Александър Солженицин
Архипелаг ГУЛАГ (36) (1918–1956
Опит за художествено изследване)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Архипелаг ГУЛАГ, –1968 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция (том 1)
bambo (2007)
Сканиране и разпознаване (том 2)
nextvasko (2008)
Корекция
NomaD (2009)

Издание:

Издателство „Народна култура“, 1994

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление: Петър Добрев

Рисунки: Николай Пекарев

Коректор: Здравка Славянова

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на втори том. Обстойна редакция и на двата тома от NomaD
  3. — Корекция на маркер за бележка

Осемнадесета глава
МУЗИТЕ В ГУЛАГ

Прието е да се казва, че в ГУЛАГ всичко било възможно. И най-черната низост, и всякакъв вид предателство, и неочаквани, невероятни срещи, и любов върху склона на пропастта — всичко е възможно. Но ако започнат да ви разказват със светнали очи, че някой е бил превъзпитан с формалните средства на КВЧ, отговорете му твърдо, че това са врели-некипели!

В ГУЛАГ всички се превъзпитават, превъзпитават се от взаимното си влияние и от обстоятелствата, превъзпитават се в различни насоки, но нито един от малолетките, още по-малко пък възрастен, не се е превъзпитал от средствата на КВЧ.

Ала за да не приличат нашите лагери на „вертепи на разврата, общини на бандитизма, разсадници на рецидивисти и проводници на безнравствеността“ (това е за царските тъмници), ги снабдяват с такава приставка — Културно-Възпитателна Част.

Защото, както казва някогашният глава на ГУЛАГ И. Апетер: „На тъмничното строителство в капиталистическите страни СССР противопоставя своето културно (а не лагерно! — А. С.) строителство… Дали учрежденията, в които пролетарската държава ще осъществява лишаването от свобода… ще се наричат затвори или другояче, не е важно, въпросът не е в терминологията. Това са местата, където животът не се убива, а дава нови издънки…“.[1]

Не знам как е свършил Апетер. Склонен съм да вярвам, че скоро след това са му светили и на него маслото по същите тези места, където животът пуска нови издънки. Но работата не е в терминологията А дали читателят е разбрал кое в нашите лагери е главното? Културното строителство.

И където възникне такава нужда, бива създаван орган. Той се размножава и пипалата му достигат до всеки остров. През 20-те години това са тъй наречените ПВЧ (Политико-Възпитателни Части), от 30-те години КВЧ. Те е трябвало, по-конкретно, да заменят предишните тъмнични попове и тъмничното богослужение.

А се изграждат по следния начин. Началник на КВЧ е някой волнонаемен и с права на помощник — началник на лагера. Той си подбира възпитателите (по норма един възпитател на 250 опекунствени) — непременно от „близките до пролетариата слоеве“, интелигенцията (дребната буржоазия) не подхожда, естествено (а и по иде да маха с кирките), затова възпитателите се подбират измежду криминалните престъпници с две-три съдимости или в най-добрия случай измежду градските мошеници, злоупотребители и развратители. Такъв един например млад момък, поддържащ чистия си вид, получил петак за изнасилване при смекчаващи вината обстоятелства, влиза в бараката на Петдесет и осми член с вестниче на руло в ръката и провежда там беседа: „Ролята на труда в процеса на превъзпитанието“. Възпитателите виждат особено добре тази роля отстрани, защото самите те „са освободени от производствения процес“. Та от такива социално близки се комплектува активът на КВЧ — но активистите не се освобождават от работа (те могат само да се надяват да премахнат след време някого от възпитателите и да заемат мястото му; това създава общата дружелюбна обстановка в КВЧ). Възпитателят трябва да съпроводи затворниците сутринта на работа, след това да провери кухнята (тоест добре да го нахранят там) и спокойно да си доспи в кабинката. Хич не му трябва да има работа с главатарите на криминалните, защото, първо, е опасно и, второ, ще настъпи момент, когато „престъпният им съюз ще се превърне в производствен“ и тогава главатарите ще поведат ударните бригади на щурм. А засега нека и те си отспят, след като са играли цяла нощ на карти. Но в своята дейност възпитателят се ръководи постоянно от общото положение, че културно-възпит. работа в лагерите не е културпросветна работа с острие (без острие никак не ни бива), насочено срещу… е, читателят вече се е досетил: срещу Петдесет и осмия. Уви, КВЧ „сама няма права да арестува“ (виж ти какво ограничение на културните възможности), но „може да препоръча на администрацията“ (а тя няма да откаже). Освен това възпитателят „системно представя отчети за настроението на затворниците“. (Имащите уши да чуят! Тук културно-възпитателната част деликатно преминава в оперчекистка, но това не го пише в инструкциите.)

Забелязваме Обаче, че увлечени от цитирането, сме минали в сегашно време. Трябва да огорчим читателя, че става дума за края на 20-те — началото на 30-те години, за най-добрите процъфтяващи години на КВЧ, когато в страната се доизгражда безкласовото общество и още не е лумнала толкова ужасяващо класовата борба, както от момента, когато то се достроява. В ония славни години КВЧ обраства с още множество важни приставки от рода на: култсъвети на лишените от свобода; култпросветкомисии; санбиткомисии; щабове на ударните бригади; контролни постове за изпълнението на промфинплана… С една дума, както говори и другарят Солц (кураторът на Беломорканал и председател на комисията при ВЦИК по частните амнистии): „затворникът и в затвора трябва да живее с това, с което живее страната“. (Злият враг на народа Солц справедливо е наказан от пролетарския съд… простете… борецът за великото дело другарят Солц е оклеветен и загива в годините на култа… простете… при наличието на незначителната проява на култа…)

И колко многоцветни, колко разнообразни са формите за работа! Като самия живот. Организиране на съревнования. Организиране на ударничеството. Борба за промишлено-финансовия план. Борба за трудовата дисциплина. Щурм за ликвидиране неизпълнението на плана. Култпоходи. Доброволни събирания на средства за самолети. Подписка за заеми. Съботници за засилване на отбранителната способност на страната. Разобличаване на льжеударниците. Беседи с оказващите да работят. Ликвидиране на неграмотността (това мероприятие се изпълнява неохотно). Професионално-технически курсове за лагерниците от средата на трудещите се (криминалните ужасно се натискат да учат за шофьори: свобода!). А и просто увлекателни беседи за неприкосновеността на социалистическата собственост. И просто четене на вестници. Вечери за въпроси и отговори. Ами червените кътове във всяка барака! Ами диаграмите за изпълнението на плана! Цифровите показатели! А и какви плакати! Какви лозунги!

В ония щастливи времена над мрачните простори и бездни на Архипелага се реят Музи — и първата най висша сред музите: Полихимния, музата на химните (и лозунгите).

С бригадата тъй работи всеки ден!

За ударен труд! Труд вдъхновен!

Или:

Труди се честно, семейството те чака у дома!

(Ами че това е толкова психологично! Какво е всъщност? Първо: ако си забравил за семейството — да се разтревожиш, да ти се напомни. Второ: ако пък много се тревожиш — да се успокоиш: имаш семейство, не е арестувано. А трето: ти не си нужен просто така на семейството си, а само чрез честния си лагерен труд.) Най-сетне:

„Да се включим в ударния поход по случай 17 — годишнината на Октомври!“ Е, кой ще устои?…

Ами драмдейността с политически заострена тематика (малко от музата Талия)? Например: обслужване на Червения Календар! Жив вестник! Инсценирани агитсъдилища! Оратория на тема: Септемврийският пленум на ЦК от 1930 г.! Музикален скеч „Марш на членовете от Наказателния Кодекс“ (58-и е представен като куца баба Яга)! Как разнообразява всичко това живота на затворниците, как им помага да се насочат към светлината!

Ами шегобийците от КВЧ! После — атеистичната работа! Хоровите и музикалните кръжоци (под закрилата на музата Евтерпа). Или пък тези агитбригада (фот. 37):

gulag_photo-37.jpgАгитбригада (фот. 37)

 

Там челници сноват — и всички

със натоварени колички!

Погледнете каква смела самокритика! Не са се побояли да жилнат и ударниците! Ами че достатъчно е такава агитбригада да даде на някой наказателен участък концерт:

Чуй ни, Волга-река!

Зек щом видиш сега

на строежа — там има чекисти!

Денонощно така

са във здрава ръка.

Има в ОГПУ комунисти! —

и всички изтърпяващи там наказанието си и особено рецидивистите ще захвърлят незабавно картите и просто ще се натискат за работа!

Има и такова мероприятие: група от най-добрите ударници посещава РУР или ШИзо и води агитбригада. Отначало ударниците всячески укоряват отказвачите, обясняват им ползата от изпълнението на нормите (храната ще е по-добра). После агитбригадата пее:

Бой велик е настал

и Мосволгоканал

побеждава и вятър, и мраз!

И съвсем откровено:

За да живеем всички ние,

за да ядем и за да пием —

трябва здраво пръстта да рием!

И канят всички желаещи не просто да излязат в зоната, но веднага да се прехвърлят в ударната барака (от наказателната), където веднага ги и хранят! Какъв успех на изкуството! (Агитбригадите, с изключение на централната, не се освобождават обаче от работа. Получават допълнителна каша само в деня на участието си.)

Ами по-изисканите форми на работа? Например „при съдействието на самите затворници се повежда борба с уравниловката в заплащането“. Само като се замисли човек какъв дълбок смисъл е вложен тук! Това значи на бригадното събрание да стане някой затворник и да каже: да не се дава на еди кого си пълната му дажба, той не работи добре, по-хубаво дайте тези 200 грама на мен!

Или — другарските съдилища? (През първите години след революцията те се наричат „морално другарски“ и разглеждат случаите с хазартни игри, сбивания и кражби — но нима това е работа за съда? И думата „морал“ намирисва на буржоазност, та я отменят.) От реконструктивния период (от 1928 г.) съдилищата започват да разглеждат самоотлъчките, симулацията, лошото отношение към инвентара, брака на продукцията, повреждането на материала. И ако в състава на съдилищата не се намърдват класово чужди арестанти (а има само убийци, рецидивисти, станали песове, злоупотребили и рушветчии), съдилищата ходатайствуват в своите присъди пред началника за лишаване от свиждания, от колети, от зачитане на определен отбит срок, от условно-предсрочно освобождаване, за етапиране на непоправимите. Колко разумни, справедливи мерки са това и колко особено полезно е, че инициативата за тяхното прилагане излиза от самите затворници! (Естествено, не без трудности. Започват да съдят някакъв бивш кулак, а той казва: „Вашият съд е другарски, а за вас аз не съм другар, а кулак. Така че нямате право да ме съдите.“ Объркват се. Изпращат запитване до политвъзпитателния сектор при Главното управление на трудово — изправителните лагери и оттам им отвръщат: „Съдете! Непременно съдете, без да се церемоните!“)

Кое е основата на основите в цялата културно — възпитателна работа на лагера? „Да не се предоставя лагерникът след работа на самия себе си — за да няма рецидиви на предишните му престъпни наклонности“ (е, например тия по Петдесет и осми да не се замислят за политика). Важното е „затворникът никога да не излиза изпод възпитателното въздействие“.

В това отношение много полезни са модерните съвременни технически средства, а именно: високоговорителите на всеки стълб и във всяка барака. Те никога не бива да замлъкват! Те постоянно и системно от вдигането от сън до отбоя трябва да разясняват на затворниците как да приближат часа на свободата си; да съобщават всекичасно за хода на работата; за челните и изоставащите бригади; за тези, които пречат. Може да се препоръча и такава оригинална форма: беседа по радиото с отделни отказвани и недобросъвестни бачкаджии.

Е, и не без печата, разбира се — най-острото оръжие на нашата партия. Ето го истинското доказателство за това, че в нашата страна има свобода на печата: наличието на печат в местата за лишаване от свобода! Да! Има ли друга страна, където това е възможно?

Първо, вестниците са стенни, ръкописни и, второ, многотиражни. И едните, и другите разполагат с безстрашни лагкори, бичуващи недостатъците (на затворниците), и тази самокритика се поощрява от ръководството. До каква степен самото ръководство придава значение на свободния лагерен печат, говори например заповед 434 в Дмитлаг: „… бележките в своята огромна част остават без отклик.“ Вестниците поместват и снимки на ударници. Вестниците посочват. Вестниците разобличават. Вестниците обръщат внимание върху попълзновенията на класовия враг, за да се удари по-здраво по него. (Вестникът е най-добрият сътрудник на чекисткия отдел.) Изобщо вестниците отразяват лагерния живот, как той протича, и са неоценимо свидетелство за потомците.

Така например вестникът на архангелския домзак през 1931 г. ни рисува изобилието и процъфтяването, в което живеят затворниците: „… плювалници, пепелници, мушами върху масите, гръмогласни радиоуредби, портрети на вождовете и ярко говорещи за генералната линия на партията лозунги по стените… — ето заслужените плодове, от които се ползуват лишените от свобода!“

Няма що, скъпоценни плодове! И как се е отразило това върху живота на лишените от свобода? Същият вестник половин година по-късно: „Всички се заловиха дружно и енергично за работа… Изпълнението на работа… Изпълнението на промфинплана се подобри… Храната се намали и влоши.“

Е, това не е толкова важно. Тъкмо това е най-малко важно! Защото е поправимо.[2]

 

И къде, къде изчезва всичко това?… О, колко недълговечно е на Земята всичко прекрасно и съвършено! Такава интензивна, бодра, оптимистична система за възпитание с увеселителен характер, произтичаща от самите основи на Прогресивното Учение, обещаваща, че за няколко години не ще остане нито един престъпник в нашата страна (това по-специално изглежда така на 30 ноември 1934 г.), и къде е това? Настъпва внезапно ледников период (разбира се, много нужен, абсолютно необходим!) и окапват листенцата на нежните начинания. И къде се издухват ударничеството и соцсъревнованието? И лагерните вестници? Щурмуванията, сборовете, подписките и съботниците? Култсъветите и другарските съдилища? Ограмотяването и профтехкурсовете? Но какво да говорим, след като репродукторите и портретите на вождовете са изнесени от зоните. (А и плювалници не поставят вече.) Как изведнъж помръква животът на затворниците! Как изведнъж е върнат с десетилетия назад, лишен от най-важните си революционно-тъмнични завоевания! (Но ние ни най-малко не възразяваме: мероприятията на партията са своевременни и крайно необходими.)

Престава да се цени и художествено-поетичната форма на лозунгите и се преминава към най-простите: Ще изпълним! Ще преизпълним! Разбира се, никой директно не забранява естетическото възпитание, пърхането на музите, но възможностите му са крайно стеснени. Да вземем например една от воркутските зони. Свършила е деветмесечната зима, настъпва тримесечното, неистинско, жалко някакво лято. Сърцето на началника на КВЧ се свива пред мръсния, отвратителен вид на зоната. В подобни условия престъпникът не може да се замисли истински за съвършенството на нашия строй, от който самият той се е изключил. И КВЧ обявява няколко неделника. През свободното си време затворниците с голямо удоволствие правят „лехи“ — не от нещо растящо, тук нищо не расте, а просто върху мъртвите ридове изкусно редят вместо цветя мъхове, лишеи, натрошени стъкла, чакъл, сгурия и надробени тухли. След това поставят около тези „лехи“ оградки от летвички. Е, не е чак като в парка Горки, но КВЧ е доволно и от това. Ще кажете, че след два месеца ще рукнат дъждове и ще отнесат всичко направено? Какво пък, да го отнесат. Какво пък, догодина ще го направим отново.

Или да видим в какво се е превърнала политбеседата. Ето, пристига на 5-я ОЛП в Унжлаг лектор от Сухобезводное (това е вече през 1952 г.). Подкарват затворниците след работа на лекция. Другарят, вярно, че без средно образование, политически напълно правилно чете нужната своевременна лекция: „За борбата на гръцките патриоти“. Зековете клюмат за сън, крият се един зад друг, не проявяват никакъв интерес. Лекторът разказва за ужасяващите преследвания на патриотите и за това как гръцките жени са написали, обливайки се в сълзи, писмо до другаря Сталин. Лекцията свършва и тогава става Шеремета, жена от Лвов, простовата, но хитра, и пита: „Гражданино началник! А речи ни — ние на кого да пишем?…“ Та ето всъщност положителното влияние на лекцията.

А ето и формите, които са останали в КВЧ за работата по превъзпитанието: върху заявлението на затворника до началника да се отбележи изпълнението на нормата и поведението; да се разнасят по стаите писмата, прегледани от цензурата; да се подшиват вестниците и да се пазят от затворниците, за да не ги накъсат за свиване на цигари; три пъти в годината да се изнасят самодейни концерти; да се доставят на художниците бои и платна, за да оформят зоната и да рисуват картини за жилищата на началството. Е, и да се помага по малко на ченгетата, но това вече неофициално.

След всичко това нищо чудно, че в КВЧ работят не инициативните пламенни ръководители, а глуповатите и угнетените.

Да! Има една важна работа: да се поддържат пощенските кутии! Понякога да ги отварят, почистват и отново да ги затварят. Това са неголеми кафеникави дървени кутии, закачени на видно място в зоната. На тях е изписано: „До Върховния съвет на СССР“. „До Министерския съвет на СССР“. „До министъра на вътрешните работи“. „До Генералния прокурор“.

Пишете, моля ви се! У нас има свобода на словото. А ние по-нататък ще решим кое закъде е. Тук има специални другари, които ги четат.

* * *

Какво пускат в тези кутии? Молби за помилване?

Не само. Понякога и доноси (от начинаещите) — а вече КВЧ ще прецени къде да ги изпрати: в Москва или в съседния кабинет. Какво още? Неопитният читател не ще се досети! Още — изобретения! Изключителни изобретения, които трябва да предизвикат революция в цялата съвременна техника и във всеки случай да освободят техния автор от лагера.

Сред обикновените нормални хора изобретателите (както и поетите) са много повече, отколкото можем да си представим. А в лагера многократно повече. Трябва на всяка цена да се измъкнеш оттук! Изобретателството е форма на бягство, която не е заплашена с куршум или побои.

На развода и по време на работа, с носилки и кирки, тези служители на музата Урания (няма друга по-подходяща) бърчат чела и усилено изобретяват нещо такова, което да порази правителството и да разпали неговата жажда.

Такъв изобретател е Лебедев от Хорвинския лагер, радист. Сега вече, когато е получил писмен отказ, няма какво повече да крие и той ми признава, че е установил ефект на отклонение на компасната стрелка под влиянието на чесновата миризма. Оттук той вижда начин да се модулират високочестотни колебания чрез тази миризма и тя да се предава на огромни разстояния. Правителствените кръгове обаче не са видели в този проект военна изгода и не проявяват интерес. Значи не му е провървяло. Или продължавай да превиваш гръб, или измисли нещо по-добро.

Но се случва, наистина много рядко, да вземат изведнъж някого за някъде! Сам той няма да обясни или каже, за да не развали работата, и никой в лагера няма да се досети: защо именно него, къде го отмъкват? Един ще изчезне завинаги, другиго след известно време ще върнат обратно. (Но и той няма да разкаже, за да не му се смеят. Или ще вземе да баламосва. Това е в характера на зековете: с разказите да си вдигат цената.)

Но аз, който съм бил на Райските острови, имах възможност да видя и другия край на връзката: къде пристига всичко това и как го четат. Тук ще си позволя да поразвлека малко търпеливия читател на тази невесела книга.

Някой си Трушляков, в миналото съветски лейтенант, контузен в Севастопол, взет там в плен, преминал по-късно през Освиенцим и от всичко това като че ли малко чукнат в главата, съумява да предложи от лагера нещо явно толкова интригуващо, че го откарват в научноизследователския институт за затворници (тоест в „шарашката“ — пандизбюрото). Тук той се проявява като истински фантом на изобретенията: едва началството отхвърли едно, той мигом предлага следващото. И макар че нито едно от изобретенията си не довежда до предвиждания край, той е винаги вдъхновен, многозначителен, винаги толкова малко говори и толкова изразително гледа, че не само никой не го подозира в мошеничество, но дори моят приятел, един много сериозен инженер, настояваше, че Трушляков по задълбоченост на своите идеи е Нютон на XX столетие. Всичките му идеи наистина не можах да проследя, но ето че му беше възложено да разработи и направи поглъщател на радара, предложен впрочем от самия него. Той поискал помощ по висша математика и мен ме прикрепиха като математик към него. Трушляков ми изложи задачата така:

За да не отразява вълните на радара, самолетът или танкът трябва да има покритие от някакъв многослоен материал (що за материал, Трушляков не ми съобщи: или не се бе спрял още на него, или това бе авторският му секрет). Електромагнитната вълна трябва да загуби цялата си енергия при многократните пречупвания и отразявания напред и назад върху границите на тези слоеве. И сега, без да зная свойствата на материала, но въз основа на законите на геометричната оптика и всякакви други достъпни ми средства, трябваше да докажа, че всичко ще бъде точно така, както го предсказва Трушляков, и да избера освен това оптималното количество слоеве.

Безусловно нищо не можех да направя. Нищо не направи и Трушляков. Нашият творчески съюз се разпадна.

Скоро след това Трушляков дойде при мен като при библиотекар (в началото на шарашката бях и библиотекар) с поръчка за междубиблиотечен (от Ленинската библиотека) абонамент. Без да бъдат посочени автори и издания, там беше написано:

„Нещо от техниката на между планетните пътешествия“

Тъй като това беше през 1947 г., Ленинската библиотека не можеше да му предложи почти нищо освен Жул Верн. (За Циолковски тогава почти не помисляхме.) След неудачния опит да подготви полет до Луната Трушляков бе хвърлен в бездната — в лагерите.

А от лагерите идваха непрекъснато писма. Бях присъединен (този път като преводач) към група инженери, разглеждащи купища пристигнали от лагерите заявки за изобретения и патенти. Имаха нужда от преводач, защото много документи през 1946 — 1947 г. идваха «а немски език.

Но това не можеше да се нарече „заявки“. Нито пък доброволни съчинения. Беше ми и мъчително, и срамно да ги чета. Това бяха измъчени, изсмукани, изстискани от немските военнопленници странички. Беше ясно, че тези немци нямаше да векуват у нас като пленници: макар и три, пет години след войната, ще трябва да ги пуснем nach der Heimat. Така че за тези години трябваше да се измъкне от тях всичко, с което можеха да бъдат полезни за страната ни. Да получим поне някаква бледа представа за патентите, изнесени в западните зони на Германия.

Не бе трудно да си представя как става това. Нищо неподозиращите изпълнителни немци трябваше да съобщят специалността си, къде и какво са работили. След това всички инженери и техници, изглежда, биваха повиквани един по един в кабинета на чекисткия отдел. Отначало с почтително внимание (ласкаещо немците) ги разпитват за вида и характера на предвоенната им работа в Германия (и те започват да си въобразяват, че ще им заменят лагера с привилегирована работа). След това от тях се взема писмена декларация за неразгласяване (а което веднъж е „verboten“, немците няма да го нарушат). И накрая им нареждат да изложат писмено всички интересни особености на производството и важните технически нововъведения, прилагани там. Немците разбират със закъснение в какъв капан са попаднали, когато са се похвалили с предишното си положение! Те не могат да не напишат нищо — заплашени са в такъв случай никога да не ги върнат в родината (през ония години това изглеждаше много вероятно).

Изтерзани, потиснати, едва държащи перото в ръка, немците пишат… Спасява ги и ги избавя от издаването на истинските тайни само това, че невежествените чекисти не са в състояние да вникнат в същността на показанията, а ги оценяват по броя на страниците. Ние, които ги проучвахме, почти никога не можехме да попаднем на нещо съществено: показанията биваха или противоречиви, или завоалирани с научна натруфеност, отминаваща най-важното, или прекалено сериозно говореха за такива „нововъведения“, които бяха добре известни и на дядовците ни.

Затова пък какво само подлизурство лъхаше понякога от заявките на руски език! Можехме и в този случай да си представим как там, в лагера, в подарения жалък неделен ден авторите на тези заявки, старателно уединили се от съседите, лъжат вероятно, че пишат молба за помилване. Дали им е стигал умът да предвидят, че калиграфиите им, адресирани до дадена висша инстанция, ще се четат от също такива обикновени зекове, а не от ленивото сито ръководство.

Разгъваме например шестнадесетте големи страници (хартията е измолена в КВЧ) на някакво разработено предложение: 1) „За използуването на инфрачервени лъчи при охраняване зоните на затворниците“. 2) „За използуването на фотоелементи при отброяването на излизащите през лагерния портал“. Че приложил и чертежи, кучият му син, и технически пояснения. А преамбюлът е такъв:

„Скъпи Йосиф Висарионович,

Макар да излежавам за своите престъпления дългосрочна тъмнична присъда по член 58-и, аз и тук оставам предан на своята родна съветска власт и искам да помогна в надеждното охраняване на върлите народни врагове, с каквито съм обкръжен. Ако бъда повикан от лагера и получа необходимите средства, се наемам да осигуря такава система.“

На ви сега „политически“. Предаваме трактата от ръка на ръка при възклицания и лагерни псувни (тук всички сме свои). Един от нас сяда да пише рецензия: проектът е технически неграмотен… проектът не отчита… не предвижда (а всъщност твърде много предвижда и съвсем не е лош)… не е рентабилен… не е надежден… може да доведе не до засилване, а до отслабване на лагерната охрана…

Какво ли сънуваш днес, Юда, в далечния лагпункт? Да ти заврат прът в гърлото, пукни там, мерзавецо!

А ето и плик от Воркута. Авторът се кахъри, че американците мат атомна бомба, а в нашата Родина до този момент нямаме такава. Той пише, че често размишлявал във Воркута за това и иззад бодливата тел му се искало да помогне на партията и правителството. Та затова е озаглавил проекта си:

РАЯ — Разпадане на Атомното Ядро.

Но този проект (позната картинка) не е завършен поради липса на техническа литература във воркутинския лагер (като че ли там има пък художествена!) И този дивак моли да му се изпрати само инструкция по радиоактивно разпадане, след което се нагьрбвал бързо да завърши своя проект за РАЯ.

Ние се превиваме от смях и почти едновременно стигаме до едно и също стихче:

От РАЯ ти без хъс

не става нито…

 

А между другото в лагерите се мъчеха и гинеха наистина големи учени, ала ръководството на нашето родно министерство не бързаше да полюбопитствува как са те там и да им намери по-достойно приложение на силите.

За цялото пребиваване на Александър Леонидович Чижевски в лагера не се намира нито веднъж място в „пандизбюрото“. И преди лагера Чижевски не се ползува с голяма почит в СССР за това, че свързва земните революции, както и биологическите процеси, със слънчевата активност. Изобщо цялата му дейност е необичайна, проблемите му — неочаквани, не вместващи се в удобния регламент на науките, и е неясно как да бъдат използувани за военните и индустриалните цели. Сега вече, след неговата смърт, четем хвалебствени статии за него: установил нарастване на инфарктите на миокарда (16 пъти) вследствие на магнитните бури, прогнозирал грипните епидемии, търсел начини за ранното откриване на рака по кривата на РУЕ (реакция при утаяването на еритроцитите), излязъл с хипотеза за Z-излъчването на Слънцето.

Бащата на съветската космонавтика Корольов работи наистина в шарашката, но като авиационен специалист. Началството на шарашката не му разрешава да има работа с ракетите и той се занимава с тях нощем.

(Не знаем дали биха взели в шарашката Л. Ландау, или щяха да го запратят на далечните острови — със счупено ребро той вече си признава, че бил германски шпионин, но го спасява застъпничеството на П. Капица.)

Големият отечествен аеродинамик и изключително разностранен научен ум — Константин Иванович Страхович, след етапа от ленинградския затвор работи в угличкия лагер като общ работник в банята. Ето как разказва това сега с искрения си детски смях, който удивително е пренесъл през своята десетка. След няколкото месеца, прекарани в килията на осъдените от смърт, той си докарал дистрофично стомашно разстройство в лагера. След което го поставят да пази пред входа на умивалнята, когато там се мият женските бригади (за мъжките бригади поставяли да пазят по-яки мъже, той не би се справил). Задачата му била да пуска жените вътре само голи и с празни ръце, за да предават всичко за изваряване и най — вече, най-вече — сутиените и гащите си, в които санитарите виждали главната заплаха от въшлясване, а жените се стараели тъкмо тях да не дават и да ги пренесат през банята. А видът на Страхович е такъв: брада — като на лорд Келвин, черепът му — скала, челото — не чело, а нещо невероятно високо. Жените го и молели, и кълнели, и се сърдели, и се смеели, подмамвали към купчината метлички в ъгъла — на нищо не се поддавал, бил безпощаден. Тогава те задружно и злобно го нарекли Импотент. И изведнъж отвеждат някъде този Импотент, ни повече, ни по-малко — да ръководи първия в страната проект за турбореактивен двигател.

А за тези, които са били оставени да загинат на общите работи — за тях ние не знаем…

Откъде можем да знаем също за арестуваните и ликвидираните в разгара на научното им откритие (като например Николай Михайлович Орлов, разработил още през 1936 г. метод за дълго съхраняване на хранителните продукти)? Нали откритието бива закривано веднага след арестуването на автора му?

* * *

В смрадливата безкислородна атмосфера на лагера ту ще бликне и лумне, ту едва ще мъждука калящото пламъче на КВЧ. Но и към такава светлинка се стичат хора от различните бараки, от различните бригади. Едни с конкретна задача: да откъснат от някоя книжка или вестник хартийка за тютюнеца, да се снабдят с лист за молба за помилване или да напишат каквото им трябва с намиращото се тук мастило (в бараката нямат право да държат такова, пък и тук то се намира под ключ: ами че с мастило може да се поставят фалшиви печати!). А тоз-онзи — да привлече върху себе си внимание: вижте ме колко съм културен! А тоз-онзи — да се поотърка и побъбри сред нови хора, неомръзнали на своите бригадници. А тоз-онзи — да послуша и пред кума да наклепа. Но има и такива, които сами не знаят защо ги тегли необяснимо тук през краткия вечерен половин час, вместо да полежат на наровете, да дадат отдих на премазаното си тяло.

Тези посещения в КВЧ внасят по незабележими пътища малко топлинка в душата. Макар че тук идват същите гладни хора, които седят и в бригадните вагонки, но вече не говорят за дажбите, кашата и нормите си. И в това има някакъв протест на душата и отдих за ума. Тук се говори за някакво приказно минало, каквото не биха могли да имат тези сиви, гладни, окъсани хора. Тук се говори и за някакъв неописуемо блажен, подвижно-свободен живот на щастливците, които са имали щастието да не попаднат в затвора. И за изкуство обичат да разсъждават тук, и понякога толкова магически!

Сякаш сред вакханалията на нечистата сила някой е прокарал по земята слабо светещ, едва виделеещ се кръг — и той всеки миг ха да изгасне, но все още не изгасва, — а на теб ти се струва, че вътре в кръга оставаш, неуязвим за нечистата сила през този половин час.

Освен това все ще се намери някой да дрънчи на китара тук и някой да си тананика съвсем не това, което се разрешава от сцената. И ще трепне в теб: има живот! Все още го има! И като се оглеждаш щастливо, също ти се иска да изразиш нещо пред някого.

Е, говори, но се пази. Слушай, но се ощипи. Ето Льова Г-ман например. Той е и изобретател (незавършил студент по експлоатация на автомобилните пътища, канел се да повиши решително коефициента на полезното действие на двигателя, но му отнели чертежите при обиска). Той е и артист, заедно с него поставяме „Предложение“ на Чехов. Той е и философ, умее ей така на красиво да го каже: „Не искам да имам грижата за бъдещите поколения, нека те сами се ровят в земята. Ей тъй се държа аз за живота! — забива той нокти в дървената маса — Да вярваш във високи идеи — то е все едно да говориш по телефон с откъснат кабел. Историята е несвързана верига от факти. Върнете ми опашката! Амебата е по-съвършена от човека: тя има по-прости функции.“ Слушаш го с интерес: подробно ще ти обясни защо не обича Лев Толстой, защо си пада по Еренбург и Александър Грин. Той е и сговорчив младеж, не кръшка в лагера от тежката работа: пробива с жилото на пневматичния чук стените, е, вярно, в такава бригада, където 140 % са гарантирани. Баща му са го арестували и е умрял през 1937-а, но самият той е битовак, прибрали са го за подправяне на хлебни купони, само че той се срамува от присъдата си, получена за мошеничество, и все се вре при Петдесет и осмия. Вре се той, но ето че започват лагерните съдилища и толкова симпатичният, толкова интересният, „така държащият се за живота“ Льова Г-ман говори като свидетел на обвинението.[3] Пак добре, ако не си му наговорил много нещо.

Стига да има в лагера чудаци (а такива винаги ще се намерят), няма как пътят им да не мине през КВЧ, те непременно ще надзърнат там.

Да вземем макар професор Аристид Иванович Доватур — той ли не е чудак? Петербуржец, с румънско-френски произход, с класическа филология, заклет ерген и самотник. Откъсват го от Херодот и Цезар както котарак от мръвка и го изпращат в лагер. В душата му все още царят недоизтълкувани текстове и в лагера той живее като насън. Би пропаднал тук още първата седмица, но лекарите го покровителствуват, уредили са го на престижната длъжност медстатистик. Освен това два пъти месечно не без полза за лагерните уж божем фелдшери възлагат на Доватур да им изнася лекции! Представяте ли си? Латински — в лагера! Аристид Иванович се изправя пред малка черна дъска и сияе като в най-добрите университетски години. Той изписва странни колонки от спрежения, които никога не са се мяркали пред очите на туземците, и от скърцането на трошещия се тебешир в ръката му неговото сърце тупти сладострастно. Така тихо, така добре се е подредил, но се стоварва беда и над неговата глава: началникът на лагера е видял в него рядко явление — честния човек. И го назначава… завпек (завеждащ пекарницата)! Най-съблазнителната от всички лагерни длъжности! Завеждащият хляба е завеждащ живота! С телата и душите на лагерниците е застлан пътят към тази длъжност, ала малцина ги е огряло. А на него му я поднасят на тепсия — Доватур е смазан обаче от нея. Цяла седмица ходи като осъден на смърт, без да е приел още пекарницата. Той умолява началника да го пощади и да го остави да живее, душата му да не бъде стеснявана от нищо и да не го откъсват от неговите спрежения! И помилването не закъснява: за завеждащ хлебопекарницата е назначен поредният мошеник.

Но ето ви друг чудак, ще го намерите винаги в КВЧ след работа, а и къде да бъде? Той има голяма глава, едри черти, удобни за гримиране, открояващи се добре отдалеч. Особено изразителни са рошавите му вежди. А видът му е неизменно трагичен. Той потиснато наблюдава от ъгъла на стаята нашите оскъдни репетиции. Това е Камил Леополдович Гонтоар. Пристига през първите революционни години в Петроград от Белгия да създава Нов Театър, театър на бъдещето. Кой ли тогава е знаел какво ще излезе от това бъдеще и как ще хвърлят режисьорите в затвора? Двете световни войни Гонтоар воюва срещу германците: първата — на Запад, втората — на Изток. Но ето че сега му тръсват десетка за измяна на родината… Каква?… Кога?…

Но разбира се, най-забележителните хора, навъртащи се в КВЧ, са художниците. Тук те се чувствуват като стопани. Ако има отделна стая, тя ще е за тях. Ако ще освободят някого от общите работи за постоянно тук, пак ще са те. От всички служители на музите единствено те създават истински ценности — такива, които можеш да пипнеш с ръка, да ги закачиш у дома си, да ги продадеш за пари. Рисуват картините си, разбира се, не по фантазия — пък и никой не иска такова нещо от тях, нима може да се роди хубава картина в главата на Петдесет и осмия? А просто рисуват уголемени копия от цветни картички — кой по разчертани предварително квадрати, кой се справя и направо без квадрати. Къде ще придиряш в пущинаците на тайгата или тундрата за нещо естетически издържано, рисувай както си знаеш, а вече къде ще го окачат — всеки знае. Дори и да не се хареса отначало. Идва помощник-взводният командир на ВОХР Випирайло, поглежда копието на Деул „Нерон победител“ и пита:

— Това какво е? Някакъв младоженец ли е тръгнал? А защо е такъв навъсен?… — Но ще я вземе, все едно. Плескат художниците и ковьорчета с красавици, плаващи в гондоли, с лебеди, със залези и замъци — всичко това се потребява много добре от другарите офицери. Художниците не са вчерашни и тайно рисуват ковьорчета и за себе си, които след това надзирателите продават на изполица навън. Търсенето е голямо. Изобщо животът на художниците в лагера е поносим.

Скулпторите са по зле. За кадрите на МВД скулптурата не е толкова красива, а и не е удобна, заема място като мебел, а малко да я бутнеш — и ще се строши. Скулпторите рядко работят в лагера и обикновено по съвместителство с живописта, както например Недов. И пак ще се намери такъв като майор Бакаев, вижда някаква статуетка на майка.

— Каква плачеща майка си направил? В нашата страна майки те не плачат! — И посяга да строши фигурата.

Володя Клемпнер, млад композитор, син на състоятелен адвокат, а според лагерните понятия още и небит балък, пренася в Бескудниковския лагер край Москва собствения си роял от вкъщи (нечувано събитие на Архипелага)! Пренася го уж за укрепване на културно-масовата работа, а всъщност за да композира самият той. Затова пък винаги имал ключ за лагерната сцена и след отбоя оставал там да свири на свещ (електричеството го изключвали). Веднъж, както записвал новата си соната, трепва от глас зад гърба си:

— На пранги ми мирише вашата музика!

Клемпнер скача. От стената, до която се е промъкнала, без той Да забележи, се отделя фигурата на майора, началника на лагера, стар чекист — и зад него нараства до гигантски размери черната му сянка. Едва сега на майора му става ясно защо този измамник е довлякъл тук рояла си. Той се приближава, взема листа със записаните ноти и мълчаливо, с мрачен израз на лицето започва да го гори върху свещта.

— Какво правите? — не може да не възкликне младият композитор.

Това й се пада на вашата музика! — още по-определено заключава през стиснати зъби майорът.

Пепелта от листа меко ляга върху клавишите.

Старият чекист не се заблуждава: наистина тази соната е написана за лагерите.[4]

Ако някой се обяви в лагера за поет, разрешава му се да прави текстове и да съчинява частушки под карикатурите на затворниците — нарушители на дисциплината.

Друга тема не могат да имат нито поетът, нито композиторът. И за началството си те не могат да измайсторят нищо осезателно, полезно, годно да се вземе в ръце.

А прозаици изобщо няма в лагера, защото изобщо не бива да ги има никога.

Към лагери руската проза пое… —

догажда се съветският поет. Влиза, но оттам не излиза. Влиза, но не се измъква…

За целия мащаб на станалото, за броя на загиналите и за равнището, което те биха могли да достигнат, ние вече не можем да правим никога заключение. Никой не ще ни разкаже за тетрадките, припряно изгорени преди етапа, за готовите откъси и за големите замисли, носени в главите и заедно с главите хвърлени в замръзналата обща яма. Стихове още се четат на ухо, още се запомнят и предават те или споменът за тях, но прозата не се разказва преждевременно, за нея е по-трудно да оцелее, твърде обемна е тя, негъвкава, твърде свързана с хартия, за да превъзмогне превратностите на Архипелага. Кой в лагера може да се реши да пише? А. Белинков написва — и кумът веднага научава, а за самия него рикошира нова дългосрочна присъда. М. И. Калинина например, без дори да е писателка, си записва все пак най-забележителното от лагерния живот: „току-виж, послужило на някого“. Но попада в ръцете на ченгето. А нея — в карцер (пак леко се отървава). Като безконвоен Владимир Сергеевич Г-в пише там, зад зоната, лагерна хроника в продължение на 4 месеца, но в опасната минута я заравя в земята, а самия него го откарват завинаги оттам — така и остава заровено в земята написаното от него. И в зоната не може, и извън зоната не може, тогава къде? Само в главата! Но така се пишат стихове, а не проза.

Колко такива питомци на Клио и Калиопа загиват, по неколцината оцелели като мен не е възможно чрез никаква екстраполация да се установи това, защото нямаше вероятност и ние да оцелеем. (Като си припомням сега своя лагерен живот, виждам определено, че трябваше да умра на Архипелага — или пък така да се приспособя, за да оцелея, че да заглъхне в мен и нуждата да пиша. Спаси ме едно странично обстоятелство — математиката. Как може да се използува това при пресмятането?)

Всичко, което се нарича наша проза от 30-те години нататък, е само пяна от просмукано в земята езеро. Това е пяна, а не проза, защото се е освободила от всичко, което е било главно през тези десетилетия. Най-добрите от писателите потискат у себе си най-доброто и обръщат гръб на истината — само така съумяват да оцелеят самите те и книгите им. Всички останали, които не са могли да се откажат от проникновеността, своеобразността и правотата, е трябвало неминуемо да загинат през тези десетилетия най-често в лагерите, а някои след проявена безразсъдна смелост на фронта.

Така отиват в земята прозаиците философи. Прозаиците историци. Прозаиците лирици. Прозаиците импресионисти. Прозаиците хумористи.

А всъщност тъкмо Архипелагът дава единствена, изключителна възможност за нашата литература, а много е възможно — и за световната. Небивалото крепостно право в разцвета на XX век в този единствен, нищо неизкупващ смисъл открива за писателите плодотворен, макар и гибелен път.

Ще си позволя да поясня тази своя мисъл в най-общи черти. Откакто свят светува, винаги е имало два несливаеми слоя на обществото: горен и долен, управляващ и подчинен. Това деление е грубо като всички деления, но ако към горния слой отнесем висшите не само по власт, пари и знатност, но и по образованост, придобита било със семейни, било със самостоятелни усилия, с една дума, ако отнесем тук всички, които не се нуждаят да работят с ръце, делението ще бъде почти нагледно.

И тогава ще можем да очакваме съществуването на четири сфери на световната литература (и изобщо на изкуството, на мисълта). Сфера първа: когато висшестоящите изобразяват (описват, обмислят) висшестоящите, тоест себе си, своите. Сфера втора: когато висшестоящите изобразяват, обмислят висшестоящите, по-малкия брат“. Сфера трета: когато нисшестоящите изобразяват висшестоящите. Сфера четвърта: нисшестоящите — нисшестоящите, себе си.

Висшестоящите винаги разполагат със свободно време, с повече или с малко по-скромни средства, с образование, възпитание. Желаещите от тях винаги имат възможност да усвояват художествената техника и дисциплината на мисълта. Но в живота действува един важен закон: охолството убива в човека духовните търсения. Поради това първата сфера включва много превзетост в изкуството от пресищане, много болнави и самолюбиви „школи“ — пустоцвет. И само когато в тази сфера навлязат писатели, дълбоко лично нещастни или с непреодолима жажда за духовно търсене, заложена в тях по природа, само тогава се създава голямата литература.

Четвъртата сфера е целият световен фолклор. Тук свободното време е раздробено — получават го на малки порции отделни личности. И на малки порции постъпват безименни лепти — някой образ или словесен израз, възникнал след прозрение непреднамерено, в удачна минута. Но самите творци са без чет и те са почти винаги притеснени, неудовлетворени хора. Всичко, създадено от тях, се подлага след това на сто хилядно рендосване, промиване и шлифоване от уста на уста и от година на година. И в резултат получаваме златната наслойка на фолклора. Той не е пуст, бездушен, защото сред авторите му не може да има нито един, неизпитал страданието. Но отнасящата се към четвъртата сфера писменост („пролетарската“, „селската“, е изцяло зачатъчна, неопитна, неудачна, защото тук винаги е липсвало единичното умение.

От същите пороци на неопитността страда и писмеността на третата сфера („от долу на горе“, но плюс това тя е отровена и от завистта и омразата — тези безплодни, нетворящи изкуство чувства. Грешката на тази сфера е същата като постоянно допусканата от революционерите: пороците се приписват на висшата класа — на нея, а не на човечеството, без да си дават сметка как успешно самите те наследяват по-късно тези пороци. Или пък обратно, тази сфера се влошава поради робско преклонение.

Морално най-плодотворна обещава да е втората сфера („от горе на долу“) Тя се създава от хора, чиято доброта и пориви към истината, чието чувство за справедливост са по-силни от дремещото благополучие и чието изкуство същевременно е зряло и високо. Но ето че и тази сфера има един порок: неспособността да разбере истинското. Тези автори съчувстват, жалят, плачат, негодуват — но тъкмо защото не могат точно да разберат. Те винаги наблюдават отстрани и отгоре, никога не са били в кожата на нисшестоящите и прехвърлят ли единия си крак през този стобор, не могат да прехвърлят и другия.

Изглежда, такава е егоистичната природа на човека, че може да постигне това превъплъщение само чрез външно насилие. Така се създава Сервантес в робство и Достоевски в каторгата. В Архипелага ГУЛАГ този опит е проведен над милиони глави и сърца едновременно.

Милиони руски интелигенти са изпратени тук не на екскурзия, а на осакатяване, на смърт и без надежда за връщане. За пръв път в историята такова огромно количество развити, зрели, с богата култура хора се оказват без много церемонии и завинаги в кожата на роба, неволника, дървосекача и миньора. По този начин за пръв път в световната история (в такива мащаби) се слива опитът на горния и долния слой на обществото! Изчезва много важната, като че ли прозрачна, но непробиваема преди това преградка, пречеша на висшестоящите да разберат нисшестоящите: жалостта. Жалостта движи благородните оплаквачи на миналото (и всички просветители) — и жалостта ги заслепява. Тях ги мъчат угризения, че не разделят същата участ, и това ги кара да се смятат задължени три пъти по-силно да надават вопли за несправедливостта, ала те пропускат в случая да вникнат в първичното, заложено в човешката природа и на нисшестоящите, и на висшестоящите, на всички.

Едва у интелигентните зекове от Архипелага тези угризения най-после отпадат: те изцяло разделят злата участ на народа! Едва след като самият той става крепостен, руският образован човек може вече (стига да се издигне над собственото си страдание) да пресъздаде крепостния мужик отвътре.

Само че този път той не разполага с молив, хартия, време и меки пръсти. Този път надзирателите пребъркват вещите му, надничат в хранопроводния му вход и изход, а оперчекистите — в очите…

Опитът на горния и долния слой се сливат — но носителите на слелия се опит са умрели…

Ето как невидяната философия и литература още при раждането им са погребани под чугунения похлупак на Архипелага.

* * *

Но най-много сред посетителите на КВЧ са участниците в художествената самодейност. Задачата да ръководи самодейността остава в сила и за овехтялото КВЧ, както и в самото му начало.[5] Самодейността на отделните острови възниква и изчезва на приливи и отливи, но не закономерни както морските, а конвулсивно, по причини, известни на началството, но не и на зековете; възможно е началникът на КВЧ два пъти през годината да е трябвало да отметне нещо в отчета си, възможно е да са очаквали идването на някого от по-високо място.

В затънтените лагпунктове това се прави така. Началникът на КВЧ (който обикновено не се мярка и в зоната, вместо него всичко върти затворникът възпитател) повиква акордеониста и му казва:

— Ето какво. Състави хор![6] И след един месец да дадете концерт.

— Ама аз не познавам нотите, гражданино началник!

— А за какъв дявол са ти ноти? Ти свири някоя песен, дето всички я знаят, а останалите нека да пригласят.

И започва набирането на хора, понякога заедно с драмсъстава. Къде ще се занимават? Стаята на КВЧ е малка за целта, трябва да е по-просторна, а клубна зала, естествено, няма. Обикновено в този случай се прибягва до лагерните столови — неизменно вмирисани от парите на чорбата, вонящи на прогнили зеленчуци и варена риба. От едната страна на столовата е кухнята, а от другата — или постоянна сцена, или временен подиум. Тук именно след вечеря се събира хорът или драмкръжокът. (Обстановката е като на рисунката на А. Г-н — (фот. 38) Само че художникът е изобразил не своята местна самодейност, а пристигналата култбригада. Сега ще съберат последните паници, ще изгонят последните мръшляци — и ще пуснат зрителите. Читателят вижда сам колко радостни са крепостните артистки.)

gulag_photo-38.jpgКултбригада (фот. 38)

 

 

С какво може да бъдат привлечени зековете в самодейността? Е, все ще се намерят от петстотин души в зоната трима — четирима истински любители на пеенето, но за цял хор? Ала тъкмо срещата в хора е главната примамка за смесените зони. Назначеният хормайстор А. Сузи се чудеше как прекомерно нараства неговият хор, поради което нито една негова песен не може да разучи до края — прииждат все нови и нови участници, гласовете им никакви, никога не са пели, но всички молят да бъдат приети и нали ще е жестоко да им откаже, да не се съобрази със събудилото се в тях влечение към изкуството? На самите репетиции обаче идват значително по-малко хористи. (А работата е там, че на участниците в самодейността се разрешава два часа след отбоя да се движат по зоната — на репетиция и от репетиция, и тъкмо през тези два часа те си постигат своето.)

Не е за чудене и такова да се случи: преди самия концерт отправят единствения в хора бас другаде (етапът му е по друго ведомство, не като това на концерта), а началникът на КВЧ повиква хормайстора (същия този Сузи) и му казва:

— Ценим това, че се постарахте, но не можем да ви пуснем на сцената, защото Петдесет и осмият няма право да ръководи хор. Така че си подгответе заместник: да се маха с ръце не е като да се пее, ще намерите.

А за тоз-онзи хорът и драмкръжокът не са просто място за среща, а пак някаква имитация на живот или ако не имитация, напомняне, че все пак има живот, изобщо — има… Ето на, донасят от склада груба амбалажна хартия, от чувалите за булгур и я раздават за преписване на ролите. Заветна театрална процедура! Ами самото разпределение на ролите! Ами съображението кой с кого ще се целува на представлението! Кой какво ще облече! Как ще се гримира! Колко интересно ще изглежда! По време на представлението можеш да вземеш истинско огледало и да се видиш облечен като свободен гражданин и с поруменели страни.

Много интересно е да се мечтае за всичко това, но Боже мой — пиесите! Що за пиеси се предлагат там! Това са специални сборници, придружени с печата „само за ГУЛАГ!“ Но защо само? Не е казано „не само за хората, живеещи на свобода, но и за ГУЛАГ“, а „само за ГУЛАГ“… Това значи: такъв буламач, такава свинска помия, че навън никой не я сърба, изливайте я тогава тук. Възможно най-глупавите и бездарни от авторите пробутват тук своите най-долни и тъпоумни пиеси! А и да иска да постави някой чеховски водевил или нещо друго — откъде ще намери такава пиеса? Такава и у волнонаемните в цялото селище няма, а в лагерната библиотека има Горки, но с измъкнати страници за увиване на тютюна.

В кривошчоковския лагер Н. Давиденков, литератор, събира драмкръжок. Измъква отнейде си необикновена пиеска: патриотична, за пребиваването на Наполеон в Москва (вероятно на равнището на ростопчинските афишки[7]). Разпределят ролите, залавят се с ентусиазъм да репетират — на пръв поглед какво би могло да попречи? Главната роля играе Зина, бивша учителка, арестувана, задето била останала в окупираната територия. Играе добре. Режисьорът е доволен. И изведнъж на една от репетициите — скандал: останалите жени не искат Зина да играе главната роля. Сам по себе си традиционен случай, и режисьорът би могъл да се справи с него. Но ето какво крещят жените: „Ролята е патриотична, а тя на окупираната територия с немците!… Разкарвай се, мръсницо! Да те няма, немска к…, докато не сме те размазали!“ Тези жени са социално близки, а може да са и от Петдесет и осми, само че параграфът им не е за измяна. Дали са измислили това, или са ги подучили ченгетата? Но режисьорът със съответната присъда зад гърба си не може да защити артистката… И Зина напуска с ридания.

Читателят вероятно съчувства на режисьора? Читателят си мисли, че ето на, кръжокът е попаднал в безизходно положение и коя ли сега ще изберат за ролята на главната героиня, пък и ще има ли време да я подготвят? Но за оперчекистката част няма безизходни положения. Който е уплел нещата, той да ги разплита! Два дни по-късно отвеждат и самия Давиденков с белезници: за опит да предаде оттатък зоната нещо написано (пак летопис ли?), Ще има ново следствие и съд.

Това беше лагерен спомен за него. А от друга страна, случайно се установи, че Л.К. Чуковска познавала Коля Давиденков от поредните затворнически партиди в Ленинград през 1939 г., когато с края на ежовщината той е оправдан от обикновен съд, Докато Л. Гумильов продължава да лежи по същото дело. Не възстановяват младия човек в института и го призовават във войската. През 1941 г. той попада в плен край Минск.

Л. Чуковска разполага с неверни сведения за живота му по време на войната, а на Запад ми изясниха истината за него хора, които са го познавали. Всички, които са излизали от лагерите за военнопленници, са загивали до един месец, до една година, а Давиденков застава пред лицето на смъртта дори два пъти: бил капитан в РОА, сражавал се, имал годеница (Н.В.К., останала на Запад) и написва, както изглежда, не една книга — и за ленинградските зандани от 1938 г., и „Предател“ — повест за военното време под псевдонима Анин (името на годеницата му, четено отзад напред). Но в края на войната попада в съветските лапи. Може би не всичко за него е било известно — осъждат го на смърт чрез разстрел, но заменят присъдата с 25 години. Очевидно по второто си лагерно дело получава разстрел, който вече не се отменя (върнат ни е с Указ от януари 1950 г.).

През май 1950 г. Давиденков успява да изпрати последното си писмо от лагерния затвор. Ето няколко фрази оттам: „Невъзможно е да описвам невероятния си живот през тези години… Моята цел е друга: за 10 години съм написал нещичко; прозата, разбира се, изцяло пропадна, но стиховете останаха. Не съм ги чел почти на никого — няма на кого. Спомних си за нашите вечери при Петте ъгъла и… си представих, че стиховете ми би трябвало да попаднат… във Вашите умни и умели ръце… Прочетете ги и ако е възможно, ги запазете. За бъдещето, също както и за миналото, нито дума, всичко е свършено.“ И Л.К. запазва стиховете му цели. Както научавам (самият аз съм се мъчил по същия начин), това са тридесетина стихотворения, побрани в двоен лист от тетрадка — в този малък обем трябва толкова много нещо да се вмести! Какво отчаяние в края на живота: очакването на смъртта в лагерния затвор! И той поверява на „тайната“ поща своя последен безнадежден вик.

Не ща бельо за моя нар,

отворена врата.

Наистина ли станах звяр,

заклет и сам в света.

Как трябва с вас да се държа —

не зная вече аз.

Да пея сладко? Да ръмжа?

Да вия с вълчи глас?

И така, не е нужно да търсят други за главната роля. Наполеон няма да бъде още веднъж посрамен, а руският патриотизъм още веднъж възпят. Пиеса изобщо няма да има. Няма да има и хор. Нито концерт. И така, самодейността бележи отлив. Вечерните сбирки в столовата и любовните срещи се прекратяват. До следващия прилив.

Така живее тя в конвулсии.

А понякога всичко вече е разучено и всички участници са оцелели, и никой не е арестуван преди концерта, но началникът на КВЧ майор Потапов (Северният железопътен лагер), по народност коми, взема програмата и прочита: „Съмнение“ от Глинка.

— Какво, какво? Съмнение ли? Никакви съмнения! Не, не, хич не молете! — И зачерква собственоръчно Глинка.

А аз бях намислил да участвувам с любимия си монолог на Чацки „А съдии кои са?“ От дете съм свикнал да рецитирам и съм го оценявал чисто декламационно, не бях обръщал внимание, че той важи и за днешния ден, не ми беше минавало и през ум. Но не се стигна дотам да бъде написано в програмата „А съдии кои са?“ и тогава да го зачеркнат — дойде на репетиция началникът на КВЧ и чак подскочи на стиха:

Непримирима е враждата им към свободата.

Когато пък прочетох:

Бащите на родината, кажете ни, къде са?

Онези там не са ли грабителите тлъсти? —

той затропа вече с крака и замаха с ръце незабавно да сляза от сцената.

На младини едва не станах актьор, попречи ми само слабото ми гърло. Затова пък в лагера често вземах участие в концертите, гледах да се освежа в тази краткотрайна лъжовна забрава, да видя отблизо женски лица, възбудени от представлението. А когато чух, че в ГУЛАГ имало специални театрални трупи от зекове, освободени от общите работи — истински крепостни театри! — взех да мечтая да попадна в такава трупа и по този начин да се спася и да задишам по-леко.

Крепостни лагери има към всеки областен УИТЛК, в Москва дори бяха няколко. Най-знаменит е ховринският крепостен театър на полковника от МВД Мамулов. Той следи ревниво никой от арестуваните в Москва знаменити артисти да не прескочи Красная Пресня. Агентите му ги издирват и из други етапни затвори. По такъв начин той събира голяма драматична трупа и наченки на оперна. Гордостта му е като на помешчик: театърът ми е по-добър от този на съседа! В Бескудниковския лагер също има театър, но той значително му отстъпва. „Помешчиците“ водят своите артисти на гости помежду си, хвалят се. На едно такова представление Михаил Гринвалд забравя в каква тоналност да акомпанира на певицата. Мамулов незабавно му лепва 10 денонощия студен карцер, където Гринвалд се разболява.

Такива крепостни театри има във Воркута, в Норилск, в Соликамск, в Магадан, по всички големи гулаговски острови. Там тези театри стават почти градски, едва ли не академични, те дават в градското здание спектакли за свободните граждани. На първите редове надменно сядат с жените си най-големите местни емведешници и гледат своите роби с любопитство и презрение. А конвоирите седят с автомати зад кулисите и в ложите. След концерта артистите, удостоени с ръкопляскания, се завръщат в лагера, а провинилите се — в карцера. Понякога не ги оставят да се насладят и на аплодисментите. В магаданския театър началникът на Далстрой Никишев прекъсва широко известния тогава певец Вадим Козин: „Достатъчно, Козин, стига си се покланял, тръгвай!“ (Козин прави опит да се обеси, смъкват го от въжето.)

В годините след войната през Архипелага минават артисти с известни имена: освен Козин, киноартистките Токарска, Окуневска, Зоя Фьодорова. Много шум се вдигна из Архипелага покрай затварянето на Русланова, носеха се противоречиви слухове за етапните затвори, където е лежала, за лагера, в който са я изпратили. Твърдеше се, че на Колима била отказала да пее и работела в пералнята. Не знам.

Ленинградският кумир тенорът Печковский в началото на войната попада в окупация в своята вила край Луга, по-късно при немците дава концерти в Прибалтика. (Жена му, пианистка, също е арестувана в Ленинград, загива в рибинския лагер.) След войната Печковски получава десетка за измяна и е изпратен в ПечЖеПеЛаг. Там началникът го държи като знаменитост: в отделна къщичка с двама дневални, дажбата му включва краве масло, сурови яйца и горещ портвайн. Жените на началника на лагера и на началника на режима често го канят на обяд. Там той пее, но веднъж, разправят, се разбунтувал: „Аз пея за народа, а не за чекистите.“ И така попада в Специалния Минлаг. (След излизането си от лагера повече не може да издигне равнището си до своите предишни концерти в Ленинград.)

Известният пианист Всеволод Топилин не е пощаден при събирането на московското народно опълчение и е хвърлен с пушка берданка от 1866 г. във вязенския чувал.[8] Но немският майор, комендантът на лагера, проявява като поклонник на музиката съчувствие и му помага да се оформи като заварен от окупацията местен жител и така да почне да концертира. За това, естествено, Топилин получава у нас стандартната десетка. (След лагера той също не възстановява предишното си равнище.)

Ансамбълът на Московския УИТЛК, който дава концерти по лагпунктовете, а пребивава в Матроска Тишина, внезапно е преместен временно при нас, на Калужка застава. Това е късмет! Сега вече ще се запозная и ще се присъединя към тях!

О, странно усещане! Да гледаш в лагерната столова постановка на професионални актьори зекове! Смях, усмивки, пеене, бели рокли, черни рединготи… Но с какви присъди са те? Но по какви членове лежат? Дали героинята е крадла? Или е по „общодостъпния“ плен? Дали героят е от даващата рушвети или от „седем осми“. Обикновеният актьор има само едно превъплъщение — в ролята. Тук имаме, двойна игра, двойно превъплъщение: отначало да се превъплътиш в свободен артист, а след това да се превъплътиш и в ролята, която този артист ще изиграе. А и този товар на затвора, това съзнание, че си крепостен, че утре гражданинът началник може да те прати в карцера за лоша игра или за връзка с друга крепостна актриса, да те прати да сечеш дървета или на десет хиляди версти в Колима — като какъв допълнителен воденичен камък трябва да легне този товар към всеки, който актьорът зек разделя с актьорите в живота на свобода, към разрушителното, с напрягане на белите дробове и гърлото, прокарване през себе си на драматизираната съветска пустота, на механичното пропагандиране на мъртви идеи?

Героинята на ансамбъла Нина В. се оказа по 58-и — 10, 5 години. Бързо намерихме с нея общ познат — неин и мой учител в изкуствоведския факултет на МИФЛИ[9]. Беше незавършила студентка, съвсем млада. Злоупотребяваше с правата си на артистка и прекаляваше с козметиката и с противните памучни подплънки на раменете, с каквито тогава всички жени на свобода се загрозяваха, а туземните жени бяха избавени от тази участ и раменете им се развиваха единствено от носилките.

В ансамбъла Нина си имаше като всяка прима свой възлюбен (танцьор от Болшой театър), но имаше освен това и духовен баща в театралното изкуство в лицето на Освалд Глазунов (Глазнек), един от най-старите вахтанговци. Бил заловен с жена му (а може и да са целели това) от немците на вилата му край Истра. Три години от войната те прекарват в родния си град Рига, където играят в латвийския театър. С идването на нашите получават по десетка за измяна към голямата Родина. Сега и двамата бяха в ансамбъла.

Изолда Викентиевна Глазнек вече старееше и все по-трудно й беше да танцува. Веднъж само можахме да я видим в някакъв необичаен за нашето време танц, бих го нарекъл импресионистичен, но се страхувам да не предизвикам възраженията на познавачите. Тя танцуваше с посребрен тъмен затворен костюм на полуосветената сцена. Този танц ми направи огромно впечатление. Повечето съвременни танци демонстрират женското тяло и това е почти всичко. А нейният танц бе някакво духовно мистично напомняне, нещо кореспондиращо с убедената й вяра в преселването на душите.

А след няколко дни внезапно, по бандитски, както винаги се готвят етапите на Архипелага, Изолда Викентиевна бе откъсната от мъжа си и откарана с етапа в неизвестна посока.

Вярно, че помешчиците са проявявали жестокост, варварство: разлъчвали са крепостни семейства, продавали са мъжа и жената на различни места. Затова пък си патят от Некрасов, Тургенев, Лесков, от всички. А у нас това вече не е жестокост, а просто разумна мярка: старата жена не оправдава хляба си, а заема щатна единица.

В деня на етапирането на жена му Освалд дойде в нашата стая (в стаята на изродите) с блуждаещ поглед, подпрян на рамото на своята крехка заварена дъщеря, сякаш тя беше вече единствената му опора, която още го поддържаше. Той беше в полубезумно състояние, имаше опасност да посегне на себе си. Мълчеше с оборена глава. Накрая постепенно взе да говори и да си припомня живота; създал, кой знае защо, два театъра, заради изкуството оставял жена си с години самичка. Сега вече би желал да изживее живота си по-иначе…

Запечатали са се релефно в съзнанието ми: как старецът притегли към себе си момичето през врата и то, без да помръдне, го гледаше изпод ръката му със състрадание и се мъчеше да не плаче.

Но какво да говорим — старата жена не оправдаваше своя къшей…

 

Всичките ми старания да попадна в този ансамбъл се оказаха напразни. Скоро те заминаха от Калужка застава и аз загубих дирите им. Една година по-късно в Бутирки стигна слухът, че на път за поредния им концерт техният камион бил смазан от влака. Не знам дали Глазнек е бил там. По отношение на себе си аз още веднъж се убедих, че пътищата Господни са неизповедими. Че самите ние никога не знаем какво искаме. И малко ли пъти в живота съм се стремил мъчително към съвсем ненужни ми неща и съм се отчайвал от неуспехи, които всъщност се оказваха успехи.

Останах в скромната самодейност на Калужка застава с Анечка Бреславска, Шурочка Острецова и Льова Г-ман. Поставяхме разни пиеси, докато не ни разгониха и разпръснаха. Спомням си сега своето участие в тази самодейност като духовна неукрепналост, като унижение. Лейтенант Миронов, това нищожество, ненамерил други развлечения в Москва, можеше да дойде в лагера някоя неделна вечер пийнал и да заповяда: „След десет минути искам концерт!“ Вдигаха артистите от постелите им, откъсваха ги от лагерната печка, на която тоз-онзи вареше нещо със сладострастно увлечение в канчето си, и скоро на ярко осветената сцена пред празната зала, в която се мъдреха единствено надменният тъпоумен лейтенант и тройка надзиратели, ние пеехме, танцувахме и играехме.

Бележки

[1] Сборник „От тюрем…“, стр. 429, 432, 438. — Б.а.

[2] Материалът в тази глава досега е от сборника „От тюрем…“ и от Авербах. — Б.а.

[3] А които много „се държат за живота“, никога не проявяват особено силен дух. — Б.а.

[4] Скоро намират повод да лепнат на Володя ново лагерно дело и го изпращат на следствие в Бутирки. Повече не се връща в своя лагер, нито пък, естествено, му дават рояла. А и дали самият той оцелява? Не знам, нещо не се чува. — Б.а.

[5] Всеобщата грижа за художествената самодейност у нас, която поглъща съвсем не малки средства, има, естествено, някаква задна мисъл, но каква? Не е съвсем ясно. Или е наследена инерция от веднъж провъзгласеното през 20-те години. Или подобно на спорта е задължително средство за отвличане на енергията и интересите на народа. Или пък някой вярва, че тези песнички и скечове спомагат за нужната обработка на чувствата? — Б.а.

[6] Политическото началство й в армията, и в гражданския живот е убедено до фанатизъм в първостепенното възпитателно значение именно на хора, останалата самодейност може и да заглъхне, но хор непременно трябва да има — пеещ колектив! Песните е лесно да се проверят, всички са наши. А каквото пееш, в него и вярваш. — Б.а.

[7] По името на Фьодор Вас. Ростопчин (1763–1826), граф, руски държавен Деец. През Отечествената война от 1812 г. е московски генерал-губернатор, издавал антифренски листовки („афишки“) — Б.пр

[8] Случаят с опълчението е една бясна паника! Да се хвърлят градските интелигенти с по една берданка от миналия век срещу съвременните танкове! Двадесет години продънваха ушите ни, че са „готови“, че са силни — но в животинския си ужас пред настъпващите немци се засланяха с телата на учени и артисти, за да оцелее някой и друг ден повече ръководещото нищожество. — Б.а.

[9] Московски институт по история, философия и литература. — Б.пр.