Александър Солженицин
Архипелаг ГУЛАГ (65) (1918–1956
Опит за художествено изследване)

Втора глава
ВЛАСТНИЦИТЕ СЕ МЕНЯТ, АРХИПЕЛАГЪТ ОСТАВА

Вероятно Специалните лагери са били едни от любимите рожби на късния Сталинов ум. След толкова дълги възпитателни и наказателни издирвания най сетне се пръква това зряло съвършенство: тази еднообразна, номерирана, сурово разчленена организация, психологически вече извадена от тялото на майката Родина, имаща вход, но не и изход, поглъщаща само врагове, фабрикуваща само производствени ценности и трупове. Трудно е да си представим дори авторската болка, която би изпитал Прозорливият Архитект, ако бе станал свидетел на банкрутирането и на тази своя велика система. Още при него тя започва да се тресе, да се взривява тук там, да се пропуква, но вероятно не му е било докладвано за тези неща от страх. Системата на Специалните лагери, отначало инертна, слабоподвижна, незаплашителна — бързо се нагрява отвътре и за няколко години стига до състояние на вулканична лава. Само година-година и половина да бе живял още Корифея — и щеше да е невъзможно да се спотаят от него тези експлозиви и връз неговата уморена старческа мисъл би легнала тежестта на още едно ново решение: да се откаже от любимия си замисъл и отново да смеси лагерите или обратно — да завърши със систематично разстрелване на хилядите и хиляди по всички букви от Наказателния кодекс.

Но неутешимо оплакван, Мислителя умря малко по-рано (фот. 47). И вече умрял, със застинала ръка повлече с грохот след себе си и своя още румен, пълен още със сили и воля сподвижник — министъра на тези най-_обширни_, заплетени и неразрешими вътрешни работи.

 

 

Падането на Шефа на Архипелага трагично ускори разрушаването на Специалните лагери. (Това бе историческа, непоправима грешка! Нима биваше да се изкормя министърът на интимните работи? Нима биваше да се оплескат с мазут небесните на цвят пагони?!)

Най-голямото откритие на лагерната мисъл през XX век — кръпките с номерата — бяха прибързано отпрани, захвърлени и забравени. Спецлагерите загубват дори само от това строгата си еднообразност. Но какво да говорим, след като решетките на барачните прозорци и катинарите от вратите също са свалени и Спецлагерите загубват приятните си затворнически особености, които ги отличават от трудовоизправителните лагери. (С решетките вероятно се е прибързало, но и да се бавят не бива, такова е времето, че трябва да се разграничиш от това онова!) Колкото и печално да е, но екибастузкият каменен БУР, успял да устои срещу метежниците, този път е срутен и разчистен съвсем официално…^[1] Какво да говорим, след като внезапно са освободени от Спецлагерите всички австрийци, унгарци, поляци и румънци, без да се вземат под внимание техните черни престъпления, техните 15 и 25-годишни присъди и като се подронва по този начин в очите на останалите затворници цялата респектираща тежест на присъдите. Премахнати са също така ограниченията в кореспонденцията, благодарение на които спецлаговците можеха да се чувствуват като живи заровени. И дори са разрешени свижданията! Страшно е да го кажеш: свиждания!… (И дори в метежния Кенгир са започнали да строят за тях отделни малки къщички.) Необузданият либерализъм до такава степен е залял неотдавнашните Спецлагери, че на затворниците са разрешили да носят коси (и алуминиевите паници започват да изчезват, защото те си правят от тях гребенчета). И вместо спецлаговски бонове на туземците им разрешават да боравят с общодържавни пари и да се разплащат с тях като хората извън зоната.

Безотговорно, безразсъдно се руши системата, от която сами сме се хранели — системата, която сме плели, тъкали и бродирали с десетилетия!

И да не би закоравелите престъпници да са станали поне малко по-добри след тези отстъпки? Не! Напротив! Те демонстрират порочността и неблагодарността си с навитата на пръст абсолютно невярна, обидна и безсмислена дума „бериевци“; и сега, щом само нещо не им хареса, хулят с нея и добросъвестните конвои, и търпеливите надзиратели, и своите грижовни опекуни — лагерното ръководство. Това е не само обидно за сърцата на Практическите Работници, но непосредствено след падането на Берлин е дори и опасно, защото може да бъде възприето от някого като изходна точка за обвинение.

Това е и причината началникът на един от кенгирските лагпунктове (вече прочистен от метежниците и попълнен с екибастузци) да се обърне от трибуната с думите: „Момчета! (за тези кратки години — от 1954 до 1956 — намират за възможно да наричат затворниците „момчета“). Вие обиждате Надзорсъстава и конвоя, като ги наричате „бериевци“. Моля ви да прекратите.“ На което дребният на ръст В. Г. Власов му отвръща: „Вие се обидихте за няколко месеца. А аз от вашата охрана 18 години освен „фашист“ нищо друго не съм чул за себе си. За нас не е ли обидно?! И майорът му обещава да забрани това обръщение към тях. Танто за танто.

След всички тези злополучни разрушителни реформи можем да сметнем отделната история на Спецлагерите за завършена през 1954 г. и да не ги различаваме по-нататък от ИТЛ.

Навсякъде на разбутания Архипелаг от 1954 до 1956 г. се установява привилегировано време — ера на невиждани отстъпки, може би най-свободният период на Архипелага, ако не смятаме битовите домове за затворници от средата на 20-те години.

Инструкция с инструкция, инспектор с инспектор се състезават коя от коя, кой от кой по нашироко да разгърне либерализма в лагерите. Отменят за жените дърводобива в гората! Да, признато е, че тази работа е непосилна за жени (макар че в продължение на тридесет години е доказвано непрекъснато, че никак не е трудно). Възстановява се условно предсрочното освобождаване за излежалите две трети от присъдата си. Във всички лагери започват да плащат пари и затворниците се юрват към лавките и няма никакви разумни режимни ограничения за тези лавки, пък и при ширещата се безконвойност за какъв режим да говорим? Зекът може да прави покупки с тези пари и в селището. Във всички бараки е прокарано радио, внасят се вестници, окачват се стенвестници, назначени са агитатори по бригади. Лектори (полковници!) посещават лагерите, за да четат пред затворниците на различни теми — дори за изопачаването на историята от Алексей Н. Толстой, но вече не е така просто за ръководството да събере аудитория, с тояги да ги докарат не може, нужни са косвени методи за въздействие и убеждение. А събралите се вдигат врява за своето и не чуват лекторите. Лагерниците получават разрешение да се включат със средства в поредния държавен заем, но освен добронамерените никой не се трогна и възпитателите се принуждават да теглят просто поотделно всеки за ръката до листа за подписването, за да му измъкнат десетарката (по хрушчовски — рубла). В неделни дни започват да уреждат съвместни представления на мъжките и женските зони — те са посещавани на драго сърце, зековете дори си купуват вратовръзки в лавките.

Вдъхва се нов живот на много неща от златния фонд на Архипелага — въодушевлението и самодейността, с които той живее във времената на Великите Канали. Създават се „Съвети на Актива“ с учебно-производствен, културно масов и битов сектор, с профсъюзна организация и с главна задача — да се води борба за производителността на труда и за дисциплината. Създават се отново „другарски съдилища“ с правото да порицават, да налагат глоба и да ходатайствуват за по-тежък режим, за неприлагане на двете трети.

Някога тези мероприятия са били в услуга на Ръководството — но това е било в лагерите, неминали през закалката на спецлаговските кланета и метежи. А този път е много просто: първия председател на съвета (Кенгир) го заколват, втория го смазват от бой — и никой не иска да влиза в Съвета на Актива. (Капитан втори ранг Бурковски работи през това време в Съвета на Актива, работи съзнателно и принципно, но с повишено внимание, през цялото време е заплашван с нож и посещава събранията на бандеровската бригада да чуе критиката срещу своите действия.)

А безжалостните удари на либерализма все повече съсипват системата на лагерите. Възникват „лагпунктове с облекчен режим“ (и в Кенгир имаше такъв!): всъщност в зоната само спят, тъй като на работа ходят безконвойно по какъвто си искат маршрут и по всяко време (всички гледат по-рано да си тръгнат и по-късно да се върнат). В неделните дни една трета от зековете е пусната в градска отпуска до обяд, една трета след обяд и само една трета остава, без да се е възползувала от разходката из селището.

Това не значи, че тези смекчения са чак толкова повсеместни. Запазени са и репресивните лагпунктове от рода на „общосъюзния“ Андзьоба до Братск — все със съшия кървав капитан Мишин от Озьорлаг. През лятото на 1955 г. там има около 400 зекове, подложени на репресивен режим (включително и Тенно). Но и там стопани на зоната са не надзирателите, а затворниците.

Нека читателят се постави в положението на лагерните ръководители и каже: може ли да се работи при такива условия? И на какъв успех може да се разчита?

Един офицер от МВД, мой спътник във влака в Сибир през 1962 г., ми описа цялата тази лагерна епоха от 1954 г. така: „Пълна разюзданост. Който не иска — и на работа не отива. Купуват си телевизори със собствени пари.“^[2] Беше останал с много мрачни спомени от тази кратка, лоша епоха.

Защото не може да има нищо хубаво, ако възпитателят стои пред арестанта като тъжител, без да има зад себе си нито камшик, нито БУР, нито скалата за глада.

Но и това като че ли е малко! Прави се още едно дълбоко вклиняване в Архипелага с извънзонов режим: арестантите отиват да живеят извън зоната, могат да се обзаведат с къщи и да се задомят, получават заплата като в живота на свобода (и повече не им се удържа за зоната, за конвоя и лагерната администрация); единствената им връзка с лагера остава тази, че веднъж на две седмици отиват да се отметнат.

Това е вече краят!… Краят на света или на Архипелага, или едното и другото едновременно! А юридическите органи възхваляват на всичко отгоре този извънзонов режим като някакво свръх-хуманно ново откритие на комунистическия строй!^[3]

След тези удари не остава като че ли нищо друго, освен лагерите да бъдат разпуснати — и край. Да бъде погубен великият Архипелаг, да бъдат погубени, пръснати и обезкуражени стотици хиляди Практически Работници с техните жени, деца и домашен добитък, да бъде сведена до нулата дългогодишната им безукорна служба, званията им, целият им живот!

И като че ли това вече започва: пристигат в лагерите някакви „Комисии на Върховния съвет“ или, по-просто казано, „разтоварващи“, които отстраняват лагерното ръководство, заседават в щабната барака и издават ордени за освобождаване с такава лекота и безотговорност, сякаш са ордени за арест.

Над цялото съсловие на Практическите Работници надвисва смъртна заплаха. Трябва да се предприеме нещо! Трябва да се поведе борба!

* * *

Всяко важно обществено събитие в СССР е обречено на един от двата жребия: или да бъде премълчано, или да бъде оклеветено. Не мога да назова нито едно значително събитие в страната, което да е избегнало тази вилка.

Така е и с цялото съществуване на Архипелага: през по-голямата част от времето за него не се е обелвало нито дума, а когато взеха да пишат туй онуй — само лъжеха: било за времената на великите Канали, било за разтоварващите комисии от 1956 г.

Що се отнася до тези комисии, дори и без вестникарските клевети, дори без видима необходимост ние сами спомагахме за сантименталното украсяване на истината. Ами че как да не се разчувствуваш: бяхме свикнали да получаваме удари дори от адвоката си, а сега самият прокурор ни защитава! Бяхме зажаднели за живота на свобода, усещаме — там започва някакъв нов живот, забелязваме го и по лагерните промени — и изведнъж чудодейната пълновластна комисия, поговорила едва пет десет минути с всеки, му връчва билет за влака и паспорт (на тоз-онзи и с московска регистрация)! Какво друго освен хвалебствия може да се изтръгне от нашата изтощена, вечно простудена хъхреща арестантска гръд?

Но ако малко се приповдигнем над нашата туптяща радост, забързали да напъхаме парцалите си в пътната торба — такъв ли трябваше да бъде завършекът на Сталиновите злодейства? Не трябваше ли тази комисия да излезе пред строя, да снеме шапки и да каже:

— Братя, изпратени сме от Върховния съвет да ви молим за прошка. Години и десетилетия сте страдали тук без никаква вина, а ние се събирахме в тържествените зали под кристалните полилей и нито веднъж не си спомнихме за вас. ПОКОРНО утвърждавахме всички нечовешки укази на Канибала, ние сме съучастници в неговите убийства. Приемете нашето закъсняло разкаяние, ако можете. Портите са отворени и вие сте свободни. Отвън, на площада, кацат самолети с лекарства, храна и топли дрехи за вас. В самолетите има лекари.

И в двата случая има освобождение, но не така пълно и не в онзи негов смисъл. Разтоварващата комисия е нещо като старателен портиер, който върви след бълвочите на Сталин и прилежно ги почиства, нищо повече. Тук не се полагат нови нравствени основи на обществения живот!

По-нататък ще приведа разсъждението на А. Скрипникова, с което съм напълно съгласен. Затворниците се извикват един по един (пак така разединени!) пред комисията в кабинета. Няколко въпроса по същината на съдебните им дела. Зададени са доброжелателно, съвсем любезно, но клонят към това, че затворникът трябва да признае своята вина (не Върховният съвет, а пак нещастният затворник!). Той трябва да помълчи, да сведе глава, да бъде в положението на простен, а не на прощаващ! Тоест, като му хвърлят въдицата на свободата, искат да измъкнат от него онова, което преди не са могли да измъкнат и с изтезания. Защо е нужно това? Важно е: той трябва да се върне на свобода съвсем хрисим. А същевременно протоколите от комисията ще представят на Историята, че излежавалите присъдите са били в основни линии виновни и че чак някакви зверски беззакония, за каквито се приказва, не е имало. (Вероятно и не без финансовата сметчица: ако не последва реабилитация — няма да има и реабилитационна компенсация.)^[4] Такова тълкуване на освобождаването не взривява и самата система на лагерите, не създава пречки за нови постъпления (които не прекъсват и през 1956-1957 г.), няма необходимост от поемане на задължения и за тяхното освобождаване.

Ами тези, които се отказват в гордостта си да се признаят за виновни пред комисията? Тях ги оставят да лежат. Не са и толкова малко. (Жените, отказали да се разкаят в Дубровлаг през 1956 г., са събрани и откарани в Кемерските лагери.)

Скрипникова разказва за един такъв случай. Една западна украинка била осъдена на 10 години заради мъжа си бандеровец, от нея поискват сега да признае, че лежи заради мъжа си бандит. „Не, няма да кажа.“ — „Кажеш ли, ще излезеш на свобода!“ — „Не, няма да кажа. Той не е никакъв бандит, той е ОУНовец!^[5]“ — „Е, като не искаш — тук ще стоиш!“ (Председател на комисията е Соловьов.) Няколко дни по-късно при нея идва на свиждане мъжът й, който се връща от Север. Имал присъда от 25 години, но с лекота се признал за бандит и го помилвали. Той не оценил твърдостта на жена си, а се нахвърлил срещу нея с упреци: „Ами да беше казала, че съм дявол с опашка, че си ми видяла копитата. А как ще се оправя сега без теб с къщата и децата?“

Ще напомним, че и Скрипникова се отказва да се признае за виновна и остава да лежи още три години.

Така че дори ерата на свободата идва на Архипелага с прокурорска мантия.

Но все пак не била толкова напразна паниката на Практическите Работници: небивало съчетание от звезди отрупва небето на Архипелага през 1955 — 1956 г. Това са неговите съдбоносни години, които можеха да му станат и последни!

Ако биха могли само хората, облечени с върховната власт и утежнени от пълнотата на информацията за своята страна, да се огледат през тези години, да се ужасят и да заридаят! Кървава е нарамената торба, избиващите от нея капки покриват с алени петна целия гръб! Политическите са освободени — а кой наплоди милионите битоваци? Нима не производствените отношения? Нима не средата? Нима не самите ние?… Нима не вие?

Така че цялата космическа програма трябваше да бъде пратена по дяволите! Да се отложи закрилата за Морския флот на Сукарно и гвардията на Кваме Нкрума! Или най-малкото да седнем и да се почешем по врата: какво да правим? Защо с нашите най-добри закони в света не се съобразяват милиони наши граждани? Какво ги кара да се натикват в този гибелен ярем, а и колкото по-непоносим е той, толкова по нагъсто се натикват в него? Как трябва да се постъпи, за да пресече този поток? Да не би пък тези наши закони да не са точно това, което ни трябва? (А в този ред на мисли ще се сетим и за измъченото ни училище, за безстопанственото ни село и за всичко онова, което се нарича просто несправедливост без всякакви класови категории.) И как да върнем в живота вече попадналите? Не с евтиния жест на Ворошиловата амнистия, а с душевния анализ на всеки паднал — и на делата му, и на личността му.

Така че трябва ли да слагаме край на Архипелага, или не? Или той е за вечни времена? Четиридесет години той гниеше в нашето тяло. Може би стига?

Оказва се, че не! Не, не стига! Мързи ни да напрягаме мозъчните си гънки, а и в душите ни нищо не откликва. Нека Архипелагьт остане още четиридесет години, а ние ще се заемем с Асуанския язовир и с обединяването на арабите!

Историците, привлечени към 10-годишното царуване на Никита Хрушчов, когато изведнъж престанаха сякаш да действуват някои физически закони, с които бяхме свикнали; когато предметите започнаха да се движат изненадващо срещу силите на полето и против силите на тежестта — та историците, казвам, не може да не се поразят колко много възможности за кратко време се съсредоточиха в тези ръце и как тези възможности бяха използувани сякаш на шега, а после се изоставяха безгрижно. Удостоен с първата след Сталин сила в нашата история — вече отслабена, но все още огромна — Хрушчов я ползуваше като Мечока от баснята на Крилов, който търкаля пън без цел и полза. Предоставено му бе трикратно и петкратно по-твърдо и по-нататък да прокара пътя за освобождаването на страната — а той заряза всичко като омръзнала му игра, без да разбере своята задача, заряза го заради космоса, заради царевицата, заради кубинските ракети, берлинските ултиматуми, заради преследването на църквата, разграничаването на областните комитети и борбата с абстракционистите.

Той никога нищо не успя да доведе докрай — и най-малко делото на свободата. Можеше ли да бъде насъскай срещу интелигенцията? Нищо по-просто. Можеше ли с неговите ръце, разгромили сталинските лагери, да се укрепят сега новите? Това бе постигнато лесно. И кога?

През 1956 г. — годината на XX конгрес — са издадени вече първите ограничителни разпоредби относно лагерния режим! Те са продължени през 1956 г. — годината, когато Хрушчов поема пълната абсолютна власт.

Но съсловието на Практическите Работници още не беше удовлетворено. И предусетило победата си, то предприе контраатака: така не може да се живее! Лагерната система е опора на съветската власт, а тя погива!

Главното въздействие, естествено, става негласно там някъде на банкетната маса, в самолета или по време на разходка с лодка на курорта, но понякога тези действия се проявяваха и открито — било чрез речта на „депутата“ Б. И. Самсонов на сесията на Върховния съвет (декември 1958 г.): затворниците живеят твърде добре, те са доволни (!) от храната (а трябва да са постоянно недоволни…), с тях се отнасят изключително добре. (И в непризналия предишната си вина парламент никой, то се знае, не смята да смъмри Самсонов.) Било чрез някоя съкрушителна вестникарска статия от типа „човекът зад решетката“ (1960 г.).

И като се поддаде на този натиск, без в нищо да вникне, без да се замисли, че престъпността за тези пет години не се е увеличавала (а ако се е увеличила — да се търсят причините в държавната система), без да съотнесе тези нови мерки със своята вяра в тържественото настъпване на комунизма, без да проучи нещата в детайли и да ги погледне със собствените си очи — този цар, прекарал „целия си живот в пътуване“, леко подписа заповед за отпускане на гвоздеи, с които бързо да се скове ешафодът с предишната му форма и трайност.

И всичко това става през същата 1961 г., когато Никита прави още един последен лебедов полет да изтегли каруцата в облаците. Именно през 1961 г. — годината на XXII конгрес — е издаден указът за смъртно наказание в лагерите „за терор срещу превъзпиталите се (ще рече, срещу доносниците) и срещу Надзорсъстава“ (такъв терор не е имало никога!) и са утвърдени от пленум на Върховния съд (юни 1961 г.) четири лагерни режима — този път вече не сталински, а хрушчовски.

Качил се на трибуната за нова атака срещу сталинската тъмнична тирания, Никита току-що е допуснал да бъде завинтена не по-лошо и неговата система. И всичко това искрено му се струва уместно и съгласувано!…

Лагерите днес са всъщност лагерите, утвърдени от партията в навечерието на XXII конгрес. Оттогава с нищо не са се променили.

От лагерите при Сталин те се различават не с режима си, а само със състава на затворниците: няма го многомилионния Петдесет и осми член. Но пак продължават да лежат милиони и пак мнозина са безпомощни жертви на неправосъдието: сметени тук само и само да остане и да се издържа системата.

Властниците се менят. Архипелагът остава.

Остава затова, защото този държавен режим не би могъл да се задържи без него. Разпусне ли Архипелага, и той самият ще престане да съществува.

* * *

Не съществуват безкрайни истории. Всяка история трябва някъде да се прекъсне. С нашите скромни и недостатъчни възможности ние проследихме историята на Архипелага от алените залпове на неговото раждане до розовата мъгла на реабилитацията. Да смятаме за завършена нашата история с този славен период на мекота и обърканост в навечерието на хрушчовското ожесточаване на лагерите и на новия Наказателен кодекс. Ще се намерят други историци, които за нещастие ще знаят по-добре от нас хрушчовските и следхрушчовски лагери.

Впрочем те вече съществуват: това са Святослав Каравански и Анатолий Марченко.^[6] И тепърва ще ги има много, защото скоро, скоро ще настъпи в Русия ерата на гласността!

Книгата на Марченко кара например дори сърцето на виделия и патилия стар лагерник да се свие от болка и ужас. А при описанието на съвременния тъмничен режим тя ни запознава със затвор от още по-нов тип в сравнение с този, за който говорят нашите свидетели. Узнаваме, че Рогът, вторият рог на тъмничния режим (първа част, 12 глава), е израснал още по-извит и се е забил в арестантската шия още по-остро. Чрез сравнението между двете здания на владимировския централен затвор — царското и съветското, Марченко ни обяснява веществено защо не може да се прави аналогия с царския период от руската история: царското здание е сухо и топло, съветското — влажно и студено (в килията ти замръзват ушите и затворниците никога не свалят връхните си дрехи), царските прозорци са зазидани със съветски тухли, за да станат четворно по-малки, а да не забравяме и намордниците!

 

Марченко описва обаче само Дубровлаг, където днес са прибрани политическите от цялата страна. А към мен започна да се стича материал от различни лагери за битоваци и не мога да мълча, защото съм поел дълг пред авторите на писмата. Пък и просто имам дълг към битоваците: малко място им отделих в тази толкова обемиста дотук книга.

Ще се постарая да изложа главното, което ми е известно за положението в съвременните лагери.

Но в какви „лагери“. Лагери няма, ето кое е новото през хрушчовските години! Избавили сме се от това кошмарно Сталиново наследство! Не по врат, ами по шия, та вместо лагери имаме сега… колонии (метрополия — колонии, туземците живеят в колонии, така и трябва да бъде, нали?). Ще рече, вече не е ГУЛаг, а ГУИТК (по-паметливите читатели ще се сетят, че някога и така се е наричал, всичко вече е познато). Ако добавим, че МВД не съществува повече у нас, а само МООП^[7], ще трябва да признаем, че са положени всички основи на законността и няма за какво да се вдига толкова шум.^[8]

От лятото на 1961 г. са въведени такива режими: общ — усилен — строг — специален (без „специалния“ не ни бива от 1922 г. още…). Съдът определя режима „в зависимост от характера и тежестта на престъплението, а също (уж) от личността на престъпника“. Или по-просто и по-накратко: пленумите на Върховните съдилища в републиките посочват членовете от Наказателния кодекс, от които следва кой къде да бъде напъхан. Но това е занапред, това е за новоосъдените. А как стоят нещата с живото население на Архипелага, което хрушчовската предконгресна реформа завари на Архипелага — в „извънзонов режим“, значително облекчен и без конвои? Тях ги „разглеждат“ местните народни съдилища по посочените членове от кодекса (или по искане на местните чекисти) и ги разпределят по четирите режима.^[9]

Тези мятаници са толкова леки и весели на горната палуба! Вдясно щурвал на деветдесет градуса! Вляво щурвал на деветдесет градуса! Но такива ли са те за обезсилените нещастници в немия и тъмничен трюм? Три, четири години преди това са ви казали: обзаведете се със семейства, домове, множете се и живейте — вече ви грее слънцето на настъпващия комунизъм. Оттогава не сте направили нищо лошо, но изведнъж — лай на кучета, мрачните кордони на конвоите, извикване на имената по делата, и семейството ви остава в недопостроения дом, а вас ви напъхват зад някакви нови телени огради. „Гражданино началник, а доброто ми поведение?… Гражданино началник, а добросъвестният ми труд?…“ Майната му на вашето добро поведение! Майната му на вашия добросъвестен труд!…

Каква, каква отговорна администрация на този свят ще допусне подобни завои и скокове? Освен може би в нововъзниквашите африкански държави…

Коя е истинската, неафиширана мисъл, която поражда реформата от 1961 г.? (Афишираната е „да се постигне по-добро превъзпитаване“.) А според мен ето коя: да бъде лишен затворникът от материална и лична независимост, непоносима за Практическите Работници, да бъде поставен в положение, когато от едно помръдване на пръста на Практическия Работник стомахът му ще се превива от страх — тоест да стане зекът напълно управляем и подчиняем. За целта е необходимо: да се прекрати масовата безконвойност (естественият живот на хората, усвояващи дивите места), да бъдат натикани всички в зоната, да се направи основната хранителна дажба недостатъчна, да се прекъснат спомагателните средства: заработките и колетите.

А колетът в лагера не е само храната. Това е морална подкрепа, кипяща радост, ръцете ти треперят: не си забравен, не си отритнат, за тебе мислят! В нашите каторжни Спецлагери ние можехме да получаваме неограничен брой колети (ограничаването им до 8 килограма беше наложено от пощата). Макар не всички да получавахме и не постоянно, това неизбежно повишаваше общото равнище на храненето в лагера, нямаше такава смъртна борба срещу глада. Този път е въведено ограничение и за теглото на колета — 5 кг» и жестока таблица: през годината не повече от шест-четири-три-два колета в съответствие с режимите. Тоест при най благоприятния общ режим човек може да получи веднъж на два месеца пет килограма, които включват и опаковката, и евентуално някоя дреха — значи по-малко от 2 кг на месец за всички видове храна! А при специалния режим — 600 грама на месец…^[10]

Но поне и тях да ги даваха!… Дори такива жалки колети са разрешени само за този, който е прехвърлил половината от излежаваната присъда. И при положение, че не е допуснал никакви „нарушения“ (че ще се хареса на оперативния работник, на възпитателя, на надзирателя и на надзирателското прасе)! И непременно да е изпълнил 100% производствената норма. И непременно да е участвувал в „обществения живот“ на колонията (в блудкавите концерти, за които пише Марченко; в насилствените спартакиади, когато човек пада от слабост; или още по лошо — да е помагач на Надзорсъстава).

Ще ти приседне и от този колет! За това сандъче, събрано от близките ти, искат и душата ти!

Читатели, стреснете се! Бяхме приключили уж с историята, бяхме вече затворили страниците й. А това става сега, днес, когато магазините ни са пълни (макар само в столицата), когато вие искрено твърдите пред чужденците, че нашият народ е напълно задоволен. А нашите провинили се (често и съвсем невинни, но вие сте повярвали най сетне в силата на нашето правосъдие!) съотечественици ги вкарват в правия път чрез глад. Те сънуват непрекъснати хляб!

(Ще добавим освен това, че произволът на лагерните господари няма граници, няма контрол! Наивните роднини изпращат бандеролни пратки — с вестници или с лекарства. И тези пратки ги минават за колети! Има много такива случаи, пишат ми от различни места. Началникът на режима реагира като робот с фотоклетка: бройка! А пристигащият веднага след това колет се връща обратно.)

Много се внимава също така да не бъде предадено нещо годно за ядене на зека по време на свиждане! За надзирателите е въпрос на чест и опитност да не допуснат подобен хал. Затова те обискират, опипват преди свиждането свободните гражданки. (По конституция това не е забранено! Е, ако някоя не позволи такъв обиск — никой не я задържа, да си върви без свиждането.)

Още по-трудно е да се получи паричен запис в колониите: колкото и да пратят роднините, всичко се зачислява като спестявания на зека „до освобождаването“ му (тоест държавата взема безлихвен заем от зека за 10 и 25 години). И колкото и да изкара срещу труда си зекът, няма да си види парите.

Стопанската сметка е такава: трудът на затворника се заплаща до 70% от съответната заплата на волнонаемния (А защо? Нима неговите изделия миришат по иначе? Ако това беше на Запад, щяха да го нарекат експлоатация и дискриминация). От това, което остава, удържат 50% за колонията (за издръжката на зоната, на Практическите Работници и кучетата). От следващия остатък изваждат за храната и дрехите (можем да си представим колко му излиза на зека чорбата от рибешки глави). И чак последният остатък се води като спестяване „до освобождаването“. Затворникът може да харчи на месец в лавката според режима 10–7-5–3 рубли. (Но от Каликатки в Рязанска област се оплакват, че след всички удръжки на хората не им остават дори и тези 5 рубли за лавката.) А прочетете сведенията, които дава правителственият вестник „Известия“ (още през привилегированото време, през март 1960 г., когато и рублите са още фалшивите, сталинските): ленинградската девойка Ирина Папина, която изкоренява пънове, мести камъни, разтоварва вагони, набавя дърва и пръстите й са покрити с гнойни рани от този непосилен труд, получава… 10 рубли на месец (равно на една хрушчовска рубла на месец).

По-нататък следва „режимното въздействие“ на самата лавка, подсилено от равнодушието на лавкаджията. Според обратното свойство на колониалния режим (Нали така трябва вече да го наричаме вместо „лагерния“. Езиковеди, кажете как да говорим, щом островите сами са се преименували на колонии?…) лавката-привилегия се превръща в лавка наказание, в онова слабо място на зека, по което го бият. Почти във всяко писмо от сибирските и архангелските колонии ми пишат за това: чрез лавката ни наказват! Лишават ни от правото да купуваме от лавката дори за най-малкото провинение. За закъснение при ставането от сън с три минути те лишават от лавка за три месеца (това зековете са нарекли „удар в стомаха“). Не успял някой да си допише писмото до вечерната проверка — за месец го лишават от лавката. Или за това, че „езикът му е много развързан“. А от Уствимската колония със строг режим пишат: „Няма ден без серия заповеди за лишаване от лавката — за месец, за два, за три. Всеки четвърти човек има нарушения. Достатъчно е и счетоводството да забрави за текущия месец да те впише в сметките, да те пропусне в списъка — и всичко отива по дяволите.“ (Но виж, ако не те вкарат веднага в карцера, и с давност няма да ти се размине.)

Това не може да учуди един стар зек. Обичайните черти на безправието.

Съобщават още: „Могат да ти изпишат допълнително две рубли за трудови успехи. Но за да ги получиш, трябва да извършиш в производството героична постъпка.“

Помислете само колко високо се цени трудът в нашата страна: за изключителни трудови успехи — две рубли на месец (и то от твоите собствени спестявания).

Припомнят и една норилска история, вярно, от 1957 г., още от блаженото размразяване, когато някакви неизвестни зекове изяли любимото куче на разпоредителя на кредита Воронин и за наказание седем месеца (!) целият лагер е лишен от заплати.

Много реално, съвсем в стила на островите.

Историкът Марксист ще възрази: това е анекдотичен случай, защо точно на него да се спираме? Казахте, че нарушител е едва всеки четвърти. Значи който има примерно поведение, дори и при строг режим ще си осигури трите рубли на месец, а това е почти килограм краве масло.

Как ли не! Провървяло му е на този Историк с неговата „лотария“ (а и статийките, дето ги пише, са много правилни) — не е попадал в лагер. Пак добре, ако в лавката се намира хляб, евтини бонбони и маргарин. Че хлябът е два-три пъти в месеца. А бонбоните са все от скъпите. Какво ти краве масло, каква ти захар! Ако лавкаджията е усърден (но той няма да е такъв), има Ръководство, което ще му подскаже какво трябва да продава. Прах или паста за зъби, четки за зъби, сапун, пликове (и то не навсякъде, а хартия за писане — никъде, нали ще пишат жалби!), скъпи цигари — това е асортиментът на лавката. А и не забравяйте, скъпи читатели, че това не е магазинчето в цивилния живот, което се отваря всяка сутрин, и вие можете да си купите днес нещо за 20 копейки и утре за 20 — не! При нас е така: тази лавка ще работи два дни в месеца, ще чакаш пред нея на опашка три часа, а като ти дойде редът (другарите зад теб дават зор да бързаш), вземаш наведнъж за всичките си рубли каквото дойде — защото не разполагаш с тези рубли на ръка, а колкото във ведомостта са записани, за толкова купуваш: дай десет пакета цигари, дай четири пасти за зъби!

И остава всъщност бедният зек с нормата — с туземната си колониална норма (а колонията е зад Полярния кръг): хляб — 700 грама, захар — 13, мазнини — 19, месо — 50, риба — 85. (Пък и това са само цифри! И месото, и рибата са такива, че половината ще изрежеш и хвърлиш.) Това са цифри, а в паницата може да няма нищо подобно. От Уст-Нера ми описват така чорбата си: „Помия, която не всяко колхозно добиче ще яде.“ От Норилск: „Лудо просо и скълцана на ситно слама е това, което ядем всеки ден.“ Че има и диета за наказаните: 400 грама хляб и един път дневно нещо топло.

Наистина на Север за „заетите с особено тежка работа“ се отпуска малко допълнителен грамаж. Но след като имаме представа вече за островите, знаем колко трудно е да се попадне в този списък (не всичко тежко е „особено тежко“) и как „голямата дажба“ убива… Да вземем Пичугин: „Докато бях годен за работа, промивах по 40 кг злато на сезон и пренасях дневно по 700-800 траверси на раменете си, но на тринадесетата година в лагера станах инвалид и ме преместиха на умалена норма за хранене.“ Нима, пита той, стомахът на такъв човек става по-малък?

А пък ние ще попитаме така: със своите четиридесет килограма злато колко дипломати е издържал един такъв Пичугин? Непалското посолство в пълен състав, не по-малко! А при тях там дали нормата е намалена?

От различни места пишат: общ глад, вечно полугладни. „Мнозина са със стомашни язви, с туберкулоза.“ От Иркутска област: „Сред младите върлува туберкулозата, стомашната язва.“ От Рязанска област: „Мнозина боледуват от туберкулоза.“

При това е абсолютно забранено нещо да си направиш, да си сготвиш, както се разрешаваше в Спецлагерите. А и от какво?

ЕТО я древната мярка — Глада, — с която е постигната управляемостта на днешните туземци.

Към всичко това прибавете и увеличените норми на работа: оттогава „производителността“ (на човешките мускули) е нараснала. Вярно, трудовият ден е 8-часов. И бригадният принцип — зек на зека дава зор. В Каликатки убеждават инвалидите от втора група да идат да работят, като им обещават в замяна освобождаване при „два дни за три“ — и безръките, безкраките се хвърлят да заемат местата на тези от трета инвалидна група, които пък са прехвърлени на обща работа.

А когато няма работа за всички, когато работният ден е намален, когато неделните дни остават свободни от работа, когато трудът чародей отказва да превъзпита тези човешки отпадъци — тогава остава чародеят режим!

Пишат от Оймякон и от Норилск, с особен режим и с усилен режим: всички собствени пуловери, памуклийки, калпаци, за шубите да не говорим, ни се изземват! (И това е през 1963 г.! На 46-ата година от ерата на Октомври!) „Не ни дават топло бельо и изобщо да облечем нещо топло под страх от карцер“ (Краслаг, Решоти). „Иззеха ни всичко, с изключение на долното бельо. Дадоха ни: памучни леки куртки, ватенка, връхна ленена дреха и калпак сталинка без подплата. Това е на Индигирка, в Оймяконския район, където едва при минус 51 се спира работата.“

Ама наистина, как можем да забравим? След Глада кой най-добре може да направи живото същество покорно? Ами Студът, разбира се. Студът.

Особено добре възпитава специалният режим — там, където са „ООРите и майорите“ според новата лагерна поговорка. (ООР — Особено Опасен Рецидивист, щампата е на местния съд.)^[11] Въведено е преди всичко раирано облекло: малка шапчица, панталон и сако на широки райета — синьо и бяло, като плат за дюшеци. Това са го измислили нашите тъмнични мислители, юристите от Новото Общество — и го измислят през петото десетилетие след Октомври! След като са изтекли две трети от XX век! На прага на комунизма! Да облекат изтерзаните престъпници като клоуни. (От всички писма проличава, че тези райета са възмутили и уязвили днешните осъдени на двадесет и пет години.)

И още нещо за специалния режим: бараките са с решетки и се заключват с катинари; бараките прогниват, затова пък е построено голямо тухлено здание на БУР (макар че освен пиенето на извънредно гъст чай в лагера не се наблюдават други нарушения: няма нито скандали, нито побоища, нито дори игра на карти). По зоната всички се движат под строй, и то в идеално изрядни редици, иначе нито ще ги пуснат да влязат, нито ще ги оставят да се разотидат. Ако надзирателят забележи, че някой в строя пуши, се хвърля с угоените си телеса върху жертвата, събаря я на земята, грабва фаса и замъква провинилия се в карцера. Ако не са ви извели на работа, не си въобразявайте, че ще можете да се излегнете да починете: гледайте леглото, както ако е на изложба, и не го доближавайте преди отбоя. През юни 1963 г. постъпва заповед да се изскубе тревата около бараките, за да не лежат и там. А където все още остава трева, поставят табелки с надпис: Лежането забранено (Иркутска област).

Господи, колко познато! Къде сме го чели? Къде съвсем до неотдавна бяхме слушали за такива лагери? Дали не беше за бериевските Спецлагери? Спец… Спец…

Спецрежимът край Соликамск: „При най-малкия шум — през хранилката се провират цевите на автоматите им.“

И, разбира се, навсякъде всякакъв произвол със затваряне в ШИзо. Възлагат на И-н да натовари един камион с плочи (всяка с тегло 128 кг) без чужда помощ. Той отказва. Седем денонощия наказание.

В Мордовския лагер през 1964 г. един млад зек научава, че май в Женева и май през 1955 г. е подписана спогодба за забрана на принудителния труд в местата за лишаване от свобода — и отказва да работи! Наказание за порива — 6 месеца единична килия.

Какво друго, ако не геноцид, е всичко това? — пише Каравански.

А левите лейбъристи как ли ще го нарекат? (Господи, не закачайте левите лейбъристи! Че ако те останат недоволни от нас, с нашата репутация е свършено!…)

Но защо само мрачни неща? За справедливост нека оцени режима младият Практически Работник, випускник на Тавдинското училище на МВР (1962 г.): „Преди (до 1961 г.) на лекциите стояха по десет надзиратели и не успяваха да се справят. Сега муха да бръмне, ще се чуе, взаимно се умиряват. Страхуват се да не прехвърлят на по-строг режим. Нашата работа много се улесни, особено след Указа (за разстрел). Вече е приложен за един-двама. А се случваше да дойде на портала някой с нож: задръжте ме, убих един мръсник… Как да работиш при това положение?“

Разбира се, въздухът е станал по-чист. Това го потвърждава и учителката от колониалното училище: „Ако някой вземе да се кикоти по време на политбеседите, го лишават от предсрочно освобождаване. Но ако си активист, дори и най-големият простак сред простаците, достатъчно е само да следиш да не хвърли някой фас или да е с шапка — тогава и по-лека работа ще ти дадат, и характеристиката ти ще бъде по-добра, и ще ти окажат помощ след това при избора на местожителството.“

Съветът на Колектива, Секцията за Вътрешния Порядък (от Марченко знаем, че я разшифроват като Скита Вонящият Пес) — това са нещо като отрядници, с червена лента на ръкава: пази се от нарушения! Помагай на надзирателите! А Съветът има право да ходатайствува за наказания! У когото „присъдата се трети“ (с възможност за излежаване на две трети от определения срок) или „се половинѝ“ — непременно трябва да помага на СВП, иначе няма да получи „условно предсрочно“ освобождаване. Които са с непоклатима, „глуха“ присъда, не правят нищо, не е необходимо. И. А. Алексеев пише: „Основната маса предпочита бавната смърт, но не влиза в тези съвети и секции.“

А ние започваме да усещаме вече въздуха, нали? Обществена дейност в лагера! Какви прекрасни качества възпитава тя (подлизурство, донос, изтикване на съседа). Ето я и светлата стълба, която извежда в небето на превъзпитанието. Но колко хлъзгава е тя!

Олухов от Тирасполската ИТК-2 (комунист, управител на магазин, осъден за злоупотреба) се оплаква: взел думата на събрание на челници в производството, разобличил някого, призовал „заблудените синове на Родината към добросъвестен труд“, залата го изпратила с бурни ръкопляскания. А когато си седнал на мястото, зекът до него му прошепнал: „Ако беше приказвал тия неща преди 10 години, мръсно копеле, щях да те заколя направо на трибуната. А сега законите те пазят, куче, ще ме разстрелят заради теб.“

Чувствува ли читателят как всичко е диалектически взаимосвързано, как е налице единство на противоположностите, как едно преминава в друго? От една страна — бурна обществена дейност, от друга — Указът с разстрела? (А чувствува ли читателят сроковете? „Преди 10 години“ — и човекът си е все там. Отминава цяла епоха и вече я няма, а човекът ек е все там…)

Същият Олухов разказва и за затворника Исаев, бивш майор (Молдавия, ИТК—4). Исаев бил „непримирим спрямо нарушителите на режима и се изказвал пред Съвета на Колектива срещу конкретни затворници“, тоест настоявал е за наказването им и за отмяна на техните привилегии. И какво? „На другата нощ изчезна единият от военните му ботуши. Сложи си обувки — но през следващата нощ изчезна и една от обувките му.“ Та ето какви недостойни форми на борба прилага наплашеният класов враг в наше време!…

Разбира се, общественият живот е напрегнато явление и трябва да бъде ръководено умело. Има случаи, напълно разлагащи затворниците, като този с Ваня Алексеев например. Насрочват първото общолагерно събрание за 20 часа. Но и до 22 часа оркестърът свири, а събранието не започва, макар че офицерите седят на сцената. Алексеев се обръща с молба оркестърът „да почине“, а началството да отговори кога ще започне събранието. Отговорът е: няма да има събрание. Алексеев: в такъв случай ние, арестантите, ще проведем сами събранието на тема животът и времето. Арестантите надигат гласове в подкрепа на предложението, офицерите се оттеглят от сцената. Алексеев излиза на трибуната с тетрадка и започва от култа към личността. Но неколцина офицери се втурват, отмъкват трибуната, отвинтват електрическите крушки и изтласкват затворниците, които са успели да се качат на сцената. На надзирателите е наредено да арестуват Алексеев, но той се обръща към тях с думите: „Граждани надзиратели, нали сте комсомолци? Чухте, че говоря истината, срещу кого вдигате ръка — срещу съвестта на Лениновата идея?“ Не биха имали нищо против да арестуват и съвестта на идеята, но зековете кавказци прибират Алексеев в своята барака и по този начин го спасяват за една нощ от арест. По-късно той лежи в карцера, след което поведението му е окачествено като антисъветско. Съветът на Колектива ходатайствува пред администрацията за изолиране на Алексеев заради антисъветската му агитация. Въз основа на това ходатайство администрацията се обръща в народния съд и Алексеев е осъден на 3 години тъмничен режим.

За вярното насочване на умовете са от голямо значение установените в днешните колонии всекидневни политзанятия. Провеждат ги началниците на отреди (200 — 250 души), офицери. Всеки път се избира определена тема, например: хуманизмът на нашия строй, превъзходството на нашата система, успехите на социалистическа Куба, пробуждането на колониална Африка. Тези въпроси живо завладяват туземците и им помагат да изпълняват по-добре колониалния режим и по-добре да работят. (Естествено, не всички разбират правилно. От Иркутск: „В гладуващия лагер ни се говори за изобилие от продукти в страната. Говорят ни за повсеместно внедрена механизация, а работим само с кирки, лопати, носилки и със собствените си гърбове.“.

На една от политбеседите Ваня Алексеев, още преди въпросното събрание, учудва всички със следното. Поисква думата и казва: „Вие, офицерите от МВД, и ние, затворниците, сме престъпници от времената на култа към личността, ние с вас сме врагове на народа и сега трябва да заслужим с всеотдаен труд прошката на съветския народ. И аз сериозно ви предлагам, гражданино майор, да поемете пътя към комунизма!“ Записват му в делото: „нездрави антисъветски настроения“.

Писмото на Алексеев от Уствимлаг е голямо, хартията се е изтъркала и моливът е блед, трябваше да го разчитам 6 часа. И какво ли няма в него! По-специално такова общо разсъждение: „Кой сега лежи в колониите — тези коптори на робството? Изхвърлената от обществото буйна, непримирима прослойка от народа… Блокът на бюрократите извади от релсите на живота буйната младеж, която бе опасно да я въоръжават с теорията за справедливите отношения.“ „Зековете са изхвърлените деца на пролетариата, собственост на ИТЛ.“

Много важно е също радиото, ако бъде използувано правилно (не с музика, не с пиеси за любовта, а с възпитателни предавания). Както всичко е дозирано по режими, така е и с радиото: за специалния режим то работи 2-3 часа, а за общия режим — през целия ден.^[12]

А има и училища. (Как иначе! Нали ще върнем тези хора в обществото!) Само че „всичко се прави формално, за прах в очите“… Влизат в тях насила, БУР-ът убива в тях желанието да учат; или: „стесняват се от волнонаемните учителки заради дрипите си“.

А за арестанта е огромно събитие да види жива жена.

Да не говорим, че правилното възпитание, особено на възрастни хора, особено ако продължава с десетилетия, може да става само върху основата на сталинско-бериевското следвоенно разделяне на половете, което на Архипелага е признато за непоклатимо. Взаимното влияние между половете като импулс за усъвършенствуване, прието в целия човешки род, не може да бъде прието на Архипелага, защото тогава животът на туземците ще „заприлича на курорт“. И колкото повече се приближаваме до светлата заря на комунизма, заляла вече половината небе, толкова по-настойчиво трябва да се отделят престъпниците от престъпничките и толкова повече да бъдат измъчвани чрез тази изолация до пълното им превъзпитание.^[13]

Над цялата стройна система за колониално превъзпитание в нашата небезгласна и небезправна епоха съществува обществен надзор, да, наблюдателни комисии — нали читателят не ги е забравил? Тях никой не ги е отменял.

Те се учредяват от „местните органи“. Но на практика там, в дивите краища, в тези селища на волнонаемни, кой освен жените на работещите в администрацията ще изяви желание и ще попадне в тези комисии? Това е просто комитет на жени, който изпълнява онова, което кажат мъжете им.

В големите градове обаче тази система може да даде, понякога и внезапни резултати. Районният комитет възлага на комунистката Галина Петровна Филипова да се включи в наблюдателната комисия на одеския затвор. Тя се съпротивлява: „Не искам да имам работа с престъпници!“ — и само партийната дисциплина я кара да се съгласи. А там тя се увлича! Вижда толкова невинни и толкова разкаяли се хора сред тях. Веднага въвежда ред да се разговаря със затворниците без администрацията (на което администрацията остро възразява). Някои зекове я гледат месеци наред с омраза, но постепенно се смекчават. Тя започва да посещава затвора два, три, четири пъти седмично, остава там до отбоя, отказва се от отпуската си — и тези, които са я изпратили, вече не са доволни. Тя започва да повдига пред инстанциите въпроса за проблема на осъдените по на 25 години (в кодекса такава дългосрочна присъда не фигурира, а хората я отбиват от по-рано и продължават да я отбиват), за настаняване на освободилите се от работа, за заселването им. По върховете среща или пълно недоумение (началникът на Управлението на местата за изолация в РСФСР, генерал, я уверява през 1963 г., че в страната изобщо няма осъдени на по 25 години — и най смешното: той като че ли наистина не е знаел!), или пълна осведоменост — и тогава озлобено противодействие. Започват да я преследват и тормозят в украинското министерство и по партийна линия. Разтурват и цялата тяхна комисия заради писмените й ходатайства.

А и как така ще пречат на стопаните на Архипелага! Как така ще пречат на Практическите Работници! Спомнете си какво научихме току-що от тях: „Същите хора, които работеха тогава, работят и сега, най-много да са се добавили десетина процента.“

Но дали пък не е настъпил у тях някакъв душевен прелом? Дали не са се изпълнили с любов към своите нещастни подопечни? Да, всички вестници и списания твърдят, че се били изпълнили с такава любов. Не съм подбирал специално, но четем (първа глава) в „Литературная газета“ за днешните грижовни лагерничари на гара Ерцево. И пак „Литературная газета“ (3. 3. 1964) дава думата на началник на колония: „Лесно е да ругаем възпитателите — къде по-трудно е да им помогнем и още по-трудно да ги намерим: енергични, образовани, интелигентни (непременно интелигентни), заинтересовани и надарени хора… Трябва да създаваме добри условия за живота и работата им… Знам колко скромно е тяхното заплащане, колко необятен е работният им ден…“

И колко идеално би било да свършим с това, с него и да заключим! Ами ще живеем по спокойно, може да се посветим и на изкуството, а още по-безопасно на науката — само че отгде се взеха тези непримирими, изпомачкани, изпотрити писма, изпратени нелегално от лагерите! И какво ли не пишат само, неблагодарниците им, за тези, които се престарават от цяло сърце заради тях в продължение на необятния работен ден!

И-н: „Говориш с възпитателя за това, което те измъчва, и виждаш, че думите ти рикошират в сивото сукно на шинела му. Неволно ти се иска да го попиташ: „Прощавайте, как е вашата кравичка?“, в обора на която той прекарва много повече време, отколкото сред възпитаниците си.“ (Краслаг, Решоти.)

Л-н: „Същите тъпи надзиратели, началникът на режима е типичен Волковой. С надзирателя не може да се спори, веднага ще последва карцер.“

К-н: „Отрядните говорят с нас на жаргон, току чуваш: «Мършо, куче, твар!»“ (Гара Ерцево, какво съвпадение!)

К-й: „Началникът на режима е досущ като Волковой, бие, наистина не с бич, а с юмруци, но гледа като вълк изпод вежди… Началникът на отряда е бивше ченге и държи при себе си рецидивист осведомител, на когото плаща за всеки донос с наркотични средства… Всички, които са биели, изтезавали и убивали, са преместени просто от един лагер в друг и заемат малко по-различни постове.“ (Иркутска област)

И. Г. П-в: „Началниците на колонките имат за непосредствени помощници шестима души. Всички строителни обекти гледат да се отърват от търтеи и те — няма къде — идват тук… Всички лагерни тъпаци… и до днес работят при нас, навъртат стаж до пенсията, че и след това не искат да си ходят. Ни най-малко не са отслабнали. Никога не са смятали и не смятат затворниците за хора.“

В. И. Д-в: „В Норилск, пощенска кутия 288, няма нито един „нов“, все същите бериевци. Пак те заменят излизащите в пенсия (прогонените през 1956 г.)… Стажът им се удвоява, заплатите им се увеличават, имат продължителни отпуски, отлична храна. Зачитат им се две години за година и те успяват да получат право на пенсия на 35-годишна възраст…“

П-н: „При нас на участъка има 12 — 13 здрави момци, ходят с шуби до петите, с калпаци и армейски валенки. Не е ли по-добре да идат да работят в шахтите, в рудниците, на целинните земи и там да си намерят призванието, а тук да отстъпят място на по-възрастните? Не, тях и с верига от волжки параход не ще придърпаш. Вероятно тези търтеи информират висшестоящите органи, че зека са непоправими, защото, ако зека станат по-малко, ще съкратят и техните щатове.“

И все така, както и преди, зековете садят картофи в зеленчуковите градини на началниците, поливат ги, грижат се за добитъка, правят мебели по домовете им.

Та кой е правият? На кого да вярваме? — ще възкликне объркан неподготвеният читател.

Естествено, на вестниците! Вярвай на вестниците, читателю. Винаги вярвай на нашите вестници.

* * *

Служителите на МВД са сила. И те никога няма да отстъпят доброволно. Щом са устояли през 1956 г., ще останат и занапред.

Това са не само трудовоизправителните органи. И не само Министерството на охраната. Вече видяхме с каква готовност ги поддържат и вестниците, и депутатите.

Защото те са гръбнакът. Гръбнакът на много неща.

Те разполагат обаче не само със сила, но и с аргументи. С тях не е толкова лесно да се спори.

Опитвал съм се.

Тоест през ум не би ми минало. Но ме подгониха ей тези писма — съвсем неочакваните от мен писма, получавани от съвременните туземци. Те ме молеха с надежда: да кажа! Да ги защитя! Да докажа, че и те са хора!

А на кого да кажа? Без да говорим, че няма дори да ме изслушат… Ако имахме свободен печат, бих публикувал всичко това — ето, всичко е казано, дайте да го обсъждаме.

А сега (януари 1964 г.) аз търкам праговете на учрежденията като таен и плах тъжител и се навеждам през прозорчетата на пропуските, като чувствувам неодобрителния и подозрителен поглед на дежурните военни. Писателят публицист трябва да има за голяма чест и снизхождение благоволението на правителствените велможи да го изслушат за половин час.

Но и това не е най-голямата трудност. За мен, както и тогава, на екибастузкото събрание на бригадирите, тя е в това: за какво да им говоря? На какъв език?

Всичко, което действително мисля, така, както е изложено в тази книга, е и опасно, и абсолютно безнадеждно да се казва. То е равносилно само да си рискуваш главата в мъртвата кабинетна тишина, без да бъдеш чут от обществото, без жадуващите да разберат нещо и без да придвижиш работите макар и на милиметър.

Как да говоря в такъв случай с тях? Когато прекрачвам техните мраморни, лъснати до огледален блясък прагове, когато се изкачвам по меките им килими, трябва да си надяна задължително пранги и да си прекарам копринени конци през езика, ушите и клепачите — и да пришия всичко това към раменете си, към кожата на гърба и корема. Трябва да приема като безусловно:

1. Славата на Партията за всичко минало, настоящо и бъдещо. (А това ще рече, че не може да бъде невярна общата наказателна политика. Не смея да се усъмня в необходимостта от Архипелага изобщо. И не мога да твърдя, че „мнозинството лежи без никаква вина“.)

2. Висшите чинове, с които ще разговарям, са предани на делото си и се грижат за затворниците. Не бива да ги обвиняваме в неискреност, в студенина, в неосведоменост (предани от цялата си душа на това дело, не могат да не са запознати с него!).

Много по съмнителни са мотивите на моята намеса: какъв съм аз? Защо тъкмо аз, ако изобщо не съм задължен служебно? Нямам ли някакви мръсни користни помисли?… Защо трябва да се намесвам, след като Партията и без мен вижда всичко, и без мен ще постъпи както подобава?

За да изглеждам малко по-тежко, подбирам месеца, когато ме предлагат за Ленинска награда, и ето че се движа вече като пешка с тенденция да се превърне в края на шахматното поле в царица.

 

Върховен съвет на СССР. Комисия за законодателни предложения. Научавам, че вече доста години тя се занимава със съставянето на нов Трудово изправителен кодекс, тоест с кодекса на целия бъдещ живот на Архипелага, който да замени кодекса от 1933 г., съществуващ и никога несъществуващ, сякаш никога не е бил писан. Урежда ми се и среща, на която аз, рожбата на Архипелага, ще мога да се запозная с тяхната мъдрост и да им представя своите догадки.

Те са осем души. Четирима ме удивляват с младостта си: пак добре, ако тези хлапаци се успели да завършат ВУЗ, че може и да не са. Те толкова бързо се изкачват към властта! И толкова свободно се държат в този мраморно паркетен дворец, където съм допуснат с много предпазни мерки. Председател на комисията е Иван Андреевич Бабухин, възрастен, на вид безпределно добродушен човек. Сякаш, ако би зависело от него, още утре ще разпусне Архипелага. Но ролята му е такава: през цялото време на разговора ни да седи настрани и да мълчи. А най-жлъчни са две старчета! Две грибоедовски старчета, като онези,

когато падна Крим по очаковско време,

съвсем същите, закостенели на усвоеното някога, а и си режа главата, че от 5 март 1953 г. не са отваряли дори вестници — до такава степен не е могло да стане нищо, което да повлияе на техните възгледи! Единият от тях е със синьо сако и имам впечатлението, че това е някакъв придворен син екатеринински мундир и сякаш различавам по него следи от свалената екатерининска сребърна звезда, покриваща половината гръд. И двете старчета категорично и още от прага не одобряват и целия мен, и моята визита, но решават да проявят търпение.

Когато имаш много да кажеш, е тежко да говориш. А тук освен това всичко в мен е зашито и го усещам при всяко помръдване.

Но все пак съм подготвил главната си тирада и като че ли нищо не би трябвало да ме разколебае. Та ето и въпросите ми към тях: откъде се е взела представата (не допускам да я имат и те), че имало опасност лагерът да се превърне в курорт, че ако не го населим с глад и студ, там щяло да се възцари блаженство? Моля ги въпреки недостатъчния им личен опит да си представят целия низ от лишения и наказания, от които се състои самото лишаване от свобода: човекът е откъснат от родните си места; живее с онези, които не иска, не живее с онези, с които иска (семейството, приятелите); не вижда как порастват децата му; лишен е от привичната си обстановка, от дома си, от вещите си, дори от часовника на ръката; името му е заличено и опозорено; лишен е от свободата да се придвижва; лишен е обикновено и от работа по специалността си; изпитва постоянно чужда принуда над себе си, и то от враждебни нему хора — от други арестанти, с друг житейски опит, възгледи и навици; лишен е от смекчаващото влияние на другия пол (да не говорим за физиологията); и дори медицинското обслужване е несравнимо влошено за него. С какво може да напомня лагерът черноморския санаториум? Защо толкова се страхуваме от „курорта“.

Не, тази мисъл ни най-малко не им прави впечатление. Те не трепват на столовете си.

Вдигам по-висок мерник: искаме ли да върнем тези хора в обществото? Защо тогава ги караме да живеят в окаяно състояние? Защо тогава смисълът на режимите е в това да бъдат унижавани систематично арестантите и физически изтощавани? Какво печели държавата, ако ги превърне в инвалиди?

Ето че им излагам всичко докрай. И те ми разясняват моята грешка: имал съм погрешна представа за днешния контингент, съдя по предишните си впечатления, изостанал съм от живота. (Това е и слабото ми място: наистина не виждам тези, които лежат сега там.) Всичко, което съм им изредил, не е никакво лишение за изолираните рецидивисти. Тъкмо днешните режими ще ги вкарат в правия път. (Дръп-дръп — това е тяхната компетенция, те по-добре знаят кои отбиват присъди.) А връщането им в обществото?… Да, естествено, да, естествено — дървено повтарят старчетата, а прозвучава като: не, естествено, нека там да изпукат, така е по-сигурно.

А режимите? Единият от очаковските старчета, прокурор, дето беше със синьото сако със звездата на гърдите, а и с посивелите си коси, завити на редки пръстенчета, наподобяващ донякъде Суворов, доказва:

— Вече започнахме да получаваме резултат от въвеждането на строгите режими. Вместо две хиляди убийства на година (тук това може да се каже) — само няколко десетки.

Важна цифра и аз незабелязано си я записвам. Това май ще ми остане единствената полза от посещението.

Кои лежат! Разбира се, като ще спорим за режимите, би трябвало да знаем и кои отбиват там присъди. За това са необходими десетки психолози и юристи, които да посетят колониите и безпрепятствено да поговорят със зековете — чак след това би могло да се поспори. Ала моите лагерни кореспонденти тъкмо за това нещо не обелват ни дума: за какво са вкарани те или техните другари.^[14] 1964 година — роднините на зековете преглъщат сълзите си още скришом. Не знаят още подробности за лагерите свободните московчани („Иван Денисович“ се отнася за „миналото“), самите те са още плахи, разчленени, няма още никакво обществено движение. Мракът е почти предишният, Сталиновият.

Общата част на обсъждането е завършена и преминаваме към специалната. Но на комисията и без мен всичко й е ясно, при тях всичко вече е решено, не съм им нужен повече, а просто им е любопитно да ме видят.

Колетите? Само по 5 килограма и при същия асортимент, който и досега единствено е допустим. Предлагам им поне да удвоят таблицата, да увеличат колетите до 8 килограма: „Ами че те гладуват! Кой превъзпитава с глад?!“

„Как тъй гладуват? — възмущава се единодушно комисията. — Ние сме били там, видяхме как извозват остатъците от хляба с камиони от лагерите!“ (Тоест за свинете на надзирателите.)

Какво ми остава? Да кресна: „Лъжете! Това не е възможно!“ Но болезнено се опва езикът ми, зашит през рамото към задното място. Не бива да нарушавам условията: те са осведомени, искрени и грижливи. Да им покажа писмата на моите зекове? Това са хартийки без стойност за тях и те с изпотрития си и измачкан вид биха били само смешни и нищожни върху кадифената червена покривка. А и не бива да бъдат показвани: ще вземат оттам имената на момчетата и те ще пострадат.

— Но какво ще й стане на държавата, ако колетите са повече?

— А кой ще се възползува? — възразяват ми те. — Предимно богатите семейства. (Тук е в употреба думата „богати“) това е необходимо за реалното държавническо разсъждение.) Който е крал и скрил, докато е бил на свобода. Излиза, че с увеличаването на колетите ще поставим в неизгодно положение трудовите семейства!

Ех, как ме срязват, как ме разкъсват конците, с които съм вързан! Това е ненарушимо условие: интересите на трудовите слоеве са над всичко останало. И зековете лежат единствено заради трудовите слоеве.

Излиза, че ми липсва находчивост. Просто не знам как да им възразя. Да им кажа: „Не, не ме убедихте!“ — плюли са те в края на краищата, да не съм им началник?

— Лавката! — настъпвам аз. — Къде е социалистическият принцип на заплащане? Получи това, което си изработил!

— Трябва да се натрупа фонд за освобождаването! — парират ме те. — Иначе след освобождаването затворникът ще увисне на шията на държавата.

Интересите на държавата са над всичко, тук не може да се спори, така съм пришит, че не мога да помръдна. Нито да поставя въпроса да се повишат заплатите на зековете за сметка на държавата.

— Е, поне всички неделни дни да бъдат строго спазвани като почивни!

— Така е уговорено.

— Но съществуват десетки начини да им развалят неделята в самата зона. Накарайте ги да ги оставят на мира!

— Не можем толкова на дребно да регламентираме в кодекса.

Работният ден е 8 часа. Вяло им споменавам нещо за 7-часов, но вътрешно на самия мен това ми изглежда нахално: нали не работят 12, 10 часа, какво тогава?

— Кореспонденцията за затворника е приобщаване към социалистическото общество! (Ето как съм се научил да се аргументирам.) Не я ограничавайте.

Но те не могат отново да преразглеждат случая. Вече съществува таблица, при това не такава жестока, както по мое време… Показват ми и таблицата за свижданията, включително за „личните“, тридневни — а при нас с години нямаше никакви, така че това все пак е поносимо. Дори ми се струва, че таблицата им е мека, и едва се сдържам да не я похваля.

Чувствувам се уморен. Всичко е зашито и няма да помръдне. Тук съм безполезен. Трябва да си тръгвам.

Пък изобщо от тази светла празнична стая, от тези кресла, под ручейчетата на техните слова лагерите съвсем не изглеждат ужасни, обратно — дори разумни. Ето на — излишния хляб го извозват с коли… Да не искам да пуснат тези страшни хора в обществото? Самият аз си спомням муцуните на рецидивистките главатари… След като вече десет години не съм бил там, как да разбера кои лежат сега? Нашите хора — политическите, са вече уж пуснати. Нациите също са освободени…

Второто противно старче иска да знае мнението ми за гладните стачки: не мога да не одобря според него храненето през маркуч, след като става дума за по-богат рацион, отколкото обичайната затворническа чорба.^[15]

Кипвам и им рева за правото на зека не само на гладна стачка — единственото средство да отстоиш себе си, но дори — на гладна смърт.

Моите аргументи им правят ужасно впечатление. А в мен всичко е зашито: вече не мога да говоря за връзката на гладната стачка с общественото мнение в страната.

Тръгвам си уморен и разбит: дори малко разколебан, а те — никак. Ще направят така, както те го виждат, и Върховният съвет ще утвърди единодушно.

 

Министърът на Охраната на Обществения ред Вадим Степанович Тикунов. Що за фантастична история? Аз, жалкият каторжник Щ-232, отивам да уча министъра на вътрешните работи как да ръководи Архипелага?!…

Още на подстъпите към министъра всички полковници са кръглоглавести, бели и спретнати, но много подвижни. От стаята на главния секретар не води никаква врата по-нататък. Но има огромен стъклено огледален шкаф с плисирани копринени пердета зад стъклата, където могат да се вмъкнат двама конници — и това се оказва, че е преддверието пред кабинета на министъра. А в кабинета просторно могат да седнат двеста души.

Самият министър е болезнено пълен, с голяма челюст, лицето му представлява трапец, който се разширява към брадата. През целия разговор е строго официален, изслушва ме без какъвто и да било интерес, по задължение.

А аз му излизам със същата тирада за „курорта“. И пак същите общи въпроси: стои ли пред нас (пред него и пред мен!) общата задача за превъзпитанието на зековете? (Какво мисля за „превъзпитанието“, го има в четвърта част.) И защо беше повратът ни през 1961 г.? За какво са тези четири режима? И му повтарям скучни работи — всичко, написано дотук в тази глава: за храната, за лавката, за колетите, за облеклото, за произвола, за облика на Практическите Работници. (Самите писма не бях се решил да взема, за да не ми ги приберат, а бях преписал някои изложения от тях, без да цитирам авторите.) Говорих около четиридесет минути или час, твърде дълго; самият аз се учудвам, че той ме слуша.

От време на време ме прекъсва, но за да се съгласи веднага или да отхвърли веднага. Не ми възразява съкрушително. Очаквах горда стена, но той е значително по-мек. С много неща е съгласен! Съгласен е, че парите за лавката трябва да се увеличат, а и да се разреши по-често получаване на колети, без да се регламентира съдържанието им, както го прави Комисията по предложенията (но от него това не зависи, всичко това ще го решава не министърът, а новият Трудово изправителен кодекс); съгласен е зековете да си готвят от своите продукти (само че къде ги тези свои); съгласен е кореспонденцията и бандеролните пратки да не бъдат изобщо ограничавани (но това ще доведе до голямо натоварване на лагерната цензура); той е и против аракчеевските крайности с постоянния строй (но не е тактично да се намесва: лесно е да развалиш дисциплината, трудно е да я наложиш); съгласен е, че не трябва да се гори тревата в зоната. (Друг е въпросът, когато около работилниците, както е било в Дубровлаг, разкопаят зеленчуковите лехи и работниците започнат да се занимават в почивките си с тях, всеки си бил запазил по 2-3 квадратни метра със засадени домати или краставици — и министърът наредил това веднага да се прекрати, с което се и гордее! Обръщам му внимание, че „връзката на човека със земята има нравствено значение“, а той: „Индивидуалните зеленчукови насаждения възпитават частнособственически инстинкти.“. Министърът чак потръпва колко ужасно било някога: връщали са настанените вече „извън зоната“ в лагера зад телената ограда. (Неудобно ми е да го попитам: какъв е бил по онова време и как се е борил срещу тази несправедливост.) Нещо повече: министърът признава, че сега зековете ги държат по-жестоко, отколкото по времето на Иван Денисович!

В такъв случай няма в какво да го убеждавам! А и няма за какво да говорим. (Пък и няма защо да записва предложенията на човек, който не заема никакъв пост.)

Какво да му предложа? Да разпусне целия Архипелаг на безконвоен режим? Езикът ми дори не се обръща да го кажа, чиста утопия. А и всеки голям въпрос от никого отделно не зависи, той се извива като змия между многото учреждения и не принадлежи на нито едно от тях.

Напротив, министърът настоява уверено: раираната униформа за рецидивистите е необходима. („Да знаехте само какви хора са това!“. А от моите упреци към надзорсъстава и конвоя просто се обижда: „Представите ви са объркани или пък възприемате всичко по-особено поради биографията си.“ Уверява ме, че никого не ; ще примамиш да работи в надзорсъстава, защото не ползуват вече привилегии. (Иска ми се да възкликна: „Това, че не постъпват на такава работа, говори положително за настроението сред народа!“, но предупредителните конци ме дърпат за ушите, клепачите и езика. Впрочем все пак се изпускам: не постъпват само сержантите и ефрейторите, а от офицери не можеш се отърва.) Налагало се да прибягват до военнозадължени. Министърът солидно ми обръща внимание, че държат просташки език само затворниците, докато надзорсъставът разговарял с тях изключително коректно.

При такова несъответствие между писмата на нищожните зекове и думите на министъра — на кого да се вярва? Ясно, че затворниците лъжат.

А се позовава и на собствените си наблюдения — нали той посещава лагерите, а не аз? Желая ли да ги посетя? Крюково? Дубровлаг? (По готовността, с която назовава тези два, е ясно, че там са въвели потьомкински ред. И като какъв мога да замина за там? Като министерски контрольор? Ами че тогава не ще мога да погледна зековете в очите… Отказвам…)

Министърът, напротив, твърди, че зековете са безчувствени и непризнателни. Пристигнеш, да речем, в Магнитогорската колония и запиташ: „От какво се оплаквате?“ И пред началника на ОЛП всички крещят в хор: „От нищо!“ А самите — винаги недоволни.

А ето в какво министърът вижда „забележителните страни на лагерното превъзпитание“.

— гордостта на зека от механичната работилница, похвален от началника на лагпункта;

— гордостта на лагерниците, че работата им (изработването на нагреватели) е в помощ на героична Куба;

— отчетът и преизбирането на лагерния Съвет за вътрешния ред;

— изобилието от цветя (шаблонни) в Дубровлаг.

Главната тенденция на тези грижи е: да се създаде собствена промишлена база във всички лагери. Министърът смята, че заинтересоваността на арестуваните от възлаганата им работа ще прекъсне бягствата.^[16] (Възражението ми за „човешката жажда за свобода“ той дори не проумява.)

Тръгвам си с песимистичното убеждение, че не съм помръднал нищо нито на косъм, че всичко ще си продължава както си е било. Отивам си потиснат — от различните начини на човешкото възприятие. Нито зекът ще разбере министъра, докато не се разположи в неговия кабинет, нито министърът ще разбере зека, докато сам не иде зад телената ограда и сам не се побъхти над зеленчуковите лехи и докато в замяна на свободата не му предложат да се научи да работи на струга.

 

Институтът за изучаване на причините за престъпността. Това беше интересен разговор с двама интелигентни зам.-директори и с неколцина научни работници. Живи хора, всеки с мнението си, спорят и помежду си. После един от зам.-директорите, В. Н. Кудрявцев, ме упреква, докато ме придружава по коридора: „Не, вие все пак не отчитате всички гледни точки. Толстой би ги имал предвид…“ И изведнъж с измама ме подвежда: „Да се запознаем с нашия директор Игор Иванович Карпец.“

Това посещение не е предвидено. Нали говорихме вече по всички въпроси, защо още? Но дадено, отивам да се здрависам. Как ли не! С тебе ще се здрависват! Да не повярва човек, че тези заместник директори и завеждащи сектори работят при такъв началник, че той ръководи тук цялата научна работа. (А най-главното и не научавам: Карпец е вицепрезидент на Международната асоциация на юристите демократи!)

Става насреща ми враждебно презрително (струва ми се, че целият петминутен разговор протича на крака) — като че ли сам съм се натискал за среща с него и съм я издействувал с мъка, но както и да е. На лицето му: сито благополучие, твърдост, погнуса (това — към мен). Върху гърдите, без да пожали хубавия си костюм, е завинтил голяма значка като орден: вертикален меч, пронизващ нещо най отдолу, и надпис: МВД. (Трябва да е някаква много важна значка. Да говори, че носителят й има особено отдавна „чисти ръце, горещо сърце и студена глава“.)

— Та за какво се касае, за какво?… — мръщи се той.

На мен изобщо не ми е притрябвал, но от любезност му повтарям отгоре отгоре.

— Аа — дослушва ме уж юристът демократ, — либерализация ли? Лигавщини със зека?!

И ето че неочаквано и наведнъж получавам пълните отговори на всичко, за което бях ходил безплодно по мраморните подове и между огледалните стъкла.

Да повдигаме жизненото равнище на затворниците? По никакъв начин! Защото гражданите на свобода около лагерите ще трябва да живеят тогава по зле от зековете, нещо недопустимо.

Колетите да бъдат по-чести и по-големи? В никакъв случай. Защото това ще има вредно въздействие върху надзирателите, които не получават столични продукти.

Да упрекваме, да възпитаваме надзорсъстава? Как ли не! Ние държим изключително за тях. Никой не иска да се залавя за тази работа, а да им плащаме много, не можем, привилегиите са премахнати.

Лишавали сме затворниците от социалистическия принцип на заплащане ли? Те сами са се зачеркнали от социалистическото общество.

— Но нали ние искаме да ги върнем в живота?!…

— Да ги върнем??? — Мечоносецът е удивен. — Лагерът не е за това. Лагерът е разплата!

Разплата! — изпълва се цялата стая. — Раз-плата!!!

Ррразплата!!!

Стои вертикалният меч — поразяващ, промушващ, да не помръднеш!

РАЗ-ПЛАТА!!!

 

Архипелагът беше, Архипелагът остава, Архипелагът ще продължи да съществува!

 

А иначе на кого да стовариш грешките на Прогресивното Учение? Че хората не растат такива, каквито сме ги замислили.