Александър Солженицин
Архипелаг ГУЛАГ (48) (1918–1956
Опит за художествено изследване)

Четвърта глава
ЗАЩО ТЪРПЯХМЕ?

Все ще се намери сред моите читатели някой образован историк марксист. Прехвърлил в мекото си кресло книгата до това място, където описвам как строяхме БУР, той ще свали очилата, ще почука по страницата с нещо плоско като линийка и ще закима:

— Така-така. На това вярвам. Какъв ти там полъх на някаква си революция, кучи синковци. Никаква революция не би могло да има при вас, защото за такова нещо е необходима историческа закономерност. А вас са ви подбрали няколко хиляди така наречени „политически“ — и какво? Лишени от човешки вид, от достойнство, семейство, свобода, облекло и храна — какво правите? Защо не въставате?

— Работехме, за да си заслужим хляба. Ето на — строяхме затвор.

— Това хубаво. А сте били и длъжни да строите. Това е от полза за народа. Единствено вярното решение. Но не се наричайте революционери, милички! За революцията трябва да сте свързани с единствено прогресивната класа…

— Ами да, този път всички бяхме работници!…

— Това не играе никаква роля. Това е хващане за думата. Имате ли представа какво значи за-ко-но-мер-ност?

Като че ли имам. Честна дума, представям си. Представям си, че след като многомилионните лагери съществуват четиридесет години, това е вече историческа закономерност. Налице са твърде много милиони и твърде много години, за да си обясняваме всичко с каприза на Сталин, с хитростта на Берия, с доверчивостта и наивността на партията ръководителка, непрекъснато осветявана от светлината на Прогресивното Учение. Но не смятам да коря с тази закономерност моя опонент. Той ще ми се усмихне мило и ще ми каже, че в дадения случай не говорим за това и че аз измествам темата.

Но той вижда, че съм объркан, че си представям слабо закономерността, и ми пояснява:

— Ето на, революционерите решават и помитат царизма без остатък. Много просто. А нека да се е опитал цар Николка по този начин да прибере в затвора своите революционери! А нека да се е опитал да им окачи номера! А нека се е опитал…

— Вярно е. Не се е опитал. И само защото не се е опитал, успяват да оцелеят тези, които се опитват след него.

— Ама и не е можел да се опита! Не е можел!

Също вярно: не само не е искал — не е и можел.

 

По приетата кадетска (да не кажа — социалистическа) интерпретация цялата руска история е низ от тирании. Тиранията на татарите. Тиранията на московските князе. Пет столетия отечествено деспотство от източен образец и установило се неприкрито робство. (Нито Земски събори, нито селски мiр, нито свободно казачество или северно селячество.) Все едно дали ще е Иван Грозни, Алексей Тихи, Пьотър Твърди или Екатерина Кадифена, или дори Александър Втори — чак до Великата френска революция всички руски царе знаят само едно: да мачкат. Да мачкат своите поданици като буболечки, като гъсеници. Строят потиска поданиците, бунтовете и въстанията се потушават неизменно.

Е, почакайте! Мачкали са, но с мярка! И не в нашия високотехнически смисъл. Например войниците от декемврийското каре са опростени всички до един след четири дни. (Сравнете: в Берлин 1953 г., в Будапеща 1956 г., в Новочеркаск 1962 г. разстрелите на нашите войници, които не са въстанали, но отказват да стрелят срещу невъоръжената тълпа.) А от вдигналите се на бунт декабристки офицери са екзекутирани само петима — може ли да си представим подобно нещо в съветско време? Би ли останал поне един жив у нас?

И нито Пушкин, нито Лермонтов са осъждани за дръзката си литература, нито Толстой е бутнат дори с пръст за откритото подкопаване на държавата. „Къде щеше да си на 14 декември в Петербург?“ се обръща Николай I към Пушкин. И той отговаря искрено: „На Сенатския площад.“ За този отговор… е пуснат да се прибере у дома. Затова пък ние, изпиталите машинно-съдебната система върху собствената си кожа, а и нашите приятели прокурори прекрасно знаем какво би струвал отговорът на Пушкин: член 58, параграф 2, въоръжено въстание, в най-добрия случай с член 19 (намерение) — и ако не е разстрел, то във всеки случай десет години не му мърдат. И Пушкиновци с дългосрочните си присъди отиваха в лагерите и умираха в тях. (А Гумильов не го разкарват дори до лагер, виждат му сметката с чекистки куршум.)

Кримската война — най-щастливата от всички войни за Русия — донася не само освобождаване на селяните и александровските реформи, но едновременно с тях се ражда в Русия мощно обществено мнение.

Външно погледнато, сибирската каторга гнои и дори се разширява, строят се етапни затвори, пътуват партидите осъдени, заседават съдилища. Но какво е това? Уж заседават, а Вера Засулич, ранила тежко началника на столичната полиция (!) — е оправдана?… (Същата лекота, с която освобождават Засулич, довежда до лекотата, с която е построен ленинградският Болшой дом — точно на същото място…) А и Вера Засулич не си е купувала самичка револвера, с който стреля по Трепов, купуват й го други, след това й го сменят с друг, по-голям калибър, за мечки — и съдът дори не задава въпроса: а кой й го купува? Къде е този човек? Такъв съучастник според руските закони не се смята за престъпник. (Според съветските веднага би получил смъртна присъда.)

Срещу самия Александър II се извършват седем покушения (Каракозов^[1]; Соловьев; близо до Александровск; край Курск; взривът на Халтурин; мината на Тетьорка; Гриневицки). Александър II излиза (между другото без охрана) из Петербург с изплашени очи — „като на преследвано животно по време на лов“ (според свидетелството на Лев Толстой, който среща царя в частна сграда^[2]). И какво? Дали изселва половин Петербург, както е след убийството на Киров? Къде ти, и през ум не би могло да му мине. Дали прибягва до профилактичен масов терор? Тотален терор, както през 1918 г.? Дали е вземал заложници? Това и като понятие го е нямало. Дали е хвърлял в затворите съмнителните? Как е възможно?!… Дали е екзекутирал хиляди? Екзекутирани са пет души. За цялото това време не са осъдени и триста души. (А представяте ли си дори едно-единствено покушение срещу Сталин — колко милиони хора биха заплатили за него?)

През 1891 г., както пише болшевикът Олмински, той е единственият политически в целия затвор Крести. Прехвърлен в Москва, отново е единствен такъв и в Таганка. Едва в Бутирки преди етапа ги събират няколко души!… (След четвърт век Февруарската революция открива в одеския тъмничен замък седем политически, в Могильов — трима.)

С всяка следваща година на просвещаването и свободната литература невидимото, но страшно за царете обществено мнение расте и царете не смогват вече да се задържат нито за юздите, нито за гривата, Николай II е принуден да се държи за задника или опашката на коня.

Той няма мъжеството да действува. Нито той, нито неговите царедворци имат решимостта да се борят за своята власт. Те вече не мачкат, а само леко притискат и отпускат. Те непрекъснато се оглеждат и ослушват какво ще каже общественото мнение.

Николай II забранява осведомителната агентура във войсковите части, тъй като го смята за оскърбление на армията. (Това е причината властите да не знаят каква пропаганда се води в армията.) А към революционерите просто прикрепват едни никакви осведомители и ползуват само техните оскъдни сведения, тъй като правителството се подчинява на законността и не може (както в съветско време) просто да арестува всички подозирани до един, без да се занимава с конкретни обвинения.

Да вземем например знаменитият Милюков, вождът на кадетите, който и след 30 години съветска власт все още се гордее как е дал „щурмовия сигнал за революцията“ (на 1 ноември 1916 г.) — дали е „глупост или измяна“. Прегрешението му от 1900 г. е съвсем незначително: в речта си пред студентско събрание (професор — и на студентско събрание!) развива мисълта (сред слушателите е и студентът Савинков), че динамиката на революционното движение, след като властите не й отстъпват, неизбежно ще доведе до терор. Но това не е подстрекателство, нали? Нито намерения, водещи до…? Това си е обичайната слабост на радикалните либерали към терора (докато той не е насочен срещу тях). И така, Милюков е затворен в Дома за предварителен арест на улица Шиалерна. (Иззет е от жилището му проект за нова конституция.) В затвора му носят много цветя, сладки лакомства и храна от съчувствуващите. И, разбира се, той има достъп до всички книги в Обществената библиотека. Експедитивно следствие — и тъкмо по същото време един студент убива министъра на просветата (само два месеца след споменатото студентско събрание), но това ни най-малко не идва да утежни съдбата на Милюков. Ще изчака присъдата си на свобода, само не в Петербург. Но къде ще живее? Ами в другия край на гара Уделна, това вече не се смята за Петербург. Пътува до Петербург едва ли не всеки ден — ту в Литературния фонд, ту в редакцията на „Русское богатство“. В очакване на присъдата си получава разрешение да пътува до… Англия. Най-накрая и присъдата: 6 месеца в Крести. (И тук не го оставят никога без нарциси и книги от Обществената библиотека.) Но остава там само 3 месеца: Ключевски ходатайствува за него пред царя („нужен е за науката“) и той е освободен. Милюков ще нарече същия цар след това „стар деспот“ и изсмукано от пръстите ще го обвини в измяна на Русия. Скоро след това отново ще го пуснат до Европа и Америка — да създава там обществено мнение срещу руското правителство.

Гимер-Суханов, един от мрачните духове на Февруарската революция, е „изселен“ от Петербург през пролетта на 1914 г., но така, че официално продължава да работи в Министерството на земеделието (да не говорим, че си нощува често вкъщи).

Как е убит през 1907 г. началникът на Главното тъмнично управление Максимовски? Управлението се намира в сграда с частни жилищни квартири и почти не се охранява. Вечерта в извънслужебно време Максимовски доверчиво поканва жената, която го моли да я приеме — и тя го убива.

Когато директорът на полицейския отдел Лопухин издава на революционерите тайната на Азеф, в Наказателния кодекс дори не се намира член, по който да го съдят, режимът дори не е защитен от разгласяване на държавните тайни. (Все пак се осмеляват да го съдят по някакъв сходен член — и златните гласове на адвокатите дълго след това ругаят този съд като „позор за царския режим“. По мнението на либералите изобщо не е трябвало да има съд.)

Властта само дразни и подстрекава противниците си тъкмо с тази страхлива половинчатост.

Героите от онова време дотолкова не очакват нищо сериозно от тъмничния режим, че Богров, непоколебал се да убие Столипин — мозъка и славата на Русия, — възкликва високо „боли ме!“, когато му слагат белезниците.

До каква степен е бил слаб при това тъмничният режим, можем да съдим по плана за бягството на киевския анархист Юстин Жук през 1907 г. (бягството не се осъществява само поради направения донос, очевидно от Богров): по време на почивката на съда (по политически процес!) Жук (терорист) ще поиска да иде в намиращия се на двора клозет, където (и дори наблизо) конвоят, разбира се (!), няма да го придружи. А там ще го чака вързоп с цивилни дрехи и машинка за сваляне на оковите (в двора на съда това е било възможно!).

Властите преследват революционерите колкото само да ги запознаят помежду им в затворите, да ги закалят и да им създадат ореол на мъченици. Сега, когато разполагаме вече с истинска линия за измерване на мащабите, можем смело да твърдим, че царското правителство не е преследвало, а е пазело грижовно революционерите за своя беда. Нерешителността и слабостта на царското правителство са очевидни за всеки, който е изпитал върху собствения си гръб наистина безотказната съдебна система.

Да си припомним добре известната на всички биография на Ленин. През пролетта на 1887 г. брат му е екзекутиран за покушение срещу Александър III^[3]. Както и братът на Каракозов, Владимир Улянов е брат на цареубиец. И какво? През есента на същата година постъпва в Казанския императорски университет, че и в Юридическия факултет на всичко отгоре. Не е ли за чудене?

Вярно, че през същата учебна година Владимир Улянов е изключен от университета. Но го изключват заради организиране на антиправителствено студентско събрание. Значи, по-малкият брат на цареубиеца подстрекава студентите към неподчинение? Какво ще го чака у нас? Ами че безусловно разстрел (а за всички останали — по двадесет и пет и по десет)! А него го изключват от университета. Каква жестокост! Плюс това го интернират… На Сахалин ли?^[4] Не, в семейното имение Кокушкино, където така и така прекарва лятото. Той иска да работи — дава му се тази възможност… Сече дървета в тайгата ли? Не, занимава се с юридическа практика в Самара, при това участвува в нелегални кръжоци (и се бори срещу обществената помощ за гладуващите през 1891 г.). След това става екстернант при Петербургския университет. (Ами какво става с анкетите? Къде зяпа полицията?)

И ето че след няколко години този най-млад революционер е арестуван, че създава в столицата „Съюз за борба за освобождение“. Не си поплюва! И нееднократно държи пред работници „възмутителни“ речи, пише позиви. Дали го изтезават, измъчват? Не, създават му режим, който спомага за умствената му работа. В петербургския следствен затвор, където престоява година и където ползува десетки предавани му необходими книги, той написва по-голямата част от „Развитието на капитализма в Русия“, а освен това предава — легално, чрез прокуратурата! — „Икономически етюди“ в марксисткото списание „Новое слово“. В затвора получава обяд срещу заплащане по поръчано диетично меню, мляко, минерална вода от аптеката, три пъти в седмицата храна и вещи от вкъщи. (Както и Троцки в Петропавловската крепост може да си препише първия проект на теорията за перманентната революция.)

Но след това вече ще го разстрелят по присъда на специалната тройка, нали? Не, дори не го осъждат на тъмничен затвор, само го интернират. В Якутия вероятно, за цял живот? Не, в благодатния Минусински край и само за три години. Откарват го дотам в конски вагон и с белезници? О, не! Пътува като свободен гражданин, че и три дни се разкарва безпрепятствено из Петербург, след това из Москва, нали трябва да остави конспиративни инструкции, да установи връзки, да свика съвещание с оставащите революционери. Разрешено му е и в заточение да пътува за своя сметка, което ще рече: заедно със свободните граждани — нито един етап, нито една етапна тъмница по пътя за Сибир (нито по обратния път, естествено) Ленин не е помирисвал никога. После в Красноярск ще поработи два месеца в библиотеката, за да завърши „Развитието на капитализма“, и тази книга, написана от заточеник, се появява в печата без никакви затруднения от страна на цензурата (е, представете си го с нашите мерки!). Но с какви средства живее в далечното село, нали не би могъл да си намери работа? Не, той ще поиска държавна издръжка и ще му плащат над потребностите (макар че и майка му е достатъчно заможна и му изпраща всичко, което поиска). Едва ли биха могли да съществуват по-добри условия за Ленин в неговото единствено заточение. При изключителната евтиния — пълноценна храна, изобилие от месо (по един овен на седмица), мляко, зеленчуци, неограничаван да ходи на лов (недоволен от кучето си, иска да му изпратят друго от Петербург, поръчва си ръкавици от чортова кожа, за да предпази ръцете си от комарите), успява да излекува стомашните си и други болести, придобити на младини, бързо напълнява. Никакви задължения, служба, повинности, че дори жена му и тъща му не се претоварват: за две рубли и половина на месец едно 15-годишно селско момиче изпълнява цялата черна работа в семейството. Ленин не е принуден да припечелва от литературен труд, отказва се от петербургските предложения да приеме платена литературна работа — печата и пише само това, което може да му създаде литературно име.

Отбива каторгата (би могъл и „да избяга“ без никакви затруднения, не го прави от предпазливост). Дали му я продължават автоматично? За вечни времена? Как така, това би било противозаконно. Разрешено му е да живее в Псков, само достъпът до столицата му е забранен. Но той пътува до Рига и Смоленск. Никой не го следи. Заедно със своя приятел (Мартов) пренася кошница с нелегална литература в столицата — направо през Царско село, където контролът е особено силен (тук вече те с Мартов прекаляват). Залавят го в Петербург. Вярно, вече не е с кошницата, но носи непроявено писмо с химическо мастило до Плеханов, в което е изложен целият план за създаването на „Искра“ — но с подобни главоболия жандармите не се обременяват; три седмици го държат арестуван в килията, писмото им е в ръцете, но не се сещат да го проявят.

И как завършва цялата тази самоволна отлъчка от Псков? Може би с двадесет години каторга както у нас? Не, с тези три седмици арест. След което изобщо го пускат — да пропътува Русия, да подготви центрове за разпространяването на „Искра“, накрая — и в чужбина, за да организира самото издаване („полицията не вижда препятствия“ да му издаде задграничен паспорт)!

А и само това ли! Той и от емиграция ще изпрати в Русия за енциклопедията „Гранат“ статия за Маркс! И тя ще бъде напечатана.^[5] И не само тя.

Най-сетне води подривна работа от Австрия, недалеч от самата руска граница — и не изпращат секретни юначаги да го заловят и докарат жив. А нищо не им е коствало.

И така можем да проследим слабостта и нерешителността на царските преследвания върху който и да е голям социалдемократ (а върху Сталин — особено, но там се явяват някои допълнителни подозрения). У Каменев например при обиск в Москва през 1904 г. намират „компрометираща кореспонденция“. На разпита той отказва да даде обяснения. И толкова. И е интерниран… по местожителството на родителите си.

Наистина есерите са преследвани значително по-сурово. Но как по сурово? Малко ли са криминалните елементи в случая Гершуни (арестуван през 1903 г.)? Савинков (през 1906 г.)? Те ръководят убийствата на най-видни лица в империята. Но не ги екзекутират. Ами Мария Спиридонова, която поваля от упор само някакъв си статски съветник (че и на всичко отгоре се надига в Европа протестен шум) — не се решават да я осъдят на смърт, изпращат я на каторга.^[6] Я през 1921 г. някоя седемнадесетгодишна гимназистка да беше застреляла човека, потушил тамбовското (!) селско въстание — колко само хиляди гимназисти и интелигенти мигом щяха да бъдат разстреляни без съд във вълната на „ответния“ червен терор!

За метежа в базата на военния флот (Свеаборг) са загинали неколкостотин невинни войници — само 8 разстреляни при осемстотин с различни срокове присъда. (От тях Февруарската революция освобождава неколцина от легендарната зерентуйска каторжна тъмница, в която по време на революцията се оказват едва 22 политически каторжници.)

А Иванов-Разумник си спомня как са били наказвани студентите (за голямата демонстрация в Петербург през 1901 г.): в петербургския затвор — като на студентски пикник: смехове, хорово пеене, свободно ходене от килия в килия. Иванов-Разумник има дори наглостта да иска от началника на затвора да посети представление на гастролиращия Художествен театър — билетът му пропада! А после пък го изпращат на „заточение“ — по негов избор в Симферопол, и той с раница на гръб преброжда целия Крим.

Ариадна Тиркова пише за същото време: „Бяхме подследствени и затова режимът не беше строг.“ Жандармските офицери им предлагат обеди от най-добрия ресторант на Додон. По думите на неуморимо проучващата всичко Бурцева „петербургските затвори бяха много по-човечни от европейските“.

За написването на призив до московските работници да се вдигнат на въоръжено (!) въстание за сваляне (!) на самодържавието… държат Леонид Андреев цели 15 денонощия в затворническа килия! (Дори на самия него му се видели малко, затова разправял, че били уж три седмици.) Ето няколко реда от дневника му, воден през онези дни^[7]:

„Единична килия! Нищо, не е толкова зле. Нареждам си леглото, придърпвам табуретката до него, лампата, слагам си цигарите, една круша… Чета, ям крушата — съвсем като вкъщи… И ми е весело. Именно весело.“ — „Уважаеми господине! Уважаеми господине!“ — вика го през хранилката надзирателят. Много книги. Бележки от съседните килии.

С една дума, Андреев признава, че по отношение на помещението и храната животът в килията бил по сносен от този, който водел като студент.

По същото време Горки написва в Трубецкия бастион „Децата на слънцето“.

След спадането на революционната вълна през 1905 — 1907 г. мнозина активисти, всякакви там Дячков-Тарасов и Анна Рак, не чакат да ги арестуват, а заминават просто в чужбина и се връщат след февруари като герои да изграждат новия живот. Такива са със стотици.

Болшевишката върхушка издава за себе си доста безсрамна самореклама под формата на 41-вия том на енциклопедията „Гранат“ — „Дейци на СССР и Октомврийската революция. — Автобиографии и биографии“. Която да вземеш да четеш, се поразяваш, преценено с нашите мерки, до каква степен безнаказано са вършели революционната си работа. И по-специално, колко благоприятни са били условията им в затвора. Ето например Красин „Винаги си спомням с голямо удоволствие престоя в „Таганка“ След първите разпити жандармите ме оставиха на мира (Но защо? — А. С), така че можах да посветя цялото си принудително свободно време на най-упорита работа: изучих немски език, прочетох в оригинал почти всички съчинения на Шилер и Гьоте, запознах се с Шопенхауер и Кант, проучих логиката на Мил и психологията на Вунт…“ и т.н. Красин си избира за място на заточението Иркутск, тоест столицата на Сибир, най-големия му културен център.

Радек във Варшавския затвор, 1906 г.: „Влязох за половин година, прекарах я великолепно, изучих руски език, четох Ленин, Плеханов и Маркс, в затвора написах първата си статия и бях страшно горд, когато получих (в затвора) списанието на Каутски с моята статия.“

Или обратно, Семашко: „Затварянето ми (Москва, 1895 г.) беше необикновено тежко.“ След тримесечно пребиваване в затвора го интернират за три години… в родния му град Елец!

Славата на „ужасната руска Бастилия“ я създават на Запад такива разкиснали се в затвора като Парвус с техните натруфено-сантиментални разкрасени спомени — за отмъщение на царизма.

Същата линия можем да проследим и върху по-второстепенни лица, върху хиляди отделни биографии.

Ето, имам подръка една енциклопедия, вярно, за случая не много уместна, защото е литературна, че и стара (1932 г.), „с неточности“. Докато не са заличили още тези „неточности“, избирам произволно буквата „К“.

Карпенко-Карий. Като секретар на градската полиция (!) в Елисаветград снабдявал революционерите с паспорти. (На наш език ще рече: служител от паспортния отдел снабдява с паспорти конспиративна организация.) И за това е… обесен? Не, интерниран за… 5 (пет) години… в собственото си имение! Тоест във вилата си. Става писател.

В. Т. Кирилов. Участвува в революционното движение на черноморските моряци. Разстрелян ли е? Изпратен на вечна каторга може би? Не, три години заточение в Уст-Сисолск. Става писател.

И. М. Касаткин. Пише в затвора разкази, а вестниците ги публикуват. (У нас и излезлия от затвора не го печатат.)

На Евтихий Карпов след две (!) заточения му поверяват да ръководи императорския Александрийски театър и театъра на Суворин. (У нас, първо, не биха му дали да живее в столицата и, второ, органите не биха му разрешили да работи дори като суфльор.)

Кржижановски по време на най-големия „размах на столипинската реакция“ се връща от заточение и (оставайки член на нелегалния ЦК) пристъпва безпрепятствено към инженерна дейност. (У нас би се чувствувал щастлив да си намери работа като шлосер в някоя МТС.)

Макар Криленко да не попада в „Литературната енциклопедия“, но като сме се спрели на буквата „К“, ще е справедливо да си спомним и за него. За цялото време на революционния му кипеж три пъти „щастливо избягва ареста“^[8], а от шестте си арестувания лежи общо 14 месеца. През 1907 г. (също година на реакцията) бива обвинен: в агитация сред войската и участие във военна организация. И военно-окръжният съд го оправдава! През 1915 г. „за отклонение от военна служба“ (а е офицер и се води война!) този бъдещ върховен главнокомандуващ (и убиец на друг върховен главнокомандуващ) е наказан с… изпращане във фронтова (ни най-малко не наказателна) част! (По този начин царското правителство се надява едновременно да победи немците и да приключи с революцията…) И ето, в сянката на неподрязаните му прокурорски криле осъдените в толкова много процеси цели петнадесет години получават своя куршум в тила.

По време на същата тази „столипинска реакция“ кутаиският губернатор В. А. Староселски, който направо снабдява революционерите с паспорти и оръжие, издава им плановете на полицията и правителствените войски, се отървава може би само с две седмици затвор.^[9]

Да го преведе на наш език който има достатъчно въображение!

В същия този период на „реакцията“ излиза легално болшевишкото философско и обществено-политическо списание „Мысль“. А „реакционните“ „Вехи“ пишат открито: „застарялото самовластие“, „злото на деспотизма и робството“ — нищо, карайте, у нас е позволено!

Строгостите тогава са непоносими. Ретушорът на ялтенското фотографско ателие В. К. Яновски си позволява да нарисува разстрела на очаковските матроси и да го изложи на витрината (все едно сега да се изложат на Кузнецкия мост например епизоди от смазването на новочеркаския протест). Как постъпва ялтинският градоначалник? Поради близостта на Ливадия той постъпва особено жестоко: първо, крещи на Яновски! Второ, унищожава… не фотографското ателие на Яновски, не, и не рисунката на разстрела, а копието. (Ще кажат, че Яновски е бил ловък. Ще отбележим — но градоначалникът също не заповядва да трошат витрината му.) Трето, на Яновски е наложено изключително тежко наказание: да продължава да живее в Ялта, без обаче да се появява на улицата… при преминаване на императорското семейство.

Бурцев хули в емигрантското си списание дори интимния живот на царя. Разстрелват ли го, когато се връща в родината (1914 г., патриотичен устрем)? По-малко от година затвор с право на книги и писмени занимания.

Абрам Гоц по време на тогавашната война е интерниран в Иркутск и… ръководи вестник с цимервалдска ориентация, тоест против войната.

Брадвата е оставена свободно. А тя своето ще си досече.

Когато Шляпников, водачът на „работническата опозиция“, стар металоработник, е заточен за първи път (в Астрахан) през 1929 г., му се отнема „правото на общуване с работниците“ и дори правото да заема работническа длъжност, както той е искал.

Меншевикът Зурабов, предизвикал скандал във Втората държавна дума (хули руската армия), не е дори изгонен от заседанието. Затова пък синът му не излиза от съветските лагери от 1927 г. Ето ви и мащаба на онова и на нашето време.

Когато Тухачевски, както се казва, е „репресиран“, не само разгромяват и хвърлят в затвора цялото му семейство (отминавам дори това, че дъщеря му я изключват от института), но арестуват двамата му братя заедно с жените им, четирите му сестри заедно с мъжете им, а всички племенници и племеннички ги разпращат по сиропиталища, като им сменят фамилните имена с Томашевич, Ростови и т.н. Жена му я разстрелват в казахстански лагер, майка му до смъртта си проси милостиня по астраханските улици.^[10] Същото може да се потвърди и за близките на стотици други именити екзекутирани. Ето какво значи да си преследван.

Главната особеност на преследванията (на не-преследванията) в царско време е именно: от това да не страдат близките на революционера. Наталия Седова (жената на Троцки) се връща безпрепятствено в Русия през 1907 г., когато Троцки е осъден престъпник. Всички членове на семейство Улянови (които в различно време почти всички биват арестувани) по всяко време свободно получават разрешение да пътуват зад граница. По времето, когато Ленин е смятан за „издирван престъпник“ заради призивите му за въоръжено въстание, сестра му Анна легално и редовно му превежда пари в Париж на неговата сметка в „Лионски кредит“. И майката на Ленин, и майката на Крупска получават високи пожизнени държавни пенсии за гражданско-генералското или офицерското положение на своите покойни мъже — и е невъзможно да си представи човек, че биха могли да ги лишат от това право.

В такива именно условия Толстой решава, че не е необходима политическа свобода, а само морално усъвършенствуване.

Естествено, не се нуждае от свобода онзи, който вече я има. Ние също ще се съгласим: в края на краищата въпросът не е в политическата свобода, вярно! Целта на развитието на човечеството не е празната свобода. И дори не е сполучливото политическо устройство на обществото! Но това накрая, а в началото? А при първата крачка? Ясна поляна тогава е открит клуб за мисълта. Но нека да я бяха поставили в блокадно положение както квартирата на Ахматова, където, за да я посетиш, трябва да представиш паспорт, нека да бяха притиснали Толстой, както всички нас при Сталин, когато трима души не смеят да се срещнат под един покрив — тогава и той щеше да поиска политическа свобода.

В най страшното време на „столипинския терор“ либерална „Русь“ на първата си страница без никакви пречки печата с едри заглавия: „Пет екзекуции!… Двадесет екзекуции в Херсон!“ Толстой плаче, казва, че не е възможно повече да се живее, че не можем да си представим нещо по-ужасно.^[11]

Ето и вече споменатия списък на списание „Былое“. 950 изпълнени смъртни присъди за 6 месеца.^[12]

Вземаме този брой на „Былое“. Обръщаме внимание, че е излязъл (февруари 1907 г.) точно в периода на осеммесечното (от 19 август 1906 до 19 април 1907 г.) столипинско „военно съдопроизводство“ и е съставен по печатни данни на руските телеграфни агенции. Все едно в Москва през 1937 г. да излизат списъци на разстреляните и общ бюлетин, а НКВД да премигва вегетариански.

Второ, този осеммесечен период на „военно съдопроизводство“ нито дотогава, нито след това е повторен в Русия, не е могъл да бъде продължен затова, защото „безвластната“, „покорната“ Държавна дума не би утвърдила подобно съдопроизводство (Столипин не се решава дори да го обсъжда в Думата).

Трето, мотивът за това „военно съдопроизводство“ е, че през изтеклата половин година са станали „безброй убийства на полицейски чинове по политически подбуди“, множество нападения срещу длъжностни лица^[13], цялата страна е залята от политическо-криминални и просто криминални грабежи, убийства, терор, включително до бомбения атентат на Аптекарския остров, където борците за свобода убиват и тежко раняват 60 души накуп. А „ако държавата не даде отпор на терористичните актове, се губи смисълът на държавността“. И ето че Столипиновото правителство в нетърпението си и обидата от съда на съдебните заседатели с мудните му усуквания, със силната му и неограничавана адвокатура (това не е нашият областен съд или окръжен трибунал, който покорно се подчинява на едно обаждане по телефона), се залавя да обуздае революционерите (и направо — бандитите, стрелящи в прозорците на пътническите влакове и убиващи заради три до пет рубли невинни граждани) чрез лаконичните полеви съдилища. (Впрочем при определени ограничения: полевият съд може да бъде свикан само в място, намиращо се във военно положение или под извънредна охрана; събира се само по пресните, не по-късно от едно денонощие, следи на престъплението и при очевидността на престъпното деяние.)

При положение, че съвременниците са били толкова поразени и възмутени, значи за Русия това е било нещо необичайно!

В ситуацията на 1906 — 1907 г. се вижда, че вината за предприетия „столипински терор“ трябва да я приемат революционерите терористи.

Сто години след зараждането на руския революционен терор вече без колебание можем да кажем, че тази терористична мисъл, тези действия се оказват жестока грешка за революционерите, нещастие за Русия, което не й донася нищо повече от безредие, мъки и неоправдано големи жертви.

Да прелистим няколко страници от същия брой на „Былое“.^[14] Ето ви една от първоначалните прокламации от 1862 г., откъдето тръгва и всичко останало:

„Какво ни трябва? Блага, щастие за Русия. Постигането на нов, по-добър живот е невъзможно без жертви, защото нямаме повече време да се бавим — необходима ни е бърза, незабавна реформа!“

Какъв неверен път! Нямало за кога да се бавят, та затова дали разрешение да се приближи чрез жертви всеобщото благоденствие! Нямало за кога да се бавят, благодарение на което ние, техните правнуци, след 115 години не сме дори на същото тогава място (освобождаването на селяните), а значително по-назад.

Да признаем, че терористите са предварителните партньори на столипинските полеви съдилища.

Несъпоставимостта между столипинското и сталинското време за нас е в това, че по наше време разправата е едностранна: главата се отсича само заради едно изпъшкване и дори за по-малко.^[15]

„Няма нищо по-ужасно!“ — възкликва Толстой. А всъщност е толкова лесно да си го представим по-ужасното. По-ужасно е, когато екзекуциите не се извършват в определени периоди в някакъв на всички ни известен град, но навсякъде и всеки ден, и не по двадесет, а по двеста, а във вестниците нищо не пишат за това нито с едър, нито със ситен шрифт, а пишат, че „животът стана по-хубав, по-весел“.

Видели му на някого сметката — такава си била гледката.

Не, не е била такава! Съвсем не е така, макар руската държава още тогава да се е смятала за най-потисническата в Европа.

Двадесетте и тридесетте години на нашия век задълбочиха човешката представа за възможните степени на свиването. Земният прах, земната твърд, която се е струвала на нашите прадеди пределно сбита, сега се обяснява от физиците като едро решето. Съчмичка, сложена посред пусто стометрово разстояние — това е моделът на атома. Открита е чудовищната „ядрена опаковка“, за да се съберат тези съчмички-ядра заедно от всички пусти стометрови отрязъци. Напръстник от една такава опаковка тежи колкото наш земен локомотив. Но и тази опаковка е още същински пух: протоните пречат на ядрата да се пресоват както трябва. А виж, ако се пресоват само неутроните, пощенска марка от такава „неутронова опаковка“ ще тежи 5 милиона тона.

Та ето така, без даже да се опират на постиженията на физиката, ни свиваха и нас!

Чрез устата на Сталин веднъж завинаги страната бе призована да се откаже от благодушието! А „благодушие“ означава според Дал „доброта на душата, нейното грижовно свойство, милосърдие, предразположение към общото благо“. Ето от какво ни призоваваха да се отречем болшевиките и ние бързахме припряно да се отречем — от предразположението си към общото благо! За нас стана достатъчно да мислим само за себе си.

В началото на века руското обществено мнение представлява въздуха на свободата. Царизмът е разбит не когато бушува февруарският Петроград, а значително по-рано. Той е вече безвъзвратно свален още тогава, когато в руската литература да изобразиш жандарм или стражар дори с най-малка симпатия се възприема като мракобесно подлизурство. Когато не само да се ръкуваш с тях, не само да си познат с тях, не само да им кимнеш на улицата, но дори с ръкав да ги допреш на улицата, изглежда вече като позор.

А у нас сега безработни палачи или някои със специална мисия ръководят… художествената литература и културата. Те ни карат да възпяваме тях самите като легендарни герои. И кой знае защо, това се нарича у нас патриотизъм.

Общественото мнение. Не знам как го определят социолозите, но на мен ми е ясно, че то може да се състави само от взаимно-влияещи си индивидуални мнения, изразявани свободно и напълно независимо от правителственото или партийното мнение или от гласа на пресата.

И докато в страната няма независимо обществено мнение — няма и никаква гаранция, че цялото това многомилионно безпричинно унищожение няма да се повтори отново, че то няма да започне през коя да е нощ — още от утре вечер, първата нощ след днес.

Прогресивното Учение, както видяхме, не ни опази от този мор.

 

Но аз виждам, че моят опонент се мръщи, намига, кима ми: първо, враговете ще чуят! Второ, защо така всеобхватно? Ами че въпросът беше поставен много по-тясно: не — защо ни затваряха? И не — защо оставащите на свобода са търпели това беззаконие? Те, както е известно, „не са се досещали, просто са вярвали на партията“ (по този пункт след XX конгрес мненията се разминават) и щом цели народи биват изселвани — значи виновни са народите. Въпросът на моя опонент е за друго: защо вече в лагера, където сме могли и да се досетим, защо там сме гладували, превивали гръб, търпели и не сме се борили? За тях, които не са ходили под конвой и са имали свобода за ръцете и краката си, е оправдано и да не се борят — не са могли да жертвуват семействата си, положението, заплатата, хонорарите. Затова пък сега публикуват критичните си разсъждения и ни упрекват защо ние, след като е нямало какво повече да губим, сме се държали за дажбата си хляб и не сме се борили.

Впрочем към този отговор отивам и аз. Затова търпяхме в лагерите, защото нямаше обществено мнение в живота на свобода.

Защото какви изобщо мислими начини има арестантът за съпротива срещу режима, който му е наложен? Очевидно това са:

1. Протест.

2. Гладна стачка.

3. Бягство.

4. Бунт.

Та ето, както обичаше да се изразява Покойника, „на всекиго е ясно“ (а не е ли ясно, ще може да му се втълпи), че първите два начина имат сила (и тъмничарите се страхуват от тях) само заради общественото мнение! Няма ли го, нашите протести и гладни стачки предизвикват само насмешките им.

Това е много ефектно: да разкъсаш пред тъмничното началство ризата на гърдите си като Дзержински и по този начин да постигнеш исканията си. Но то е възможно само при обществено мнение. А без него — запушват ти устата с парцала, че ще трябва и да плащаш за отпуснатата риза.

Да си спомним знаменития случай в Карийската каторга в края на миналия век. Обявяват на политическите, че отсега нататък ще подлежат на телесни наказания. Трябвало първо да бият Надежда Сегеда (тя удря плесница на коменданта… за да го принуди да си даде оставката!). Тя гълта отрова и умира, за да не бъде подложена на бой с пръчки. Следват примера й още три жени, които също умират! В мъжката барака решават да сложат край на живота си 14 доброволци, но не на всички това им се удава.^[16] В резултат на това телесните наказания завинаги и изцяло са отменени! Политическите разчитат само на едно: да сплашат тъмничното началство. Защото известието за карийската трагедия ще обходи Русия, а и света.

Но ако ние направим същия опит, ще си навлечем само презрение. Да удариш плесница на волнонаемния комендант, и то когато не тебе лично са оскърбили? И какво толкова страшно, ако малко ти насинят задника? Затова пък ще останеш жив. А защо на всичко отгоре приятелките се тровят? Че и 14 мъже? Ами животът ти е даден само веднъж! Важен е резултатът! Хранят те, поят те — защо да се разделяш с живота? Пък може и амнистия да дадат, може да ти приспаднат и някоя и друга година от присъдата?

Ето от какъв арестантски връх се понесохме надолу. Ето колко много паднахме.

Но затова пък колко се бяха възвисили нашите тъмничари! Не, те не са карийските заплеси! Не, те не биха молили за арестантско следствие над себе си! Дори да се бяхме надигнали — 4 жени и 14 мъже, — всички ни щяха да разстрелят, преди още да сме намерили отрова. (А и откъде ще се вземе тази отрова в съветския затвор?) А и да успее някой да се отрови — само ще облекчи с това задачата на началството. А останалите ще бъдат тъкмо наложени с пръчки за това, че не са казали. И, разбира се, слухът за станалото няма да излезе дори извън зоната.

Ето каква е работата, ето в какво е силата им: слухът не би могъл да плъзне! А и да плъзне, няма да е надалеч, ще заглъхне, не-потвърден от вестниците, дебнат от куките — все едно, че изобщо не го е имало. Никакво обществено възмущение не би възникнало. От какво тогава да се опасяват? И за какъв дявол тогава да обръщат внимание на нашите протести? Решили сте да се тровите — моля!

Обречеността на нашите гладни стачки беше показана достатъчно красноречиво в Първата част на книгата.

А бягствата? Историята е запазила разкази за няколко сериозни бягства от царските зандани. Всички тези бягства, забележете, са се ръководили и осъществявали извън стените на затвора — от други революционери, съпартийци на бягащите и с помощта до най-дребното нещо на мнозина съчувствуващи. Както при самото бягство, така и при по-нататъшното криене и препращане са участвували много лица. („Аха! — хваща ме натясно историкът марксист. — Ами защото населението е било за революционерите и бъдещето е за тях!“ — „А може би — ще възразя аз скромно — и затова, защото това си е било весела неподсъдна игра? Да махнете с кърпичка от прозореца, да пуснете беглеца да пренощува в спалнята ви, да го гримирате. Ами че за това не са съдели. Избягва от заточение Пьотър Лавров — и какво мислите? Вологодският губернатор (Хомински) издава свидетелство на жената, с която Лавров е в граждански брак, даващо й право да замине и догони любимия си… Дори за изработването на фалшиви паспорти са интернирали най-много в собствените имения на виновните. Хората не са се страхували — нали знаете от опит какво значи това? Между другото, как да си обясним, че вие не сте лежали?“ — „Ами това, знаете ли, е лотария…“^[17])

Впрочем има свидетелства и от друг род. Всички са били принудени да четат в училище „Майка“ на Горки и може би някой е запомнил разказа за режима в Нижегородския затвор: пистолетите на надзирателите били хванали ръжда и те забиват с тях пирони в стената, не представлява никаква трудност да поставиш стълба до стената и спокойно да се измъкнеш на свобода. А ето какво пише висшият полицейски чиновник Ратаев: „Заточението съществуваше само на книга. А затвор изобщо нямаше. При тогавашния тъмничен режим революционерът, попаднал в затвора, продължаваше безпрепятствено предишната си дейност… Киевският революционен комитет, затворен в пълен състав в киевската тъмница, ръководеше в града стачка и разпространяваше възвания.“^[18]

Недостъпни са ми сега данните за това как са се охранявали най-главните места на царската каторга — но за такива отчаяни бягства, с шансове за успех едно на сто хиляди, както стоят нещата в съветската каторга, не ми се е случвало да чувам. Очевидно каторжниците не са били принудени да рискуват: не ги е заплашвала преждевременна смърт от изтощение заради тежката им работа, не ги е застрашавало незаслужено продължаване на излежаваната присъда; втората половина от пребиваването си в изолация е трябвало да отбиват в заточение и са отлагали бягството си за тогава.

От царското заточение не бягат, струва ми се, само мързеливите. Очевидно рядко са се отмятали в полицията, надзорът е бил слаб, не е имало никакви оперпостове по пътищата; не са били почти полицейски вързани за работното място; заточените са разполагали с пари (или е можело да им се изпратят), местата за интерниране не са били много надалече от големите реки и пътища; пък и нищо не е заплашвало тези, които са помагали на бегълците, а и самият беглец не е бил заплашен с разстрел, в случай че го хванат, с пребиване от бой, с двадесет и пет години каторжни работи, както е у нас. Хванатият обикновено е бил въдворяван на предишното място с предишната присъда. Нищо повече. Игра без никакъв риск. Случаят с Фастенко при преминаването на австрийската граница (Първа част, гл. 5) е типичен за тези инициативи. Но още по-типично може би е бягството от Туруханския край на анархиста А. П. Улановски. По време на бягството му е било достатъчно да влезе в студентската читалня в Киев и да поиска за прочит „Какво е прогресът“ от Михайловски, за да бъде нахранен от студентите, да му бъде уредена нощувка и пари за билет. А в чужбина се прехвърля просто така: минава по трапа на един чуждестранен параход — нали там не стои патрул на МВД! — и се скрива в котелното. Но още по-чудно е, че по време на войната през 1914 г. се връща доброволно в Русия — в туруханското си заточение! Чуждестранен шпионин? Да се разстреля? Говори, мръснико, кой те е завербувал? Не. Присъдата на мировия съдия е: за тригодишното му задгранично отсъствие от мястото на заточението или 3 рубли глоба или един ден арест! Три рубли по онова време са много пари и Улановски предпочита еднодневния арест.

Гелфанд-Парвус, автор на разрушителния „Финансов манифест“ (декември 1905 г.), фактически ръководител на Петербургския съвет на работническите депутати през 1905 г.… сигурно е екзекутиран? Не, осъден е на 3 (три) години заточение в Туруханския край и е могъл да избяга още от Красноярск (арестуваните били пуснати в града „да се запасят с продукти“. Лев Дейч така и не се връща, а Парвус се забавя). Докаран е до Енисейск, едва там успява да напие единствения си конвой и да се измъкне. Налага му се излишно да се връща по Енисей, преоблечен като селянин, и да се измъчва в обкръжението на селяци, мръсотия и бълхи. След това живее в Петербург, откъдето заминава в чужбина.

Нашите бягства, като се почне от соловецките, с някоя прогнила лодчица през морето или в трюма с дърва, и като се свърши с жертвените, безумни, безнадеждни усилия от късносталинските лагери (на тях ще посветим по-нататък няколко глави) — тези наши бягства бяха замисли на великани, но на обречени великани. Никога през дореволюционните години не са се изразходвали за бягствата толкова смелост, толкова изобретателност и фантазия, толкова воля и въпреки това нашите бягства почти никога не са се удавали.

— Защото по своята класова същност вашите бягства са реакционни.

Наистина ли е реакционен поривът на човека да престане да бъде роб и животно?…

А не са се удавали, защото успехът им в късните стадии зависи от това как е настроено населението. А нашето население се бои да помага или дори продава бегълците — все едно дали користно или идейно.

Та ето ви го общественото мнение!…

Що се отнася до арестантски бунтове, такива, които да обхващат три, пет, осем хиляди души, историята на нашите революции изобщо не познава подобни.

Затова пък ние познаваме.

Но поради същото проклятие най-големите усилия и жертви довеждат у нас до съвсем нищожни резултати.

Защото обществото не е подготвено. Защото без обществено мнение един бунт, дори в някой огромен лагер, няма никакви шансове за развитие.

 

Така че на въпроса: „Защо сте търпели?“ — е време да отвърнем: ние изобщо не сме търпели! Ще прочетете по-нататък, че съвсем не сме търпели.

В Спецлагерите ние издигнахме знамето на политическите и станахме такива!