Александър Солженицин
Архипелаг ГУЛАГ (13) (1918–1956
Опит за художествено изследване)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Архипелаг ГУЛАГ, –1968 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция (том 1)
bambo (2007)
Сканиране и разпознаване (том 2)
nextvasko (2008)
Корекция
NomaD (2009)

Издание:

Издателство „Народна култура“, 1994

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление: Петър Добрев

Рисунки: Николай Пекарев

Коректор: Здравка Славянова

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на втори том. Обстойна редакция и на двата тома от NomaD
  3. — Корекция на маркер за бележка

Единадесета глава
ВИСШАТА МЯРКА

Смъртното наказание в Русия има зъбчата история. В Кодекса на Алексей Михайлович[1] се прилага смъртно наказание в петдесет случая, във военния устав на Петър I има вече двеста такива параграфа. А Елизавета, без да отменя законите, предвиждащи смъртно наказание, не ги прилага нито веднъж: разправят, че при възшествието си на престола дала обет да не екзекутира никого — и през всичките двадесет години на царуването си не осъжда никого на смърт. А при това е водила Седемгодишна война! — и пак не прибягва до тази мярка. Ето ви един удивителен пример за средата на XVIII век, половин столетие преди якобинската касапница. Вярно, ние сме свикнали да осмиваме цялото си минало; да не признаваме никоя добра постъпка или намерение за такава. Елизавета също може да бъде очернена: заменя смъртното наказание с камшичен бой, разкъсване на ноздри, с жигосване на думата „крадец“ върху тялото и с вечно заточение в Сибир. Ала в защита на императрицата ще запитаме: а как по-сурово би могла да постъпи въпреки обществените представи? Може би и днешният осъден на смърт ще предпочете доброволно всичко това, стига слънцето да не угасне за него, само че в хуманността си ние не му го предлагаме. И може би в хода на тази книга читателят сам ще се убеди, че двадесет, а дори и десет години в нашите лагери са къде по-тежки от наказанията на Елизавета?

Според сегашната терминология тя е имала в случая общочовешки поглед, а Екатерина II — класов (и, ще рече, по-верен). Струвало й се е ужасно, опасно да не екзекутира съвсем никого. И в защита на себе си, на трона и на строя, т.е. в политическите случаи (Мирович[2], московският чумен бунт[3], Пугачов) тя признава екзекуцията за напълно уместна. А за криминалните престъпници — защо да не бъде смятана и за отменена?

При Павел отмяната на смъртното наказание е потвърдена. (А войните не са били малко, но в полковете не е имало трибунали.) И през цялото дълго царуване на Александър I смъртното наказание се прилага само за военни престъпления, извършени по време на поход (1812 г.). (Тук ще ни възразят: а боят до смърт с пръчки? Не ще и дума, негласни убийства, разбира се, е имало, но нима едно профсъюзно събрание не може също да доведе човека до смърт? И все пак Божият живот да зависи от гласуването на съдиите — за половин век, от Пугачов до декабристите, такова нещо не се е случвало в нашата страна дори и на държавните престъпници.)

След обесването на петимата декабристи смъртното наказание за държавните престъпления у нас не е отменяно, то бива потвърдено с кодексите от 1845 и 1904 г., попълвано и с военнонаказателните закони — но е отменено за всички престъпления, разглеждани от обикновени съдилища.

И колко души са екзекутирани през този период в Русия? Вече цитирахме (осма глава) статистическите данни на либералните дейци от 1905–1907 г.: за осемдесет години 894 смъртни наказания, т.е. средно по единадесет души на година. Да приведем и по-строгите цифри на експерта по руско наказателно право Н. С. Таганцев[4]. До 1905 г. смъртното наказание в Русия е извънредна мярка. За тридесет години — от 1876 до 1905 г. (времето на народоволците и на терористичните актове, а не на намерения, изказани в кухните на общите жилища; времето на масови стачки и селски вълнения; времето, през което възникват и укрепват всички партии на бъдещата революция), са екзекутирани 486 души, т.е. около седемнадесет души на година в цялата страна. (Тук влизат и екзекуциите за криминални престъпления!)[5] За годините на първата революция и нейното потушаване броят на смъртните присъди се покачва стремително, като поразява въображението на руснаците, разплаква Толстой и възмущава Короленко и мнозина други: от 1905 да 1908 г. са екзекутирани около 2200 души (по четиридесет и пет на месец). Но тези присъди са предимно за терор, убийства и бандитизъм. Това е епидемия от екзекуции, както пише Таганцев. (И тя тутакси отминава.)

Странно е да четеш, че когато през 1906 г. се въвеждат военнополевите съдилища, един от най-сложните проблеми е: кой да привежда присъдите в изпълнение? (Изискването е не по-късно от двадесет и четири часа след прочитането на присъдата.) Това се предоставя на войскови части, но прави неприятно впечатление на войската. А доброволец за палач често не се намира. Докомунистическитс глави не са се досещали, че един палач може да разстреля много хора и отзад в тила.

Временното правителство още с встъпването си в длъжност отменя изобщо смъртното наказание. През юли 1917 г. го възстановява за действуващата армия и фронтовите области — за военни престъпления, убийства, изнасилвания, мародерство и грабеж (с каквито тогава тези райони изобилствуват). Това е една от най-непопулярните мерки, погубила Временното правителство. Лозунгът на болшевиките преди преврата е: „Долу смъртното наказание, възстановено от Керенски!“

Настойчиво се твърди, че в Смолни в самата нощ на 25 срещу 26 октомври възниква дискусия: дали да не се отмени завинаги с един от първите декрети смъртното наказание? И тогава Ленин осмива утопизма на своите другари, той добре знае, че без смъртно наказание няма да направи и крачка в построяването на новото общество. При съставянето обаче на коалиционното правителство с левите есери болшевиките отстъпват пред погрешните им понятия и от 28 октомври 1917 г. смъртното наказание все пак е отменено. Нищо хубаво, естествено, не може да се очаква от тази „добродушна“ позиция. (А и как го отменят? В началото на 1918 г. Троцки нарежда да бъде съден Алексей Шчастни, току-що произведен адмирал, задето се е отказал да потопи Балтийския флот. Председателят на Върховния трибунал Карклин изрича бързо на развален руски: „Да бъде разстрелян до двадесет и четири часа.“ По залата преминава вълнение: отменено е! Обвинителят Криленко разяснява: „Какво ви вълнува? Смъртното наказание е отменено. Ние не наказваме Шчастни, ние го разстрелваме.“ И го разстрелват.)

Ако се съди по официалните документи, смъртното наказание е възстановено изцяло от юни 1918 г. — не, не е „възстановено“, а е установено като нова ера в историята на екзекуциите. Ако приемем, че Лацис[6] не намалява цифрата, а просто не разполага с пълни данни, и че революционните трибунали са свършили поне същата съдийска работа, каквато ЧК е свършил без съд, ще установим, че в двадесет централни губернии на Русия за шестнадесет месеца (юни 1918 — октомври 1919 г.) са разстреляни над 16 хиляди души, т.е. повече от хиляда на месец[7]. (Между другото, тогава са разстреляни председателят на първия руски (Петербургски, 1905 г.) съвет на работническите, селските и червеноармейските депутати Хрустальов-Носар и художникът, който създава за цялата Гражданска война ескиза на юначната червеноармейска униформа.)

А съществуват още и революционни военни трибунали (вж. Осма глава).

Впрочем настъпилата през 1918 г. ера на екзекуциите смразява и опиянява Русия може би дори не с тези произнесени или непроизнесени като присъда единични разстрели, превърнали се по-късно в хиляди.

Още по-страшна ни се струва модата на воюващите страни, а после и на победителите — да се потопяват шлеповете, всеки път с непресметнати, непреброени, дори неизвикани поименно стотици хора, особено офицери и други заложници — във Финския залив, в Бяло, Каспийско и Черно море, че и в Байкал. Това не влиза в нашата тесносъдебна история, но също е история на нравите, откъдето следва и всичко по-нататък. Дали в продължение на всички наши векове, като се почне от първия Рюрик, е имало период на такива жестокости, на толкова убийства, с каквито болшевиките съпровождат и завършват Гражданската война?

Ще пропуснем един характерен зъбец, ако не споменем, че смъртното наказание е отменяно… чрез 1920 г., да! Някой изследовател може да изпадне дори в затруднение пред тази доверчивост и беззащитност на диктатурата, лишила се от меча на възмездието, когато Деникин е още в Кубан, Врангел в Крим, а полската конница се стяга за поход. Но, първо, този декрет е твърде благоразумен: той не се разпростира върху революционните трибунали, а само върху ЧК и тиловите трибунали. Ето защо е могло набелязаните за разстрел предварително да бъдат откарвани по-близо до лобните места. Така например за историята остава запазено следното разпореждане:

„Поверително. Циркулярно
До председателите на ЧК, ВЧК — за специалните отдели

Предвид отмяната на смъртното наказание предлагаме всички лица, които по числящите им се различни престъпления подлежат на смъртно наказание, да бъдат отправяни в районите на военните действия, в местата, където декретът за отмяната на смъртното наказание не е в сила.

15 април 1920 г. 325/16.756

Завеждащ спец. отдел на ВЧК

/подпис/ Ягода“

Второ, декретът е подготвен чрез предварителна чистка в затворите (чрез масови разстрели на арестуваните, които по-късно могат да бъдат обхванати от „декрета“. В архивите е запазено заявление на бутирските затворници от 5 май 1920 г.:

„При нас, в Бутирския затвор, вече след подписването на декрета за отмяна на смъртното наказание бяха разстреляни през нощта 72 души. Нещо кошмарно по своята подлост.“

Но, трето, което е най-утешителното, действието на декрета е краткосрочно — четири месеца (докато отново не се препълнят тъмниците). С декрет от 28 май 1920 г. на ВЧК е върнато правото да разстрелва.

Революцията бърза да преименува всичко, та всяко нещо да бъде видяно като ново. Така и „смъртното наказание“ е преименувано във висша мярка и не на „наказание“ дори, а на социална защита. В основите на наказателното законодателство от 1924 г. ни се дава обяснението, че тази висша мярка е наложена временно, до пълната й отмяна от Централния изпълнителен комитет.

И през 1927 г. действително започват да я отменят: оставят я само за престъпления срещу държавата и армията (член 58 и военните закони), е, вярно, още и за бандитизъм (но е известно широкото политическо тълкуване на „бандитизма“ през ония години, че и днес: от басмача до литовския партизанин всеки въоръжен националист, несъгласен с централната власт, е „бандит“, как тъй да се лишим от този член в закона? И бунтуващият се лагерист, и участникът в градските вълнения са също „бандити“). По членовете, защищаващи частните лица, по членовете за убийство, грабеж и изнасилване — разстрелът е отменен във връзка с десетгодишнината от Октомври.

А към петнадесетгодишнината от Октомври се добавя смъртно наказание и по закона от „седми-осми“ — по онзи най-важен закон на вече настъпващия социализъм, който обещава на всеки поданик куршум за всяка държавна троха.

Както винаги с особено настървение до този закон прибягват особено в началото — през 1932–1933 г. И тогава особено старателно разстрелват. В това мирно време (още приживе на Киров) само в ленинградските Крести през декември 1932 г. своята участ очакват едновременно двеста шестдесет и пет осъдени на смърт[8] — а за цялата година само в Крести те са повече от хиляда.

И що за злодеи са това? Откъде толкова затворници и размирници? Там например лежат шест колхозници от района на Царское село, чиято вина е такава: след като окосили (със собствените си ръце) на колхоза, замахнали няколко пъти с косите по бабуните, та да занесат сено на кравите си. Нито един от шестимата не е помилван от ВЦИК и присъдата е приведена в изпълнение!

Каква ти Салтичиха[9]? Кой най-гнусен и отвратителен помешчик би могъл да убие шест селяни за няколко нещастни наръча сено?… Ами че достатъчно е да ги шибне по веднъж с пръчката, и вече щяхме да го знаем и да проклинаме името му в училищата[10]. А сега — минало-заминало. Остава ми да се надявам, че все някога разказът на моя жив свидетел ще бъде потвърден от документите. Дори никога и никого повече да не бе убивал Сталин, само за тези шестима царскоселски селяни щеше да заслужава да бъде екзекутиран! И на всичко отгоре смеят да ни кряскат: „Как дръзвате да го разобличавате?“, „Да безпокоите великата му сянка?“, „Сталин принадлежи на световното комунистическо движение!“ Да. И — на Наказателния кодекс.

Впрочем с какво са по-добри Ленин и Троцки? Тъкмо от тях започва всичко.

Да се върнем обаче към безстрастието и безпристрастието. Разбира се, ВЦИК непременно би „отменил напълно“ висшата мярка, щом е обещал, но бедата е там, че през 1936 г. Бащата и Учителят „отменя напълно“ самия ВЦИК. А Върховният съвет е по-скоро като по времето на Анна Йоановна[11]. Тук и „висшата мярка“ става наказание, а не някаква си там „защита“. Разстрелите от 1937–1938 г. не се вместват вече в „защитата“ дори за Сталиновото ухо.

Ще се намери ли юрист или историк на наказателните процеси, който да ни предостави проверена статистика? Къде се намира специалното хранилище, в което да проникнем и да прочетем цифрите? Няма такива. Няма и да има. Затова ще се осмелим да повторим само цифрите слухове, които се носят още пресни през 1939–1940 г. под сводовете на Бутирки и изтичат от арестуваните големи и средни по значимост ежовци, минали набързо през килиите (виж, те са знаели!). Та тези ежовци разправяли, че през споменатите две години в Съюза са разстреляни половин милион „политически“ и четиристотин и осемдесет хиляди криминални престъпници (59–3, разстрелват ги като „опора на Ягода“; по този начин е ударен и „старият апашки благороден“ свят).

Може ли да смятаме тези цифри за невероятни? Като имаме предвид, че разстрелите са извършени не за две години, а само за година и половина, трябва да очакваме (за 58 член) средно двадесет и осем хиляди разстреляни на месец. Това за Съюза. А колко са били местата за разстрелите? По най-скромните пресмятания — сто и петдесет. (Повече са, разбира се. Само в Псков например към много от черквите в бившите отшелнически килии са пригодени помещения на НКВД за изтезания и разстрели. Дори през 1953 г. в тези черкви още не пускат екскурзианти: имало „архиви“; там и паяжините не се чистят по десет години, такива са им „архивите“. Преди започването на реставрационните работи изкарват оттам костите с камиони.) На едно място, в един и същи ден са извеждали на разстрел по шестима души. Нима е фантастично? Дори е посмалено! От Краснодар свидетелствуват, че в главното здание на ГПУ на улица Пролетарска през 1937–1938 г. всяка нощ са разстрелвали над двеста души! (Според други източници до 1 януари 1939 г. са разстреляни един милион и седемстотин хиляди души.)

През Отечествената война по различни поводи прилагането на смъртното наказание ту се разширява (например при военизирането на железниците), ту се обогатява по форми (от април 1943 г. — указ за смърт чрез обесване).

Всички тези събития забавят донякъде обещаната пълна, окончателна, за вечни времена отмяна на смъртното наказание, но народът ни все пак я дочаква с търпение и преданост: през май 1947 г. Йосиф Висарионович пробва пред огледалото колосан нагръдник, харесва се — и диктува на Президиума на Върховния съвет отмяната на смъртното наказание в мирно време (и замяната му с двадесет и пет години, с тъй наречената четвъртинка).

Но нашият народе неблагодарен, престъпен и неспособен да цени великодушието. Ето защо управляващите охкат, охкат две години и половина без смъртно наказание и на 12 януари 1950 г. издават указ с противоположно съдържание: „Предвид на постъпили заявления от националните републики (Украйна?…), от профсъюзите (милите профсъюзи, винаги знаят какво е нужно), от селските организации (това ще е продиктувано насън, Милостивецът разпердушинва всички селски организации още в годината на Великия прелом), както и от дейците на културата“ (това вече е напълно правдоподобно) Смъртното наказание се връща за вече натрупалите се „родоотстъпници, шпиони и атентатори диверсанти“.

Върнали се веднъж към нашия обичаен дръвник, така и продължават, без много да умуват: 1954 г. — и за умишлено убийство; май 1961 г. — за присвояване на държавно имущество, за фалшифициране на пари, за терор в местата за лишаване от свобода (за тези, които убиват доносниците и заплашват лагерната администрация); юли 1961 г. — за нарушаване на правилата за валутни операции; февруари 1962 г. — за посегателство (замахване с ръка) срещу живота на милиционерите и дружинниците; пак тогава — за изнасилване; и веднага след това — за рушветчийство.

Ала всичко това е временно, до пълната отмяна. И днес пише така.

Излиза, че най-дълго сме изкарали без смъртно наказание при Елизавета Петровна.

* * *

В своето благополучно и сляпо съществуване си представяме осъдените на смърт като белязани от съдбата немногобройни самотници. Инстинктивно сме убедени, че тъкмо ние никога няма да попаднем в килия за осъдени на смърт, че за това е нужна ако не тежка вина, то във всеки случай ярък живот. Трябва ни още много нещо да претръскаме в главите си, докато проумеем: през смъртните килии са минали безчет най-сиви хорица за най-обикновени постъпки и — на когото както провърви — много често са получавали не помилване, а висшата (както за по-кратко арестантите наричат „висшата мярка“; те не търпят високопарни думи и назовават нещата някак по-грубо и по-лаконично).

Агроном от районен поземлен отдел получава смъртна присъда за грешки в анализа на колхозното зърно! (А може и да не е угодил на началството с анализа?) — 1937 г.

Мелников, председател на занаятчийска задруга (произвеждаща макари за конци!), е осъден на смърт за това, че в работилницата им става пожар от локомобилна искра! — 1937 г. (Вярно, че го помилват — заменят присъдата му с десетка.)

През 1932 г. в познатите ни Крести чакат смъртта си: Фелдман — за намерена у него валута; Файтелевич, студент в Консерваторията, за продажба на стоманена лента за писци. Съществуващата от памтивека търговия — поминъкът и занимавката на евреина, също става достойна за смъртно наказание!

Да се чудим ли тогава, че смъртна присъда получава и ивановският селски момък Гераска: на пролетния Никулден се веселил в съседното село и след като здравата се натряскал, ударил е кол по задницата — не милиционера, не, а милиционерския кон! (Наистина напук на същата милиция смъкнал от селсъвета дъската с надписа му, после откъснал шнура на общоселския телефон и изкрещял: „Мамицата им на тия дяволи!…“

Нашата съдба да попаднем сред осъдените на смърт се решава не от това дали сме направили, или не сме направили нещо, а от въртенето на голямото колело, от хода на външните могъщи обстоятелства. Например Ленинград е обсаден. Какво трябва да мисли неговият висш ръководител другарят Жданов, ако в дейността на Ленинградската държавна сигурност през онези сурови месеци няма смъртни присъди? Ами че органите бездействуват, не е ли така? Трябва да се разкриват големи конспиративни заговори, ръководени от немците отвън. Защо при Сталин през 1919 г. такива заговори са били разкривани, а при Жданов през 1942 г. да ги няма? Речено-сторено: открити са няколко разклонени заговора! Вие си спите в своята неотоплена ленинградска стая, а черната ръка насочва вече острите си нокти към вас. И от вас в случая не зависи нищо. Набелязва се, да речем, генерал-лейтенант Игнатовски — прозорците му гледат към Нева и той изважда носната си кърпа да издуха носа си — сигнал! А освен това като инженер Игнатовски много обича да си побъбри с моряците за техниката. Засечен е! Арестуват го. Настъпва времето на разплатата! — и така, посочете четиридесетте членове на организацията ви. Той ги назовава. И ако сте разпоредител в Александринка, шансовете ви да бъдете назован не са големи, но ако сте професор в Технологичния институт — ето ви и вас в списъка — и какво зависи от вас? А по такъв списък всички ги очаква разстрел.

И всички са разстреляни. Ала ето как остава жив Константин Иванович Страхович, бележит руски хидромеханик: някаква си там голяма клечка в Държавна сигурност е недоволен, че списъкът е къс и хората за разстрел са малко. Тогава набелязват Страхович като подходящ център за разкриване на нова организация. Изправят го пред капитан Алтшулер: „Така значи? Нарочно сте признали на бърза ръка всичко и сте решили да идете на онзи свят, за да не издадете конспиративното правителство? Какъв сте били в него?“ И ето че, докато лежи в килията на осъдените на смърт, Страхович е включен в нов следствен кръг! Той предлага да го смятат за министър на просветата (иска му се всичко да свърши по възможност по-бързо!), но за Алтшулер това е малко. Следствието продължава, междувременно разстрелват групата на Игнатовски. На един от разпитите Страхович кипва: не че толкова му се иска да живее, но е крайно уморен непрекъснато да умира и, главно, тази лъжа му е страшно противна! И на кръстосания разпит в присъствието на някакъв голям чин тропва по масата: „Не мен, а вас всички трябва да разстрелят! Отказвам повече да лъжа! Оттеглям напълно показанията си!“ И това избухване се оказва спасително! — не само че прекратяват следствието, но и за дълго го забравят в килията на чакащите смъртната си присъда.

Вероятно на фона на всеобщата покорност да избухнеш от отчаяние винаги помага.

 

И ето — толкова хора са разстреляни — отначало хиляди, след това стотици хиляди. Ние делим, умножаваме, въздишаме, проклинаме. И все пак това са цифри. Те смайват ума, после се забравят. Но ако някога близките на разстреляните дадат в едно издателство снимките им и бъде издаден албум от няколко тома с тях, то при прелистването им и от последния поглед в помръкналите им очи бихме почерпали много нещо за своя оставащ живот. Такова четене, почти без букви, би се наслоило завинаги в сърцата ни.

Мои познати, бивши зекове, са създали такъв обред у дома си: на 5 март, в деня на смъртта на Главния убиец, нареждат върху маси снимките на разстреляните и умрелите в лагера — няколко десетки, колкото са могли да съберат. И през целия ден в жилището им цари тържественост — полуцърковна, полумузейна. Траурна музика. Посещават ги приятели, гледат снимките, мълчат, слушат, говорят тихо помежду си: тръгват си, без да се сбогуват.

Ако би могло навсякъде да бъде така… В сърцето ни да остане поне някаква драскотина от толкова много смърт.

За да не е напразно всичко все пак!…

 

Как става всичко това? Как чакат хората? Какво чувствуват? За какво мислят? До какви решения стигат? И как ги отвеждат? И какво изпитват в последните минути? И как именно… това… тях… това?…

Естествена е мъчителната жажда на хората да надзърнат зад завесата (макар че никой от нас никога няма да го разбере). Естествено е също, че изпиталите този ужас разказват не за най-последното — нали са ги помилвали.

Какво е по-нататък, го знаят само палачите. Но те няма да говорят. (Прословутият чичо Льоша от Крести, който извива ръцете отзад, слага им белезници, а ако извежданият се провикне в нощния коридор: „Сбогом, братлета!“, му запушва и устата — защо ще ви разказва той? А навярно сега ходи добре облечен из Ленинград. Ако го срещнете в пивницата на островите или на стадиона — попитайте го!)

Ала и палачът не знае всичко докрай. Под съпровождащия машинен грохот той стреля безшумно с пистолет в тила на човека и и обречен тъпо да не разбира какво върши. И той не знае всичко докрай! Знаят го само убитите — значи никой.

Вярно, и творецът — неявно и неясно, но и той знае нещо за онова, което е непосредствено преди куршума, преди въжето.

НЯКОИ ОТ РАЗСТРЕЛЯНИТЕ
gulag_photo-01.jpgВиктор Петрович Покровски († Москва, 1918)
gulag_photo-02.jpgАлександър Щробиндер († Петроград, 1918)
gulag_photo-03.jpgМихаил Александрович Реформатски († Орел, 1938)
gulag_photo-04.jpgВасилий Иванович Аничков († Москва, 1927)
gulag_photo-05.jpgАлександър Андреевич Свечин, професор в Академията на Генералния щаб († Москва, 1937)
gulag_photo-06.jpgЕлизавета Евгениева Аничкова († лагер при р. Енисей, 1942)

Та тъкмо от помилваните и от творците сме си съставили приблизителната картина за килията на очакващите смъртта си. Знаем например, че нощем не спят, а чакат. Че се успокояват едва на разсъмване.

Нароков (Марченко) в романа си „Мнимите стойности“[12], доста изгубил от претенцията да пише като Достоевски и дори да рови още по-надълбоко в душите и да умилява — все пак твърде сполучливо описва килията на осъдените на смърт и самата сцена на разстрела. Не може да се провери, но внушава достоверност.

Предположенията на някои по-раншни творци като например Леонид Андреев сега вече по принуда биват отнасяни към криловските времена. Пък и как един фантаст би могъл да си представи например килиите на осъдените на смърт от тридесет и седма година? Той непременно ще вземе за отправна точка психологическия момент: как чакат? Как се прислушват?… Кой би могъл да предвиди и да ни опише такива неочаквани усещания на обречените:

1. Осъдените на смърт страдат от студ. Спят върху циментовия под до прозореца при минус три градуса (Страхович). Тук ще замръзнеш още преди разстрела.

2. Осъдените страдат от теснотия и задуха. В единични килии държат натикани по седем (не по-малко), десет, петнадесет или двадесет и осем осъдени на смърт (Страхович, Ленинград, 1942 г.). И така натъпкани, те чакат седмици и месеци! Хич не ти е до кошмара на седемте обесени[13]! Хората вече не мислят за изпълнението на присъдата, не се боят от разстрела, а — как да си изпънат в момента краката? Как да се обърнат? Как да глътнат въздух?

През 1937 г., когато в тъмниците на Иваново — Вътрешната, 1, 2 и КПЗ, лежат едновременно до четиридесет хиляди души, макар че едва ли са били пригодени за повече от три-четири хиляди, в затвор № 2 натъпкват едновременно: следствени, осъдени на лагер, осъдени на смърт, със заменена смъртна присъда, че и крадци — и всички те стоят няколко дни в голямата килия така притиснати, че никой не е в състояние да повдигне или свали ръката си, а заклещените до наровете рискуват да си счупят краката в колената. Това става през зимата и за да не се издушат, са принудени да строшат стъклата на прозорците. (В същата килия очаква смъртта си Алаликин, вече осъден, с бяла като сняг коса, член на РСДРП от 1898 г., напуснал партията на болшевиките през 1917 г., след Априлските тезиси.)

3. Осъдените на смърт страдат от глад. Те чакат след смъртната си присъда толкова дълго, че главно усещане за тях става не страхът от разстрела, а мъките на глада: къде да намерят нещо за ядене? През 1941 г. Александър Бабич прекарва в Красноярския затвор, в килията на осъдените на смърт седемдесет и пет денонощия. Вече напълно се бил отчаял и очаквал разстрела като единствено възможния край на своя злополучен живот. Подува се от глад — и изведнъж заменят разстрела му с десет години. Оттук и тръгва по лагерите си. А какъв е изобщо рекордът по стоене в килия за осъдени на смърт? Знае ли го някой?… Всеволод Петрович Голицин — старши (!) в килията, прекарва в нея сто и четиридесет денонощия (1938 г.) — но дали това е рекордът? Славата на нашата наука академик Н. И. Вавилов чака да го разстрелят няколко месеца, ако не и цяла година; като осъден на смърт бива евакуиран в Саратовския затвор, там го хвърлят в килия под земята без прозорци и когато през лятото на 1942 г. е помилван и преместен в обща килия, не може да ходи и го изнасят за разходката на ръце.

4. Осъдените на смърт страдат без медицинска помощ. От дългия си престой в килията за осъдени на смърт Охрименко се разболява сериозно (1938 г.). Не само не го вземат в лечебницата, но и лекарката дълго не се появява. Когато пък идва, не влиза в килията, а през решетката на вратата, без да го преглежда или да го пита за нещо, му подава прахове. А у Страхович започва водянка в краката, той обяснява това на надзирателя — и му изпращат… зъболекар.

Но дори когато лекарят се намесва — дали трябва да лекува осъден на смърт, т.е. да продължи очакването на смъртта? Или хуманността на лекаря е в това да настоява за по-скорошния му разстрел? Ето ви друга сценка от Страхович: влиза лекарят и докато разговаря с дежурния, сочи с пръст осъдените на смърт: „Покойник!… Покойник!… Покойник!…“ (Така той определя за дежурния дистрофиците, един вид, защо да измъчваме повече хората, време е да бъдат разстреляни!)

 

А и наистина, защо ги държат толкова време? Палачите ли не стигат? Да не забравяме, че на мнозина осъдени на смърт предлагат и дори ги молят да подпишат молба за помилване, а в случаите, когато те прекалено упорствуват, не искат повече сделки — подписват и от тяхно име, без да ги питат. Е, а хартийките ще вървят по криволичещите пътища на машината най-малко няколко месеца.

Тук навярно нещата опират до различните функции на двете ведомства. Съдебно-следственото ведомство (както сме чували от членовете на Военната колегия — едно неделимо цяло) преследва разкриването на кошмарно-зловещите дела и не може да не определя достойно наказание за престъпниците — разстрел. Но веднага щом присъдите бъдат произнесени и записани в актива на следствието и съда — самите тези чучела, наричани осъдени, не представляват повече интерес: и наистина, щом няма никакви заговори, нищо в живота на държавата няма да се промени от това дали осъдените ще останат живи, или ще умрат. И така те са оставени напълно да зависят от преценката на тъмничното ведомство. То пък, присъединено към ГУЛАГ, гледа на осъдените вече от стопански съображения, техните цифри са — не повечко да се разстрелят, а да се прати повечко работна ръка на Архипелага.

Така началникът на затвора на Големия дом Соколов гледа и на Страхович, на когото в края на краищата му доскучава в килията за осъдени на смърт и той моли да му предоставят хартия и молив за научни занимания. Отначало написва тетрадката „За взаимодействието между течността и твърдото тяло, движещо се в нея“, „Изчисляване на балистите, ресорите и амортизаторите“, след това „Основи на теорията за устойчивостта“. Затварят го в самостоятелна „научна“ килия, хранят го по-добре от останалите, започват да пристигат поръчки от Ленинградския фронт, той им разработва „стереоскопична стрелба по самолети“ — и завършва с това, че Жданов заменя смъртната му присъда с петнадесет години лишаване от свобода (но пощата от Голямата земя просто се движи бавно: скоро от Москва идва обикновено помилване, и то по-щедро от това на Жданов: само десет години.

Всички тетрадки на Страхович от затвора и досега са цели. А „научната му кариера“ зад решетките едва тогава започва. Предстои му да възглави един от първите в СССР проекти за турбореактивен двигател.

Следователят Кружков (да-да, същият онзи разбойник) решава да използува за свои лични цели математика доцент А.Н.П. в килията му за осъдени на смърт: работата е там, че той следва задочно! И ето че извиква П. от килията и му възлага да решава задачи по теория на аналитичните функции от своите (а по всяка вероятност дори не и от своите) контролни работи.

Така че какво разбира световната литература от предсмъртните страдания?…

Най-сетне (разказът на Чавдаров) килията за осъдени на смърт може да бъде използувана като елемент от следствието, като метод за въздействие. Двама непризнаващи се за виновни (Красноярск) биват внезапно извикани пред „съда“, „осъждат“ ги на смърт и ги прехвърлят в килията на смъртниците. (Чавдаров се изпуска да каже: „Съдът за тях бе инсцениран.“ Но когато всеки съд е инсцениран, с каква друга дума да назовем този лъжесъд? Сцена на сцената, спектакъл, вмъкнат в спектакъла.) Тук вече ги оставят да изпитат докрай този бит на чакащите смъртта си. След това им вкарват ухо, уж също от осъдените на смърт. И те изведнъж започват да се разкайват, задето толкова са упорствували на следствието, и молят надзирателя да предаде на следователя, че са готови да подпишат всичко. Дават им да подпишат заявление, след което ги извеждат от килията през деня — значи не на разстрел.

Ами нали истинските обречени на смърт в тази килия, послужили като материал за следователската игра — нали те също чувствуват нещо, когато гледат как „разкаялите се“ ги помилват? Но това са вече режисьорски рискове.

Говори се, че през 1939 г. Константин Рокосовски, бъдещият маршал, бил извеждан два пъти през нощта в гората уж на разстрел: насочвали дулата срещу него, сваляли ги и го връщали в затвора. Това също е висша мярка, прилагана като следователски метод. И нищо, било каквото било, жив и здрав е човекът и не се обижда.

 

А човек почти винаги се оставя покорно да го убият. Защо така хипнотизира смъртната присъда? Най-често помилваните не си спомнят някой в тяхната килия да се е съпротивявал. Но има и такива случаи. През 1932 г. затворниците със смъртни присъди в Ленинградските Крести отнемат на надзирателите револверите и стрелят. Това налага да се въведе следната техника: поглеждат през шпионката кого трябва да изведат, нахълтват в килията едновременно петима невъоръжени надзиратели и се хвърлят да заровят едного. Със смъртни присъди в килията са осем-десет души, но всеки от тях е пратил апелация до Калинин, всеки чака помилване и затова: „Ти умри днес, а аз утре.“ Те правят път и гледат безучастно как връзват обречения, как той крещи за помощ, как му натикват в устата малка детска топка. (Че дори и тази детска топка — ще се досети ли човек за всичките й възможни приложения?… Какъв добър пример за лектора по диалектика!)

Надеждата! Дали тя повече крепи, или разслабва? Ако във всяка такава килия осъдените на смърт дружно се хвърляха да душат палачите, дошли да ги отведат, нямаше ли да се прекратят тези смъртни изпълнения по-сигурно, отколкото чрез апелациите до ВЦИК? Щом вече си застанал на ръба на гроба, какво ти коства да се съпротивляваш?

Но нима и при ареста всичко не е обречено по същия начин? И все пак арестуваните — на колене, като с отрязани крака, пълзят с никаква надежда.

* * *

Василий Григориевич Власов помни, че през нощта след присъдата, когато го водят по тъмния Кадий и от четирите страни му размахват четири пистолета, е мислел само едно: да не вземат да го разстрелят в този момент, провокаторски, уж при опит за бягство. Значи още не е бил повярвал в присъдата си! Още се е надявал да живее…

После го затварят в милицията. Слагат го да легне върху канцеларската маса, а двама-трима милиционери остават да дежурят край него на светлината на газената лампа. Чува ги да си говорят: „Четири дни слушах, така и не разбрах: какво са сторили?“ — „Зарежи, не е за нашия ум работа!“

Държат Власов в тази стая пет денонощия: чакат потвърждаването на присъдата, за да го разстрелят в Кадий: конвоирането на осъдените на смърт до друго място е твърде трудно. Някой подава от негово име телеграма за помилване: „Не се признавам за виновен, моля да не ми се отнема животът.“ Отговор няма. През всичките тези дни ръцете му така се тресат, че той не може да доближи лъжицата до устата си и пие направо от чинията. Навестява го, само за да му се подиграва, Клюгин. (Скоро след Кадийско го дело очаква да го преместят от Иваново в Москва. Същата година тези пурпурни звезди на гулаговското небе имат ярки изгреви и залези. Наближава времето и те да изпопадат в същата яма, но засега не знаят това.)

Не пристига нито потвърждение на присъдата, нито помилване и се налага да карат четиримата осъдени в Кинешма. Качват ги в четири камионетки — във всяка по един осъден със седем милиционери.

В Кинешма ги натикват в подземието на манастира (манастирската архитектура, очистена от монашеската идеология, се оказва много подходяща за нас). Там вкарват и други осъдени на смърт. По-късно ги прехвърлят с арестантски вагони в Иваново.

В двора на сточната гара отделят трима: Сабуров, Власов и един от друга група, а останалите откарват веднага — значи на разстрел, за да не препълват затвора. Така Власов се прощава завинаги със Смирнов.

Тримата останали са затворени в пронизващата от студ октомврийска влага в двора на тъмница № 1 и са държани там четири часа, докато експедират, довеждат и обискират другите етапи. Всъщност още нищо не доказва, че няма да ги разстрелят до вечерта. Тези четири часа те седят на земята и напрегнато гадаят участта си! В един момент Сабуров решава, че ги извеждат на разстрел (а ги водят в килията), и макар да не вика, така се вкопчва в ръката на съседа си, че той закрещява от болка. Охраната помъква Сабуров по земята и го боде с щиковете.

В затвора има четири килии за осъдени на смърт — в един и същ коридор с детските и болничните килии! Тези за осъдените на смърт са с по две врати: обикновена дървена с шпионка и желязна решетеста, а всяка врата е с две ключалки (ключовете за едната се държат от надзирателя, а за другата — от блоковия, за да не ги отключват един без друг. 43-та килия е през една стена със следователския кабинет и през нощта, когато осъдените чакат да ги изведат на разстрел, до слуха им стигат страшните писъци на изтезаваните.

Власов попада в 61-ва килия. Тя е единична: дълга около пет метра, широка малко повече от метър. Два железни кревата са здраво захванати с дебели нитове към пода, на всеки креват като валета върху карта за игра — т.е. единия с краката към главата на другия, лежат по двама със смъртни присъди. И още четиринадесет — напреки върху циментовия под.

В очакване на смъртта всеки разполага с по-малко от квадратен аршин! Макар отдавна да е известно, че дори мъртвецът има право на три аршина земя — че и те дори са се стрували малко на Чехов.

Власов пита дали разстрелват веднага. „Ами ето, ние отдавна сме тук, а все още сме живи…“

И започва очакването — такова, каквото вече го знаем: през цялата нощ никой не спи, чакат напълно отпаднали да ги изведат на смърт, вслушват се във всеки лек шум по коридора (това разтегнато очакване лишава още повече човека от способността да се съпротивлява). Особено тревожни са нощите, последвали дните, когато неколцина биват помилвани: те си отиват с радостни възгласи, а страхът в килията се сгъстява — заедно с помилването от високите инстанции са постъпили и откази за други и през нощта е възможно да ги изведат…

Понякога нощем гърмят ключалки, сърцата се свиват — моят ред ли е или на някого другиго? А ключарят е отворил дървената врата по някоя дребна причина: „Махнете ония неща от прозореца!“ От това отваряне на вратата може би всичките четиринадесет скъсяват с година разстоянието до бъдещата си смърт; ако вратата се отвори още петдесетина пъти така — няма да става нужда да се хабят куршуми! Но как са му благодарни, че се е разминало: „Веднага ще ги махнем, гражданино началник!“

Сред сутрешния си тоалет, освободени от страха, те заспиват. После надзирателят внася бакичката с чорбата и казва: „Добро утро!“

За кого другиго на тоя свят е по-добро то, отколкото за тях! Благодарни за топлината на този глас и топлината на този буламач, те заспиват този път до пладне. (Само сутрин са в състояние да хапнат! През деня, вече будни, повечето от тях не могат да сложат нищо в уста. Някои получават храна отвън — близките могат да знаят, а могат и да не знаят за смъртната присъда, — тази храна е обща за килията, но така си и остава да гние във вмирисания спарен въздух.)

Денем в килията все има някакво леко оживление. Идва началникът на блока — или мрачният Тараканов, или по-отзивчивият Макаров, — предлага им листове за заявления, пита дали който има пари, не иска да му се купи тютюн от лавката. Тези въпроси им звучат или твърде странно, или извънредно човешки: все едно, че изобщо не са осъдени на смърт.

Осъдените изрязват дъната на кибритените кутии, бележат ги като плочки на домино и играят. Власов се разтоварва, като разказва на някого за потребителната кооперация, а това винаги добива у него комичен характер. (Разказите му за кооперацията са невероятни и си струва да се преразкажат отделно.) Яков Петрович Колпаков, председател на районния изпълнителен комитет в Судогда, болшевик от 1917 г., от фронта, седи десетки дни в една и съща поза — стиснал глава с ръцете си, с лакти на коленете, винаги загледан в една и съща точка на стената. (Би трябвало да си спомня пролетта на седемнадесета година като весела и лека!… А някои (офицерите) и тогава са били убивани.) Словоохотливостта на Власов го дразни: „Как можеш?“ — „А ти за рая ли се готвиш? — озъбва му се Власов с характерния за неговия край изговор на «о»-то. — Аз само едно съм си наумил — ще кажа на палача: единствено ти — не съдиите, не прокурорът, — единствено ти си виновен за моята смърт, помни го цял живот! Ако ви нямаше вас, доброволните палачи, нямаше да има и смъртни присъди! И нека убива, мерзавецът!“

Колпаков го разстрелват. Разстрелват и Константин Сергеевич Аркадиев, бивш завеждащ александровския (във Владимирска област) районен поземлен отдел. Прощаването с него е някак особено тежко. Посред нощ нахлуват шест души от охраната, грубо го подканват, а той, мек, възпитан, дълго върти и мачка ушанката си в ръце, отлагайки момента на раздялата — раздялата с последните земни хора. И когато изрича последното „прощавайте“, вече почти няма глас.

В първия миг, когато посочват жертвата, на останалите им олеква („Не съм аз!“) — но после, след извеждането му, едва ли им става по-леко, отколкото на отведения. През целия следващ ден мълчат и не ядат.

Впрочем Гераска, който бе громил съвета, много яде и много спи, по селски устроил живота си и тук. Сякаш не може да повярва, че ще го разстрелят. (Наистина не го разстрелват: заменят присъдата му с десет години лишаване от свобода.)

Някои пред очите на другарите си по участ побеляват за три-четири дни.

Когато чакането на смъртта прекалено се проточва, косите порастват и всички от килията са отвеждани на бръснар и на баня. Затворническият бит си има своите правила, не признава присъдите.

Някои престават да говорят и да разсъждават свързано и въпреки това ги оставят да дочакат тук своята участ. Полуделите в килията за осъдени на смърт, така и полудели ги извеждат на разстрел.

Но и помилваните не са малко. Тъкмо през есента на 1937 г. за пръв път след революцията са въведени присъди от петнадесет и двадесет и пет години лишаване от свобода и те предотвратяват много разстрели. Заменят смъртни присъди и с десетки. Дори и с петорки, в страната на чудесата са възможни и такива чудесии: снощи си бил достоен за разстрел, днес сутринта ти лепват детска присъда, ставаш лек престъпник и имаш шанс да се движиш в лагера без конвой.

В килията им лежи и В.Н. Хоменко, шестдесетгодишен кубанец, бивш есаул, „душата на килията“, ако килията за осъдени на смърт може да има душа: пуска шеги, усмихва се под мустак, не показва, че му е тежко. Още след японската война става негоден за строева служба и се специализира в коневъдството, служи в губернското поземлено управление, а към 30-те години е „инспектор по фонд «Коне»“ на РККА към ивановското областно поземлено управление, т.е. нещо като наблюдаващ да се предават най-добрите коне на армията. Затварят го и го осъждат на разстрел, задето вредителски препоръчвал жребците да се кастрират до три години и с това „подкопавал боеспособността на Червената армия“. Хоменко подава касационна жалба. След петдесет и пет дни влиза блоковият началник и му прави забележка, че не е адресирал жалбата си до нужната инстанция. И Хоменко още тук, върху стената, с молива на блоковия, зачерква едното учреждение и написва другото, сякаш се касае за кутия цигари. С тази нескопосна поправка жалбата скита още шестдесет дни, така че Хоменко чака смъртта си цели четири месеца. (А след още някоя и друга година и бездруго ще я дочака като всички нас! Нима целият наш свят не е килия на осъдени на смърт?…) И ето че пристига — пълна реабилитация! През това време Ворошилов лично издава нареждане: жребците да се кастрират до три години. Ту сечи му главата, ту сложи го на софрата!

Следват помилване подир помилване и мнозина започват да хранят някаква надежда. Но като сравнява своето дело с това на другите и главно поведението си пред съда, Власов е сигурен, че за него няма изход. Пък и нали все някои ще трябва да бъдат разстреляни? Поне половината от получилите смъртна присъда? И той не се съмнява, че ще бъде разстрелян. Единственото, което желае, е да не преклони глава. Присъщата му отчаяност се възвръща, трупа се в него и той се настройва да се държи дръзко докрай.

Отваря му се такъв случай. При една от обиколките си в затвора началникът на следствения отдел на ивановското НКВД Чингули, кой знае защо (по-скоро за да изопне нервите), нарежда да му отворят вратата на тяхната килия и застава на прага.

— Кой лежи тук по Кадийското дело?

Той е по копринена риза с къси ръкави, каквито току-що са се появили по него време и още минават за женски. А и от самия него или от същата тази риза се носи сладникава миризма на парфюм, която нахлува в килията. Власов пъргаво скача на кревата и виква пронизително:

— Кой е тоя колониален офицер?! Вън оттук, убиецо!!! — И силно и гъсто заплюва Чингули в лицето.

И го улучва!

Чингули се избърсва и се дръпва. Защото има право да влиза в тази килия само с шестима пазачи, а и не се знае — има ли го.

Едно благоразумно зайче не бива да постъпва така. Ами ако тъкмо у този Чингули сега е твоето дело и тъкмо от него зависи да ти парафира помилването? А и не току-тъй пита: „Кой лежи тук по Кадийското дело?“ Сигурно точно затова е дошъл.

Но идва момент, когато вече ти се отщява, когато вече ти е противно да бъдеш благоразумно зайче. Когато зайчето изведнъж проумява, че всички зайчета стават единствено за месо и кожухчета и затова печалбата ти се изразява най-много в отсрочка, но не и в живота. Когато ти иде да креснеш: „Бъдете проклети, по-скоро стреляйте!“

Именно това чувство на озлобление обхваща Власов през прекараните четиридесет и един дена в очакване на разстрела. В Ивановския затвор му предлагат два пъти да подпише заявление за помилване — а той отказва.

Но на четиридесет и втория ден го извикват в бокса и му предават, че Президиумът на ЦИК на СССР заменя висшата мярка на наказание с двадесет години лишаване от свобода в трудово изправителен лагер плюс още пет години лишаване от граждански права.

Пребледнелият Власов се усмихва криво и дори успява да каже:

— Чудна работа. Мене ме осъдиха за това, че не вярвам в победата на социализма в една отделна страна. Но нима Калинин вярва, щом мисли, че и след двадесет години в нашата страна ще има нужда от лагери?…

Тогава това изглежда недостижимо — след двадесет години. Странно, те се оказват нужни и след четиридесет.

Бележки

[1] Алексей Михайлович (1629–1676) руски цар от 1645 г. При царуването му укрепва централната власт и се оформя крепостното право. — Б.пр.

[2] Василий Я. Мирович (1740–1764) — подпоручик от Смоленския полк, опитал се да освободи от Шлиселбургската крепост Иван VI Антонович, правнука на Петър I. Екзекутиран. — Б.пр.

[3] Народно въстание в Москва през септември 1771 г. по време на чумна епидемия, предизвикано от глада и полицейския произвол. — Б.пр.

[4] Н. С. Таганцев. Смертная казнъ. СПб. 1913. (Вече се спирахме върху „Таганското дело“ в Осма глава). — Б.а.

[5] В Шлиселбург от 1884 до 1906 г. са екзекутирани… тринадесет души. — Б.а.

[6] Вече цитираният обзор „Два года борьбы…“, 1920, стр. 75. — Б.а.

[7] Като сме почнали да сравняваме, ето ви и това: за осемдесетте върхови години на Инквизицията (1420–1498) в цяла Испания са осъдени на клада 10 хиляди, т.е. около 10 души на месец. — Б.а.

[8] По свидетелството на Б., разнасял храна по килиите на осъдените на смърт. — Б.а.

[9] Салтичиха (Дария Салтикова) (1730–1801) помешчица, измъчила до смърт повече от сто крепостни. — Б.пр.

[10] Само че в училищата не знаят, че Салтичиха е осъдена от (класовия) съд за своите зверства на единадесет години затвор в подземията на Ивановския манастир в Москва. (А. С. Пругавин. Монастырские тюрьмы. Издание „Посредника“. 1906, стр. 39.) — Б.а.

[11] Анна Йоановна (1693–1740) — руска императрица от 1730 г., племенница на Петър I, възкачена на престола от Върховния таен съвет. Фактически по нейно време управлява Е. И. Бирон. — Б.пр.

[12] Ню Йорк. Издателство „Чехов“, 1952. — Б.а.

[13] Прави се аналогия с „Разказ за седемте обесени“ на Леонид Андреев. — Б.пр.