и 11 години (да мине сега процесът, пък какво ще става след това с тези момиченца — малко ни интересува). Тетрадките им с божествени текстове в тях фигурират като веществени доказателства.

Един от подсъдимите е Базбей, баща на девет деца, миньор, който никога не е получавал от шахткома никаква подкрепа именно защото е баптист. Но успяват да объркат дъщеря му Нина, осмокласничка, да я подкупят (50 рубли от шахткома), обещават й впоследствие да я вкарат в института и тя дава на следствието фантастични показания срещу баща си: че искал да я отрови с прокиснала лимонада; че когато вярващите се криели за молитвените си събрания в гората (в селището са ги преследвали), вкъщи са имали „радиопредавател — високо дърво, обвито с тел“. Оттогава Нина започва да бъде преследвана от съвестта си заради лъжливите показания, появяват й се силни болки в главата, настаняват я в отделението за буйствуващи на психиатричната болница. Все пак я извеждат пред съда с надеждата, че тя ще даде показанията си. Но тя отрича всичко: „Следователят ми диктуваше какво трябва да говоря.“ И нищо, безсрамният съдия си обърсва плюнката и преценява последните показания на Нина за недействителни, а предварителните — за действителни. (Изобщо, когато изгодните за обвинението показания биват оборени, съдът прибягва до характерното и неизменно превратно процедиране: пренебрегва съдебното следствие, опира се на предварително изфабрикуваното: „Е, как така?… Във вашите показания е записано… А на следствието сте твърдели… На какво основание се отказвате?… Това също е наказуемо!“.

Съдията не се интересува по същество, не се интересува от никаква истина. Тези баптисти са преследвани за това, че не признават проповедниците, изпратени от атеиста, упълномощен от държавата, а настояват за своите (според баптисткия устав проповедник може да бъде всеки техен брат). Има директива от областния комитет на партията: да бъдат осъдени, а децата им да се изолират от тях. И това ще бъде изпълнено, макар че Президиумът на Върховния съвет подписва с лявата си ръка (2 юли 1962 г.) световната конвенция „За борба с дискриминацията в областта на образованието“.[8] Там има точка: „Родителите трябва да имат възможност да осигурят религиозното и моралното възпитание на децата в съответствие със собствените им убеждения.“ Но тъкмо това ние не можем да допуснем! Всеки, който се изкаже пред съда по същество, за да проясни делото, е неизменно прекъсван, объркван от съдията. Равнището на неговата полемика е: „Кога ще настъпи краят на света, ако сме набелязали да строим комунизма?“

От последните думи на младото момиче Женя Хлопонина: „Вместо да ходя по кина и танци, четях Библията и се молех — и само заради това вие ме лишавате от свобода. Да, голямо щастие е да бъдеш на свобода, но още по-голямо щастие е да се освободиш от греха. Ленин казва: само в Турция и Русия са в сила такива явления, като преследването за религиозни убеждения. Не съм била в Турция, не знам, а в Русия — както виждате.“ Прекъсват я.

Присъдата: на двама — по 5 години лагер, на двама — по 4, на многодетния Базбей — 3. Подсъдимите посрещат присъдата с радост и се молят. „Представителите от производството“ кряскат: „Малко им е! Още!“ (Да ги облеят с газ и да ги изгорят…)

Търпеливите баптисти са предвидили и пресметнали, и създават „съвет на роднините на затворниците“, който започва да издава ръкописни сведения за всички преследвания. Оттам узнаваме, че от 1961 г. до юни 1964 г. са осъдени 197 баптисти[9], включително 15 жени. (Всички са изброени поименно. Пресметнати са и членовете на семействата им, останали сега без средства за препитание: 442, от тях в предучилищна възраст — 341) Повечето от осъдените получават по 5 години заточение, но някои и по 5 години лагер със строг режим (само дето не ги обличат с раирани парцали!), с 3 до 5 години заточение след това. Б. М. Здоровец от Олшан, Харковска област, получава заради вярата 7 години строг режим. Осъден е 76-годишният Ю. В. Аренд, а Лозови — цялото семейство (бащата, майката и синът). Евгений М. Сирохин, инвалид от Отечествената война 1-ва група, сляп и с двете очи, е осъден в село Соколово, Змиевски район на Харковска област, на 3 години лагер заради християнското възпитание на своите деца Люба, Надя и Рая, които са му отнети с решение на съда.

Съдът срещу баптиста М. И. Бродовски (град Николаев, 6. 10. 1966) не се погнусява да използува грубо фалшифицирани документи. Подсъдимият протестира: „Това не е по съвест!“ В отговор му изръмжават: „Законът ще ви смачка, размаже и унищожи!“

Има закон. Това не ви е „извънсъдебната разправа“ от годините, когато още „се спазваха нормите“.

Наскоро стана известно вледеняващото душата „Ходатайство“ на Святослав Каравански, предадено от лагера навън. Авторът е осъден на 25 години, излежал 16 (1944 — 1960), освободен (вероятно по „две за три“), оженва се, постъпва в университета — но не! През 1965 г. го прибират отново: не е доизлежал 9 години.[10]

Къде другаде е възможно това, при какъв друг земен Закон освен нашия? Нахлузват ти четвъртвековни железни хамути, краят на сроковете — 70-те години! И изведнъж нов кодекс (1961 г.): не повече от 15 години. Всеки ггьрвокурсник юрист разбира, че това означава отмяна на 25-годишните присъди! А у нас — не се отменят. А у нас дори ви връщат да си ги отлежите!

Такива хора има немалко. Непопадналите в епидемията на хрушчовските освобождавания, нашите изоставени събригадници, съкилийници, срещаните в етапните затвори. Отдавна сме ги забравили в своя възстановен живот, а те все така безнадеждно, печално и тъпо бродят на същите тези педи изтъпкана земя, все така са между същите наблюдателни кули и телени огради. Сменят се портретите във вестниците, променят се речите от трибуните, борят се с култа, после престават да се борят — а осъдените на 25 години, Сталиновите кръщелници, продължават да лежат…

Каравански привежда някои вледеняващи тъмнични биографии.

О, свободолюбиви „леви“ мислители от Запада! О, леви лейбъристи! О, прогресивни американски, германски, френски студенти! За вас всичко това е малко. За вас и цялата моя книга ще бъде нищо. Само тогава ще можете да разберете всичко, когато с „ръцете отзад!“ тръгнете вие самите към нашия Архипелаг.

* * *

А наистина политическите са сега значително по-малко в сравнение с времето на Сталин: вече става дума не за милиони и не дори за стотици хиляди.

Дали защото е изменен Законът?

Не, изменена е само (за известно време) посоката на кораба. Все така лумват юридически епидемии, облекчаващи мозъчния процес на юридическите работници, и дори вестниците подсказват на умеещите да ги четат: започнат ли да пишат за хулиганството, знай, че затварят поголовно по хулиганския член; започнат ли да пишат за кражби от държавата, знай, че затварят разхитителите.

Мрачно ни уверяват днешните зекове от колониите:

„Безполезно е да намерим справедливост. Във вестниците пишат едно, а в живота е друго.“ (В.И.Д.)

„Омръзна ми да бъда изгнаник от собственото си общество и народ. Но къде може да докажеш истината? На следователя се вярва повече, отколкото на мен. А какво може да знае и да разбира момиче на 23 години, нима то може да си даде сметка на какво обрича човека?“ (В.К.)

„Затова не преразглеждат делата, защото тогава сами ще трябва да се съкращават.“ (Л-н)

„Сталинските методи на следствието и правосъдието са преминали просто от политическата област в криминалната, това е всичко.“ (Г.С.)

Да обобщим това, което казват тези страдащи хора:

1/ преразглеждането на делата е невъзможно (защото ще рухне съдийското съсловие);

2/ както по-рано са кастрели по 58 член, така сега кастрят по криминалните членове. (Защото от какво ще се препитават иначе? И какво ще стане тогава с Архипелага?)

С една дума: иска някой гражданин да премахне от този свят друг, неугоден му гражданин (но, естествено, не направо с ножа в ребрата, а по закона). Как да стане това, без да допусне грешка? Преди е трябвало да пише донос по член 58–10. А сега — просто предварително да се посъветва с работниците (следствените, милиционерските, съдийските — а такъв гражданин има винаги именно такива приятелчета): кое е на мода тая година? На какъв член от кодекса е хвърлена мрежата? По какъв се налага съдебно производство? Него пробутай, вместо да прибягваш до ножа.

Дълго време бушува например наказателният член за изнасилване веднъж, ядосан, Никита нарежда по-малко от 12 години да не се дават. И започват с хиляди чукове навсякъде да клепат по дванадесет, за да не остават ковачите без работа. А това е деликатен член от кодекса, интимен, оценете го, по нещо той напомня 58–10: и там на четири очи, без свидетели, и тук пак така; и там не ще провериш, и тук не ще провериш, свидетелите се избягват, а на съда тъкмо това е нужно.

Извикват в милицията две ленинградски жени (делото на Смелов). „Бяхте ли с мъже на вечеринката?“ — „Бяхме.“ — „Имахте ли полови сношения?“ (А за това има верен донос, установено е.) „Ммм, имахме.“ — „Така че едно от двете: доброволно ли сте встъпили в половия акт или недоброволно? Ако доброволно, ще ви третираме като проститутки, предайте си лениградските паспорти и до 48 часа да сте напуснали града! Ако не доброволно, пишете заявление като потърпевши по делото за изнасилване.“ На жените никак не им се ще да напускат Ленинград! И мъжете получават по 12 години.

А ето делото на М. Я. Потапов, мой колега от училището. Всичко започва от едно съжителско спречкване — от желанието на съседите да се разширят и от това, че жената на Потапов, комунистка, прави донос срещу още едни съседи, които получавали уж незаконно пенсия. И ето го отмъщението! През лятото на 1962 г. мирно живеещият и нищо неподозиращ Потапов е извикан внезапно при следователя Васюра и повече не се завръща. (Учете се, читателю! В такава правова държава като нашата това може да се случи и с вас всеки божи ден, повярвайте!) Следствието е облекчено от обстоятелството, че Потапов вече е отбил 9 години по 58-и (че се и отказал още през 40-те години да дава лъжливи показания срещу един човек по общото им дело, което го прави особено омразен на следствието). Васюра му казва съвсем откровено: „Бих ви натиквал отново и отново в затвора, толкова пъти, колкото са космите на главата ми. Жалко, че вече ги няма старите права.“ Притичва жена му да го отървава. А Васюра: „Плюл съм на това, че си партийка! Стига да искам, и тебе ще те вкарам!“ (Както пише заместник генералният прокурор на СССР Н. Жогин („Известия“. 18. 9. 1964): „В някои статии и очерци се опитват да принизят труда на следователя, да го лишат от ореола на романтиката. А защо?“.

През ноември 1962 г. съдят Потапов. Обвинен е в изнасилване на 14-годишната циганка Надя (от техния двор) и в развращаване на 5-годишната Оля, като за целта ги примамвал в стаята си да гледат телевизия. В протоколите на следствието от името на 6-годишния Вова, никога през живота си невидял полов акт, квалифицирано и подробно се описва актът на „чичо Миша“ с Надя и как Вова бил наблюдавал уж това през недостъпно високия за него, заскрежен и закрит от елхата и пердетата прозорец. (А кого трябва да съдим за тази развращаваща малолетното дете диктовка?) „Изнасилената“ Надя мълчи 6 месеца бременна, а когато това е необходимо на чичо Васюра, отива да заяви. На съда отиват преподаватели от нашето училище, но не ги пускат на заседанието. Затова пък стават свидетели как в коридора на съда родителите подготвят своите „свидетели“ — деца, да не се объркат в показанията си! Преподавателите пишат колективно писмо до съда — то има за последица само това, че ги привикват поединично в районния комитет на партията и ги заплашват с уволнение заради недоверие към съветския съд. (А и как иначе? Тези протести трябва да се пресичат в самия им зародиш! За правосъдието няма да има повече живот, ако обществеността дръзне да има свое мнение за него.) През това време излиза и присъдата: 12 години строг режим. И край. Който познава провинциалната обстановка — с какво може да се протестира? С нищо. Безсилни сме. Самите нас ще ни уволнят от работата. Невинният да загива! Съдът е винаги прав и районният комитет е винаги прав (а те са свързани с телефон).

И нещата биха останали така. Точно така винаги си и остават.

Но по стечение на обстоятелствата през същите тези месеци бе напечатана моята повест за отдавна отминалите неправдоподобни страдания на Иван Денисович — и районният комитет престава да бъде за мен като котка за мишката, намесвам се в това дело, пиша протест до Върховния съд на републиката, а главно — намесвам и кореспондентката на „Известия“ О. Чайковска. И започва тригодишен бой.

Тъпото глухо следствено съдебно туловище с това и живее, че е безгрешно, с това е и силно, с това е и уверено, че никога не преразглежда своите решения, че всеки съдия може да го кара през просото и да е сигурен, че никой не ще дръзне да го поправи. За целта съществува негласна договореност: всяка жалба, в каквато и Москва да се изпрати, ще бъде прехвърлена за разглеждане именно на инстанцията, от която е оплакването. За да не бъде порицан никой от съдебните работници (прокурорски и следователски), ако злоупотребят или дадат воля на гнева си или на личната си мъст, или сгрешат, или постъпят не така — ще ги прикрием, ще ги защитим, ще се изправим като стена!!! Нали затова сме Законът.

Къде го има това: да започнеш следствие и да не обвиниш. Значи цялата работа на следователя да е нахалост? Къде го има: народният съд да приеме някое дело и да не осъди? Значи да подведе следователя, а самият той да е работил за тоя, що духа? Какво ще рече областният съд да преразгледа решението на народния съд? Ще рече да повиши процента на брака в своята област. Пък и просто да отвори неприятности на съдебните си колеги, кому е нужно? Веднъж започнатото, да речем, по донос следствие трябва да завърши непременно с присъда, която да е невъзможно да се преразглежда. И тук вече: да не се подвеждаме едни други! И да не подвеждаме районния комитет — да правим каквото ни кажат. Затова пък и нас няма да ни предадат.

И което още е много важно в съвременния съд: не магнетофон, не стенографка, а бавноръка секретарка със скоростите на ученичка от по-миналия век изписва там нещо си върху листата на протокола. Този протокол не се прочита гласно на заседанието, никой не бива да го види, докато съдията не го прегледа и утвърди. Само онова, което утвърди съдията, ще бъде съд, ще е било на съда. А което сме чули с ушите си, е вятър и мъгла, изобщо не го е имало.

Черно лакираното лице на истината през цялото време лежи пред умствения взор на съдията — това е телефонният апарат в съвещателната стая. Този оракул няма да те предаде, но и върши това, което той ти говори.

А ние постигнахме обжалване на делото, небивал случай. Проточи се наново повторно следствие. Бяха минали 2 години, онези нещастни деца бяха поотрасли, на тях им се щеше да се отърват от лъжливите показания, да ги забравят — но не, родителите и новият следовател отново ги насилват: ето така ще говориш, че иначе лошо я чака майка ти; ако не осъдят чичо Миша, в затвора ще влезе твоята майка.

И ето, седим ние на заседанието на рязанския областен съд. Адвокатът е безправен както винаги. Съдията може да отклони всеки негов протест и това отклонение няма да подлежи на ничий контрол. Отново са използувани показанията на враждебно настроените съседи. Отново безсъвестно са използувани показанията на малолетните деца (сравнете със съда над Базбей). Съдийката се обръща: „Разкажи както беше“, не приканва: „Разкажи истината“, а: „Разкажи както си говорила на следствието!“ Свидетелите на защитата са прекъсвани, обърквани и заплашвани: „А на следствието вие сте посочили… Какво право имате да се отказвате?“

Съдийката Авдеева души своите съдебни заседателки както лъвицата агнета. (Впрочем къде са белобрадите старци съдии? Извъртащи и хитри жени запълват нашите съдебни длъжности.) Косите й са като грива, има твърд мъжки маниер на говорене, метални вибрации — самата тя потръпва от внушителното значение на своите думи. За малко процесът да тръгне не натам, накъдето тя иска — и почва да се ядосва, удря с опашката, почервенява от напрежение, пресича неугодните свидетели, заплашва нашите учители: „Как смеете да се усъмните в съветския съд?“ „Как сте могли да помислите, че някой е подучил децата?“ „Значи вие самите възпитавате децата да лъжат?“ „А кой е инициаторът на колективното писмо до съда?“ (В страната на социализма е недопустима самата идея за колективно действие! Кой? Кой? Кой?) Прокурорката Кривова (ама и кой ли им подбира тези имена!) няма дори какво да прави при такава напориста съдника.

И макар всички обвинения по процеса да рухват: Вова не е могъл да види нищо през прозореца; Оля пък се отказва от всичко, никой не я е развращавал; през всичките дни, когато е могло да се извърши престъплението, в единствената стая на Потапови е лежала и болната му жена, няма пред нея да изнасилва Потапов съседската циганка; а и същата циганка преди това им била откраднала нещо; и после тази циганка не е нощувала у дома си, а е скитала като уличница откакто се помни, още от 14-годишна; ала как така ще сгреши съветският следовател! Ала как така ще сбърка съветският съд! Присъда — 10 години! Тържествувай, наше съдийско съсловие! Не трепвайте, следователи! Изтезавайте и занапред!

И това — пред кореспондента на „Известия“. И това — при застъпничеството на Върховния съд на РСФСР! А какво да говорим за тези, за които няма кой да се застъпи?…

И още почти година водим казуистична борба. Накрая Върховният съд постановява: Потапов не е виновен за нищо, да бъде оправдан и освободен (Излежава три години…) А тези, които са развращавали и подучвали децата? Какво им се случва? Само дето не постигат своето. А остава ли поне петънце върху лъвската гръд на Авдеева? Не, тя е висш народен избраник. А какво е решено за сталинския изтезател Васюра? На мястото си е, пак там, никой не му е орязал ноктите.

Продължавай да процъфтяваш, съдебно съсловие! Ние сме за теб, а не ти за нас! Да ти бъде юстицията винаги дебел килим! Стига на теб да ти е добре! Отдавна е провъзгласено, че на прага на безкласовото общество и съдебният процес ще стане безконфликтен (за да отрази вътрешната безконфликтност на обществения ред): такъв процес, в който съдебният състав, прокурорът, Защитата и дори самият обвиняем ще се стремят съвместно към общата цел.

Такава една проверена устойчивост на правосъдието значително облекчава живота на милицията: тя дава възможност да се прилага безогледно методът на ремаркето или на „чувала на престъпленията“. Работата е в това, че поради немарливост, тромавост, а понякога и поради страхливост на местната милиция — едно, второ и трето престъпление остават неразкрити. Но заради отчетността те трябва да бъдат разкрити на всяка цена (тоест да бъдат „закрити“)! И ето че се чака само удобният случай. Ще попадне в участъка някой податлив, наплашен, глуповат и на него се нахлузват всички тези неразкрити дела: ето го неуловимия разбойник, извършил толкова престъпления през годината! С побоища и лишения го заставят да „признае“ всички престъпления, да се подпише и да получи дългогодишна присъда по сумата от престъпленията — и да почисти района от петното. (В Арташат, до Ереван, се извършва убийство. През 1953 г. залавят един напосоки, обкръжават го с лъжесвидетели, бият го, накрая го осъждат на 25 години. А през 1962 г. се намира истинският убиец…)

Общественият живот се подобрява значително от това, че не остава ненаказан порок. И милиционерските следователи получават премии.

Районът може да се очисти от петното и чрез противоположния начин: да се направи така, сякаш изобщо не е имало криминално престъпление. Старият бивш зек Иван Емелянович Бриксин, 69-годишен, отлежал своята десетка навремето си (мой приятел от пандизбюро в Марфино), през юли 1978 г. е пребит до смърт и ограбен от двама млади хулигани във вечерните безлюд-ни часове в курортното селище Турист. Два часа той лежи на автобусната спирка и никой не му помага. След това го откарват в намиращата се наблизо терапевтична болница в Деденево. Лекарката Савелиева не може да му окаже никаква помощ и не го праща в травматологичната болница; макар че той назовава трите си имена и възрастта, тя не съобщава за ранения по лекарска линия, нито дори в милицията — и така три денонощия пребитият от бой с хематом, кръвоизлив в мозъка, избити зъби, отекли очи лежи не само без медицинска помощ, но дори без санитарни грижи (санитарката се била запила) върху мушамена постилка, до гуша в урината си. Три денонощия семейството му търчи, търси го в същото селище и по целия Савьоловски път, но нали лекарката никъде не е съобщила за него? Най сетне го откриват и със собствени — не болнични — усилия извикват от Москва реанимационен автобус, който го пренася в неврохирургията, там му правят операция на черепа, но не могат да го спасят от вътрешния кръвоизлив. Болният умира след 9 дни мъчения.

Местната икшанска милиция получава заключението на съдебномедицинската експертиза, но не бърза със следствието и още по-малко с оглеждане в болницата на дрехите на убития, за да намери по тях някакви следи. А работата е там, че всички в Деденево знаят тези местни хулигани и всички се боят от тях. И ето че същата лекарка Савелиева помага на старшата следователка Герасимова (при разпита на жената на убития в кабинета си тя е пуснала да свири естрадна музика) на третия месец от следствието да стигне до извода: пострадалият е получил инсулт, той е паднал и от това се е пребил. И така, няма кого да арестуват, не е имало престъпление и районът значи е чист.

Мир на праха ти, Иван Емелянович!

А още по-здраво става обществото и още повече укрепва правосъдието от годината, през която се дава указанието да се излавят, съдят и изселват тунеядците. Този указ също в известна степен заменя недействуващия вече гъвкав 58 — 10: обвинението също се оказва хитро, невеществено и неотразимо. (Съумяват да го приложат към поета И. Бродски.)

Думата „тунеядец“ е ловко изопачена при първото още съприкосновение до нея. Тунеядци са именно безделниците с високите заплати, които са седнали на съдийските маси и раздават присъди на доведените до бедност работяги със сръчни ръце, трепещи се след работа да изкарат нещо допълнително за хляба. И с каква злоба — с вековечната злоба на преситените спрямо гладните — се нахвърлят върху тези „тунеядци“. Двама безсъвестни аджубеевски журналисти („Известия“, 23. 6. 1964) не се посвеняват да заявят: изпращат тунеядците недостатъчно далеч от Москва! Разрешават им да получават колети и парични записи от роднините! Недостатъчно строго ги държат! „Не ги карат да работят от зори до зори“ — буквално така пишат: от зори до зори! На зората на какъв комунизъм, а и по коя конституция е необходима такава ангария?!

Изброихме няколко важни потока, благодарение на които (и при никога неотслабващото държавно обирничество) Архипелагът постоянно се попълва.

Но и не съвсем напразно ходят по улиците, седят в своите щабове и избиват зъбите на задържаните — „народните отрядници“, тези назначени от милицията разбойници или щурмоваци, неупоменати в конституцията и неотговорни пред закона.

Попълненията на Архипелага не спират. И макар обществото да е отдавна безкласово, и макар половината небе да е огряно от зората на комунизма, привикнали сме някак да мислим, че престъпленията не свършват, не намаляват, а и престанаха нещо да ни обещават това. През 30-те години ни обещаваха със сигурност: още, още малко, след няколко години! А сега повече не ни обещават.

Нашият закон е могъщ, изврътлив, нямащ нищо общо с онова, което на Земята се нарича „закон“.

Измислили глупавите римляни: „Законът няма обратна сила.“ А у нас има! Нека си говори старата реакционна пословица: „Законът не се пише обратно“. А у нас се пише! Ако е излязъл нов модерен Указ, Закона го сърби да го приложи към арестуваните преди това защо, може! Така бе със спекулантите на валута и рушветчиите: изпращат от местата за лишаване от свобода, например от Киев, списъци в Москва — там да отметнат срещу фамилното име към кого да приложат обратната сила (да увеличим ли срока им, или да ги минем по деветте грама[11]). И я прилагат.

А освен всичко друго нашият Закон прозрява бъдещето. На пръв поглед преди съда не би трябвало да е известно какъв ще бъде ходът на заседанието и каква присъдата. А гледаш, списание „Социалистическая законность“ го напечатало, преди още съдът да е започнал. Как се е досетило? Питай го…

„Социалистическая законность“ (орган на Прокуратурата на СССР), ян. 1962, № 1. Подписано за печат на 27 дек. 1961. На стр. 73–74 — статия от Григориев (Грузда) — „Фашистките палачи“. В нея — отчет за съдебния процес срещу естонските военнопрестъпници в Тарту. Кореспондентът описва разпита на свидетелите; веществените доказателства лежат върху съдийската маса; разпитът на подсъдимия („убиецът отговаря цинично“); реакцията на слушателите; речта на прокурора. И съобщава за смъртната присъда. И всичко става именно така — само че едва на 16 януари 1962 г. (вж. „Правда“ от 17 януари), когато списанието вече е напечатано и се продава. (Отложили съда, а не предупредили списанието. Журналистът получава една година принудителна работа.)

Нашият Закон също така не познава греха на лъжесвидетелството — той изобщо не го смята за престъпление! Легион от лъжесвидетели благоденствува сред нас, шествува към почтената старост, наслаждава се на спокойствието в златистия залез на живота си. Единствено само нашата страна в цялата история и в целия свят се отнася грижовно към лъжесвидетелите!

И пак само нашият Закон не наказва съдиите убийци и прокурорите убийци. Всички те служат почтено, служат дълго и преминават благородно на пенсия в старостта си.

Не могат да не се признаят на нашия Закон и мятаниците, отплесванията, присъщи на всяка трепетна творческа мисъл. Ще се юрне изведнъж Законът: за една година рязко да намали престъпността. По-малко да арестува! По-малко да съди! Да оставя осъдените под гаранция! А след това ще се метне в обратната страна: нямат свършек злодеите! Стига с „гаранциите“. По-строг режим! По-тежки присъди! Негодниците да се разстрелват!

Но въпреки всички удари на бурята корабът на Закона се движи величествено и плавно. Върховните Съдии и Върховните Прокурори са опитни и с тези удари не ще ги учудиш. Те ще свикат своите Пленуми, ще разпратят своите Инструкции — и всеки нов безумен курс ще бъде разяснен като отдавна желан, като подготвен от цялото наше историческо развитие, като предсказан от Единствено Вярното Учение.

Корабът на нашия Закон е готов да посрещне всички подмятания. И ако утре бъде заповядано отново да се натикват по затворите и лагерите милиони хора заради начина им на мислене и да се изселват изцяло народите (пак същите или някои други) или бунтуващите се градове, и отново да се пришиват към дрехите на затворниците четири номера — неговият могъщ корпус почти няма да трепне, неговият форщевен не ще се огъне.

И остава казаното от Державин, разбираемо само от онзи, който го е изпитал върху себе си:

„Да пази Бог от съд пристрастен.“

Ето кое е останало. Както беше при Сталин, както е било през всичките години, описани в тази книга. Издадени и напечатани са множество Основи, Укази, Закони, противоречиви и съгласувани, но нито по тях живее страната, нито по тях арестуват, нито по тях съдят, нито по тях се извършва съдебната експертиза. Само в малкото (около 15%?) случаи, когато предметът на следствието и съдопроизводството не засяга нито интереса на държавата, нито царствуващата идеология, нито личните интереси или спокойствието на някое длъжностно лице — само в тези случаи съдебните служители, натоварени с разследването, могат да ползуват привилегията никъде да не звънят, от никого да не получават указания, да съдят по същество, добросъвестно. Във всички останали случаи, било криминални или граждански — тук няма разлика, не може да не бъдат засегнати важни интереси на председателя на колхоза или селсъвета, на началника на цеха или директора на завода, на завеждащия жилищно експлоатационното бюро, на участъковия милиционер, на пълномощника или началника на милицията, на главния лекар, главния икономист, на началниците на управления и ведомства, на спецотделите и отдел „Кадри“, на секретарите на районните и областните комитети на партията — и по нагоре, и по нагоре! — и във всички тези случаи от един спокоен кабинет звънят в друг, звънят солидни, тихи гласове и приятелски съветват, поправят, насочват как да се реши съдебното дело на малкия човечец, върху когото са се счепкали неразбираемите, неизвестните нему замисли на издигнатите високо над него лица. И малкият доверчив читател на вестници влиза в залата на съда с биещата в гърдите му правота, с подготвени разумни аргументи и ги излага развълнуван пред дремещите маски на съдиите, без да подозира, че присъдата му е вече написана — и няма апелационни инстанции, и няма срокове и пътища да поправи зловещото користно решение, пронизващо гръдта му с несправедливостта си.

А има стена. И тухлите й са споени с разтвора на лъжата.

Нарекохме тази глава „Законът днес“. А най-правилно ще е да я наречем: Няма закон.

Все същата коварна прикритост, все същата мъгла на неистината виси в нашия въздух, виси в градовете по-гъста от пушеците на градските комини.

Прехвърли половината век огромната държава, стегната с железни обръчи, и обръчи има, а закон — не.

Бележки

[1] На мястото на изхвърления за претопяване паметник на атаман Платов, построен от скулптора Клод (същия, който е автор и на Аничковия мост в Санкт-Петербург — Б.пр.). — Б.а.

[2] Първият секретар на ростовския областен комитет Басов, чието име заедно с това на генерал Плиев, командуващия Северно Кавказкия военен окръг, ще бъде написано някога над мястото на масовия разстрел, пристига в Новочеркаск през тези часове и веднага бяга изплашен (скочил дори, както разправят, от балкона на 2-рия етаж), връща се в Ростов. Веднага след новочеркаските събития заминава като делегат за героична Куба. — Б.а.

[3] Според тази версия войниците, отказали да стрелят в тълпата, са заточени в Якутия. — Б.а.

[4] Известно е на тези, които са били близо, но те или са убити, или премахнати по-късно. — Б.а.

[5] 47 убити само от дум-дум куршуми са засвидетелствувани достоверно. И са предвидени от генерал Плиев. — Б.а.

[6] Малко по-малко от тези пред Зимния дворец, но затова пък цяла разгневена Русия ежегодно отбелязва 9 януари, а кога ще почнем да отбелязваме 2 юни? — Б.а.

[7] Една новочеркаска учителка (!) през 1968 г. авторитетно разказва във влака: „Военните не стреляха. Дадоха само един залп във въздуха за предупреждение. А стреляха диверсанти с куршуми дум-дум. Отде са ги взели? Имат всичко, което им трябва. Те стреляха срещу военните и работниците… А работниците като обезумели нападнаха войниците, биеха ги, а те какво бяха виновни? После Микоян ходеше по улиците, влизаше по къщите да види как живеят хората. Жените го черпеха с ягоди от градините си…“ Само това засега влиза в историята. — Б.а.

[8] Подписали сме я заради американските негри, а иначе за какво ни е притрябвала? — Б.а.

[9] Между другото, преди сто години процесът срещу народниците обхваща „193-ма“ души. Господи, какъв шум, какви преживявания! Влиза в учебниците. — Б.а.

[10] Но и това не е всичко — комунистическата поглъщаща машина работи без грешка! През 1969 г. за предаване на информация от Владимирский затвор той получава допълнителни 10 години — до пълните тридесет! — Б.а.

[11] Тоест: или да ги разстреляме. — Б.пр.