Александър Солженицин
Архипелаг ГУЛАГ (64) (1918–1956
Опит за художествено изследване)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Архипелаг ГУЛАГ, –1968 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция (том 1)
bambo (2007)
Сканиране и разпознаване (том 2)
nextvasko (2008)
Корекция
NomaD (2009)

Издание:

Издателство „Народна култура“, 1994

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление: Петър Добрев

Рисунки: Николай Пекарев

Коректор: Здравка Славянова

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на втори том. Обстойна редакция и на двата тома от NomaD
  3. — Корекция на маркер за бележка

СЕДМА ЧАСТ
НЯМА ГО СТАЛИН

И не се покаяха за убийствата си…

Апокалипсис, 9,21

Първа глава
КАК ИЗГЛЕЖДА СЕГА С ПОГЛЕД ПРЕЗ РАМО

Разбира се, ние не губехме надежда, че за нас ще бъде разказано: рано или късно се разказва цялата истина за всичко, което е ставало в историята. Но ни се струваше, че този ден никак не е близък и че ще настъпи след смъртта на повечето от нас. И при коренно променена обстановка. Самият аз се смятах за летописец на Архипелага и пишех ли, пишех, без да се надявам, че приживе ще видя на бял свят написаното.

Ходът на историята поразява винаги с неочакваността си дори най-прозорливите от нас. Не можехме да предвидим как ще стане това: как без всякаква видима принудителна причина всичко ще се разтърси и ще започне да се размества и мъничко, съвсем за кратко, бездните на живота сякаш ще се открехнат, и две-три птички на правдата ще успеят да излетят, преди отново за дълго да се захлопнат вратите на отворите.

Колко много мои предшественици не успяха да допишат, да дозапазят, да допълзят, да се доизмъкнат! А ето че на мен се падна това щастие: да провра първата шепичка истина през процепа на открехнатите железни крила на портите малко преди отново да се захлопнат.

И подобно на вещество, обгърнато от антивещество, тази истина избухна мигом!

Избухна и предизвика взрив от писма, но това вече можеше да се очаква. Предизвика и взрив от вестникарски статии — през скърцане със зъби, през омразата, през нежеланието, — взрив от официални похвали, до втръсване.

Когато бившите зекове научиха от фанфарните обяви на всички вестници вкупом, че е излязла някаква повест за лагерите, и вестникарите взеха да я хвалят в надпревара — всички решиха единодушно: „Пак някоя боза! Бързат и тук да излъжат.“ Наистина, трудно е да си представи човек как нашите вестници ще се върнат изведнъж да хвалят истината с цялата си обичайна неумереност. Имаше такива, които не искаха изобщо да знаят за моята повест.

Но щом започнаха да я четат, се изтръгна сякаш общ стон, стон на радост и стон на болка. Потекоха писма.

Пазя всички тези писма. Твърде рядко нашите съотечественици имат случай да се изкажат по обществените въпроси, особено пък бившите зекове. Толкова често бяха губили вяра, толкова често ги бяха лъгали, а сега повярваха, че започва все пак ерата на истината, че ще могат вече смело да говорят и пишат!

И бяха измамени, естествено, за кой ли път…

„Истината възтържествува, но късно!“ — пишеха те.

И дори много по-късно, защото ни най-малко не бе още възтържествувала…

Имаше и трезви, които не подписваха писмата си („пазя си здравето за малкото дни, които ми остават в живота“) или веднага, докато вестниците се надпреварваха да ме хвалят, питаха: „Чудно, как Волковой ти е дал да напечаташ тази повест? Отговори, притеснявам се да не си вече в БУР?…“ Или: „Как досега не са ви прибрали вас двамата с Твардовски?“

А всъщност капанът им беше заял, не можеше да задействува. И какво оставаше за подобните на Волковой? Също да грабнат перото! Също да пишат писма. Или опровержения във вестниците. То пък да излезе, че имало и доста грамотни сред тях.

От този втори поток писма научаваме и как ги наричат или как те сами се наричат. Как ли не ги наричахме — лагерни господари и лагерничари; не — практически работници, ето как! Намерили златната думичка! „Чекисти“ като че ли не е точно и ето че са си избрали „практически работници“.

 

Пишат:

„Иван Денисович е подмазвач.“

(В. В. Олейник, Актюбинск)

„Към Шухов човек не изпитва нито състрадание, нито уважение.“

(Ю. Матвеев, Москва)

„Шухов е осъден справедливо… А какво да правят зе-ка на свобода?“

(В. И. Силин, Свердловск)

„Тези човечета с подли душички са осъдени твърде меко. Не изпитвам жал към тъмните личности от Отечествената война.“

(Е. А. Игнатович, гр. Кимовск)

Шухов е „квалифициран, хитър и безжалостен чакал, пълен егоист, който живее само за търбуха си“.

(В. Д. Успенски, Москва)[1]

„Вместо да нарисува картината на гибелта на най-преданите хора през 1937 г., авторът е избрал 1941 година, когато в лагерите попадаха предимно себелюбци.[2] През 1937 г. нямаше Шуховци[3], а хората отиваха на смърт мрачни и безмълвни, с мисълта кому е нужно това.“[4]

(П. А. Панков, Краматорск)

За лагерния режим:

„А защо да се храни прекалено този, който не работи? Силата му остава неизразходвана… С престъпния свят се отнасяме дори прекалено меко.“

(С. И. Головин, Акмолинск)

„А колкото до нормите за храната, не бива да се забравя, че те не са на курорт. Трябва да изкупят вината си само с честен труд. Тази повест оскърбява войниците, сержантите и офицерите от Вътрешните войски. Народът е творец на историята, но как е показан този народ?… Във вид на „дръвници“, „тъпаци“, „глупаци“.“ (Старшина Базунов, Оймякон, 55-годишен, състарил се на лагерна служба)

„В лагерите злоупотребите са по-малко, отколкото в което и да било друго съветско учреждение (!). Твърдя, че сега в лагерите е много по-строго.

Охраната не знаеше кой за какво излежава присъда.“[5]

((В. Караханов, Подмосковие)

„Ние, изпълнителите, сме също хора, също проявявахме героизъм: невинаги застрелвахме падащите и по този начин рискувахме службата си.“

(Григ. Трофимович Железняк)[6]

„Целият ден в повестта е наситен с отрицателното поведение на затворниците, без да бъде показана ролята на администрацията… Но за това, че затворниците се намират в лагер, виновен е не култът към личността, а необходимостта да се изпълни присъдата.“

(А. И. Григориев)

„Солженицин описва цялата работа на лагера така, сякаш там не е имало никакво партийно ръководство. А нали и преди, както и сега, са съществували партийни организации, направляващи цялата работа по съвест.“

Практическите работници „само изпълняваха онова, което изискваха предписанията, инструкциите и заповедите. Нали същите хора, които работеха тогава, работят и сега[7], да има най-много десет процента новопостъпили, а и за добра работа биваха поощрявани неведнъж, ценени са като работници“.

„Всички сътрудници на МВД са обзети от горещо негодуващо възмущение… Да се чуди човек колко жлъч е натрупана в това произведение… Той специално настройва народа срещу МВД!… И защо нашите Органи позволяват такова издевателство над работниците от МВД?… Това е нечестно.“

(Анна Филиповна Захарова, Иркутск, обл., в МВД от 1950 г., в партията от 1956 г.)

Чуйте, чуйте само! Било нечестно! Какъв сърцераздирателен вик! 45 години туземците бяха разкъсвани на части и това беше честно. А щом излезе повест за тези неща, вече е нечестно!

„Досега не бяха ни сервирали подобна гадост… И това не е само мое мнение, мнозина са като мен,

името ни е легион.“[8]

И още по-кратко:

„Повестта на Солженицин би трябвало незабавно да се изземе от всички библиотеки и читални.“

(А. Кузмин, Орел)

Така и стана постепенно.[9]

„Тази книга би трябвало да не се печата, а да се предаде като материал в органите на КГБ.“

(Аноним[10], връстник на Октомври)

Почти така стана, връстникът на Октомври е отгатнал.

И още един Аноним, вече поет:

Ти чуй ни, Русия,

на нашата съвест

петно ни едно не лежи!

Пак това „проклето инкогнито“. Да бих знаел сам ли е разстрелвал, или само е издавал смъртни заповеди, или е обикновен правоверен, но така или иначе, аноним! Аноним, неопетнен с нищо…

 

И накрая — широк философски възглед:

Историята никога не се е нуждаела от миналото (?) и още по-малко се нуждае от него историята на социалистическата култура.“

(А. Кузмин)

Историята не се нуждае от миналото! Ето до какъв извод са стигнали Здравомислещите. А от какво се нуждае тя? От бъдещето ли?… И тъкмо тези пишат историята…

Какво може да се възрази на всички тях, на всички тях срещу общото им невежество? И как може сега да им се обясни?

Истината е била винаги сякаш срамежлива и замлъква от прекалено наглия напор на лъжата.

Дългата липса на свободна размяна на информация в страната води до безпросветно неразбирателство между цели групи от населението, между милиони и милиони.

Ние просто преставаме да бъдем един народ, защото говорим наистина на различни езици.

* * *

Но все пак пробивът беше направен! Колкото и яка, непреодолима да изглеждаше стената на лъжата, издигната сякаш за вечни времена, в нея зейна дупка. Още довчера у нас нямаше никакви лагери, никакъв Архипелаг, а днес целият народ и целият свят виждат: лагери, и то фашистки!

Как да постъпят? Дългогодишни майстори на умението да се измъквате, неизменни хвалители! Нима ще понесете такова нещо? Нима ще се смутите? Ще се поддадете?…

То се знае, че не! Първи майсторите на измъкването ще се шмугнат през тази дупка в стената. Като че с години те само това са и чакали — да я запълнят със своите сивокрили тела и с радостно — именно радостно! — пърхане да закрият от погледа на изумените зрители самия Архипелаг.

Първият техен вик — мигновено намерен, инстинктивен — бе: това няма да се повтори! Слава на Партията! Това няма да се повтори!

Ех, умници, ех, майстори на замазването! Щом „това няма да се повтори“, от само себе си се разбира, че днес няма такова нещо! В бъдеще няма да го има, а днес, естествено, не съществува!

Така ловко пърхаха с криле в пробитата дупка, че Архипелагът, едва появил се пред погледите, бързо се превръща в мираж: и го няма, и няма да го има, само дето може да го е имало. Ама то беше култ към личността! (Много удобен е този „култ към личността“. Избълваш го и уж че нещо си обяснил.) А ако действително има нещо, което е останало, което запълва пробитата дупка и ще пребъде във вековете, това е „Слава на Партията!“. (Отначало като че ли слава за това, че „няма да се повтори“, а после, и то почти веднага, като че ли слава и за самия Архипелаг, това се слива някак, не може да се раздели: още не сме намерили дори списанието с прословутата повест, но навсякъде чуваме: „Слава на Партията!“ Още не сме стигнали до момента, когато бият с камшик, но от всички страни гърми: „Слава на Партията!“.

Така херувимите на лъжата, пазителите на Стената, се справиха прекрасно с първия момент.

Но дупката все пак си оставаше и крилата им не можеха да се примирят с това.

Второто им усилие беше подмяна! Както фокусникът, почти без да закрива с кърпата, сменя кокошката с портокал, така ще трябва да се подмени и целият Архипелаг и вместо този, който е показан в повестта, да бъде представен на зрителите съвсем друг, много по-благороден. Отначало правят плахи опити (предполагат, че авторът на повестта е близък до трона) и подмяната трябва да става, като хвалят непрекъснато повестта ми. Например за Архипелага да разказват „очевидци“: за комунистите в лагера, които наистина „не събираха партиен членски внос, но свикваха нощем тайни партийни събрания (?), обсъждаха политическите новини… За това, че пееха шепнешком „Интернационала“, по доноси на куките биваха натиквани в карцерите… Бандеровци и власовци се гавреха с истинските комунисти и ги осакатяваха заедно (!) с лагерното началство… Но всичко това Солженицин не ни е показал. Нещо в този страшен живот не е съумял да съзре“.

Авторът на рецензията пък и в лагер не е бил, но е съзрял. Е, не е ли ловко? Оказва се, че лагерите не били на съветската власт, на Партията! (Вероятно и съдилищата не са били съветски.) В лагерите са се разпореждали власовци и бандеровци заедно с началството. (Ха сега де! А ние бяхме повярвали на Захарова, че всички лагерни началници са били с партийни книжки.)

Пък и московската преса печата далеч не всички. Нашият рязански предводител, писателят Н. Щундик, например предлага в интервю за АПН, за Запада (но не му го отпечатват, да не би и АПН да е действувала заедно с власовци и бандеровци?…) такъв вариант за оценка на Архипелага:

„Проклет да е международният империализъм, провокирал всички тези лагери!“

Ама си го бива! Един път работа! Но не мина…

Тоест в общи линии лагерите са били някакви чуждестранни, неприсъщи на нас, бериевски ли ще ги наречете, власовски ли, немски ли, един дявол знае, а наши са били там само хората, които са лежали в тях и са ги мъчили. Пък и „нашите“ хора не са все наши хора, за всички „наши“ колонките във вестниците няма да стигнат, „наши“ са само комунистите!

Запознат дотук с целия бит на Архипелага, читателят едва ли ще намери такова място и такова време, което да подхожда за пеене на „Интернационала“ шепнешком. С препъващи се от умора крака след сечта в гората как ли няма да запееш. Освен ако през целия ден си седял в инвентарното помещение, само там би могъл да запееш.

А за какво ще са нощните партийни събрания (пак при това възможни само в инвентарното или в лазарета, но тогава пък ще са през деня, защо нощем)? Да изразят недоверие към ЦК ли? Вие сте се побъркали! Да изразят недоверие към Берия? В никакъв случай, той е член на Политбюро! Недоверие към Държавна сигурност? Не е възможно, самият Дзержински я е създал! Недоверие към нашите съветски съдилища? Това е равносилно на недоверие към Партията, страшно е дори да се изрече. (Нали грешката е допусната само по отношение на тебе единствено, така че и другарите си трябва да подбираш много внимателно, те поне са осъдени правилно.)

А. Г. Загоруйко, най-обикновен шофьор, неубеден от пърхането на тези криле, ми пише:

„Не били всички като Иван Денисович! А какви са били? Непокорни може би? Дали пък в лагерите не са действували „съпротивителни отреди“, ръководени от комунисти? А против кого са се борили? Против партията и правителството ли?“

Възможна ли е такава крамола? За какви „съпротивителни отреди“ може да става дума?… Но в такъв — случай за какво ще свикват събрания? За неплатения членски внос ли? Вече се разбрахме, че не са го събирали… Дали да не обсъждат политическите новини? Но защо непременно на събрания? Ще се допрат два верни носа (а и помисли кой е верен) и шепнешком… А ето за какво единствено биха могли да бъдат партийните събрания в лагерите: как да заемат нашите хора всички нагаждачески длъжности и да оцелеят, а не нашите, не комунистите огън да ги гори в ледената пещ на горската сеч, да се задушават в газовата камера на медната мина!

Нищо по-смислено не може да се измисли — за какво друго да говорят?

Така още през 1962 г., още преди моята повест да стигне до читателя, е набелязана линията как по-нататък да бъде подменян Архипелагът. А постепенно, убеждавайки се, че авторът съвсем не е близък до трона, съвсем не е защитен и че самият той е мираж, майсторите на изплъзването стават все по-смели.

Връщат се на повестта ми — от какво сме се уплашили? Какво толкова я превъзнасяхме (по лакейски навик)? „Човекът не му се е удал (на Солженицин)… Той не посмява да надникне… в душата на човека.“ Огледаха героя: ами че той е „идеалният не герой“. Шухов е и „особняк“, и „не е с народа“, и живее, нищожната му личност, само за търбуха не се бори! Ето кое най-вече започва да възмущава: защо Шухов не се бори? Дали да сваля лагерния режим, да върви нанякъде с оръжие — за това не пишат, а само: защо не се бори? (А вече имах готов сценарий за Кенгирското въстание, но не смеех да разгърна свитъка…)

Без сами да ни покажат макар и ерг борба, те я изискваха от нас с тон километри!

Така е било винаги. След сражението колкото искаш храбреци.

„Интересите на Шухов, честно казано, са дребни. А най-страшната трагедия на култа към личността е тази, че зад бодливата тел се озоваха истински прогресивни съветски хора, солта на нашата земя, истинските герои на времето“, които „също не биха имали нещо против да получат допълнително някоя порция чорба… но са я получавали не с лакейство“. (А с какво? Интересно — а как?)

„Солженицин поставя акцента върху мъчително трудните условия. Той се отдалечава от суровата истина за живота.“ А истината за живота е тази, че хората са оставали „закалени в огъня на борбата“, „закърмени от ленинската партия“, които… как мислите? Че са се борили? Не, „дълбоко са вярвали, че ще отмине мрачното време на произвола“.

„Някои автори са описали убедително мъките от недохранването. Но кой може да отрече, че мъките на мисълта са стократно по-силни от глада?“ (Особено ако самият ти не си го изпитал.)

А това са и мъките на тяхната мисъл: какво ли ни чака? Как ще я караме? Кога ще ни помилват? Кога отново ще ни призоват да ръководим?

Да, нали и целият XXII конгрес беше за това: на кого искаха да издигнат паметник? На загиналите комунисти. А просто на загиналите Ивановци? Не, за тях не стана дума, за тях не ни е жал. (В това е и мината на „Иван Денисович“ — че им пробутват обикновения Иван.)

Крилата пърхаха неуморно в дупката на стената вече втора година подред. А който можеше с паяжина легенди да плете, ги плетеше. В „Известия“ например (25. 4. 1964 г.) се заеха да ни поучават как е трябвало да се борим: оказва се, че трябвало да бягаме от лагерите! (Не са знаели нашите бегълци адреса на автора на статията Н. Ермолович! Ето от кого биха се поучили!… Но иначе съветът е вреден: ами че бягството подронва МВР.) Дадено, ще бягат, а по-нататък?

Някой си Алексей, разказват ни пак „Известия“, но, кой знае защо, без да му посочат презимето, избягал уж през пролетта на 1944 г. от Рибинския лагер, за да иде на фронта, и там веднага бил приет на драго сърце в частта от майора политработник („рязко тръсна глава, за да прогони съмненията“, фамилното име на майора също липсва. Че го приемат не къде да е, а в полковото разузнаване! Че го изпращат и на разузнаване! (Питам тези, които са били на фронта, кажете: никак ли не е държал този майор на пагоните си? На партийната книжка? През 1941-ва е могло все още да се рискува така, но през 1944-та, при организираната отчетност, при СМЕРШ?) Получава героят орден „Червено знаме“ (как ли са уредили документите?) и след войната побързал да мине в запаса.

Затова пък във втория случай ни се дава цялото име: немският комунист Ксавер Шварцмюлер бяга от Хитлер при нас през 1933 г., арестуван е през 1941 г. като немец (това е правдоподобно). Е, сега ще научим как трябва да се бори в лагера истинският комунист! Официалното известие е: умрял в Чистопол на 4.6.1942 г. (хвърлил топа с първите стъпки в лагера, много правдоподобно, особено за чужденец), реабилитиран посмъртно през 1956 г. Добре де, къде е борбата? А, ето: чуло се, че през 1962 г. го били виждали в Рига (слух). Значи е избягал! Хвърлят се да проверяват „лагерния акт на смъртта“ (криво откъсната разписка). И представете си: там няма фотография! Можете ли да си представите толкова невероятно нещо: на умрелия лагерник (след като са го промушили с щик) не са му направили фотографска снимка! Къде се е чуло и видяло? Ясно значи: избягал е и през цялото това време се е борил! Как се е борил? Не се знае. Срещу кого? Също. А сега защо не ни се открива? Необяснимо.

Такива ги раздува главният правителствен орган.

С такава паяжинка от легенди искат да запушат от нас зейналия Архипелаг!

А ето и още една легенда от същите „Известия“: в най-ново време синът научава за посмъртната реабилитация на баща си. И кое е основното му чувство? Може би гняв, че са пречукали баща му за нищо? Не, радост, облекчение: какво щастие е да научиш, че баща ти е бил невинен пред Партията!

Всеки гледа да пусне по някоя паяжинка и така те се наслагват, докато замрежат хоризонта и Архипелагът престане да се забелязва.

А докато всичко това се плете и тъче, докато се пляска усилено с криле в пробитата дупка, отзад, от другата страна на стената, се издига скеле, по което се изкачват главните в тая работа зидари: тия, дето са и малко писатели, но и малко пострадали, малко полежали в лагер, че иначе няма такъв глупак, който да им повярва, такива като Борис Дяков, Георгий Шелест, Галина Серебрякова и Алдан-Семьонов.

Никой не може да им отрече усърдието, още от първите дни те се прицелват в пробитата дупка, която още преди издигането на скелето се мъчат да зазидат, но не успяват да я достигнат.

Серебрякова донася готова за запушването плоча, и то преголяма: донася роман за ужасите на следствието при комунистите — как им вадели очите, как ги тъпчели с крака. Но й обясняват, че материалът не подхожда за случая, че напротив — от него ще се отвори нова дупка в стената.

А Шелест, бившият бригаден командир във ВЧК, още преди това предлага в „Известия“ своето разказче „Самородно злато“, но докато темата не е разрешена, за какъв дявол беше притрябвал той на вестника? Сега обаче, 12 дни преди отварянето на дупката, но вече подразбрали къде ще се появи, „Известия“ лепват шелестовския левкопласт. Той обаче не помага: при образуването на дупката изпада, като да не го е имало изобщо.

Докато от стената се вдига още пушилка, ето че довтасва и Дяков да затъква дупката със своите „Записки на нагаждача“. Само че Лакшиновата рецензия се стоварва върху главата му: разобличават го, че в лагера е спасявал кожата си, и нищо повече.

Не, така не става. Трябва да се заловят солидно. И започват да издигат скелето.

Тази работа глътва година и половина, а дотогава я карат с вестникарски статии, с пърхането на ципестите криле. А като издигат скелето и докарват крана, зазиждането започва едновременно: през юли 1964 г. — „Повест за преживяното“ на Дяков, „Барелефът върху скалата“ на Алдан-Семьонов, през септември — „Колимски записки“. През същата година в Магадан се пръква и книжката на Вяткин „Човек се ражда два пъти“.

И край. Стената е зазидана. И отпред, върху зазиданото, е нарисувано съвсем друго: палми, фурми, туземци по бански костюми. Това Архипелагът ли е? Май да. Ама подменен! Да, вече е подменен…

Вече се спирах върху тези книги, когато говорех за добронамерените (трета част, 11 глава), и ако нашето разногласие с тях опираше само до литературата, нямаше да е необходимо сега да правя отзиви върху тях. Но тъй като те са се заели да оклеветят Архипелага, трябва да посоча къде именно е декорацията. Макар че читателят, имал търпението да прочете дотук моята книга, и сам ще може да я открие.

Първата и главната им лъжа е в това, че в техния Архипелаг го няма народа, няма ги нашите Ивановци. Дали налучкали поотделно или заедно, но те лъжат, сякаш са се сговорили, че делят затворниците на: 1) честни комунисти (с отделно подразделение — безпартийни пламенни комунисти) и 2) белогвардейци-власовци-полицаи-бандеровци (в общия кюп).

Но всички изброени възлизат в лагера на не повече от 10-15 на сто. А останалите 85 на сто — селяни, интелигенция и работници, целият всъщност Петдесет и осми член и всички безбройни нещастни „указници“ за макара конци или пъхнати класове в полата — не попадат при тях, никакви ги няма! А затова ги и няма, защото тези автори искрено не са забелязали своя страдащ народ! Тези добичета не съществуват за тях, след като на връщане от сечта в гората не си тананикат „Интернационала“. Шелест споменава неопределено за сектантите (дори не за сектантите, тях той не ги е виждал в мъжките лагери!), мярва се някъде при него някакъв нищожен вредител (възприеман именно като вредител), някакъв нищожен битовак — и това е всичко. Националностите от покрайнините също са изпаднали от писанията му. Поне Дяков, докато е лежал, може би е забелязал прибалтийците? Не, няма такова нещо! (Биха премълчали и за западните украинци, ако те не бяха се държали толкова активно.)

При тях целият туземен спектър изпада и остават само двете крайни линии! Нали тъкмо това е нужно за схемата, иначе как ще я построят?

Кой в бригадата у Алдан-Семьонов е единствената продажна душа? Единственият там селянин Девяткин. У Шелест в „Самородното злато“ последният глупак е пак единственият селянин Голубов. Ето им отмъщението към народа!

Третата им лъжа е в това, че при тях в лагера няма и помен от глада, който поглъща всеки ден десетки заболели от пелагра и дистрофия. Никой не рови в помийните ями. Никой всъщност не се нуждае да мисли как да не умре до края на деня. („ИТЛ е лагер с облекчен режим“ — небрежно подхвърля Дяков. Да беше полежал той самият при такъв облекчен режим!)

Достатъчни са тези три лъжи, за да се преиначат всички пропорции на Архипелага, и вече няма и следа от някаква реалност, от истинското триизмерно пространство.

Сега вече, съгласно общия кръгозор на авторите и личната им фантазия, може да се съчинява, да се редят кубчета, да се рисува, бродира и плете всичко, което ти хрумне — в този измислен свят всичко е възможно. Сега вече можеш и да посветиш дълги страници на възвишените размисли на героите (Кога ще свърши произволът? Кога ще ни призоват да ръководим?) и на това колко са предани на делото на Партията и как Партията с течение на времето ще поправи всичко. Можеш да описваш всеобщата радост при подписката за новия заем (да даваш парите си за заема, вместо да ги имаш за лавката). Можеш да изпълниш винаги безмълвния затвор с разговори (лубянският бръснар бърза да попита Дяков дали е комунист… Измишльотини). Можеш да вмъкнеш в традиционните повиквания на арестантите въпроси, които никога не са били задавани („Партийност?… Каква длъжност си заемал?…“). Да съчиняваш вицове, които предизвикват не смях, а стомашно разстройство: зекът подава жалба до волнонаемния секретар на партийното бюро за това, че някакъв свободен гражданин го наклеветил — него, зека, члена на партията! В чии магарешки уши се набива всичко това?… (Дяков) Или: един зек от конвойната колона (благородният Петраков, сподвижник на Киров) накарва цялата колона да свие от пътя си до паметника на Ленин и да свалят шапки, включително и конвоите! А автоматите с коя ръка държат?… (Алдан-Семьонов)

У Вяткин пък колимските апаши с готовност свалят шапки по време на развода в памет на Ленин. Абсолютни врели-некипели. (А и да беше вярно, не е голям комплимент за Ленин.)

Цялото това „Самородно злато“ на Шелест е смехория от началото до края. Да предадеш ли, или да не предадеш намерения самороден къс злато в лагера? За решаването на този въпрос е нужна преди всичко безумна смелост: при несполука — разстрел! (Нали и за самия въпрос се полага разстрел.) Добре, те го предават, но генералът въпреки това нарежда звеното им да бъде обискирано. А какво би последвало, ако не го предадяха?… Сам авторът споменава и за съседното „звено на латвиеца“, което е обискирано и на работното място, и в бараката. Така че проблемът не е дали да подкрепиш, или да не подкрепиш Родината, а дали четиримата да рискуват живота си заради този самороден къс. Цялата ситуация е измислена, за да бъде проявен техният комунизъм и техният патриотизъм. (Друго нещо са безконвойните. У Алдан-Семьонов те крадат самородните метали, не правят изключение майорът от милицията и заместник народният комисар на нефтената промишленост.)

Но Шелест все пак не налучква времето: твърде грубо, дори с омраза говори за лагерните началници, което е съвсем недопустимо за един правоверен комунист. Докато Алдан Семьонов за явния злодей — началника на златната мина, пише: „Той бе разумен организатор.“ Целият му морал е такъв: ако началникът е добър, работата в лагера ще върви весело и всички ще си живеят почти свободно.[11] Така е при Вяткин: при него палачът на Колима, началникът на Главното управление на строителството в Далечния север, Карл Павлов, ту „не знае“ и „не разбира“ вършените от него ужаси, ту вече се превъзпитава.

На тези автори се налага все пак да включат за достоверност в нарисуваните декори и истински детайли. У Алдан-Семьонов: конвоят си присвоява добитото злато; с отказващите се от работа се гаврят в разрез с всички права и закони; работят на минус 53 градуса; криминалните в лагера блаженствуват; пеницилинът се пази за началството. У Дяков: грубостта на конвоя; една сцена в Тайшет при влака, когато на зековете, на които не са успели да им свалят номерата, пътниците подхвърлят храна и тютюн, а войниците от конвоя ги прибират за себе си; едно описание на обиск преди празничния ден.

Но авторите прибягват до подобни щрихи само за да спечелят доверието на читателя.

А ето кое е главното при тях. Да цитираме рецензиите:

 

„В „Един ден на Иван Денисович“ почти всички от лагерната охрана са зверове. А Дяков ни показва, че сред тях има много такива, които мъчително са размишлявали (но нищо не са измислили).“

„Дяков е запазил суровата истина за живота… За него безправието в лагерите е… фон (!), а най-важното е това, че съветският човек не прекланя глава пред произвола… Дяков вижда и честни хора сред чекистите, които тръгват на подвиг, да, на подвиг!“

(Този подвиг е да уреждат комунистите на по-добри места. Впрочем те виждат подвига и при затворника комунист Конокотин, който, „оскърбен от безумното обвинение… лишен от свобода… продължава да работи“ като препаратор! Тоест подвигът му е в това, че не е дал повод да го изгонят от лазарета и да го изпратят на обща работа.)[12]

С какво се увенчава книгата на Дяков? „Всичко тежко отмина“ (загиналите той не си ги спомня), „всичко добро се върна“. „Нищо не е зачеркнато.“

У Алдан-Семьонов: „Въпреки всичко ние не чувствуваме обида.“ Хвала на Партията — тя е, която унищожи лагерите! (Стихотворен епилог)

Само че дали ги е унищожила?… Нищо ли не е останало?… И после — кой създаде лагерите?… Мълчат.

А по времето на Берия имаше ли съветска власт, или не? Защо тя не му попречи? Как можа да стане така, че на власт да е народът и народът за народа да допусне такава тирания?

Нашите автори не са се грижили за дажбата си, нали? И не са работили, а през цялото време са мислили възвишено — ами да отговарят тогава.

Мълчат. Непроходими дебри…

Та това е всичко. Дупката е зазидана и боядисана (генерал Горбатов налучква дори същия цвят). И няма повече дупка в Стената! А самият Архипелаг, дори и да го е имало, е някакъв призрачен, неистински, малък и не заслужава вниманието ни.

Какво друго? За всеки случай ще плеснат с четката и журналистите. Ето, Мих. Берестински по поръчение на неуморната „Литгазета“ (освен литературата тя нищо друго не изпуска) заминава за гара Ерцево. Самият той, оказва се, излежавал присъда. Но колко дълбоко е разчувствуван от новите стопани на островите. „Невъзможно е дори да си представим в сегашните трудовоизправителни лагери, в местата за лишаване от свобода такива хора, които отмалко да напомнят Волковой…[13] Сега те са вече истински комунисти. Сурови, но добри и справедливи хора. Не бива да си въобразяваме, че са безкрили ангели… (Очевидно такова мнение все пак съществува… — А. С.) Уви, все още са необходими огради с бодлива тел и наблюдателни кули. Но офицерите с радост разказват, че „контингентът“ все повече и повече намалява“.[14] (За какво толкова се радват — как ще се пенсионират, ще трябва да си търсят друга работа.)

Ей едно такова мъъъничко Архипелагче, джобен формат, крайно необходимо. И се разтапя като шекерче в устата.

Стената е зазидана. Но навярно още се катерят по скелето доброволци с мистрии и четки, с кофи мазилка.

И тогава им крясват:

— Шт! Назад! Изобщо не бива да си спомняме! Просто да забравим! Никакъв Архипелаг не е имало — нито добър, нито лош. Изобщо — да замълчим!

Така че първият отговор беше — тревожно пърхане.

Вторият — солидно зазиждане на появилата се дупка.

Третият отговор — забравата.

Правото на живеещите на свобода да знаят за съществуването на Архипелага се върна в изходната си глуха точка — в 1953 г.

И отново всеки литератор може спокойно да циври за превъзпитаването на рецидивистите. Или да снима филм, в който дресираните кучета сладострастно разкъсват хората.

Всичко трябва да се прави, сякаш нищо не е имало, като да не е имало дори дупка в Стената.

И младежта, уморена от тези обрати (ту така ти говорят, ту съвсем иначе), махва с ръка — никакъв „култ“ вероятно не е имало и никакви ужаси, а поредното чесане на езика. И отива на танци.

 

Вярно е казано: крещи, докато те бият! Крещиш ли след това — няма да ти повярват.

* * *

Когато Хрушчов, бършейки сълзата си, даваше разрешение за „Иван Денисович“, твърдо вярваше, че това е за Сталиновите лагери, че при него такива няма.

И Твардовски, който прави постъпки за един висш параф, също искрено вярваше, че това е за миналото, че това вече го няма.

За Твардовски е простимо: цялата столична публика, която го обкръжаваше, живееше с мисълта за размразяване, с това, че престанаха да хващат хора, че ето — имаше два изкупителни конгреса, че ето — връщат се хора от небитието, и то не малко! Архипелагът се скри зад красивата розова мъгла на реабилитациите и стана изобщо невидим.

Но аз, аз, къде бях аз? Нали и аз се поддадох, а за мен това е непростимо. Нали и аз не заблуждавах Твардовски! Също искрено мислех, че му нося разказ за миналото. Моят ли език ще забрави вкуса на затворническата чорба? А бях се клел да не го забравя. Аз ли не бях вникнал в природата на кучкарите? Аз ли, докато се готвех за летописец на Архипелага, не осъзнавах колко сроден е той с държавата и колко й е необходим? Аз поне бях сигурен, че този закон не важи за мен:

Работата се забравя, тялото се разтопява.

Но затлъстях. Но се подведох… Повярвах… Повярвах на благодушието на метрополията. На благополучието на новия си живот. И на разказите на приятелите, излезли последни оттам, че режимът омекнал, че освобождавали непрекъснато! Че закривали цели зони! Че уволнявали ченгетата от МВД…

Не, тленни сме ние! И сме подчинени на законите на праха. И никаква степен на страданието не ни е достатъчна, за да се научим завинаги да чувствуваме общата болка. И докато не превъзмогнем в себе си праха, няма да има на земята справедливи устройства — нито демократични, нито авторитарни.

Толкова неочакван се оказа за мен третият поток от писма, от днешните зекове, макар той да беше най естественият, макар тъкмо него да трябваше да очаквам преди всичко.

Но ето че днешният Архипелаг ми изпращаше своите възражения и дори гняв върху измачкани хартийки със заличил се вече молив, после в случайни пликове, надписани най-често от слободняци и пратени следователно по втория начин.

Тези писма бяха също слял се в едно общ вик. Но вик: „А ние?!“

Защото вестникарският шум около повестта ми се нагаждаше за нуждите на живота извън Архипелага и за чужбина в този смисъл, че „това го имаше, но никога не ще се повтори“.

И изстенаха зековете: как така не ще се повтори, след като ние сме в лагерите сега и при същите условия?!

„Нищо не се е променило от времето на Иван Денисович“ — ми пишат те от различни места.

„Ще прочете зекът вашата книга и ще му стане тежко и обидно, че всичко продължава да си е така.“

„Какво се е променило, след като остават в сила всички закони за 25-годишното лишаване от свобода, издадени при Сталин?“

Към коя личност има сега култ, та отново лежим за нищо?“

„Забули ни черна мъгла и не ни виждат.“

„Защо останаха ненаказани такива като Волковой?… Те и сега са при нас възпитатели.“

„От най-незначителния надзирател до началника на управлението, всички кръвно са заинтересовани от съществуването на лагерите. За най-малката дреболия Надзорсъставът фабрикува Постановление; оперчекистите чернят личните ни дела… Ние, осъдените на двадесет и пет години, сме като някаква кифла с масло в устата на порочните, които са призвани да ни вкарват в правия път. Не представят ли колонизаторите по същия начин индианците и негрите за непълноценни хора? Нищо не коства да се настрои общественото мнение срещу нас, достатъчно е да се напише статия от рода на „Човекът зад решетката“[15]… и утре народът ще се вдигне на митинг, за да иска изгарянето ни в пещите.“

Вярно. Наистина всичко е вярно.

„Вашата позиция е ариергард!“ — слисва ме Ваня Алексеев.

И след всички тези писма аз, който дотогава се чувствувах герой, се видях напълно виновен: за десет години бях загубил живото си чувство за Архипелага.

За тях, за днешните зекове, моята книга беше — не в книгата, и моята истина — не в истината, при положение че нямаше да има продължение, че нямаше да бъде казано по-нататък и за тях. След казаното трябваше всичко да се промени! Ако словото не е за нещо важно и не предизвиква дела, за какво ни е тогава? Нощно джавкане на кучета из селото!

(Бих искал да посветя това разсъждение на нашите модернисти: ето така е свикнал нашият народ да разбира литературата. И няма скоро да отвикне. А и трябва ли да отвиква?)

И аз се пробудих. И отново различих цялата налична, позната, предишна скална грамада на Архипелага, сивите контури на наблюдателните му кули.

 

Състоянието на съветското общество може да се сравни с физическото поле. Всички силови линии на това поле са насочени от свободата към тиранията. Тези линии са много устойчиви, те са се врязали, вкаменили са се, почти е невъзможно да ги завъртим, избутаме, надигнем. Всеки внесен заряд или всяка внесена маса леко се издухва по посока на тиранията, но да си пробие път към свободата е невъзможно. Трябва да се впрегнат десет хиляди вола.

Сега вече, след като книгата ми е обявена за вредна и отпечатването й признато за грешка („последици от волунтаризма в литературата“), тя се изземва и от частните библиотеки и споменаването дори само името на Иван Денисович или моето се третира на Архипелага като непоправимо предателство. Но тогава! Тогава — когато Хрушчов ми стискаше ръката и ме представяше сред ръкоплясканията на тристате души, смятащи се за елита в изкуството; когато в Москва ми предоставяха „голямата преса“ и кореспондентите капваха да ме изчакват пред моята хотелска стая; когато гръмогласно се заявяваше, че партията и правителството поддържат такива книги; когато Военната колегия на Върховния съд се гордееше, че ме е реабилитирала (както сега се разкайва навярно), и юристите полковници заявяваха от трибуната й, че в лагерите трябва да четат тази книга! — тогава именно немите, безгласни, неназовани сили на полето се запънаха невидимо и книгата спря шествието си! Спря тогава! И малко са лагерите, в които тя е попаднала законно, така, че да я вземат за четене от библиотеката на КВЧ. От библиотеките тя беше иззета. Изземаха я от бандеролните пратки, изпращани на някого отвън. Волнонаемните я внасяха тайно, под дрехите си, продаваха я на зековете за 5, а някъде, разправят, и за 20 рубли. (Става дума за хрушчовските, вече скъпи рубли! И то на зековете! Но като знаем колко е безсъвестен окололагерният свят, няма защо да се чудим.) Зековете я внасяха в лагерите при обиска като ножовете; денем я криеха и я четяха нощем. В някакъв североуралски лагер я подвързали за по-трайно с метални корици.

Но какво да говорим за зековете, след като тази негласна, но приета от всички забрана се отнасяше и за окололагерния свят. На гара Вие по Северната железопътна магистрала свободната гражданка Мария Асеева написала за „Литгазета“ одобрителен отзив за повестта — и дали я пуска в пощенската кутия, дали непредпазливо я оставя върху бюрото, но 5 часа след написването на отзива секретарят на партийната организация В. Г. Шишкин я обвинява в политическа провокация (ама и какви думички подбират!) и тя тутакси била арестувана![16]

В Тирасполската трудово-изправителна колония 2 затворникът скулптор Г. Недов моделира фигурката на затворник (фот. 46), отначало от пластелин. Началникът на режима капитан Солодянкин се сеща: „Ама ти правиш затворник? Кой ти е дал това право? Това е контрареволюция!“ Хваща фигурката за краката, разкъсва я и захвърля парчетата върху пода. „Влезли са ти в главата всякакви там Иван Денисовичевци!“ (Но по-нататък не разтъпква отделните парчета и Недов успява да ги скрие.) По жалба на Солодянкин Недов бил извикан от началника на лагера Бакаев, но през това време успява да прочете няколко вестника в КВЧ. „Ще те съдим! Ти настройваш хората срещу съветската власт!“ — закрещял му Бакаев. (А разбират колко е цената на зека!) „Разрешете да кажа, гражданино началник… Никита Сергеевич казва… А и другарят Иличов…“ — „Ама той разговаря с нас като с равни!“ — ахва Бакаев. Едва след половин година Недов се престрашава да извади и да слепи наново фигурката, да я отлее от бабит и да я изнесе чрез един волнонаемен извън зоната.

gulag_photo-46.jpgСкулптурата на Недов (фот. 46)

 

 

В ИТК-2 започват да претърсват за повестта. Извършват общ генерален обиск в жилищната зона. Не намират нищо. Недов решава да им отмъсти: с „Гранитът не се разтопява“ на Тевекелян се урежда вечер и уж се заграждат от стаята (момчетата молят за тези скришни мерки, без уж да се сетят, че куките ги слушат), но през прозореца може да се види какво правят. Куките бързо донасят. Нахлуват трима надзиратели (а четвъртият отвън гледа през прозореца на кого Недов ще предаде книгата). Спипват я! Отнасят я в надзирателската и там я затварят в сейфа. Надзирателят Чижик, с ръце на кръста и с огромна връзка ключове: „Намерихме книгата! Е, сега вече ще те тикнат където трябва!“ Но сутринта офицерът я поглежда: „Ех, глупаци!… Върнете я.“

Така четат зековете книгата, „одобрена от партията и правителството“!…

* * *

В заявлението на съветското правителство от декември 1964 г. се казва: „Виновниците за чудовищните злодейства в никакъв случай и при никакви обстоятелства не бива да избегнат справедливото възмездие… С нищо не могат да се сравнят злодействата на фашистките убийци, поставили си за цел да унищожат цели народи.“

Това — по повод призива да не се разрешава във ФРГ да се прилагат срокове за давност след изтичането на двадесет години.

Единствено дето самите себе си не искаме да съдим, макар че „си поставяхме за цел да унищожим цели народи“.

У нас се печатат много статии на тема колко е важно да се наказват избягалите западногермански престъпници. Има просто специалисти по тези наказателни членове: каква морална подготовка е трябвало да бъде извършена сред нацистите, за да възприемат като естествени и нравствени масовите убийства? Сега законодателите търсят защитата им в това, че не те са изпълнявали присъдите. А изпълнителите — в това, че не те са издавали законите.

Колко познато… Току-що прочетохме дословно написаното от нашите практически работници: „Държането на затворниците е свързано с изпълнението на присъдата… Охраната не знаеше кой за какво лежи.“

Ами да сте узнали, ако сте хора! Затова сте злодеи, че не сте имали нито граждански, нито човешки поглед към охраняваните от вас хора. Нима нацистите са били без инструкции? Нима на нацистите не им е било внушавано, че спасяват арийската раса?

А и нашите следователи няма да се запънат (вече не се запъват) да отговарят: а защо затворниците даваха сами показания срещу себе си? Трябвало е, тъй да се каже, твърдо да се държат, докато ги измъчвахме! А защо и доносниците ни съобщаваха лъжливи факти? Ние се опирахме на тях като на свидетелски показания.

Имаше един кратък период — те се разтревожиха. Споменатият вече В. Н. Илин (бивш генерал-лейтенант от МГБ) казва по повод на Столбуновски (следователя на генерал Горбатов, онзи го споменава): „Ах, това никак не е добре! Сега за него ще започнат неприятности. А човекът получава хубава пенсия.“ Същата причина кара и А. Ф. Захарова да пише — обезпокоена е, че скоро ще се заловят за всички; и за капитан Лихошерстов (!)[17], „очернен“ от Дяков, тя пише горещо: „Той и сега е капитан, секретар на партийната организация (!), труди се в сферата на селското стопанство. И можете да си представите колко трудно му е сега да работи, когато пишат така за него! Чува се, че Лихошерстов щели да го разследват и едва ли не да го привлекат![18] И за какво?! Добре пак, ако са само приказки, но не е изключено и дотам да стигнат. Това вече ще направи истински фурор сред сътрудниците на МВД. Да го разследват за това, че е изпълнявал всички указания, които е получавал отгоре? И сега ще трябва да се отчита за тези, които са му давали тези указания? И таз хубава! Най-малко виновният — най-виновен!“

Но паниката бързо преминава. Не, не ще става нужда някой да отговаря. Никого няма да разследват.

Може би щатовете са се посъкратили малко тук-таме, но ще потърпи и ще ги разширят! А засега гебистите, тези, които не са дослужили още до пенсия или които искат да сложат нещо отгоре на пенсията, стават писатели, журналисти, редактори, лектори на антирелигиозни теми, идеологически дейци, че и директори на предприятия. Сменят си само ръкавиците и продължават както и преди да ни ръководят. Така е и по спокойно. (А който ще се задоволи и с пенсията си — нека благоденствува. Например подполковникът в оставка Хурденко. Подполковник! Какъв чин! Може би е командувал батальон? Не, през 1938 г. започнал от прост вертухай, хранел е насилствено хората с маркуч.)

А в архивните управления засега, без да бързат, преглеждат и унищожават всички неудобни документи: списъците на разстреляните, постановленията за ШИзо и БУР, материалите от лагерните следствия, доносите на куките, неудобни данни за Практическите Работници и конвоите. Пък и в лазарета и счетоводството ще се намерят неудобни документи, неудобни следи…

Ще пристигнем на пира ви мълчаливо.

Не, не бяхме по вкуса ви като живи.

Мъртви сме сега, без дъх, без глас,

ала пак се плашите от нас!

(Виктория Г., колимчанка)

Ще запитаме плахо: а наистина ли все най-малко виновните? А как стоят нещата с тези над тях? С тези над надзирателите, Практическите Работници и следователите? С тези, които са мръдвали само показалеца си? С тези, които произнасят няколко думи от трибуната…

Още веднъж, как е възможно? — „виновниците за чудовищните злодейства… независимо от обстоятелствата… заслужаващи справедливо възмездие… с нищо несравняемите… поставящи си за цел да унищожат цели народи…“

Шшшшт! Шшшшт! Ето защо през 1965 г. от трибуната на Идеологическото Съвещание (закрито съвещание за Насочване на нашите умове) е провъзгласено: „Време е да възстановим полезното и правилно понятие враг на народа!“

Бележки

[1] Не е ли този пенсионер същият Успенски, който уби своя баща свещеник и направи с това лагерна кариера? — Б.а.

[2] Е, да, обикновени безпартийни, военнопленници. — Б.а.

[3] Как не! Те бяха много повече от вашите! — Б.а.

[4] Каква интелектуална проникновена мисъл! Впрочем не чак толкова мълчаливо: с непрекъснати разкаяния и молби за помилване. — Б.а.

[5] Ние „само изпълнявахме заповеди“, „не знаехме“. — Б.а.

[6] Железняк „помни“ и мен самия: „Докараха го окован, беше интелигент по характер; после го прехвърлиха в Джезказган и там заедно с Кузнецов оглави въстанието…“ — Б.а.

[7] Много важно свидетелство! — Б.а.

[8] Вярно, че са легион, вярно. Само че в бързината не са проверили цитата по Евангелието. Там се говори за легион — от бесове… — Б.а.

[9] А окончателно — със тайна заповед на Главното управление по охрана на държавните тайни в печата в 10 екземпляра за служебно ползуване от 14. 2. 74 г. — да се изземе и унищожи „Иван Денисович“. „Матрьонин двор“ и други публикувани разкази (подпис: Романов).

[10] За всеки случай също се прикрива: знае ли се накъде ще духне вятърът!… — Б.а.

[11] Може да се предположи, че Алдан-Семьонов познава бита на свободните началници и тези места, обаче явно не си представя затворниците и току допуска направо басни: баптистите при него „безделничат“, татаринът конвой храни допълнително татарина зек и поради това останалите зекове решават, че момъкът е кука! А те просто не могат да решат така, защото конвоят е еднодневен и няма връзка с доносниците. — Б.а.

[12] М. Чарный. „Коммунисты остаются коммунистами“. Литгаэета, 15. 9. 1964. — Б.а.

[13] Да си спомним А. Захаров: останаха все същите! — Б.а.

[14] Литературная газета, 5. 9. 1964. — Б.а.

[15] Касюков и Мончанская. „Человек за решёткой“. „Советская Россия“. 27. 8. 1960. Инспирирана от правителствените кръгове статия, поставила края на кратковременно (1955–1960 г.) смекчения режим на Архипелага. Авторите смятат, че в лагерите са създадени „благотворителни условия“, в тях „забравят за наказателния смисъл“, че „з/к не искат да знаят за своите задължения“, че „администрацията има по-малко права от затворниците“ (!). Твърдят, че лагерите били „безплатен пансионат“ (не вземат например пари за смяната на бельото, за стригането и за стаите за свиждания). Възмутени са, че в лагерите трудовата седмица е само 40-часова и май дори „за затворниците трудът не е задължителен“ (!). Призовават: „към сурови и трудни условия“, за да се бои престъпникът от затвора (тежък труд, твърди нарове без матраци, затворническо облекло), „никакви лавки с бонбони“ и т.н., към отмяна на предсрочното освобождаване („а ако нарушиш режима — лежи допълнително!“). И още — „след като излежи присъдата, затворникът да не разчита на милосърдие“. — Б.а.

[16] Как завършва историята, така и не научих. — Б.а.

[17] От „лихошерсты“ — зъл, хаплив. — Б.пр.

[18] Тя не допуска „да го съдят“ — такова нещо и езикът не се обръща да изговори. — Б.а.