Александър Солженицин
Архипелаг ГУЛАГ (44) (1918–1956
Опит за художествено изследване)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Архипелаг ГУЛАГ, –1968 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция (том 1)
bambo (2007)
Сканиране и разпознаване (том 2)
nextvasko (2008)
Корекция
NomaD (2009)

Издание:

Издателство „Народна култура“, 1994

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление: Петър Добрев

Рисунки: Николай Пекарев

Коректор: Здравка Славянова

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на втори том. Обстойна редакция и на двата тома от NomaD
  3. — Корекция на маркер за бележка

Четвърта глава
НЯКОЛКО СЪДБИ

За да ги подчиня на плана на книгата — на контурите на Архипелага, — бях принуден да разпръсна съдбите на всички арестанти, споменати в тази книга. Отказах се да давам биографичните им данни: би се получило твърде еднообразно; мнозина пишат така, за да прехвърлят изследователската работа от автора върху читателя.

И тъкмо затова смятам, че имам право да приведа тук изцяло няколко арестантски съдби.

Анна Петровна Скрипникова

Единствена дъщеря на майкопски общ работник, родена през 1896 г. Както вече знаем от историята на партията, при проклетия царски режим за нея са били затворени всички пътища към образованието и тя е била обречена на полугладното съществуване на робиня. И всичко това се случва наистина с нея, само че вече след революцията. Засега тя е приета в майкопската гимназия.

Аня расте хем като едро момиче, хем с едра глава. Нейна съученичка я рисува чрез няколко кръга: вместо глава — кълбо (затворен кръг), кръгло чело, кръгли, сякаш постоянно недоумяващи очи. Ушите в долната си част са враснали в закръглените бузи. И раменете са обли. И фигурата е кълбо.

Аня много рано започва да се замисля. Още в 3-ти клас тя иска разрешение от учителката да ползува от гимназиалната библиотека Добролюбов и Достоевски. Учителката не разрешава: „Рано ти е!“ — „Щом не давате, ще ида в градската библиотека.“ На тринадесетгодишна възраст тя се „еманципира от Бога“, престава да вярва. На петнадесет години усилено чете църковните отци — изключително заради възможността да опровергае яростно отчето на уроците по вероучение за общо удоволствие на съученичките си. Впрочем тя взема твърдостта на староверците като висш образец за себе си. Усвоява веднъж завинаги: по-добре смърт, отколкото да се пречупи гръбнакът на духовната й същност.

Никой не й попречва да получи напълно заслужено златния медал.[1] През 1917 г. (най-подходящото време за учене) заминава за Москва и постъпва във висшите женски курсове на Чаплигин по философия и психология. Държавната Дума като на златна медалистка и отпуска стипендия преди октомврийския преврат. На тези курсове се подготвят преподаватели по логика и психология за гимназиите. През цялата 1918 г. си припечелва допълнително от частни уроци и се занимава с психоанализа. Все още остава като че ли атеистка, но и чувствува с цялата си душа как

… неподвижно над огнени рози

олтарът вселенски дими.

Успява да се преклони пред поетичната философия на Джордано Бруно и на Тютчев и дори за известно време да се смята за източна католичка. Променя жадно обекта на вярата си, може би дори по-често и от дрехите си (тъкмо на тях впрочем най-малко обръща внимание). Плюс всичко се смята и за социалистка и е твърдо убедена в неизбежността на кръвта по време на въстанията и Гражданската война. Но не може да се примири с терора. Демокрация, да, но не и зверства! „Нека ръцете са оплескани с кръв, но не и с кал!“

В края на 1918 г. е принудена да остави курсовете (а и самите курсове дали ги е имало още?) и едва се добира до родителите си, където поне няма да гладува. Пристига в Майкоп. Тук вече е създаден Институт по народно образование за възрастни и за млади. Анна заема в него длъжността на нещо като професор по логика, философия и психология. Има успех сред студентите.

През това време белите доживяват в Майкоп последните си дни. 45-годишен генерал я убеждава да бяга с него. „Генерале, прекратете парада си. Бягайте, докато не са ви арестували.“ През същите дни на преподавателска вечеринка, сред своите, гимназиалният историк предлага тост: „За великата Червена армия!“ Анна не приема тоста: „В никакъв случай!“ При нейните леви убеждения приятелите й не вярват на очите си. „А защото… въпреки вечните звезди… разстрелите ще стават все повече и повече“ — предсказва тя.

Анна има усещането, че в тази война загиват всички най-добри, а остават да живеят „бояджиите“. Тя вече предчувствува, че в нея назрява мисълта за подвиг, но още не знае какъв ще е той.

След няколко дни червените навлизат в Майкоп. И след още няколко е събрана една вечер градската интелигенция. На сцената излиза началникът на Специалния отдел на 5-а армия Лосев и започва в разгромяващ тон (близък почти до псуването) да оскърбява „гнилата интелигенция“. „Какво? Между два стола ли седите? Чакахте да ви поканя ли? А защо сами не дойдохте?“ Той все повече се разгорещява, вади револвера от кобура и като го размахва, вече крещи така: „И цялата ви култура е гнила! Ще я разрушим до основи и ще построим нова! И вас, всеки, който се реши да пречи — ще го премахнем!“ След което предлага: „Ще вземе ли някой думата?“

Залата отвръща с гробно мълчание. Никой не ръкопляска и нито една ръка не се вдига. (Залата мълчи стресната, но страхът още не е усвоен, хората още не знаят, че са задължени да ръкопляскат.)

Лосев навярно и не допуска, че някой ще се реши да говори, но става Анна. „Аз!“ — „Ти ли? Е, излизай, излизай.“ И тя пресича залата и се качва на сцената. Снажна, кръглолика и дори румена 25-годишна жена, надарена с щедра руска природа (получава 50 грама хляб на ден, но баща й поддържа отлична зеленчукова градина). Светлокестенявите й плитки стигат до коленете, но като заемаща длъжността професор не може да ги носи свободно и ги навива около главата си. И тя отвръща със звънлив глас:

— Ние изслушахме вашата некултурна реч. Събрахте ни тук, но не обявихте, че е за погребението на великата руска култура. Ние очаквахме да видим културтрегер, а видяхме гробар. По-добре дори открито да ни бяхте псували, отколкото да чуваме това, което казахте. Следва да разбираме, че вие говорите от името на съветската власт, така ли?

— Да — все още гордо потвърждава вече обърканият Лосев.

— Е, ако представителите на съветската власт са все такива бандити като вас — тя ще се разпадне!

Анна завършва и залата шумно и ръкопляска (когато всички правят заедно това, още не се страхуват). И вечерта приключва с този епизод. Лосев не съумява да реагира. Заобикалят Анна, в гъстата тълпа й стискат ръката и шепнат: „С вас е свършено, сега ще ви арестуват. Но благодарим ви, благодарим ви! Ние се гордеем с вас, само че с вас е свършено! Какво направихте?“

Вкъщи вече я чакат чекистите. „Другарко учителко! Много бедно живееш — маса, два стола и креват, няма какво да обискираме. Не сме арестували още такива. А баща ви — работник. Как при тази си бедност сте могли да застанете на страната на буржоазията?“ Още не са успели да турят в ред ЧК и затова отвеждат Анна в канцеларията на Специалния отдел, в една от стаите на която е затворен белогвардейският полковник барон Билдерлинг (Анна става свидетел на разпитите и края му и по-късно предава на жена му: „Той умря честно, гордейте се!“.)

Повеждат я на разпит в стаята, в която Лосев едновременно и живее, и работи. При влизането й той седи върху разхвърляната постеля по брич и разкопчана долна риза и чеше гърдите си. Анна се обръща към конвоя: „Върнете ме обратно!“ Лосев се озъбва: „Дадено, сега ще се измия, ще си сложа ръкавици от чортова кожа, с които извършвам революцията!“

Цяла седмица тя очаква смъртната си присъда в състояние на екстаз. Сега вече Скрипникова си спомня дори, че това е била най-светлата седмица през живота й. Ако сме склонни точно да разберем тези думи, можем напълно да й повярваме. Това е екстазът, който изпълва като награда душата, когато си отхвърлил всички надежди за невъзможното спасение и си се отдал непоколебимо на подвига. (Любовта към живота разрушава този екстаз.)

Тя не знае още, че интелигенцията в града е внесла петиция за нейното помилване. (В края на 20-те години това вече не е помагало, в началото на 30-те пък никой не би се и решил на такова нещо.) На разпитите Лосев започва да търси помирение с нея.

— Толкова градове съм завземал, а такава щура не съм срещал. Градът е в обсадно положение, цялата власт е в ръцете ми, а ти да ме наречеш „гробар на руската култура“. Е, хайде, и двамата се поразгорещихме… Вземи си обратно думите „бандит“ и „хулиган“.

— Не. Аз и сега мисля за вас така.

— От сутрин до вечер не ми дават мира да молят за теб. В името на медения месец на съветската власт ще трябва да те пуснем…

И я пускат. Не защото са сметнали изказването й за безвредно, а защото е дъщеря на работник. На дъщерята на лекар например не биха го простили.[2]

Така започна Скрипникова своя път по затворите.

През 1922 г. е затворена в краснодарската ЧК и престоява там 8 месеца — „за запознанство със заподозряна личност“. В същия затвор върлува поголовен тиф, килиите са препълнени. Дават по 50 грама хляб, че отгоре на това и тричав. Пред очите й умира от глад дете в ръцете на съседката й и Анна се заклева при такъв социализъм никога да няма дете, никога да не се поддава на съблазънта на материнството.

И остава вярна на клетвата си. Прекарва живота си без семейство и нейната орисия — неотстъпчивостта й, има случай още много пъти да я връща в затвора.

Започва мирен сякаш живот. През 1923 г. Скрипникова заминава за Москва да постъпи в Института по психология при МГУ. При попълването на анкетата пише: „Не съм марксистка.“ Приемащите й дават най-доброжелателен съвет: „Луда ли сте? Кой пише така? Кажете, че сте марксистка, а си мислете каквото искате.“ — „Но аз не искам да лъжа съветската власт. Просто не съм чела Маркс…“ — „Толкова повече!“ — „Не. Виж, когато изуча марксизма и ако го приема…“ А дотогава постъпва като преподавател в училище за изостанали деца.

През 1925 г. мъжът на нейна близка приятелка, есер, се измъква от ареста. За да го принудят да се върне, ГПУ взема за заложници (в разгара на НЕПА — заложници!) жена му и приятелката й, тоест Анна. Все така кръглолика, снажна, с плитки до коленете, тя влиза в лубянската килия. (Тук именно следователят се мъчи да й внуши: „Остарели са вече тези руски интелигентски маниери!… Грижете се само за себе си.“) Този път тя лежи около месец.

През 1927 г. за участие в музикално дружество на учители и работници, обречено на разгром като възможно гнездо за свободомислие, Анна е арестувана вече за четвърти път! Получава пет години и ги отбива на Соловки и Беломорканал.

От 1932 г. нататък дълго време не я закачат, а и тя, изглежда, живее по-предпазливо. От 1948 г. обаче започват да уволняват от работа. През 1950 г. Институтът по психология й връща вече приетата дисертация („Психологическата концепция на Добролюбов“) на основание, че през 1927 г. била осъдена по 58-и член. В това трудно за нея време (четвърта година стои без работа) й протяга ръка за помощ… Държавна сигурност! Пристигналият във Владикавказ пълномощник на централното Министерство на държавна сигурност Лисов (Ама как? Почти Лосев! Нима е жив? И колко малко нещо се е променило в буквите! Само дето не вири така открито глава като лос, а стъпва като лисица) й предлага да сътрудничи, като в замяна й обещава работа и защита на дисертацията. Тя гордо отказва. Тогава чевръсто й скалъпват обвинение, че преди 11 години (!), през 1941 г., била говорила:

— че сме подготвени зле за войната (а нима добре?);

— че немските войски стояли на границата, а ние сме им доставяли хляб (а нима не?).

Този път тя е осъдена на 10 години (това е петата й присъда) и попада в Специалните лагери — отначало в Дубровлаг в Мордовия, после Камъшлаг, гара Суслово в Камеровска област.

Тя знае, че тази стена пред нея е непробиваема, и намисля да пише жалби не до къде да е, а… до ООН!!! Докато Сталин е жив, тя отправя три такива. Това не е просто похват — не. Тя наистина облекчава по този начин вечно кипящата си душа, като води мислено разговор с ООН. За изминалите десетилетия на човекоядство тя наистина не вижда друга светлина в света. В тези си жалби бичува зверския произвол в СССР и моли ООН да ходатайствува пред съветското правителство: или за преразглеждане на нейното дело, или за разстрел, тъй като не може да живее по-нататък при такъв терор. Пликовете й са адресирани лично до някой от членовете на правителството, а вътре е приложена молбата й да бъде предадено в ООН.

В Дубровлаг тя е изправена пред сбирщината на разгневеното началство:

— Как се осмелявате да пишете до ООН?

Скрипникова стои както винаги изправена, снажна, величествена.

— Това не се забранява нито в Наказателния кодекс, нито в Наказателно-процесуалния, нито в Конституцията. А вие не сте имали правото да отваряте пликовете, адресирани лично до член на правителството!

През 1956 г. в техния лагер работи „разтоварваща“ комисия на Върховния съвет. Единствената задача на тази комисия е да освободи колкото се може по-бързо и повече зекове. Има някаква скромна процедура, при която зекът трябва да каже няколко виновни думи, да постои минутка с наведена глава. Но не, не са познали коя е Анна Скрипникова! Личното й освобождение не е нищо пред общата справедливост! Как ще приеме да й прощават, ако не е виновна в нищо? И заявява на комисията:

— Не бързайте да се радвате. Всички извършители на Сталиновия терор рано или късно, но непременно ще отговарят пред народа. Не знам какъв сте били при Сталин вие лично, граждани но полковник, но ако сте извършвали неговия терор, също ще седнете на подсъдимата скамейка.

Членовете на комисията се задавят от ярост, крещят, че в тяхно лице тя оскърбява Върховния съвет, че няма да й се размине даром това и ще лежи до дупка.

И наистина за своята несбъдната вяра в справедливостта тя престоява още три години в повече в лагерите.

От Камъшлаг тя продължава понякога да пише до ООН (за 7 години до 1959 г. написва 80 заявления до всякъде). През 1958 г. я пращат заради тези писма за една година във Владимировския пополитзатвор. А там е установено правилото — на всеки 10 дни да се приема заявление до всяка инстанция. За половин година тя отправя оттам 18 заявления до различни инстанции, включително 12 до ООН.

И постига все пак своето — не разстрел, а преразглеждане! — по делата от 1927 и 1952 г. Тя казва на следователя: „А защо не? Заявленията до ООН са единственият начин да се пробие каменната стена на съветската бюрокрация и оглушалата Темида да може да чуе все пак нещо.“

Следователят току скача, удря се в гърдите:

— Всички извършители на „Сталиновия терор“, който вие, кой знае защо (!), наричате „култ към личността“, да отговарят пред народа, това ли искате? А за какво трябва да отговарям аз? Каква друга политика можех да провеждам тогава? Ами че аз вярвах безусловно в Сталин и нищо не знаех.

Но Скрипникова го довършва:

— Не, не, тая няма да я бъде! За всяко престъпление трябва да се носи лична отговорност! А кой ще отговаря за милионите невинно загинали? За цвета на нацията и цвета на партията? Мъртвият Сталин ли? Или разстреляният Берия? А вие ще правите политическа кариера, така ли?

(А на самата нея кръвното налягане се качва до смъртоносната граница, тя затваря очи и вижда огнени кръгове.)

И още биха я държали, но през 1959 г. това вече ще е куриозно.

През следващите години (тя е жива и до днес) животът й е запълнен с тичане за оставащите по затворите и в заточение и за съдимостите на познатите й по лагерите от последните години. Някои успява да освободи, други — да реабилитира. Защищава и съгражданите си. Градските власти се страхуват от перото й, от жалбите й до Москва и й отстъпват понякога.

Ако всички бяха поне на четвъртина такива непримирими като Анна Скрипникова, друга щеше да е историята на Русия.

Степан Василиевич Лошчилин

Роден е през 1908 г. в Поволжието, син на работник в хартиена фабрика. През 1921 г., по време на глада, осиротява. Расте като тихо момче, все пак на седемнадесет години е вече в комсомола, а на осемнадесет постъпва в училище за селската младеж, което завършва на двадесет и една годишна възраст. През това време го изпращат на зърнодоставките, а през 1930 г. той разкулачва в родното си село. Не остава обаче да организира колхоза на село, а „взема справка“ от селсъвета и с нея заминава за Москва. Успява с мъка да се настани като обикновен работник на един строеж (тогава царува безработица, а всички вече гледат да попаднат в Москва). Една година по-късно го призовават в армията, там става кандидат, а след това и член на партията. В края на 1932 г. е вече демобилизиран и се връща в Москва. Не му се иска обаче да остава обикновен работник, иска да се квалифицира и моли районния комитет на партията да го изпрати да учи в завод. Но изглежда, че е бил от нескопосните комунисти, защото му отказват дори в това и му предлагат да постъпи в милицията.

Но ето че тъкмо тук той проявява характер и отказва. Да е бил решил друго, сега да не пишем биографията му. Но той отказва.

На младия човек му е неудобно пред момичетата, че работи като общ работник, без да има специалност. Но няма откъде да я получи! В завод „Калибър“ постъпва също като общ работник. Тук на едно партийно събрание простодушно се застъпва в защита на някакъв работник, очевидно предварително набелязан от партийното събрание за изключване. Работника го изключват от партията, както са го намислили, но оттук нататък над Лошчилин започва постоянен тормоз. В общежитието му открадват събирания от него партиен членски внос, който той не може да покрие от заплатата си. Тогава го изключват от партията и го заплашват със съд (нима загубването на партийния членски внос подлежи на наказателно дело по кодекса?). Тръгнал веднъж по нанадолнището, Лошчилин не отива веднъж и на работа. Уволняват го за самоотлъчка. С такава справка дълго не може да постъпи никъде. Следователят не го оставя на мира, след това го зарязва. Той чака съд — но съд няма. Изведнъж получава задочно решение: 6 месеца принудителни работи с удръжка 25%, отбиването на наказанието да става чрез градското Бюро за трудово-изправителни работи (БИТР).

През септември 1937 г. Лошчилин се запътва през деня към бюфета на Киевската гара. (Какво знаем ние за своя живот? Да е потърпял с глада си още 15 минути или да е потърсил бюфет на друго място?…) Възможно да е имал вид на човек, който от нещо е смутен или нещо оглежда? Това не знаем. Насреща му върви млада жена с униформата на НКВД. (За жени ли е да се занимават с това?) Спира го и го пита: „Какво търсите? Къде отивате?“ — „В бюфета.“ Посочва му една врата: „Влезте тук!“ Лошчилин, естествено, се подчинява. (Как ли би реагирал англичанинът на такова предложение?!) Това е помещението на Специалния отдел. Зад бюрото седи сътрудник. Жената му казва: „Задържан при обхождането на гарата.“ И си тръгва. Лошчилин не я вижда никога повече в живота си. (А и ние никога нищо повече не ще научим за нея…) Сътрудникът започва да му задава въпроси, без да му предложи да седне. Отнема му всички документи и го отпраща в стаята за задържани. Там вече имало двама мъже и, както казва Лошчилин, „без разрешение (!) седнах до тях на свободния стол“. И тримата дълго мълчат. Идват милиционери и ги повеждат в КПЗ. Милиционерът му нарежда да си предаде парите, защото в килията „все едно, ще ги отнемат“ (каква еднопосочност у милицията и криминалните престъпници). Лошчилин излъгва, че не носи пари. Ала го обискират и му прибират парите завинаги. А ма-хорката му връщат. Той влиза в първата своя килия с две пакетчета махорка и ги поставя на масата. Никой там, естествено, не е имал тютюн.

Един-единствен път го извеждат от КПЗ, за да го заведат при следователя. Последният го пита дали Лошчилин не се занимава с кражби. (Ами че това би било вратичка за спасение! Трябвало е да каже — да, занимавам се, но още не са ме хващали. И най-много да го изселят тогава от Москва.) Но Лошчилин гордо отвръща: „Аз живея от своя труд.“ И следователят повече в нищо не го обвинява, следствието приключва с това, а и никакъв съд няма по-късно!

Десет дни го държат в КПЗ, след това през нощта ги прехвърлят всички в МУР (Московската криминална милиция), на Петровка. Тук е вече съвсем тясно, задушно, няма къде да се обърнеш, а криминалните се чувствуват като у дома си, присвояват си чуждите вещи, разиграват ги на карти. Тук за пръв път Лошчилин остава поразен от „тяхната странна смелост, от тяхното подчертаване на някакво необяснимо превъзходство“. Една нощ започват да ги прехвърлят в етапния затвор на Сретенка (ето къде се е намирал, преди да се установи на Красная Пресня). Тук е още по-тясно — седят на пода и се редуват на наровете. Милицията този път облича полуголите (криминалните) със стари милиционерски униформи и цървули от лико.

Сред тези, с които пътува Лошчилин, имало и много такива като него, на които не били предявили никакво обвинително задържане, не били призовавани на съд, но ги карат заедно с осъдените. Пристигат в Перебори, там запълват сведения като новопристигнали и едва сега Лошчилин научава своя член: СВЕ — Социално Вреден Елемент, срок за излежаване — 4 години. (И до ден-днешен той недоумява: и баща ми беше работник, и самият аз съм работник — отде-накъде СВЕ? Друго нещо, ако бях търгувал…)

Волголаг. Дърводобив — 10-часов работен ден и никакви почивни дни, освен 7 ноември и 1 май (това е три години преди войната). Един ден Лошчилин си счупва крака, операция, 4 месеца в болница, 3 — с патерици. И после пак на дърводобива. И така той отбива своите четири години. Започва войната — но все пак той не се води по Петдесет и осми член и през есента на 1941 г. го освобождават поради изтичане на срока му. Малко преди да го освободят, му открадват ватенката, записана в арматурния му фиш. Как ли не моли нагаждачите да му бракуват тази проклета ватенка — не, не се смиляват! Удържат му за нея от „Фонда за освобождаването“, при това в двукратен размер — а по държавните цени това памучно-изподрано съкровище е скъпо! — и го пускат в студената есен по памучна лагерна риза и почти без пари, хляб и сельодка за из път. На излизане го обискират на портала и му пожелават щастлив път.

Ограбват го в деня на освобождаването така, както и в деня на арестуването…

При оформянето на справката при началника на УРЧ Лошчилин успява да прочете, макар както е обърната наопаки към него: „Задържан при обхождането на гарата…“

Пристига в град Сурск, в родния край. Районният военен комисариат го освобождава от военна повинност по болест. А това не се оказва добре. През есента на 1942 г. по заповед на Народния комисариат на отбраната 336 военният комисар мобилизира всички мъже на донаборна възраст, годни за физически труд. Лошчилин попада в работническия отряд на КЕЧ (квартирно-експлоатационната част) на Уляновския гарнизон. Що за отряд е това и как се отнасят към него — можем да си представим, след като там има много млади хора от Западна Украйна, които мобилизират преди започването на войната, но не ги изпращат на фронта поради неблагонадеждност. Така Лошчилин попада в една от разновидностите на Архипелага, във военизиран безконвоен лагер, предвиден за също такова унищожение с изсмукване на последните сили.

10-часов работен ден. В казармата — двуетажни нарове без каквито да било постелни принадлежности (отиват на работа — казармата необитаема). Работят навлечени с всичките си дрехи, както са ги измъкнали от вкъщи, и бельото — собствено, без смяна и без баня. Плащат им съвсем малко, като им удържат за хляба (600 грама), за храната (много слаба, два пъти дневно — първо и второ) и дори за нищо и никаквите чувашки цървули.

За комендант и началник на отряда са избрани хора измежду самите отрядници, но те нямат никакви права. За всичко се разпорежда М. Желтов, началник на ремонтно-строителната кантора — истински княз, който върши каквото му скимне. По негово нареждане на някои отрядници не им дават хляб и ядене по цяло денонощие, че и по две. („Има ли такъв закон? — пита се Лошчилин. — И в лагерите това не го е имало.“. А между другото в отряда постъпват след раняване и изтощени фронтоваци. Към отряда има лекарка. Но Желтов й забранява да издава болнични листове и в страха си от него тя плаче, без да крие сълзите си от отрядниците. (На ви и живота на свобода). Ето го нашия Свободен живот!) Всички въшлясват, а наровете им гъмжат от дървеници.

Но нали това не е лагер — могат да се оплачат! И те се оплакват. Пишат до областния вестник, до областния комитет. Отникъде няма отговор. Откликва само градският здравен отдел: извършват обстойна дезинфекция, уреждат им истинска баня и за сметка на заплатата (!) раздават на всеки по кат бельо и постелни принадлежности.

През зимата на 1944–1945 г., в началото на третата година от пребиваването му в отряда, собствените обувки на Лошчилин се износват окончателно и той не отива на работа. Съгласно Указа веднага е даден под съд за отлъчване и е наказан с три месеца изправителен труд все в същия отряд, с удържане на 25% от заплатата.

През пролетта влагата и кишата не позволяват на Лошчилин да ходи вече и с цървулите от лико — и отново не отива на работа. Отново го съдят (ако броим и всички задочни случаи — четвърти път в живота му) в червения кът на казармата и присъдата е: три месеца лишаване от свобода.

Но… не го затварят. Защото държавата няма интерес да храни безплатно Лошчилин. И защото какво лишаване от свобода може вече да бъде по-лошо от този работнически отряд!

Това става през март 1945 г. И всичко да се е разминало, ако преди това Лошчилин не бе написал жалба до КЕЧ на гарнизона срещу Желтов, който обещал да раздаде на всички обувки втора употреба, но не дава. (А пък пише самостоятелно жалбата, защото колективните са строго забранени; за „колективка“, като противоречаща на духа на социализма, могат да лепнат на всички 58-и член.)

Извикват Лошчилин да се яви в отдел „Кадри“. „Сдайте работните си дрехи!“ И единственото нещо, което този безгласен труженик е получил за три години — работна престилка, Лошчилин сваля и кротко я слага на пода. Тук стои и извиканият от КЕЧ участъков милиционер. Той отвежда Лошчилин в милицията, а вечерта — в затвора, но дежурният там намира нещо нередовно в придружителното сведение и отказва да го приеме.

Милиционерът повежда Лошчилин назад в участъка. А пътят им минава покрай казармата на техния отряд. И милиционерът му казва: „Върви да почиваш, и без туй няма къде да се дяваш. Чакай ме да дойда за теб тези дни.“

Отива си април на 1945 г. Легендарните дивизии вече наближават Елба и обкръжават Берлин. Всеки ден страната салютира, като залива небето с червени, зелени и златни ракети. На 24 април Лошчилин е прехвърлен в Уляновския областен затвор. Килията там е препълнена, както и през 1937 г. Петстотин грама хляб, супа от фуражна ряпа, а ако е от картофи, то от дребни, небелени и не-домити. Девети май го заварва в килията (няколко дни те не знаят за края на войната). Както посреща Лошчилин войната зад решетките, така я и изпраща.

След Деня на победата отправят указниците (тоест допусналите самоотлъчка, закъснение, понякога дребно производствено разхищение) в колония. Там се заемат със земекопни и строителни работи, с разтоварване на шлепове. Хранят ги лошо, лагпунктът е още нов, няма не само лекар, но дори и медицинска сестра. Лошчилин настива, получава възпаление на седалищния нерв, но и в това състояние го извеждат на работа. Той стига до пълно изтощение, краката му отичат, непрекъснато го тресе — и въпреки това го карат да работи.

На 7 юли 1945 г. е обявена знаменитата Сталинова амнистия. Но Лошчилин не е между амнистираните, тъй като на 24 юли завършва присъденият му тримесечен срок, и едва тогава го пускат на свобода.

„Все едно — разправя Лошчилин, — в душата си оставам болшевик. Когато умра, ме имайте за комунист.“ Иди го разбери шегува ли се, или не.

* * *

Понастоящем не разполагам с материали, за да завърша тази глава така, както би ми се искало — да покажа как фрапиращо се пресичат руските съдби със законите на Архипелага. И не се и надявам, че ще разполагам занапред с неприбързано и безопасно време, за да направя още една редакция на тази книга и тогава да допиша необходимите за случая съдби.

Мисля, че би намерил много подходящо място един очерк за живота, тъмнично лагерните преследвания и гибелта на отец Павел Флоренски — може би един от най-забележителните хора, погълнат завинаги от Архипелага. Компетентните хора разправят за него, че това е бил един рядък учен за XX век — професионално владеещ множество области на знанията. По образование математик, на младини бива разтърсен от дълбоко религиозно чувство и става свещеник. Книгата му, написана на младини — „Опора и Утвърждаване на Истината“, едва сега получава достойна оценка. Той е оставил много математически съчинения (топологически теореми, много преди да бъдат доказани на Запад), изкуствоведски (за руските икони и за храмовата служба) и философско религиозни. (Архивът му в общи линии е запазен, още не е публикуван, но не съм имал достъп до него.) След революцията е професор в Института по енергетика. През 1927 г. изказва идеи, предхождащи тези на Винер. През 1932 г. в списание „Социалистическая реконструкция и наука“ напечатва статия за машини, решаващи задачи, близки по дух до кибернетичните. Скоро след това е арестуван. Гибелният му път ми е известен само по отделни точки, които поставям неуверено: заточение в Сибир (там пише и публикува под чуждо име в трудовете на Сибирската експедиция към Академията на науките), Соловки (там, струва ми се, създава бригада по добиване на йод от водорасли), след ликвидирането на Соловки — Крайния север и Колима. И там се занимава с флората и минералите (това — свръх работата с кирката). Не е известно мястото, нито времето на гибелта му в лагера. (Има слух, че е умрял през 1938 г. на Колима в рудника „Петилетка“. Според друг слух пък не стигнал до Колима, а потънал с един от корабите.)

На всяка цена исках да разкажа тук и за живота на Валентин И. Комов от Ефремовския Уезд, с когото през 1950–1952 г. лежахме заедно в Екибастуз, но не помня достатъчно за него, а трябва по-подробно да се разкаже. През 1929 г., едва 17-годишно момче, той убива председателя на техния селсъвет и избягва. След този случай не може да просъществува и да се крие другояче, освен като крадец. На няколко пъти попада в затвора, и все като крадец. През 1941 г. е освободен. Немците го отвеждат в Германия, не мислете, че им сътрудничи! Не, бяга на два пъти, за което попада в Бухенвалд. Оттам го освобождават съюзниците. Остава ли на Запад? Не — под собственото си име („Родината ви прощава, Родината ви зове!“, се завръща на село, жени се и работи в колхоза. През 1946 г. е осъден по 58-и член за делото му от 1929 г. Освобождава се през 1955 г. Ако бихме могли да разгърнем по-подробно тази биография, тя би ни обяснила много нещо в руските съдби през тези десетилетия. При това Комов бе типичен лагерен бригадир — „син на ГУЛАГ“. (Дори в каторжния лагер не се поколебава да каже на началника при общата проверка: „Защо в нашия лагер е въведен фашистки ред?“.

Най-сетне би подходило за тази глава животоописанието на някой изтъкнат (по личните си качества и непоколебимостта на възгледите си) социалист; да се покажат дългогодишните му митарства по разместването на Големия Пасианс.

А може би твърде би подхождала тук и биографията на някой върл емведист като Гаранин или Завенягин, или друг някой по-малко известен.

Но, изглежда, не ми е съдено вече да направя това. Като прекъсвам тази книга в началото на 1968 г., доста се съмнявам, че ще имам възможност да се върна към темата на Архипелага.

А и стига толкова, пиша я вече двадесет години.

Бележки

[1] Представяте ли си в наше време момичетата да оспорват открито в клас основите на марксизма? — Б.а.

[2] Самият Лосев през 1920 г. е разстрелян в Крим за бандитизъм и насилие. — Б.а.