Александър Солженицин
Архипелаг ГУЛАГ (17) (1918–1956
Опит за художествено изследване)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Архипелаг ГУЛАГ, –1968 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция (том 1)
bambo (2007)
Сканиране и разпознаване (том 2)
nextvasko (2008)
Корекция
NomaD (2009)

Издание:

Издателство „Народна култура“, 1994

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление: Петър Добрев

Рисунки: Николай Пекарев

Коректор: Здравка Славянова

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на втори том. Обстойна редакция и на двата тома от NomaD
  3. — Корекция на маркер за бележка

Трета глава
КЕРВАНИТЕ НА РОБИТЕ

Пътуването във вагон-зака е мъчително, в „гарвана“ — непоносимо, в етапния затвор скоро оставаш също без сили — затова да ги забравим по-бързо и да пристигнем без отлагане с червените вагони в лагера.

Както винаги интересите на държавата и тук съвпадат с интересите на личността. Държавата също предпочита да праща осъдените в лагера по най-краткия маршрут, да не претоварва градските магистрали, автотранспорта и персонала на етапните затвори. Това отдавна са го разбрали в ГУЛАГ и отлично са го усвоили: точат се кервани от краснухи (червени конски вагони), кервани от шлепове, а където няма вече ни релси, ни вода — кервани от пешаци (арестантите нямат право да експлоатират конете и камилите).

Червените ешелони са винаги за предпочитане, когато съдилищата работят бързо или етапните затвори са препълнени — в такива случаи може да се отпратят наведнъж много арестанти. Така биват отправяни селяните през 1929–1931 г. Така изселват Ленинград от Ленинград. През 30-те години така заселват Колима: всеки ден столицата на нашата родина Москва е изригвала такъв ешелон до Совгаван, до пристанище Ванино. Всеки областен град също изпраща червени ешелони, макар и не ежедневно. През 1941 г. така изселват Републиката на немците от Поволжието в Казахстан и оттогава всички останали нации — също. През 1945 г. с такива ешелони докарват руските блудни синове и дъщери от Германия, от Чехословакия, от Австрия и просто ония, които сами са се прехвърляли там от западните граници. Така през 1949 г. събират осъдените по член Петдесет и осми в Специалните лагери.

Вагон-заковете се движат по баналното железопътно разписание, червените ешелони — по важна заповед, подписана от важен генерал на ГУЛАГ. Вагон-закът не може да пътува за никъде, в края на маршрута му винаги има гара, градче — колкото и да е мижаво, и КПЗ с покрив над главата, Но червеният ешелон може да пътува за никъде: където и да пристигне, веднага от морето, степта или тайгата се издига нов остров на Архипелага.

Не всеки червен вагон и не незабавно вози арестанти — отначало трябва да бъде подготвен. Но не в смисъла, в който би си помислил читателят: да бъде изметен и почистен от въглищата и варта, превозвани в него преди хората — това невинаги се прави. И не в смисъла, че ако е зима, да бъде запушен с кълчища и да се постави печка. (Когато се построява железопътният участък от Княж-Погост до Ропча, още невключен в общата железопътна мрежа, по него тутакси започват да превозват арестанти — във вагони, в които няма нито печки, нито нарове. Зековете лежат през зимата на вледенения заснежен под, без да получават топла храна, тъй като влакът изминава участъка за по-малко от едно денонощие. Който може мислено да лежи там, да преживее тези осемнадесет-двадесет часа, нека ги преживее!) А подготовката е следната: трябва да се провери дали подът е здрав, дали няма дупки по него, по стените и тавана на вагоните; малките им прозорчета да бъдат укрепени солидно с решетки и в пода да бъде изрязана дупка за оттичане и мястото да се стигне специално с ламаринена обшивка с наковани нагъсто гвоздеи; трябва да бъдат разпределени по ешелона равномерно и с необходимата плътност вагонните площадки (на тях застават на пост войниците от конвоя с картечници), а ако площадките са малко, да се направят допълнителни; трябва да бъдат направени стъпила до покрива; да се намерят места за прожекторите и да им се осигури безотказно електрозахранване; да бъдат направени дървени чукове с дълги дръжки; да се прикачи щабен първокласен вагон, а ако липсва такъв — добре обзаведени и отоплени товарни вагони за началника на караула, за оперативния работник и за конвоя; трябва да бъдат уредени кухни — за конвоя и арестантите. Едва след всичко това може да се тръгне покрай вагоните и да се напише полегато с тебешир: „спецоборудване“ или някакво там „нетрайни продукти“. (В „Седмият вагон“ Евгения Гинзбург описва много ярко етапа с червените вагони и до голяма степен ни освобождава сега от нуждата да се спираме върху неговите подробности.)

Подготовката на вагона е завършена — оттук нататък предстои сложната бойна операция по качването на арестантите във вагоните. Тук има две важни задължителни цели: качването да стане незабелязано за хорските очи и арестантите да бъдат тероризирани.

Натоварването трябва да стане незабелязано от жителите, защото с ешелона се превозват наведнъж около хиляда души (ще рече, най-малко двадесет и пет вагона), това не ви е малката групичка от вагон-зака, която може да бъде преведена пред хората. Всички, естествено, знаят, че арести се извършват всеки ден и всеки час, но никой не бива да се ужасява от вида на събраните заедно. В Орел през тридесет и осма година няма къща в града, от която да не са арестували някого, пък и селските каруци с плачещи жени задръстват площада пред орловския затвор както в „Екзекуцията на стрелците“ на Суриков. (Ах, да има кой да ни нарисува някога и това! Как ли не: не е модерно, не е модерно…) Но съветските хора не бива да виждат, че за едно денонощие се пълни цял ешелон (в Орел през същата година го правят). И младежта не бива да вижда това: младежта е нашето бъдеще. Ето защо само нощем — непрекъснато, няколко месеца наред — подкарват от затвора пеша към гарата черната колона на етапа („гарваните“ са заети с новите арести). Наистина, жените се опомнят, те някак научават — и се прокрадват през нощта през целия град до гарата, причакват там влака на резервните коловози, тичат покрай вагоните, препъват се в траверсите и релсите, провикват се пред всеки вагон: еди-кой си не е ли тук?… Такъв и такъв няма ли?… И тичат до следващия вагон, а до този дотърчават други: еди-кой си не е ли тук? И изведнъж вик от запечатания вагон: „Тук съм! Тук съм!“ Или: „Търсете! Тук е, но в друг вагон!“ Или: „Жени, чуйте! Жена ми е тук някъде наблизо, край гарата, изтърчете да й съобщите!“

Тези недостойни за нашата съвременност сцени свидетелствуват единствено за неумелата организация по товаренето на хората в ешелоните. Грешките се вземат под внимание и някоя нощ ешелонът се обгражда от широк кордон ръмжащи и лаещи овчарски кучета.

И в Москва, било от стария Сретенски затвор (сега вече и арестантите не го помнят), било от Красная Пресня, качването в червените ешелони става само през нощта, това е закон.

Конвоят избягва излишната яркост на дневното светило, но използува нощните слънца — прожекторите. Те са удобни с това, че може да се насочат към необходимото място — там, където групата на скованите от страх арестувани седи на земята в очакване на командата: „Следващата петорка — стани! Към вагона бегом марш!“ (Само бегом! За да не се оглеждаш, за да не преценяваш, за да търчиш като сподирен от кучета и да се страхуваш само да не паднеш.) Да се насочат към неравната пътечка, по която арестуваните тичат; към стъпалата, по които се катерят. Враждебните призрачни снопове на прожекторите не само осветяват: те са важна театрална част от арестантската паника заедно с резките крясъци, заплахи и удари с прикладите по изоставащите; заедно с командата „Седни на земята!“ (А понякога, както в споменатия Орел на площада пред гарата: „На колене!“ И подобно на богомолци хиляди хора се свличат на колене); заедно с тази напълно излишна, но твърде важна за паниката прибежка до вагона; заедно с яростния лай на кучетата; заедно с насочените дула (на пушките или автоматите, зависи от десетилетието). Главното е волята на арестанта да бъде смазана, съкрушена, та той нито за миг да не помисли за бягство, да не осъзнае още дълго своето ново предимство: от каменните стени на затвора е преминал в тънкодъсчения вагон.

Но за да се натоварят организирано през нощта хиляди хора във вагоните, тъмничарите трябва да започнат да ги изкарват от килиите и да ги обработват за етапа от предната сутрин, а конвоят през целия ден дълго и строго да ги приема в затвора и да държи приетите часове наред вече не по килиите, а на двора, направо на земята, за да не се слеят със затворените. Така че нощното натоварване във вагоните е за арестантите само облекчителен финал на целия изтощителен ден.

Наред с обичайните поименни повиквания, проверки, стрижене, дезинфекциране на дрехите и къпане основна част на подготовката за етапа е генералният тараш (обиск). Той се извършва не от тъмничарите, а от приемащия конвой. Съгласно инструкцията за червените етапи и оперативно-бойните мерки за тях на конвоя предстои да извърши този обиск така, че да не остави на арестантите нищо, което да спомогне за евентуално бягство: да прибере всичко пробождащо-режещо; да прибере всевъзможните прахове (за зъби, захар, сол, тютюн, чай), за да не бъде ослепен с тях конвоят; да изземе въженца, канапи, колани и други подобни, защото всичко това може да бъде използувано при бягство (а значи — и каишките! И ето че отрязват каишките, с които е стегната протезата на еднокракия инвалид — и той нарамва крака си и подскача на здравия си, подкрепян от съседите си). Останалите вещи — ценните, както и куфарите следва по инструкция да бъдат събрани в един вагон, служещ за гардероб, а в края на етапа да бъдат върнати на собствениците им.

Но слаба, хлабава е властта на московската инструкция за вологодския или куйбишевския конвой, затова пък неговата власт над арестантите е телесна. И с това се решава третата цел на операцията по товаренето на хората: да се изземат по справедливост струващите си неща от враговете на народа в полза на неговите синове. „Седни на земята!“, „Застани на колене!“, „Съблечете се голи!“ — до тези уставни конвойни команди се свежда основната власт, с която не можеш да спориш. Та нали голият човек губи увереността си, той не може гордо да се изправи и да разговаря с облечения като с равен. Започва обиск (Куйбишев, лятото на 1949 г.). Голите преминават с вещите си и съблечените дрехи в ръце, а наоколо — множество застанали нащрек въоръжени войници. Обстановката е такава, сякаш няма да ги поведат с етапа, а веднага ще ги разстрелят или изгорят в газови камери — състояние, когато човек престава да се грижи вече за своите вещи. Конвоят върши всичко преднамерено рязко, грубо, нито дума с обикновен човешки глас, тъй като задачата е да сплаши и потисне. Куфарите се изтръскват (вещите на земята) и се събират на отделна камара. Всичко от рода на табакери, портфейли и други жалки арестантски „ценности“ се прибира и вече анонимно се захвърля в сложената за целта бъчва. (И тъкмо това, че не е каса, сандък, чекмедже, а бъчва — кой знае защо, особено много потиска голите, на които им се струва безполезно да протестират.) На голия му приляга само да заприбира трескаво от земята обискираните си парцали, да ги върже на вързопче или в одеялото си. Валенките? Можеш да ги сдадеш, хвърли ги ей тук, разпиши се във ведомостта! (Не ти дават разписка, а се разписваш, че си ги хвърлил в купчината!) И когато последният камион с арестанти заминава вече по тъмно, арестантите виждат как войниците от конвоя се спускат да разграбват по-приличните кожени куфари от камарата и да подбират най-хубавите табакери от бъчвата. А след тях бързат да се вредят надзирателите, а накрая и етапните нагаждачи.

 

Ето какво значи да се доберете за едно денонощие до конския пагон! Е, поне сега сте се намъкнали вътре с облекчение, просвате се връз дъските на наровете, тресчиците на които се забиват в тялото ви. Но какво ти облекчение, какъв ти конски вагон?! Арестантът отново е притиснат между студа и глада, между жаждата и страха, между пасмината рецидивисти и конвоя.

Ако във вагона има криминални (а тях не ги отделят, естествено, и в червените ешелони), те се разполагат на своите традиционни най-добри места върху горните нарове до прозореца. Това през лятото. Отгатнете сега — къде им е мястото през зимата? Ами че до печицата, то се знае, в тесен обръч около нея. Както си спомня бившия крадец Минаев[1], през лютите студове на 1949 г. през целия път от Воронеж до Котлас (това са няколко денонощия) отпускат на техния „конски“ вагон три кофи въглища! Криминалните не само се наместили около печката, не само отнели на фраерите всичките им топли дрехи, за да ги навлекат на себе си, но не пренебрегнали и партенките, които измъкнали от ботушите им, за да ги навият около апашките си крака. Умри ти днес, а аз утре! — Малко по-зле е с храната — криминалните получават цялата дажба на вагона отвън и подбират от нея най-доброто или което си харесат. Лошчилин си спомня трите денонощия на етапа Москва—Перебори през 1937 г. И защото са само три денонощия, вместо топла, им дават суха храна. Крадците прибират за себе си раздаваните бонбони вместо захар, а хляба и сельодката разрешават да се дели; значи не са били гладни. Когато се дава топла храна, а криминалните привършват последните си запаси, те започват да делят и чорбата (триседмичният етап Кишинев—Печора, 1945 г.). Въпреки това рецидивистите не се отказват по пътя и да извършват обир: виждат, че един естонец е със златни зъби — затискат го легнал и му ги избиват с ръжена за печката.

Предимството на червените ешелони според зековете е в топлата храна: на затънтените гари (пак където няма да ги видят хора) ешелоните спират и по вагоните се разнася чорба и каша. Но и топлата храна ще ти я дадат така, че да ти излезе през носа. Или (както в същия този кишиневски ешелон) ще ти налеят чорбата в същите кофи, в които ти дават и въглищата. А и няма с какво да ги измиеш! Защото и питейната вода в ешелона е мерена, още по̀ кът и от чорбата. Така и хрускаш въглища, докато изсърбаш чорбата. Или пък ще донесат чорбата и кашата за целия вагон без достатъчно паници, вместо четиридесет и пет, да речем — двадесет и пет, че и с командата: „По-живо, по-живо! И другите вагони искат да ядат, не сте само вие!“ Как сега да ядеш? Как да делиш? Невъзможно е да се разпредели справедливо по паниците, значи трябва на око, и да сипваш по-малко, за да не оставиш последните без нищо. (Първите викат: „Разбъркай, разбъркай!“, последните мълчат: не се ли бърка, гъстото ще остане на дъното за тях,) Първите ядат, последните едва изчакват — нали са гладни, пък и чорбата в баката изстива, а отвън вече ги подканят: „Е, свършихте ли? Още ли се мотаете?“ Сега ще се сипе и на вторите — не повече, не по-малко, не по-гъсто, не по-рядко, отколкото на първите. А накрая правилно трябва да се отгатне добавката и да се разлее поне по на двама в една паница, През цялото това време четиридесет души не толкова ядат, колкото гледат как се дели храната и се измъчват.

Няма да те сгреят, няма да те защитят от престъпната пасмина, нито ще те напоят и нахранят — но не те оставят и да спиш. Денем охраната държи под око целия влак и релсите отзад, та никой да не се хвърли от прозореца или да легне на релсите, нощем пък ги мъчи проявяваната бдителност. С дървени чукове на дълги дръжки (гулаговски стандарт) нощем при всяко спиране започват силно да чукат с тях, та да ехти по всяка дъска на вагона: дали вече не са прерязали някоя? А спре ли влакът, вратата на вагона се разтваря. Светлина на фенери или дори лъч от прожектор: „Проверка!“ Това ще рече: скачай на крака и бъди готов да притичаш, където посочат — наляво или надясно. Вътре нахлуват от конвоя с чукове (а други с автомати се наежили в полукръг отвън) и сочат: наляво! Значи левите остават на място, десните бързо притичват натам като подскачащи бълхи, един през друг, както сварят. Който е по-тромав, който се е зазяпал, го млатят с чуковете по хълбоците, по гърбината, да го посъживят. Войнишките ботуши тъпчат вече вашето мизерно ложе, разхвърлят вашите парцали, светят с фенери и чукат с чуковете — няма ли някъде нещо срязано? Няма. Тогава те застават по средата и започват да ви прекарват с броене отляво надясно: „Първи!… Втори!… Трети!…“ Достатъчно би било да ви посочат с пръст при преброяването, но това няма да всява страх. По-нагледно, по-безпогрешно, по-бодро и по-бързо е това да става със същия чук по вашите хълбоци, рамене, глави, където попадне. Оказва се, че сте четиридесет души — колкото трябва. Следва да се разхвърли, освети и провери с чуковете и лявата страна. Край, измитат се, вагонът се заключва. До следващото спиране ще поспите. (Не може да се каже, че тревогата на конвоя е съвсем напразна — сръчните успяват да бягат от червените вагони. Ето на, проверявате с чука някоя дъска — а нея вече са почнали да я срязват. Или изведнъж сутринта при раздаването на чорбата конвоят вижда: сред небръснатите лица има няколко бръснати. И обкръжават вагона с автомати: „Предайте ножовете!“ А това е просто контешка прищявка на криминалните и подражаващите им: Омръзнало им е да ходят небръснати и ето че са принудени сега да предадат легенчето и бръснача.)

Червеният ешелон се отличава от директните влакове за далечно пътуване и по това, че пътуващият в него не знае дали изобщо ще слезе от него. Когато в Соликамск разтоварват ешелона от ленинградските затвори (1942 г.), целият насип се покрива с трупове, само малцина успяват да пристигнат живи. През зимите на 1944–1945 и 1945–1946 г. в селището Железнодорожни (Княж-Погост), както и във всички главни възли на Севера, от Ижма до Воркута, арестантските ешелони от освободените територии — ту прибалтийски, ту полски, ту немски, ту нашите от Европа — се движат без печки и пристигат с трупове в един или два заделени за целта вагони. Това ще рече, че по пътя са прибирали старателно труповете от вагоните с живите, за да ги пренесат в тези с мъртъвците. Невинаги е така. На гара Сухобезводна (Унжлаг) често чак когато отворят вагона при пристигането, разбират кой е жив и кой умрял: щом не излиза, значи е мъртъв.

Страшно и смъртоносно е пътуването през зимата, защото, зает изцяло със сигурността, конвоят не е в състояние да мъкне и въглища за двадесет и пет печки. Но и пътуването в жегата не е за предпочитане: от четирите малки прозорчета две са плътно заковани, покривът на вагона се напича; а вода трябва да се носи за хиляди хора и конвоят няма да се бъхта я, след като не може да напои дори и един вагон-зак. Затова арестантите смятат, че най-добри месеци за етапите са април и септември. Но и най-добрият сезон не е достатъчен, ако ешелонът пътува три месеца. (Ленинград—Владивосток, 1935 г.) А ако той е предвиден наистина за такова дълго пътуване, в него е замислено да има и политическо възпитание за бойците от конвоя, и духовно напътствие за осакатените души: при такъв ешелон в отделно купе пътува така нареченият кум — оперативен работник. Той предварително се е готвил за етапа още в затвора и хората са разпределени по вагоните не как да е, а по списъци с неговия параф. Тъкмо той утвърждава отговорника на всеки вагон, обучава и вкарва във всеки вагон по някой доносник. При продължителни спирания той намира повод да извика от вагона един или друг, разпитва ги за какво се говори. За такъв оперативен работник е срамота да завърши пътуването без резултати. И ето че по време на пътя той скалъпва на някого следствие и след пристигането в крайния пункт на арестанта, току-виж, му лепнали нова присъда.

Е, не, да бъде проклет и този червен конски етап с неговото не-отклоняване, с директния му маршрут! Който му е сърбал попарата, няма да го забрави. Дано по-бързо в такъв случай стигнем в лагера! По-скоро да му се види краят!

Човекът сам по себе си е едновременно надежда и нетърпение. Като че ли в лагера оперативният ще бъде по-снизходителен или доносниците — не толкова безсъвестни — тъкмо обратното! Като че ли, когато пристигнем, няма да ни повалят със същите заплахи и кучета на земята: „Седни!“ Като че ли, ако във вагона навее сняг, на земята ще се натрупа по-малко. Като че ли, ако сега ни стоварят, ще значи, че вече сме пристигнали, а няма да ни прехвърлят оттук нататък върху откритите платформи на някоя теснолинейка. (А как ще ни возят на откритите платформи? Как ще ни конвоират? — това си е вече проблем на конвоя. Ето как: заповядват ни да се свием, да се проснем на пода, след което ни покриват с общ огромен брезент, както моряците на „Потьомкин“ за разстрела. То и за брезента благодарим! Цял ден превозват Оленьов и другарите му на Север през октомври върху открити платформи: натоварват ги, а не пращат локомотив. Отначало завалява дъжд, после стяга студ и парцаливите дрехи на зековете замръзват върху телата им.) Влакчето те подхвърля по пътя, страничните дъски на платформата започват да се пукат и чупят и току някой изхвръкне от клатушкането под колелата. А ето ви и гатанка: ако ще пътувате от Дудинка сто километра по теснолинейката при полярен студ върху открити платформи, къде, смятате, ще се настанят криминалните? Отговорът е: по средата на платформата, за да може „добитъкът“ да ги сгрява от всички страни и да не изхвърчат случайно под колелата. Правилно. Още един въпрос: а какво ще видят зековете с пристигането на теснолинейния влак в крайния му пункт (1939 г.)? Ще има ли там някакви постройки? Не, нито една. А землянки? Да, но вече запълнени, не са за новопристигналите. Значи незабавно ще трябва да започнат да си копаят землянки? Не, защото как се копае почвата през полярната зима? Вместо това ще идат да добиват метал. А къде ще живеят? Какво — да живеят ли? Ах, да живеят… Ще живеят в палатки.

Но и не всеки път с теснолинейка… Не, естествено. Ето ви описанието на едно пристигане: гара Ерцево, февруари 1938 г. Отварят вагоните през нощта. Покрай вагоните — огньове и на светлината им хората са разтоварени върху снега. Преброяване, построяване, отново преброяване. Студ — минус тридесет и два градуса. Етапът е донбаски. Хората са арестувани още през лятото, затова са с половинки обувки и сандали. Опитват се да се сгреят край огньовете — изблъскват ги: не са ги запалили за това, а за да има светлина. Пръстите се вкочанясват от първия миг. Снегът се набива в леките обувки и дори не се топи. Никаква пощада. Команда: „Строй се! Преброй се!… Крачка вдясно… Крачка вляво… без предупреждение… Марш!“ Удържаните със синджири кучета почват да вият в мига, когато чуват любимата си команда. Охраната, навлечена с кожухчетата си, тръгва и обречените ги следват с летните си дрехи през дълбокия сняг без никаква пъртина сред тъмната тайга. Пред погледа — никаква светлинка. Потрепва полярното сияние — първото и навярно последното за тях… Смърчовете пропукват от студа. Събутите хора отмерват и тъпчат снега с вкочанените си ходила и глезени.

Или да вземем пристигането на Печора през януари 1945 г. („Нашите войски освободиха Варшава!… Нашите войски отрязаха Източна Прусия!“) Голо снежно поле. Изхвърлените от вагона са накарани да седнат в снега по шест души в редица, дълго ги броят, объркват се и отново ги броят. Вдигат ги и ги подкарват шест километра по снежната пустош. И този етап е от юг (Молдавия), всички са с кожени обувки. Пускат овчарските кучета да ги следват по петите и те тикат зековете от последната редица с лапи в гърба, въвират муцуните си в тила им (в тази редица вървят двама свещеници — старият беловлас отец Фьодор Флоря и подкрепящият го млад отец Виктор Шиповалников). Какво е предназначението на кучетата? Не, какво е самообладанието на тези кучета — та на тях толкова им се иска да хапят!

Накрая пристигат. Приемателната лагерна баня: хората се събличат на едно място, притичват голи през двора, за да се изкъпят на друго. Но този път са готови да изтърпят всичко: повечето мъки са зад гърба им. Вече са пристигнали. Стъмва се. И изведнъж се разбира, че в лагера няма свободни места, лагерът не е готов да приеме етапа. И след банята отново строяват хората, преброяват ги, обграждат ги с кучетата и отново, помъкнали вещите си, поемат пак същите шест километра, само че този път в мрак през снега обратно към своя ешелон. А вратите на вагоните през всичките тези часове са били оставени отворени, вагоните са изстинали, в тях не е останала дори следа от предишната жалка топлинка, пък и в края на пътуването всичките въглища са изгорени и няма откъде да вземат нови. Така прекарват нощта, сутринта им дават да подъвчат чирози (а за жадните — сняг колкото щеш!) и ги повеждат отново по същия път.

И това е пак случай с благополучен край! Така или иначе, лагерът е налице, ако не ги приеме днес, ще ги приеме утре. И изобщо по традиция червените ешелони пристигат на голо място и краят на етапа често става ден на откриването на нов лагер, така че под полярното сияние могат и просто да оставят хората в тайгата и да заковат върху някой смърч дъсчица с надпис: „Първи ОЛП“ (Отделен лагерен пункт). Тъкмо там ще дъвчат цяла седмица чирози и ще замесват тестото със сняг.

А ако лагерът е образуван поне две седмици по-рано — това ще е вече комфорт, ще има вече топла храна и макар без паници, макар първото и второто да се сипват заедно за шестима в бански тасове, шесторката застава в кръг (маси и столове също няма), двама държат с левите ръце дръжката, а с десните се редуват да гребат чорбата. Повтарям ли се? Вогвоздино? Не, това са Перебори, 1937 г., разказва Лошчилин. Не аз се повтарям, а ГУЛАГ.

…А по-нататък на новаците ще назначат бригадири измежду старите лагерници, които бързо ще ги научат да живеят, да се оправят с положението и да мамят. И още от първата сутрин те тръгват на работа, защото часовникът на Епохата върви и не чака. Това не ви е царският каторжен Акатуй с трите дни почивка за новопристигналите.[2]

* * *

Постепенно стопанството на Архипелага разцъфтява, прокарани са нови железопътни линии и вече до много такива места се пътува с влак — съвсем доскоро дотам се е стигало само по вода. Но има още живи туземци, които разказват как са плавали по река Ижма в истински древноруски ладии с по сто души в тях и как сами са гребали. Как по реките Печора и Уса са стигали до родния лагер с рибарски лодки. И до Воркута са карали зековете с шлепове: по река Адзва с големи до товарно-разтоварния пункт на Воркутлаг, и оттам по-нататък — с плитководен шлеп още десет дни. Целият шлеп гъмжи от въшки и конвоят разрешава хората да се качват един по един горе и да изтръскват паразитите във водата. Ладийните етапи също не продължават до края на маршрута, а се прекъсват било поради претоварване, било заради пренасянето им, било за пешеходни преходи.

Там също се поддържат свои затвори — направени от върлини или палатъчни — Уст-Уса, Помоздино, Шчеля-Юр. Със свой собствен режим. Със свои конвойни правила и, естествено, със свои специални команди, и специални хитрости на конвоя, и специални изпитания за зековете. Но, изглежда, не ще можем да опишем вече тази екзотика, затова няма да се залавяме с нея.

Северна Двина, Об и Енисей знаят кога започва превозването на арестантите с шлепове — по време на разкулачването. Тези реки текат право на Север, а шлеповете са търбухести, обемни — само с тях е могло да се изхвърли цялата тази сива маса от жива Русия в неживия й Север. В обемното корито на шлепа хората са нахвърляни един връз друг и там те лежат и мърдат като раци в кошница. А високо по бордовете като върху скали са накацали часовите. Понякога тази маса е извозвана открито, понякога е покривана с голям брезент — дали за да не бъде виждана, дали за да се охранява по-лесно, но не в защита от дъждовете, разбира се. Самото превозване в такъв шлеп е вече не етап, а бавно убийство. При това почти не ги хранят, а след като веднъж ги захвърлят в тундрата — вече окончателно. Оставят ги да умират насаме с природата.

Шлеповите етапи по Северна Двина (и по Вичегда) продължават чак до 1940 г., дори зачестяват: прекарват с тях освободените западни украинци и западни белоруси. Арестантите в трюмовете стоят изправени един до друг — и не едно денонощие. Използуват за урината си буркани, които предават от ръка на ръка, за да ги излеят през илюминаторите, а по-сериозната работа я свършват направо в гащите.

Превозването по Енисей с шлепове се налага, става постоянно за десетилетия наред. В Красноярск, на брега, през 30-те години са построени навеси, под които в студените сибирски пролети арестантите зъзнат по едно-две денонощия в очакване да бъдат извозени.[3] Енисейските етапни шлепове имат постоянно оборудван трюм — триетажен, тъмен. Само през дълбокия като кладенец отвор, където е трапът, прониква мъждива светлина. Конвоят живее в каютата на палубата. Часовите охраняват изходите от трюма и наблюдават водната повърхност — не е ли изплувал някой. Охраната не слиза от трюма, каквито и стонове и вопли за помощ да идват оттам. И никога не извежда арестантите на палубата за разходка. В етапите през тридесет и седма—тридесет и осма, четиридесет и четвърта — четиридесет и пета (а е близко до ума, че и в промеждутъка) долу, в трюма, не се оказва никаква лекарска помощ. Арестантите на „етажите“ лежат натъркаляни плътно в две редици: единият ред с глави към бордовете, другият — към краката на първия ред. До кофата за изпражненията може да се мине само през хората. Невинаги разрешават кофите да се изнасят навреме (бъчвата с нечистотиите по стръмния трап нагоре — може да си го представи човек!), те се препълват, от тях се стича по пода на етажа, а оттам и на долните етажи. А хората лежат. Храната я разнасят с баки по етажите помагачи от самите арестанти, тя се раздава пак там, във вечния мрак (днес може би ползуват вече електричество), на светлината на газени фенери. Един такъв етап до Дудинка трае понякога цял месец. (Сега, естествено, се стига и за седмица.) Заради плитчините и други задръжки по вода се случва пътуването да се проточи, взетите продукти да не стигнат и тогава няколко денонощия изобщо не хранят хората (нито пък после, естествено, компенсират „стария недостиг“).

Съобразителният читател този път и без автора може да добави: рецидивистите се настаняват на горния етаж, по-близо до отвора — до въздуха и светлината. Когато се раздава хлябът, те награбват толкова от него, колкото им трябва, и ако етапът е труден, без стеснение подмитат заветната патерица (отнемат дажбата на сивите „добичета“). Убиват времето си през дългото пътуване с комар: правят си сами картите, залагат събраното преди това от фраерите, като обискират поголовно всички, разположени в един или друг сектор на шлепа. Известно време отнетите вещи се разиграват по няколко пъти между пасмината джебчии, след което се препращат горе, на конвоя. Да, читателят се е досетил: конвоят също е в играта и прибира откраднатите вещи за себе си или за да ги продаде на пристанищата, в замяна на което носи допълнителна храна на криминалните.

А няма ли съпротива? Има, но съвсем рядко. Ето един запомнил се случай. През 1950 г. в подобен шлеп с подобна подредба, но морски — по-голям, в етапа от Владивосток до Сахалин седем момчета по член петдесет и осми оказват с голи ръце съпротива на близо осемдесет криминални (от песовете и както винаги с ножове). Тези песове обискират целия етап още във Владивостокския етапен затвор „Три—десет“, при това много по-старателно и от най-старателните тъмничари — нали знаят всички начини къде и как се крие нещо, и все пак никога при никакъв тараш не се намира всичко. И изобщо знаят това, обявяват хитро: „Който желае, може да си купи махорка.“ Миша Грачов изважда три рубли, скрити във ватенката му. Песът Володка Татарина му крясва: „Как смееш да не си плащаш данъците, мършо?“ И скача да му ги грабне. Но армейският старшина Павел (фамилното му име не се е запомнило) го отблъсва. Володка Татарина се спуска да му забие двата си пръста в очите. Павел го поваля на пода. Скачат наведнъж двадесет-тридесет от песовете, а до Грачов и Павел застават Володя Шпаков, бивш армейски капитан; Серьожа Потапов; Володя Реунов, Володя Третюхин, също бивши армейски старшини; и Вася Кравцов. И какво? Работата приключва само с няколко взаимни удара. Дали защото се проявява неизменната истинска страхливост на криминалните (прикривана винаги с престорена агресивност и безцеремонност), или им попречва близостта на часовоя (това става под самия люк), а те пътуват и пестят силите си за по-важна обществена задача — да вземат връх над честните крадци в Александровския затвор (същия, описан от Чехов) и на Сахалинския строеж (не, разбира се, за да строят) — но отстъпват, задоволяват се със заплахата: „Веднъж само да стъпим на сушата — ще ви направим на кайма!“ (Реваншът така и не се състои и момчетата не стават „на кайма“. В Александровския затвор песовете се натъкват на неприятност: той е завладян от „честните апаши“.)

В параходите, пристигащи на Колима, всичко е като на шлеповете, само че в по-големи размери. И досега, колкото и странно да е, има останали живи от арестантите, пратени там с известната мисия на „Красин“ през пролетта на 1938 г. в няколко стари кораби-корита — „Джурма“, „Кулу“, „Новострой“ и „Днепрострой“, на които „Красин“ проправя път през пролетните ледове. Там също в студените мръсни трюмове са пригодени три етажа, но плюс това на всеки етаж има двуредни нарове, сглобени от върлини. Не навсякъде е тъмно: тук-таме светят газеничета и фенери. Отделните сектори се пускат последователно на разходка по палубата. Във всеки кораб се превозват по три-четири хиляди души. Цялото пътуване трае повече от седмица, през това време хлябът, взет във Владивосток, плесенясва и етапната норма се намалява от шестстотин на четиристотин грама. За храна дават риба, а що се отнася до питейната вода… Е, да, да, няма защо да злорадствуваме, с водата има временни трудности. В сравнение с речните етапи тук на всичко отгоре има и морски бури, морска болест, изтощените и измъчени хора повръщат и нямат сили да станат от пода, покрит навсякъде с отвратителен слой от повърнатото.

По пътя се случва един политически епизод. Корабите трябвало да преминат през пролива Лаперуз — досами Японските острови. И ето че картечниците изчезват от корабните наблюдателници, конвоите се преобличат цивилно, трюмовете са плътно затворени, излизането на палубите е прекратено. А в корабните документи още от Владивосток е записано предвидливо, че превозват не, пази боже, затворници, а работници, вербувани за Колима. Множество японски морски съдове и лодки се навъртат около корабите, без нищо да подозират. (А с „Джурма“ в друг един случай през 1939 г. криминалните се промъкват от трюма до помещението с храната, разграбват го, след което го подпалват. Това става точно до Япония. От „Джурма“ бълва дим, японците предлагат помощ, но капитанът отказва да я приеме и дори не отваря люковете. Вече на прилично разстояние от японците труповете на издушилите се от дима биват изхвърлени зад борда, а обгорелите полунегодни продукти се предават в лагера за дажба на арестантите.)

Оттогава се изнизват десетилетия, но колко случаи има в световните морета, където не превозват уж вече зекове, а съветски граждани търпят бедствия, ала поради същата тази потайност, представяна за национална гордост, се отказва чуждата помощ! Нека ги ядат акулите, но не приемаме подадената ни ръка! Потайността е нашето раково заболяване.

Малко преди Магадан керванът засяда между ледовете, не може да му помогне и „Красин“ (твърде рано е за навигацията, но бързат да доставят работна ръка). На 2 май стоварват зековете на леда, без да са достигнали до брега. Пред очите на пристигналите се открива безрадостният вид на тогавашния Магадан: мъртви хълмове, нито дървета, нито храсти, нито птици, единствено няколко дървени къщи и двуетажното здание на Далстрой.[4] Все пак се разиграва трудово възпитание, тоест правят се, че са докарали не кости за застилане на златоносната Колима, а временно изолирани съветски граждани, които тепърва ще се върнат към творчески живот — посрещането става с далстроевския оркестър. Той свири маршове и валсове, а измъчените полуживи хора се помъкват на сива върволица по леда, повлекли след себе си своите московски вещи (този изцяло политически огромен етап почти не включва криминални) и нарамили другите полуживи — ревматици или безноги (безногите също излежават присъди).

Забелязвам обаче, че сега ще започна да се повтарям, че ще бъде скучно да пиша и скучно да се чете, защото читателят знае вече всичко предварително: сега ще ги откарат с камиони на стотици километри и после още десетки ще трябва да извървят пеша. И там ще положат основите на нови лагнунктове и от първата минута на пристигането си ще ръгнат на работа, а за храна ще получат чирози и брашно, замесвано със сняг. И ще спят на палатки.

Да, така е. А засега, през първите дни, ще ги настанят тук, в Магадан, също на палатки, на север от полярния кръг, тук ще ги освидетелствуват медицински, тоест ще ги оглеждат голи и според състоянието на задниците им ще се реши доколко са годни за труд (разбира се, всички ще се окажат годни). И, естествено, ще ги поведат на баня, в съблекалнята на която ще трябва да оставят кожените си палта, разкошните кожуси, вълнените пуловери, костюмите от фино сукно, наметалата, ботушите и валенките. (Ами че това не са някакви загубеняци селяндури, а партийна върхушка — редактори на вестници, директори на тръстове и заводи, служители в областни комитети, професори по политикономия, в началото на 30-те години те все още носят хубави дрехи.) „А кой ще ги пази?“ — ще се усъмнят новаците. „Че кому са изтрябвали вашите дрехи? — ще се обидят обслужващите. — Влизайте да се къпете спокойно.“ И те влизат. А излизането става през друга врата и там те ще получат черни памучни панталони и ризи, лагерни ватенки без джобове, обувки от свинска кожа. (О, това не са дреболии! това е раздяла с предишния живот — със званията, с длъжностите, с високомерието.) „А къде са нашите дрехи?!“ — ще вдигнат те вой. „Вашите дрехи са си у вас вкъщи! — ще джафне някой началник. — В лагера няма нищо ваше! При нас в лагера е комунизъм! Марш, водещият!“

Е, щом е комунизъм — какво повече да възразяват? Нали за този комунизъм са жертвували живота си?

* * *

Има и други етапи — с каруци и просто пеши. Спомнете си във „Възкресение“ — прекарват ги в слънчев ден от тъмницата до гарата. В Минусинск пък, през 194…, след като цяла година не ги извеждат дори на разходка, хората се отучват до ходят, да дишат, да гледат света — и изведнъж ги строяват и подкарват цели двадесет и пет километра до Абакан. Десетки умират по пътя. За това няма да бъде написан голям роман, нито дори глави от роман: не можем оплака всички мъртви на гробището.

Пешият етап е дядото на железопътния, дядото на вагон-зака и на „червените вагони“. В наше време все по-рядко се прибягва до него освен в случаите, когато механичен транспорт не може да стигне до дадено място. Така са прехвърлени от блокадния Ленинград в някакъв ладожки участък осъдените, за да ги натоварят там на червените вагони (жените ги водят заедно с пленените немци, а нашите мъже ги отпъждат от жените с щикове, за да не вземат хляба им. Който падне, мигом го събуват и хвърлят в камиона — все едно дали е жив или мъртъв). Така през 30-те години изпращат всеки ден по сто души от Котлаския етапен затвор до Уст Вим (около триста километра), а понякога и до Чибю (повече от петстотин). Веднъж през 1938 г. прекарват така и цял женски етап. В тези етапи хората изминават на ден по двадесет и пет километра. Конвоят върви с едно-две кучета, подкарва изоставащите с приклади. Наистина, вещите на зековете, казанът и продуктите се карат отзад на каруци и с това етапът напомня класическите етапи от миналия век. Има и етапни къщи — ограбени домове на разкулачени селяни с избити прозорци и откачени врати. Счетоводството на Котлаския затвор отпуска на етапа продукти за теоретично пресметнато време, ако всичко по пътя върви гладко, и никога нито за ден повече (общ принцип на всяко наше счетоводство). При задръжки по пътя — продуктите се разпределят за по-дълго време, минава се на чорбица от ръжено брашно без сол, а може и съвсем без нищо. Тук има известно отстъпление от класиката.

През 1940 г. етапът, в който е А. Я. Оленьов, е подкаран след шлеповете пеша по тайгата (от Княж-Погост до Чибю), без изобщо да получава храна. Хората пият блатна вода, от която хващат дизентерия. Падат без сили — кучетата разкъсват дрехите на падналите. В Ижма ловят риба с панталоните си и я ядат жива. (А на някаква поляна им обявяват: тук ще строите железопътната линия Котлас—Воркута!)

Пеши етапи са практикувани и по други места на нашия европейски Север, докато по същите маршрути, по насипите, направени от същите тези първи арестанти, не потеглят веселите червени вагони, понесли следващите арестанти.

Пешите етапи се отличават със своя техника, разработвана там, където се случва да прекарват по-често и повече хора. Когато водят по пътеката в тайгата етап от Княж—Погост до Весляна и някой зек падне и не може да продължи — какво да го правят? Разумно помислете — какво? Няма да бавят целия етап я! Нито пък да оставят при всеки паднал и изостанал по един войник — войниците са малко, а арестантите — много. Значи?… Войникът остава с него за малко, след това догонва останалите, вече сам.

Дълго време има постоянни пеши етапи от Карабас до Спаск. Всичко на всичко някакви си тридесет и пет — четиридесет километра, но те трябва да бъдат изминати за един ден от хиляда души наведнъж, а повечето от тях са много изтощени. Предполага се, че мнозина ще паднат и изостанат с предсмъртна апатия, с безразличие — ако щеш, стреляй, вече не могат да вървят. Повече не се страхуват от смъртта — но от тоягата, от неуморимата тояга, отново и отново стоварваща се където падне? — от тоягата няма как да не се уплашат и ще тръгнат! Това е проверено, така е. И ето че колоната на етапа се обгражда не само с обичайната верига от автоматчици, която я следва на петдесетина метра, но и от вътрешна верига от войници без оръжие, но с тояги. Те бият изоставащите (както впрочем го предсказва и другарят Сталин), бият ли, бият — а зековете напрягат сили и вървят! — и мнозина от тях пристигат по някакво чудо! Те не знаят, че това е тояжната проверка и че онези, които тъй и тъй ще легнат под тоягите и няма да продължат повече — тях ги прибират движещите се отзад каруци. Организационен опит! (Могат да ни попитат: а защо не ги качат веднага в каруцата?… А отде толкова каруци, че и коне? У нас вече са ги заменили с трактори. Пък нали и овесът струва пари?…) През 1948–1950 г. тези етапи са често явление.

А през 20-те години пешият етап е един от основните. Бях малък, но ги помня добре по улиците на Ростов на Дон, откъдето ги прекарваха, без да се притесняват от това. Между другото, знаменитата команда „…стреля без предупреждение!“ тогава звучеше иначе поради все пак различната техника: конвоят тогава (стр. 670) беше въоръжен само с шашки. Командуваха така: „Крачка встрани — конвой, стреляй, сечи!“ Звучи силно — „стреляй, сечи!“ Направо си го представяш — как ей сегинка ще ти разсекат главата отзад.

Дори и през 1936 г. (февруари) през Нижни Новгород карат пеши етап от отвъдволжки старци с дълги бради, с домашно тъкани ямурлуци, с цървули и навуща — „Отмираща Русия“… И изведнъж пътя им пресичат три автомобила с председателя на ВЦИК Калинин. Спират етапа. Калинин профучава покрай него, без да прояви интерес.

Затворете очи, читателю. Чувате ли тракане на колелета? Това са вагон-заковете. Това са червените вагони. Всяка минута на денонощието. Всеки ден на годината. А ето че се плиска вода — там плават арестантски шлепове. А ето и ръмжащите мотори на „гарваните“. Непрекъснато някого товарят, натикват, прекачват. А това пък що за шум е? — препълнените килии на етапните затвори. А този вой? — жалбите на окрадените, изнасилените, пребитите.

Разгледахме всички начини за транспортиране на арестантите — и намерихме, че всички те са от лоши по-лоши. Огледахме етапните затвори — и не видяхме нито един що-годе поносим. И дори последната човешка надежда, че занапред ни чака по-добро, че в лагера ще е по-поносимо, е измамна.

В лагера ще е още по-лошо.

Бележки

[1] Неговото писмо до мен („Литературная газета“, 22. I. 1963). — Б.а.

[2] П. Ф. Якубович. В мире отверженных. М.-Л. 1964. — Б.а.

[3] През 1897 г. В. И. Ленин се качва на „Свети Николай“ на пътническото пристанище както всеки свободен гражданин. — Б.а.

[4] Главно управление на строежите в Далечния север. — Б.пр.