Александър Солженицин
Архипелаг ГУЛАГ (30) (1918–1956
Опит за художествено изследване)

Дванадесета глава
СЕКРЕТНИТЕ СЪТРУДНИЦИ

ЧК-ГБ (впрочем така е и звучно, и удобно, и кратко да наричаме това учреждение, като същевременно не изпускаме неговото движение във времето) щеше да е безчувствен дръвник, неспособен да проверява своя народ, ако нямаше постоянен поглед и постоянен слух. В нашия технически век очите са заменени отчасти с фотоапарати и фотоелементи, а ушите с микрофони, магнетофони и лазерни подслушвачи. Но през цялата епоха, която тази книга обхваща, почти единствените очи и почти единствените уши на ЧК-ГБ бяха доносниците.

През първите години на ЧК те са наричани на делови език секретни сътрудници (за разлика от щатните, откритите). В стила на ония години е в сила съкратената форма сексоти, която става общоупотребима. Който е измислил тази дума (без да предполага, че ще стане толкова популярна — не са успели да предотвратят това), е бил неспособен да я възприеме с непредубеден слух и дори само в звученето й да долови всичко гнусно, което се е преплело в нея; нещо по-безсрамно дори и от содомския грях. А с годините тя се изпълни и с жълтокафеникавата кръв на предателството — и няма в руския език по-отвратителна дума от нея.

Но тази дума има употреба само в живота на свобода. На Архипелага са в употреба други думи: в затвора — „ухо“, в лагера — „кука“. Както много думи на Архипелага обаче нахлуват неудържимо в руския език и заливат цялата страна, така и „кука“ с течение на времето става общо понятие. В това е намерило отражение единството и общността на самото явление на доносничеството.

Без опит и без да сме размишлявали достатъчно над това, е трудно да оценим до каква степен сме проникнати и обхванати от доносничеството. Както, ако не носим транзистор в полето, в гората и на езерото, няма да усетим, че през нас преминават постоянно множество радиовълни.

Трудно е да привикнем към този постоянен въпрос: а кой клепа у нас? У нас вкъщи, у нас в двора, у нас в часовникарското ателие за поправки, у нас в училище, у нас в редакцията, у нас в конструкторското бюро и дори у нас в милицията. Трудно е да привикнем и противно е да привикваме — а за по-голямата ни безопасност не би било зле. Невъзможно е куките да бъдат изгонени, уволнени — ще бъдат завербувани нови. Но трябва да ги познаваш: понякога — за да се предпазиш в присъствието им; понякога — за да ги преметнеш, като се представиш не за такъв, какъвто си; понякога — за да се скараш открито с доносника и по този начин да обезцениш показанията му срещу теб.

За това колко е гъста мрежата на сексотите ще кажем в специалната глава за живота на свобода. Мнозина усещат тази гъстота, но се отказват да си представят лицето на всеки сексот — простото му човешко лице, и от това мрежата изглежда още по-загадъчна и страшна, отколкото е в действителност. А впрочем кука се оказва същата мила Анна Фьодоровна, която идва по съседски у вас да й услужите с мая и притичва след това да съобщи където трябва (условният пункт може да бъде я будката, я аптеката), че е видяла у вас адресно нерегистриран гостенин. Или това е същото наше момче Иван Никифорович, с когото сме гаврътнали по 200 грама и той ви е наклепал как сте псували, че няма какво да се купи в магазините, докато началството го снабдяват по втория начин. Вие не познавате сексотите по физиономия и след това сте изненадани откъде е известно на вездесъщите Органи, че при масовото пеене на „Песен за Сталин“ сте разтваряли само уста, без да хабите гласа си. Или за това, че не сте били весел на 7-и ноември по време на манифестацията? Къде са те — тези пронизващи изпепеляващи очи на сексота? А очите на сексота могат да бъдат лазурни и замечтани или по старчески просълзени. Съвсем не е казано, че трябва да святкат с мрачно злодейство. Не разчитайте, че това ще бъде непременно някой негодяй с отблъскваща външност. Това е най-обикновен човек като теб и мен, донякъде добронамерен, донякъде злобен и завистлив, с всички слабости, които ни правят уязвими за паяците. Ако сексотите се набираха на напълно доброволни начала, разчитайки на техния ентусиазъм, едва ли щяха да са много (освен може би през 20-те години). Но завербуването им става чрез объркване и принуда и човек бива предаван от слабостите си на тази позорна служба. И дори тези, които искрено желаят да отхвърлят от себе си лепкавата паяжина, тази своя втора кожа — не могат, не могат.

Вербуването е в самия въздух на нашата страна. В това, че държавата стои над личното. В това, че Павлик Морозов е герой. В това, че доносът не е донос, а помощ за този, срещу когото доносничим. Вербуването ажурно се преплита с идеологията: нали и Органите искат, нали и вербуваният трябва да иска само едно: успешното напредване на нашата страна към социализма.

Техническата страна на вербуването заслужава повече от похвала. Уви, нашите детективни комикси не описват тези похвати. Вербувачите работят в агитпунктовете преди изборите. Вербувачите работят в катедрата по марксизъм-ленинизъм. Вас ви повикват — „има някаква си комисия, елате“. Вербуваните работят в току-що оттеглилата се от предните позиции армейска част: пристига някакъв смершевец и измъква един по един половината от ротата ви; с някои от войниците разговаря просто за времето и манджата, но на други поставя задачата да следят другарите си и командирите. Седи си в работилничката майсторът и поправя нещо. Влиза симпатичен мъж: „Бихте ли погледнали тази катарама?“ И тихо: „Незабавно затворете ателието, излезте на улицата, там е спряла кола 37-48, отворете направо вратата и се качете, тя ще ви откара където трябва.“ (После знаем какво следва: „Вие съветски човек ли сте? Тогава ще трябва да ни помогнете.“. Такова ателие е чудесен пункт за събиране на сведения срещу граждани. А за лична среща с оперативния работник — апартаментът на Сидорови, 2-рия етаж, звъни три пъти, вечер от шест до осем.

Поезията на завербуването на секретни сътрудници тепърва чака своя творец. Животът има видима и невидима страна. Навсякъде са опнати паешки нишки и ние не забелязваме, както се движим, че те ни оплитат все повече и повече.

Комплектът от инструменти за завербуването е като комплект от шперцове: 1, 2, 3. № 1: „Съветски човек ли сте?“ № 2: Да се обещае на вербувания онова, което той безполезно се е мъчил да си издействува по законен път. № 3: Да бъде притиснат в слабото място, да бъде заплашен с нещо, от което най-много се бои. № 4…

Пък и натискът понякога е съвсем-съвсем слаб. Повикват някой такъв А. Г., известен като мижитурка. И направо му нареждат: „Напишете списък на антисъветски настроените ви познати.“ Той е смутен, мънка: „Не съм сигурен…“ Не скача, не удря с юмрук: „Как си позволявате?!“ (А и кой ще скочи у нас? Защо да фантазираме?…) „Ах, не сте сигурен? Тогава напишете тези, за които гарантирате, че са истински съветски хора. Но гарантирате за тях, имайте го предвид! Достатъчно е един да не се окаже такъв, ще приберем незабавно самия вас! Защо не пишете?“ — „Аз… не мога да гарантирам.“ — „Ах, не можете ли? Значи знаете, че те са антисъветски. Ето на, пишете за когото знаете!“ И честното, доброто зайче А. Г. с доста мека душица, ваяна още преди революцията, се поти, върти се, мъчи се. Той искрено възприема този натиск върху себе си: или да пише, че са съветски, или да пише, че са антисъветски. Той не вижда трети изход.

Камъкът, дето не е човек, и той се руши.

В живота на свобода шперцовете са повече, защото и животът е по-разнообразен. В лагера те са от най-елементарните, животът е опростен, открит и резбата на винтовете и диаметърът на главичката са известни. № 1, естествено, си остава: „Съветски човек ли сте?“ Винаги приложим към добронамерените, отвертката никога не се изплъзва, главата на винта веднага се подчинява и почва да се навива. №2 също отлично работи: обещанието да те преместят от общите работи, да те оставят на работа в зоната, да получиш допълнително каша, да ти се доплати, да те освободят по-рано. Всичко това е живот, всяко такова стъпало е запазване на живота. (По време на войната клепането доста се обезцени: вещите поскъпваха, а хората поевтиняваха. Често цената беше пакетче махорка.) А № 3 работи още по-успешно: ще те махнем от нагаждачите! Ще те пратим на общите работи! Ще те прехвърлим в наказателния лагпункт! Всяко такова стъпало е стъпало към смъртта. И този, когото не ще съблазниш с комат хляб на повърхността, може да трепне и да се примоли, ако го бутат в пропастта.

Това не значи, че в лагера не се налага понякога по-хитър подход. Има такива случаи. Майор Шикин трябвало да издири обвинителни мотиви срещу арестувания евреин Герценберг. Предполагал, че седемнадесетгодишният неопитен момък Антон от пленените немци може да му даде обвинителен материал. Шикин повиква Антон и започва да го обработва на нацистка почва: колко гнусна е еврейската нация и как е погубила Германия. Антон се разпалва и предава Герценберг. (Та защо при едни по-други обстоятелства комунистът чекист Шикин да не стане изпълнителен следовател на Гестапо?)

Или да вземем Александър Филипович Степовой. До затварянето му е бил войник от войските на МВД, арестуван по 58-и. Ни най-малко не е от правоверните, изобщо простоват момък, в лагера започва да се срамува от предишната си служба и старателно я скрива, понеже знае, че е опасно, ако се разбере. Та как го вербуват? Ами че именно с това: ще разгласим, че си „чекист“. Готови са да си избършат задника със собственото си знаме, стига да завербуват някого. (Разправя, че все пак устоял.)

Няма да имаме друг повод да разкажем как са го арестували. Бил мобилизиран в армията, а го изпращат да служи в МВД. Отначало за борба с бандеровците. След като получели (от куките, естествено) сведения кога ще дойдат от гората на черква за литургия, обкръжавали черквата и ги излавяли на изхода (по фотографии). Или охранявали (облечени цивилно) народните депутати в Литва на избирателните им събрания.

(„Имаше един такъв смел, винаги се отказваше от охраната!“. Или пък охранявали някой мост в Горковска област. Самите те вдигнали бунт, когато взели лошо да ги хранят — и за наказание ги изпратили на турската граница. Но Степовой по това време бил вече арестуван. Той рисувал много и дори върху кориците на тетрадките си по политпросвета. Нарисувал веднъж свиня и тъкмо тогава се намират да му кажат: „А Сталин можеш ли?“ Мога. И мигом нарисувал и Сталин, преди да предаде тетрадката си за проверка. Предостатъчно да го арестуват, но на стрелбите в присъствието на генерала улучва 7 от 7 на 400 метра, за което получава домашен отпуск. Когато се връща в частта си, разказва: дръвче не е останало, сами изсекли плодните дървета заради „зверевския“ данък. Но дори пред трибунала на Горковския военен окръг крещи: „Ах вие, подлеци! Ако съм враг на народа, защо не ме съдите пред народа, защо се криете?“ Следват Буреполом и Красная Глинка (тежък режимен лагер с тунелни работи, изключително само Петдесет и осми).

Друг пък, дето е думата, се вре, без да го викаш. В този случай няма затруднения. На някои обаче трябва да хвърляш въдицата по няколко пъти: глътват стръвта. Има и такива, дето увъртат, че им било трудно да съберат точна информация. Казва им се: „Давайте каквато има, ще я проверим.“ — „Но ако изобщо не съм сигурен?“ — „Ама вие да не сте истински враг?“ И накрая честно ще му обяснят: „Трябва ни пет процента истина, останалото нека бъде ваша фантазия.“ (Джидинските оперативни работници.)

Но понякога и самият кум^[1] остава без сили. Плячката не пада нито от третия, нито дори от петия. Това е рядко, но се случва. Тогава на кума му остава да придърпа резервната примка: подписването за неразгласяване. Никъде — нито в конституцията, нито в кодекса, не е казано, че такова подписване изобщо съществува, че сме длъжни да правим това, но нас са ни свикнали на всичко. Как тъкмо тук ще откажем? Тук всички си поставяме подписите без изключение. (А между другото, ако не се подписвахме да мълчим, с излизането си от кума тутакси бихме взели да разказваме на всеки срещнат разговора си с него — и тогава би се разпиляла цялата дяволска сила на Третия отдел, тъкмо на нашата страхливост се крепи тяхната секретност, а и самите те!) И се поставя в лагерното ви дело освобождаваща щастлива бележка: „Да не се вербува!“. Това е клеймо „96“ или поне „84“, но ние няма да узнаем скоро за него, ако изобщо оцелеем. Ще се досетим по това, че ще се отдръпне от нас тази нечиста сила и никога повече няма да ни се натрапва.

Ала най-често вербуването е успешно. Притискат те просто и грубо така, че да не можеш нито да ги измолиш, нито да излееш гнева си.

И скоро завербуваният прави донос.

И в резултат на този донос обикновено около шията на някого се затяга примката на втора присъда.

И излиза, че лагерното наклепване е най-силната форма на лагерната борба: „Умри днеска ти, а аз утре!“

 

В живота на свобода вече половин век или поне четиридесет години доносничество е напълно безопасно занятие: никаква ответна заплаха от обществото или разобличаване, нито пък някакво наказание са възможни.

В лагерите е малко по иначе. Читателят помни как соловецката администрация разобличаваше куките и ги изпращаше на Кондостров. После няколко десетилетия куките си карат безгрижно и щастливо. Но от време на време на отделни места се сплотява групичка от волеви и енергични зекове и под скрита форма продължават соловецката традиция. Понякога пречукват (убиват) куката чрез линчуване на заловения крадец от разярената тълпа (линчуването според лагерните понятия е нещо почти законно). Понякога (1-ви ОЛП на Вятлаг по време на войната) производствените нагаждачи изписват по административен път от своя обект най-вредните куки „по делови съображения“. Тук оперативният работник трудно би могъл да помогне. Другите куки разбират това и кротват.

В лагерите се възлагат отначало много надежди на попълващите ги фронтоваци — ето кой ще се заеме с куките. Уви, военните попълнения разочароват лагерните борци: извън своята армия тези воини, минохвъргачки и разузнавачи съвсем се отпускат и стават негодни за нищо.

Още много щеше да се люлее камбаната, метрономът още щеше да отчита времето, докато започне на Архипелага мор по куките.

* * *

За тази глава не ми достига материалът. Лагерниците разказват някак без желание как са ги вербували. Ще разкажа за себе си.

Само след дълъг лагерен опит, патил и препатил, можах да се огледам и да разбера колко на дребно, колко нищожно бях започнал своя затворнически живот. В офицерската си кожа, привикнал към незаслужено високо положение сред околните, аз и в лагера все се тиках на разни длъжности и тутакси ме сваляха от тях. А много се държах за тази кожа — рубашката, брича и шинела, — за нищо на света не исках да я сменя със защитните лагерни дрипи! В новите условия правех грешката на новобранеца: откроявах се върху местността.

И снайперисткото око на моя пръв кум, новойерусалимския, веднага ме забеляза. А на Калужката застава, едва успял от бояджия да стана помощник-нормировач, отново измъкнах тази униформа — ех, колко ми се искаше да бъда мъжествен и красив! При това живеех в стая с изроди, там дори генералите не се обличаха така.

Съвсем бях забравил как и защо писах в Нови Йерусалим автобиографията си. Една вечер, когато се бях излегнал на леглото си с учебник по физика, Зиновиев пържеше нещо и ни разказваше, а Орачевски и Прохоров лежаха, с крака върху перилата на креватите си — влезе старшият надзирател Сенин (предполагам, че това не беше истинското му име, не беше и руснак, а го бе избрал за псевдоним в лагера). Той сякаш не забеляза нито котлона, нито тези вирнати крака, а седна на едно от леглата и се включи в общия разговор.

Не ми харесваше нито по физиономия, нито по маниери, прекалено въртеше меките си очи, но пък колко културно се държеше! Колко възпитано! Колко много се отличаваше от останалите ни надзиратели — простаци, тъпаци и неграмотни. Сенин беше ни повече, ни по-малко студент! Студент в 4-ти курс, не помня вече каква специалност. Изглежда, се срамуваше доста от енкаведист-ката си униформа, опасяваше се да не би състудентите му да го видят в града със сините пагони и затова, когато идваше на дежурство, обличаше униформата си на място, а преди да тръгне, я снемаше. (Ето ви съвременен герой за романистите. Кой в царските времена би помислил, че един прогресивен студент ще припечелва като надзирател в затвора!) Впрочем уж много културен, а да кара някой старец да тича за щяло и нещяло или да прати някой работяга в карцер за три денонощия не му струваше нищо.

Но при нас в стаята обичаше да води интелигентни разговори: да покаже, че разбира нашите фини души, а и ние да оценим неговата. Та и този път взе да ни разказва някакви новини от градския живот, нещо за един нов филм, и изведнъж незабележимо за останалите ми направи знак — да изляза в коридора.

Излязох, изпълнен с недоумение. След още няколко любезни фрази, за да не се издаде, Сенин също излезе от стаята и ме настигна. Заповяда ми да ида в кабинета на оперативния работник — натам водеше затънтена стълба, където никого не можеше да срещнеш. Там именно се намираше бухалът.

Дотогава не бях го виждал. Тръгнах със свито сърце. От какво се страхувам? От същото, от което всеки лагерник: да не ми тръснат втора присъда. Не беше изминала и година от моето следствие, още изтръпвах даже при вида на следователя зад бюрото му. Ами ако отново се ровят в предишното ми дело: още някакви странички от дневника ми, още някакви писма…

Чук-чук-чук!

— Влезте.

Отварям вратата. Малка, уютно подредена стаичка, сякаш изобщо не се намира в ГУЛАГ. Намерено е място и за малък диван (може пък да принуждава нашите жени да му лягат на него), и за радиоапарат „Филипс“ на етажерката. Той има цветно око и разлива някаква мека, много приятна музика. Отвикнал съм от такива чисти звуци и от такава музика, размеквам се от първата минута: някъде животът тече! Господи, ние свикнахме да мислим, че живеем, а всъщност животът е някъде там, някъде там…

— Седнете.

На бюрото — лампа с омекотяващ светлинен абажур. Зад бюрото, в кресло — оперативният, също като Сенин интелигентен на вид, къдрокос, почти непроницаем. Моят стол е също с тапицирана седалка. Колко приятно е всичко това, стига да не започне да ме обвинява в нещо, отново да раздрънква старите дрънкалки.

Но не, гласът му никак не е враждебен. Пита ме изобщо за живота, как съм, свиквам ли с лагерния живот, удобно ли ми е в стаята на нагаждачите. Не, така не започват следствията. (Но къде, къде съм чувал тази прелестна мелодия?…)

А ето че следва и напълно естественият въпрос, може би просто от любезност:

— Е, след всичко случило се с вас, след всичко преживяно, оставате ли съветски човек? Или не?

А? Какво да отговориш? Вие, потомци, не ще разберете това: как трябва да отговориш? Чувам ви, чувам ви, нормални свободни хора, да ми крещите от 1990 година: „Прати го на майната му! (Или може би потомците не ще се изразяват вече така? Не вярвам.) Затворили са те, съсипали са те — и още да си му съветски човек!“

Наистина, след всички затвори, след всички срещи, когато бях затрупан с информация от целия свят — как можех да оставам още съветски? Къде, кога е устоявало нещо съветско срещу пълната информация?

Ако бях вече толкова превъзпитан от затвора, колкото просветен от него, щях, разбира се, веднага да отрежа: „Не! И вървете на майната си!… Втръсна ми да си напрягам мозъка заради вас. Оставете ме да си отдъхна след работа!“

Но всички ние сме израсли в послушание, момчета! На въпроса: „Има ли против?… Има ли въздържали се?…“ — ръката ти не е в състояние да се вдигне, не е в състояние. Как може дори осъденият да изговори: не съм съветски…

— В постановлението на ОСО е казано, че съм антисъветски — деликатно избягвам прекия отговор.

— Ех, ОСО — махва той с ръка без никаква почит. — Кажете вие самият как се чувствувате. Оставате ли съветски човек? Или сте се променили, озлобили?

Тихо, толкова чисто се лее тази мелодия, че нашият отегчителен, тегав, нищожен разговор никак не се връзва с нея. Господи, колко чист и прекрасен може да бъде човешкият живот, но заради егоизма на тези, които ни управляват, никога не ще бъде възможно това. Монюшко? Не е Монюшко. Дворжак? Не е Дворжак… Да беше ме оставил на мира, куче недно, да послушам.

— Защо да се озлобявам? — чудя се аз. (Защо наистина? „Да се озлобя“ не бива по никакъв начин, това намирисва вече на ново следствие.)

— Ще рече, че сте съветски? — строго, но и с поощрителен тон се мъчи да изтръгне от мен оперативният.

Не бива само да давам рязък отговор. Не бива само да разкривам какъв съм днес. Изтърва ли се да кажа, че съм антисъветски, веднага ще заведат срещу мен лагерно дело, ще ми лепнат като нищо втора присъда.

— В душата си, вътрешно — за какъв се смятате?

Страшно е някак: зима, виелици и да те натирят отвъд Полярния кръг. А тук съм се уредил, спя на сухо и топло, имам дори бельо. В Москва жена ми идва на свиждания, носи ми туй-онуй… Къде да вървя! За какъв дявол да вървя, след като може да остана?… И какво толкова позорно има да кажа, че съм съветски? Системата е социалистическа.

— Смятам се… мда… съветски…

— Ах, съветски! Това е вече друго — радва се оперът. — Сега можем да разговаряме вече с вас като двама съветски човека. Значи ние с вас имаме една идеология, общи цели — (само дето стаите ни не са еднакви) — и ние с вас трябва да действуваме съвместно. Вие ще ни помогнете, а ние ще ви се реваншираме…

Чувствувам, че вече ме подхлъзват… Пък и тази музика отгоре на всичко… А той ми нахлузва една след друга безпогрешни примки на шията: трябвало съм да им помогна да са в течение на нещата. Можело съм да стана случайно свидетел на някои разговори. Трябвало да им съобщя за тях…

Е, това точно никога няма да направя. Знам го твърдо в себе си: съветски, не съветски, но да ви съобщя за политически разговор — няма да го дочакате! И все пак — предпазливост, предпазливост, трябва някак меко да се изплъзна.

— Това аз… не ще мога… — отговарям почти със съжаление.

— Но защо? — става суров гласът на моя колега по идеологията.

— Ами защото… това не е в характера ми… — (Как да ти го кажа по-деликатно, мръснико?) — Защото… не се вслушвам в чуждите разговори… не запомням…

Той забелязва, че музиката ми влияе някак, и изключва радиоапарата. Тишина. Загасва цветното топло око на добрия свят. В кабинета сме бухалът и аз. Няма шега.

Поне да бяха в сила при тях шахматните правила: три пъти повторените ходове фиксират играта като завършила наравно. Няма такова нещо! Колкото са мързеливи за друго, толкова в това са усърдни: сто пъти ми дава той еднообразно шах от едно и също поле, сто пъти аз се крия зад една и съща пешка и отново се измъквам иззад нея. Той няма вкус, затова пък — време колкото щеш. Аз самият се поставих във вечен шах с това, че се обявих за съветски човек. Разбира се, всеки от стоте хода носи някакъв оттенък: нова дума, нова интонация.

Минава час, минава още един. В нашата килия вече спят, а той заникъде не бърза, това му е работата. Как да се откопча? Какви лепки са! Вече ми намеква и за етапа, и за общите работи, започва да изказва подозрението, че съм заклет враг, и се прехвърля отново на надеждата, че съм заклет приятел.

Не мога да отстъпя. Но и на етап не ми се ще да ме пратят през зимата. С мъка си мисля: Как ли ще свърши всичко това?

Внезапно той прехвърля разговора върху криминалните. Бил чувал от надзирателя Сенин, че съм се изказвал остро срещу тях, че съм имал с тях стълкновения. Ставам оживен: това е промяна на ходовете. Да, мразя ги. (Но знам, че вие ги обичате!)

И за да ме разчувства окончателно, той ми рисува такава картина: в Москва имам жена. Принудена е да ходи сама, понякога и нощем, без мъжа си. На улицата често ти смъкват дрехите от гърба. Това са същите бандити, които бягат от лагерите. (Не които вие амнистирате!) Та няма ли да съобщя на опера, ако науча, за канещите се да бягат обирници?

Какво пък, обирниците са врагове, безжалостни врагове, и срещу тях всички мерки са позволени… Но позволени или не, ето — въпреки всичко — един добър изход. Това като че ли:

Може. Това може.

Казваш го! Казваш го, а на сатаната тази думичка му стига! И пред мен вече ляга на масата чиста бланка:

„Задължение

Аз, еди-кой си, се задължавам да съобщавам на инспектора от МВД в лагерния участък за…

готвещите се да бягат затворници…“

— Но как така, ние говорехме само за обирниците!

— Че кои други освен тях бягат? И после как на официална бланка да напиша „обирници“. Това не е литературно. И така е ясно.

— Но така се променя целият смисъл!

— Не, убеждавам се: не сте наш човек и трябва да се разговаря с вас „съвсем по друг начин“. И не тук.

О, какви страшни думи — „не тук“, когато навън веят хали, когато си нагаждам и живееш в симпатичната стая на изродите! Къде ли ще е това „не тук“. В Лефортово? И какво ще рече — „съвсем по друг начин“. Пък и в края на краищата по мое време не е ставало нито едно бягство от лагера, вероятността е като за падането на метеорит. А и да се замислят такива, кой ще е този глупак, дето ще се раздрънка предварително? Значи и аз няма да узная. Така че няма за какво да докладвам. В края на краищата това е съвсем благоприятен изход… Само дето…

— Наистина ли не може без тази хартийка?

— Такъв е редът.

Въздишам. Успокоявам се с уговорчици и поставям подписа си за продажба на душата. За продажба на душата заради спасението на тялото. Това ли е всичко? Може ли да си тръгвам?

О, не. Има още „за неразгласяване“. Но още по преди, върху същата хартийка:

— Ще трябва да ви изберем псевдоним.

Псевдоним ли?… Ах, прякор! Да-да-да, осведомителите носят прякори! Боже мой, колко бързо се провалих. Той все пак успя да ме изиграе. Фигурите са съборени, матът се признава.

И главата ми се изчерпва от всякаква фантазия. Винаги съм намирал имена за десетки мои герои. В момента не мога да измисля никакъв прякор. Дали прислушан в шума зад прозореца, той милосърдно ми подсказва:

— Е, да речем, Ветров.

И аз изписвам в края на задължението „Ветров“. Тези шест букви се врязват в паметта ми като позорни пукнатини.

Как така, аз се готвех да умра като човек! Как се получи така, че останах да живея като куче?…

А оперът скрива моето задължение в сейфа — това е неговата продукция за вечерната смяна и той любезно ми обяснява: не бива да идвате в кабинета ми, за да не си навлечете подозрения. А надзирателят Сенин е доверено лице и всичките си съобщения (тоест доноси!) предавайте незабелязано по него.

Така се ловят птичките. Като се почне от ноктенцето.

 

През същата година вероятно не бих могъл да се задържа на този рубеж. Дето му е думата, не се ли задържиш за гривата, за опашката е още по-трудно. Тръгнал по наклонената плоскост, трябваше да се свличам още по-надолу.

Но нещо ми помогна да се задържа. При среща Сенин ме препираше: е? Разпервах ръце: нищо не съм чул. Чужд съм на криминалните и не мога да се сближа с тях. Но ето че като напук, уж не бягаха, а изведнъж един апашор от нашето лагерче офейка. Давай тогава за нещо друго! За бригадата! За стаята! — настояваше Сенин. — За друго не съм обещавал! — твърдях аз (а и пролетта наближаваше). Все пак беше постижение донякъде, че бях се задължил за нещо съвсем конкретно — за бягствата.

А веднага след това от министерството ме изтеглиха в конструкторското пандизбюро. Така ми се размина. Нито веднъж повече не ми се наложи да се подписвам като Ветров. Но и до днес потръпвам, когато срещна тази фамилия.

О, колко трудно, колко трудно е да станеш човек! Дори и след като си минал през фронта, и след като са те бомбардирали и си се натъквал на мини — това е само началото на мъжеството. Това още нищо не е…

 

Изминаха много години оттогава. Бях и в пандизбюро, и в специалните лагери. Държах се независимо, все по-нагло, никога повече оперите не ме удостояваха с благоразположението си и свикнах да дишам спокойно, с вярата, че върху моето дело е поставено клеймото: „Да не се вербува!“

Изпратиха ме на заточение. Изкарах там почти три години. Започна отмяната и на заточението. Бяха освободени вече няколко националности от изгнание. Малкото останали отивахме да се „отмятаме“ в комендатурата, разменяйки си шеги. Вече бе минал и XX конгрес. Вече всичко ни изглеждаше навеки приключено. Кроях весели планове за завръщането си в Русия, щом само получа, освобождението си. И не щеш ли, на излизане от училищния Двор ме повиква приветливо на малко и бащино име някакъв добре облечен (цивилно) казах и бърза да ми стисне ръка.

— Елате да поговорим! — ласкаво кима той към комендатурата.

— Тръгнал съм за обяд — искам да се откача аз.

— А какво ще кажете за довечера?

— И довечера не мога. — (През свободните си вечери пишех роман.)

— Добре, утре?

Ето как ми се лепна. Принуден бях да се съглася за следващия ден. Мислех, че ще стане дума за преразглеждане на делото ми. (По онова време бях объркал нещо конците: бях писал до висшите инстанции за отмяна на изселването ми въз основа на „аденауеровската амнистия“, а това значеше, че се поставям в положението на тъжител. ГБ не можеше да изпусне такъв случай!) Но оперът от областта зае тържествено кабинета на началника на Районното МВД, заключи вратата и явно се канеше за многочасов разговор, който се усложняваше и от това, че руски говореше лошо. Все пак в края на първия час можах да разбера, че иска не да преразглежда делото ми, а да ме привлече за доносник. (Очевидно с освобождаването на част от интернираните бяха оредели кадрите на наклепвачите.)

Стана ми смешно и досадно; досадно, защото ми бе скъпа всяка минута; а смешно, защото през март 1956 г. такъв разговор дразнеше слуха със своята неуместност както някое досадно изскърцване на ножа по чинията. Помъчих се в лека форма да му обясня тази несвоевременност — нищо подобно, като някакъв сериозен булдог той не искаше да отпусне своята хватка. Всяко охлабване на каиша пристига в провинцията неизменно със закъснение от три, пет, десет години, а само стягането — незабавно. Той още съвсем не разбираше какво се очакваше през 1956 година! Тогава му напомних, че и Министерството на държавна сигурност е ликвидирано, но той оживено и радостно ми доказваше, че КГБ-то си е същото и щатовете му са същите, и задачите.

По това време бях обхванат от някаква кавалерийска лекота по отношение на тяхното славно учреждение. Чувствувах, че е напълно в духа на епохата да го пратя именно там, където те го заслужаваха. Ни най-малко не ме плашеха някакви преки последици за мен — такива не можеше да има през онази славна година. И много весело щеше да бъде да изляза от кабинета със захлопване на вратата.

Но си помислих: а моите ръкописи? По цели дни лежат те в моята къщурка, защитени с несигурна ключалка и още една малка хитрост отвътре. А нощем ги изваждам и пиша. Ядосам ли КГБ, нищо чудно да тръгнат да търсят за отмъщение нещо компрометиращо и, току-виж, се натъкнали на ръкописите ми.

Не, трябва да се разделим с мир.

О, страна! О, проклета страна, в която най-вътрешно свободният човек през най-свободните си месеци не може да си позволи да се скара с жандармите!… Не може да им изтърси в очите всичко, което мисли!

— Аз съм тежко болен, това е. Състоянието ми не позволява да се вглеждам и ослушвам. И тъй съм затънал в грижи. Нека приключим с това.

Не ще и дума, жалко измъкване, жалко, защото им признавам самото право да вербуват, а би трябвало да осмея и отрека тъкмо него.

А той все още не искаше да се съгласи, нахалникът му с нахалник! Още половин час ми доказваше, че макар и тежко болен, трябва да им сътруднича!… Но убедил се накрая в моята непреклонност, съобрази:

— А имате ли екземпляр от справка?

— Каква?

— Ами за това, че сте болен.

— Да, имам.

— Тогава я донесете.

На него му е нужно да отчете дейността си, да отчете работния си ден. Оправдание, че кандидатурата е била набелязана правилно, но не са знаели, че човекът е толкова тежко болен. Справката му беше нужна не просто за да я прочете, а за да я подшие и по този начин да прекрати замисленото.

Дадох му я и с това се приключи.

Това бяха най-свободните месеци в нашата страна за половин столетие!

Ами които нямаха справка?

* * *

От опера се иска да подбере незабавно нужния шперц. В един от сибирските лагери повикват прибалтиеца У., който говори руски (затова се спират върху него), „при началника“, а в кабинета на началника седи някакъв неизвестен гърбонос капитан с хипнотизиращ поглед на кобра. „Затворете добре вратата!“ — много сериозно предупреждава той, сякаш всеки миг ще нахълтат врагове, и при това не сваля от У. пламтящите си очи изпод рошавите вежди — и всичко в У. отмалява, нещо започва да го гори отвътре, да го души. Преди да повика У., капитанът е събрал, естествено, всички сведения за него и още задочно си е изяснил, че № 1, № 2, № 3, № 4 отпадат изцяло, че тук ще влезе в работа само най-последният и най-силният, но още няколко минути той изпитателно се взира в незамъглените, незащитени очи на У., за да го провери със своите кобрени и същевременно да парализира волята му, да надигне невидимо над него онова, което сега ще се сгромоляса.

Оперът губи време само за кратко встъпление, но говори не с тона на отвлечената политпросвета, а напрегнато, като за нещо, което сега или утре ще експлодира и в техния лагпункт: „Известно ли ви е, че светът е разделен на два лагера, че единият ще бъде победен и ние твърдо знаем кой? Знаете кой, нали?… Така че ако искате да останете жив, трябва да се отдръпнете от гибелния капиталистически бряг и да излезете на нов бряг. Чели ли сте «Към нов бряг» на Лацис?“ — И още няколко такива фрази, а същевременно отделя горещия си заплашителен поглед и окончателно уточнил за себе си номера на шперца, пита с тревожна многозначителност: „А как е семейството ви!“. И назовава поименно всички членове на семейството! Той помни на колко години са децата! Значи вече се е занимавал със семейството му, това е много опасно! „Разбирате, естествено — хипнотизира той, — че вие сте едно цяло със семейството си. Ако сбъркате и загинете — незабавно ще загине и семейството ви. Няма да оставим в здравата съветска среда да живеят семействата на изменниците (засилва гласа си). И така: избирайте между двата свята! Между живота и смъртта! Предлагам ви да поемете задължението да помагате на оперчекисткия отдел! В случай на отказ семейството ви изцяло и незабавно ще бъде изпратено на лагер! Имаме пълна власт в ръцете си (и е прав), не сме свикнали да отстъпваме от своите решения (и отново е прав)! Щом сме ви избрали, значи ще работите за нас!“

Всичко това се стоварва ненадейно върху главата на У., той не е подготвен, не е можел и да предполага, смятал, че го наклепват някакви негодяи, но какво ще му предложат? Ударът е директен, без блъфове, без разтакаване, и капитанът чака отговор: всеки миг ще избухне и всичко ще взриви! И У. си мисли: А има ли нещо невъзможно за тях? Кога са пощадили нечие семейство? Не се бяха стеснявали да „разкулачват“ семейства с малки деца и с гордост пишеха за това във вестниците. У. имал лични впечатления от работата на Органите през 1940–1941 г. в Прибалтика, ходил в тъмничните дворове да гледа купищата разстреляни при отстъплението. И през 1944 г. слушал прибалтийските предавания от Ленинград. Подобно на погледа на капитана сега, предаванията били изпълнени със заплахи и лъхали на мъст. В тях се обещавала разправа с всички, които били помагали на врага^[2]. Така че какво ще ги принуди сега да проявят милост? Молбите са безполезни. Трябва да се избира. (Поддал се и сам на легендата за Органите, едно нещо не разбира само У.: че в тази машина няма такова великолепно взаимодействие и точност, та в случай на отказ от негова страна да стане доносник в сибирския лагпункт само след седмица да пратят семейството му в Сибир. И още нещо не разбира. Колкото и лошо да мисли за Органите, те са още по-лоши: скоро ще удари час и всички тези семейства, всички тези стотици хиляди семейства ще потеглят към гибелта си на заточение, без да научат как се държат в лагера бащите.)

За себе си ни най-малко не го било страх. Но си представил жена си и дъщеря си в лагерните условия — в тези бараки, където дори със завески не се закриват, когато бедствуват, и където няма никаква защита за жена под шестдесет години. И У. изтръпва. Шперцът е подбран правилно. Никой друг не би подходил, а този точно пасва.

Е, още гледа да протака: Трябва да помисля. — Добре, мислете три дена, но не се съветвайте с никого другиго. За разгласяване ще бъдете разстрелян! (У. се съветва все пак със своя земляк — със същия, срещу когото ще му предложат да напише и първия си донос. Заедно с него те ще го и редактират. Землякът му също ще се съгласи, че не трябва да рискува семейството си.)

При второто посещение на капитана У. дава дяволската си разписка и получава задача и връзка: тук повече не трябва да идва, всичко да предава по разконвоирания нагаждач Фрол Рябинин.

Това е една от най-важните грижи на лагерния опер: всички тези резиденти, разпръснати по лагера. Фрол Рябинин е популярна личност, занимава се с някаква тъмна работа, има отделна кабина и винаги неограничени пари. С помощта на опера той е опознал дълбочините и теченията на лагерния живот и леко витае в тях. Та точно тези резиденти са въжетата, на които се държи цялата мрежа.

Фрол Рябинин учи У. да предава доносите си в някое потайно кътче („в нашата работа най-важното нещо е конспирацията“). Вика го при себе си в кабинката: „Капитанът не е доволен от сведенията ви. Трябва така да пишете, че върху човека да се трупа материал. Ей сега ще ви науча как става.“

И тази мутра поучава измъчения, посърналия, интелигентен У. как да пише мерзавщини срещу хората. Но оклюмалият вид на У. кара Рябинин да стигне до свое собствено заключение: трябва да окуража този мухльо, да му влея огън! И му говори вече като приятел: „Гледам колко труден ви е животът. Понякога ми се ще да добавя нещо към дажбата ви. Капитанът също желае да ви помогне. На, вземете!“ И вади от портфейла си петдесетачка (явно капитанска, едва ли има други хора в страната, които да са освободени от всякаква счетоводна отчетност като тях!), която пъха в ръцете на У.

Ала при вида на тази бледозеленикава жаба, напъхвана в ръцете му, за У. изведнъж изчезват всички магии на капитана кобра, Цялата хипноза, цялата скованост, целият страх дори за семейството: всичко, станало до този момент, целият му смисъл се материализира в тази гнусна хартийка със зеленикава лимфа, в тридесетте сребърника на Юда. И вече без да се замисля какво би станало със семейството му, У. отблъсва нищожеството с неговата петдесетачка. Неразбиращият Рябинин отново се опитва да му я пъхне. У. я захвърля недвусмислено на земята — и се изправя вече облекчен, вече свободен и от нравоученията на Рябинин, и от подписа си, даден на капитана, освободен от тези хартиени условности пред великия дълг на човека! Тръгва си, без да иска разрешение. Чувствува походката си лека, върви по зоната и си повтаря: „Свободен! Свободен!“

Е, не съвсем все пак. При някой тъп опер биха го тормозили и след този случай. Но капитанът кобра разбира, че глупакът Рябинин е повредил резбата, вкарал е друг шперц. И повече в този лагер към У. не протягат пипалата си, Рябинин не го поздравява. У. се успокоява и радва. Скоро започват да ги пръскат по Спецлагерите и той попада в Степлаг. Толкова повече основания има да вярва, че с този етап всичко се прекъсва.

Но не! Бележката, изглежда, била запазена. Веднъж на новото му място повикват У. при полковника. „Разправят, че сте били съгласен да работите с нас, но не заслужавате доверие. Може би не са ви обяснили както трябва?“

Този полковник обаче съвсем не поражда вече страх у У. Още повече, че за това време семейството на У., както и семействата на повечето прибалтийци, е изселено в Сибир. Не ще и съмнение: трябва да се измъкне от тях. Но какъв предлог да потърси?

Полковникът предава У. на един лейтенант за допълнителна обработка. Последният подскача, заплашва и обещава, а У. през това време търси изход: как най-категорично и решително да се откаже?

Макар просветен и нерелигиозен, У. решава, че ще може да се отърве от тях само като се прикрие с Христос. Макар и не съвсем принципно, но безпогрешно. Той ги излъгва: „Трябва да ви кажа откровено. Получил съм християнско възпитание и затова ми е напълно невъзможно да работя с вас!“

И край! Многочасовите досаждания на лейтенанта престават! Разбрал е, че номерът няма да мине. „Абе дотрябвали сте ни колкото ланския сняг! — троснал му се той ядосано. — Напишете писмен отказ! (Отново писмен.) Така и напишете, за Исуса Христа обяснете!“

Изглежда, че те трябва да закрият всяка кука така, както и я откриват — с отделна разписка. Позоваването на Христос напълно задоволява и лейтенанта: никой от чекистите не го упреква, че не е положил всички усилия.

А не намира ли безпристрастният читател, че те бягат от Христа като дяволи от тамян?

 

Ето защо нашият режим никога няма да се сближи с християнството! Напразно френските комунисти го обещават.