Александър Солженицин
Архипелаг ГУЛАГ (34) (1918–1956
Опит за художествено изследване)

Шестнадесета глава
СОЦИАЛНО БЛИЗКИТЕ

Присъедини се и ти, мое слабо перо, към възпяването на това племе! Възпявани са като пирати, като флибустиери, като скитници, като избягали каторжници. Възпявани са като благородни разбойници — от Робин Худ та до оперетните, уверявали са ни, че те са хора с чувствителни сърца, че обират само богатите и си поделят награбеното с бедните. О, възвишени сподвижници на Карл Моор! О, размирни романтико Челкаш! О, Беня Крик, одески босяци и вие, техни одески трубадури!

Та не възпява ли цялата световна литература престъпниците? Ще пощадим от упреци Франсоа Вийон, но и Юго, и Балзак също плащат данък на това, а Пушкин похвалва престъпното начало у циганите. (А какво да кажем за Байрон?) Но никога те не са били така широко възпявани, така единодушно, така последователно, както в съветската литература. (Това си има своите високи Теоретични Основания и без Горки и Макаренко.)

Леонид Утьосов започва да вие гъгниво от естрадата — и възторжената публика подема воя му. И не с друг, а именно с апашки жаргон заговорват балтийските и черноморските морячета на Вишневски и Погодин. Тъкмо с апашкия език демонстрират те най-изразително своето остроумие. Кой ли само не се е задавял от възвишено вълнение, докато ни е описвал криминалните престъпници — тяхното живо разпасано отрицание на всичко в началото и тяхното диалектическо превъзпитаване накрая: тук са и Маяковски (след него и Шостакович с балета си „Госпожицата и хулиганът“, и Леонов, и Селвински, и Инбер, и кой ли не. Култът към криминалните се оказва заразителен в епохата, когато литературата линее без положителен герой. Дори един толкова необвързан с официалната линия писател като Виктор Некрасов не намира за разкриване на руското геройство по-добър образ от този на криминалния, старшината Чумак („В окопите на Сталинград“) Дори Татяна Есенина се поддава на тази хипноза и ни изобразява „невинната“ фигура на Венка Вале Каро. Може би единствен Тендряков, с умението му да гледа непревзето на света, ни показва за пръв път криминалния престъпник без възхитено преглъщане на слюнките („Тройка, седмица, туз“, показва ни душевната му мерзавщина. Алдан-Семьонов и сам като че ли е минал през лагерите, ала изобретява („Барелеф върху скалата“, абсолютна безсмислица: че крадецът Сашка Александров под влияние на комуниста Петраков, уважаван от всички бандити за това, че познавал лично Ленин и воювал срещу Колчак (изключително неправдоподобна мотивировка от Авербаховите времена) комплектува бригада от мръшляци и не живее за тяхна сметка (Както е било винаги! И както не по-зле го знае и Алдан-Семьонов!), а се грижи за тяхното оцеляване! И с тази цел печели на карти от волнонаемните! Сякаш спечеленото няма да иде за чифир! Какъв вмирисан на нафталин тъп виц за 60 — те години.

През една лятна вечер на 1946 г. в малкия ни лагер на Калужка застава някакъв криминален се бе изтегнал по корем върху перваза на прозореца на третия етаж и си дереше гърлото да пее апашки песни една след друга. Песните му свободно прехвърляха портала и бодливата тел, стигаха до тротоара на Болшая Калужкая, до тролейбусната спирка, та чак до Нескучний сад^[1]. В тези песни се възпяваше „лекият живот“, убийството, кражбите, бандитските нападения. И не само никой от надзирателите, възпитателите и дежурните на портала не му попречи, но дори да му креснат на никого не му дойде наум. Пропагандирането на бандитските възгледи, изглежда, съвсем не противоречи на системата на нашия живот, не я заплашва. Седях в зоната и си мислех: какво ли ще е, ако се кача на третия етаж и оттам си пусни гласа да изпея нещо за съдбата на военните пленници, например от рода на „Где си, где си?“, която бях чул във фронтовото контраразузнаване, или ако съчиня нещо за съдбата на унижения изтерзан фронтовак — какво само щеше да става! Как биха се разтърчали! Направо биха се закатерили по пожарната стълба, за да ми запушат устата, не биха губили време да заобикалят през входа. Щяха да ми запушат устата, да ми вържат ръцете, да ми лепнат допълнителна присъда! А бандитът си пее, московчаните го слушат — и сякаш това е в реда на нещата…

Всичко това е станало норма не веднага, а исторически, както обичат да говорят у нас. В стара Русия съществува (а на Запад и продължава да съществува) невярното схващане за криминалните престъпници като за непоправими, като за постоянни престъпници („гръбнакът на престъпността“). Затова на етапите и в затворите държат настрани от тях политическите. Затова администрацията, както свидетелствува П. Якубович, не допуска безцеремонното им поведение и главатарството в арестантския свят, забранява им да заемат колективни длъжности, доходни места и решително застава на страната на останалите каторжници. „Сахалин погълна хиляди от тях и те останаха там.“ В стара Русия за рецидивистите е в сила формулата: „Извийте вратовете им под железния ярем на закона!“ (Урусов) Така например до 1917 г. престъпните елементи не хазяйничат нито из страната, нито в руските затвори.

Ала оковите падат, свободата изгрява. Веднага след Февруарската революция криминалните — кои покрай политическите, в суматохата, кои много скоро след това, по привилегированите амнистии на Керенски — плъзват свободно надлъж и шир и се омесват със свободните граждани. По време на милионното дезертьорство през 1917 г., а сетне и през Гражданската война всички човешки страсти, и на първо място престъпните, се развихрят и вече никой не мисли да извива вратовете на престъпниците под ярема, а и официално им заявяват, че това не е необходимо. Намират за много полезно и забавно, че са врагове на частната собственост, ще рече, те са революционна сила, само дето ще трябва да я вкарат в руслото на пролетариата, но това едва ли ще породи Затруднения. А ето че успява да отрасне и небивалата многолюдна смяна от сираците на Гражданската война — безпризорни, хулигани. Те се греят около асфалтовите казани на НЕП-а и под формата на първи уроци срязват чантичките от ръцете на дамите, крадат с куки през вагонните прозорци куфари. Срещу това — социалният аргумент: ами че за всичко е виновна средата!. Ще превъзпитаме тези здравеняци лумпени и ще ги вкараме в строя на съзнателния живот! Следват и първите комуни, и колониите, и „Пътен лист за живота“. (Само едно не виждат: безпризорните не са още истински престъпници и поправянето им не говори за нищо: не всички са успели дори да се покварят.)

Сега, когато са изминали повече от четиридесет години, можем да се озърнем и да се усъмним: кой кого всъщност превъзпита: дали чекистите крадците или крадците — чекистите? Рецидивистът, приел чекистката вяра, е вече пес, криминалните гледат да му видят сметката. Чекистът пък, който е усвоил психологията на рецидивиста, е напорист следовател от 30–40-те години или волеви лагерен началник, те са на почит и бързо се придвижват по служба.

А психологията на престъпника е много проста и достъпна за усвояване:

1. Искам да живея и да се наслаждавам, плюя на останалите!

2. Който е по-силен, той е прав.

3. Не се завирай където не те засяга! (Тоест, докато не бият теб, не се застъпвай за този, когото бият. Чакай си реда.)

Покорните врагове се бият поотделно! — твърде познат закон. Така постъпва Сталин. Така постъпва Хитлер.

Колко ни набива само ушите Шейнин със „своеобразния кодекс“ на рецидивистите, с тяхната „мъжка“ дума. Като четеш всичко това — едва ли не са Дон-Кихотовци и патриоти! Само да не срещаш муцуните им в килията или в гарвана…

Престанете да лъжете, продажни пера! Вие, които сте наблюдавали престъпниците зад перилата на парахода или зад масата на следователя! Вие, които никога не сте се срещали с криминални, когато сте беззащитни пред тях.

Рецидивистите не са Робин Худовци! Когато им е нужно да крадат от мръшляците, крадат. Когато им е нужно да свалят от замръзналия последните му партенки, не се спират и пред това. Техният свещен лозунг е: „Днес умри ти, а аз утре!“

Но може пък наистина да са патриоти? Защо не крадат от държавата? Защо не ограбват специалните вили на властниците? Защо не спират дългите черни автомобили? Защото очакват да срещнат там победителя Колчак ли? Не, защото тези автомобили и вили са добре защитени. А магазините и складовете са под защита на закона. Защото реалистът Сталин отдавна е разбрал, че превъзпитанието на криминалните е само празно бръмчене. И прехвърля тяхната енергия, насъсква я срещу гражданите на собствената им страна.

Ето какви са законите в продължение на тридесет години (до 1947 г.): длъжностната, държавната кражба? Сандък от склада? Три картофа от колхоза? Десет години! (А от 1947 г. и двадесет!) Частна кражба? Обрали жилището, отмъкнали с камион всичко, което семейството е събирало цял живот? Ако в случая не се е стигнало до убийство, най-много година, понякога 6 месеца…

Тъкмо тази снизходителност развъжда престъпниците.

Със своите закони Сталиновата власт ясно казва на криминалните: не кради от мен! Кради от частните лица! Че нали частната собственост е отживелица от миналото. (А персоналното притежание е надеждата на бъдещето…)

И рецидивистите проумяват. Дали те, които са толкова безстрашни в своите разкази и песни, тръгват да обират там, където това е трудно, опасно и рискуват главите си? Не. Страхливо и алчно се нахвърлят там, където са ги насочили — да нападат самотните минувачи, да ограбват неохраняваните жилища.

Двадесетте, тридесетте, четиридесетте, петдесетте години! Кой не помни тази вечно надвиснала над гражданина заплаха: избягвай тъмнината! Не се прибирай в късните часове! Не носи часовник! Нито пари! Не оставяй жилището си без човек! Ключалки! Кепенци! Кучета! (Необраните своевременно фейлетонисти сега осмиват верните дворни кучета…)

В последователната борба срещу независимостта на човека социалистическата държава му отнема отначало единия приятел — коня, като в замяна на това му обещава трактор. (Като че ли конят е само тяга за плуга, а не жив твой другар в беди и радости, не член на твоето семейство, не част от душата ти.) Скоро след това и неотстъпно започват да преследват и втория приятел на човека — кучето. Регистрират ги, откарват ги в кожодерницата, а често местните съвети организират специални хайки за изтребване на всяко попаднало им на пътя куче. И съвсем не от санитарни или икономически съображения. Основанията са по-дълбоки: кучето не слуша радио, не чете вестници, то е нещо като неконтролируем гражданин на държавата, и физически силен, но сила не в полза на държавата, а за защитата на стопанина му като личност, независимо какво ще постанови местният съвет за него и с какъв ордер ще дойдат да го приберат през нощта. В България през 1960 г. съвсем сериозно е предложено на гражданите да отглеждат вместо кучета… свине! Свинята няма принципи, тя наддава теглото си за всеки, който има нож.

Впрочем преследването на кучетата никога не се отнася до полезните за държавата полицейски и охраняващи кучета.

Колко са обраните граждани, които знаят, че милицията дори не е издирвала престъпниците, че дори не са завели дело, за да не усложняват отчетността си: струва ли си труда да ловят престъпника, ако ще му присъдят шест месеца, а след предварителния арест ще му останат дори три? Пък и дали изобщо ще вземат да съдят заловените бандити? Прокурорите имат интерес да „снижат престъпността“ (това искат от тях на всяко съвещание), затова те просто прекратяват делата, особено ако по някои от тях се предвиждат много обвиняеми.

Най-сетне непременно ще има и намаляване на присъдите и, естествено, именно за криминалните престъпници. Хей, свидетелю, внимавай на съда! Те скоро ще се върнат и да му мислиш, ако си давал показания срещу тях!

Затова, видиш ли, че се намъкват през някой прозорец, че изрязват нечий джоб или разпарят куфара на съседа ти във влака — замижи! Отмини! Нищо не си видял!

Така ни възпитаха нас и крадците, и законите!

През септември 1955 г. „Литературная газета“ (смело съдеща за много неща, само не и за литературата) пролива крокодилски сълзи в дълга статия: през нощта на една московска улица под прозорците на две семейства убили шумно някакъв човек. По-късно става известно, че и двете семейства (наши! съветски!) били разбудени, наблюдавали през прозорците, но не се притекли на помощ: жените не пуснали мъжете си. И някакъв там живущ в същия дом (може би също разбуден тогава, но за това нищо не се пише?), член на партията от 1916 г., полковник в оставка (и, изглежда, измъчван от безделие), се нагърбва със задължението на обществен обвинител. Той ходи по редакциите и съдилищата и настоява тези две семейства да бъдат привлечени за съучастие в убийство! Трещи и журналистът: това го няма в кодекса, но е позор! Позор!

Да, позор, но за кого! Както винаги в нашата превзета преса и в тази статия е написано всичко освен главното. Освен това, че:

1) „Ворошиловската“ амнистия от 27 март 1953 г. в търсене на популярност сред народа залива цялата страна с вълна от убийци, бандити и крадци, които с мъка са били изловени след войната. (Да пожалиш крадеца, значи да погубиш честния човек.)

2) В Наказателния кодекс (НК—1926) съществува крайно нелепият член 139-и „за предела на необходимата отбрана“ — и ти имаш право да извадиш нож не по-рано от мига, когато престъпникът ще замахне към теб с ножа си, и да го ръгнеш не по-рано от момента, когато той ще те наръга. В противен случай ще съдят теб! (А такъв член, според който най-голям престъпник е този, който напада слабия, в нашето законодателство няма!…) Този страх да не надвишиш мярката на необходимата отбрана води до пълно разрушаване на националния характер. Хулигани се нахвърлят в клуба да бият червеноармееца Александър Захаров. Захаров изважда джобно ножче и убива един от хулиганите. Получава за това 10 години като за чисто убийство. „А какво трябваше да правя?“ — учудва се той. Прокурорът Арцишевски му отвръща: „Трябвало е да избягате!“

Та кой плоди хулиганите?!

3) Съгласно Наказателния кодекс държавата забранява на гражданите да притежават огнестрелно или хладно оръжие — но и не поема тяхната защита! Държавата предоставя своите граждани на бандитите — и чрез пресата смее да призовава към „обществена съпротива“ срещу тези бандити! Съпротива — с_ какво_! С чадъри ли? С точилки? Отначало развъждат бандити, сетне започват да събират срещу тях народни дружини, които, като действуват извън законодателството, понякога и сами се превръщат в бандити. А колко просто е могло да бъде от самото начало: „Превийте главата му под ярема на закона!“ Обаче Единственото Вярно Учение поставя бариера пред подобно решение.

 

А какво щеше да бъде, ако тези жени бяха пуснали мъжете си и те бяха излезли с прътове? Или бандитите щяха да ги убият, което е по-вероятното, или те щяха да убият бандитите, след което да идат в затвора за превишаване на допустимата отбрана. Докато извежда сутрин кучето си на разходка, полковникът в оставка би могъл и в двата случая да се понаслаждава на събитието.

А една истинска самоинициативна намеса, подобна на тази във френския филм „Крайбрежната улица на изгрева“, където работници без съгласието на властите сами излавят крадците и сами ги наказват — такава намеса ще бъде пресечена у нас като произвол. Нима са възможни у нас такъв ход на мисълта и такъв филм?

Но и това не е всичко! Има още една важна черта на нашия обществен живот, която помага на крадците и бандитите да преуспяват — това е страхът от гласност. Нашите вестници са пълни с никому неинтересни съобщения за производствени успехи, но в тях почти не ще намериш отчети за съдебните процеси, съобщения за извършените престъпления. (Ами че според Прогресивната Теория престъпността се поражда само от наличието на класи, а класи у нас няма, следователно няма и престъпления и затова не трябва да се пише за тях в печата! Няма да даваме я материал на американските вестници, че не им отстъпваме по престъпност.) Когато на Запад стане убийство, стените на къщите се облепват с портрети на престъпника, те ви гледат иззад тезгяхите на баровете, от прозорците на трамваите, престъпникът се чувствува като подгонен плъх. Извърши ли се някое нагло убийство у нас, пресата е пас, няма никакви портрети, убиецът офейква на сто километра далеч в друга област и си живее спокойно там. И министърът на вътрешните работи не е принуден да се оправдава в Парламента защо престъпникът не е намерен: ами че за случая никой не знае освен жителите на градчето, където това е станало. Намерят ли го — добре, не го ли намерят — също бива. Убиецът не е нарушител на държавната граница; не е чак толкова опасен (за държавата), за да се обявява общосъюзно издирване.

С престъпността е като с маларията: рапортувано е веднъж, че я няма повече, отпада нуждата да се лекуват от нея, така че не трябва да се поставя и такава диагноза.

Естествено, и милицията, и съдът имат интерес „да се закрие делото“, но това води до формалност, която отърва още повече на истинските убийци и бандити: обвиняват в неразкритото престъпление първия попаднал и особено охотно лепват по няколко престъпления на такъв, който има вече едно. Струва си да си спомним делото на Пьотър Кизилов („Известия“. 11.12.1959-а и през април 1960 г.) — два пъти без никакви улики осъден на разстрел (!) за неизвършено от него убийство, или делото на Алексеенцев („Известия“. 30.1.1960 г.), сходно с първото. Ако писмото на адвоката Попов (по делото на Кизилов) би отишло не в „Известия“, а в „Таймс“, това би завършило със смяна на кралския съд или с правителствена криза. А у нас се събира след четири месеца областният комитет (защо тъкмо областният комитет? Нима съдът му е подвластен?) и като взема под внимание „младостта, неопитността“ на следователя (защо тъкмо на такива хора поверяват човешките съдби?), „участието му в Отечествената война“ (при нас не го вземаха под внимание навремето!) — ще запишат на един мъмрене в досието), а друг ще бъде просто заплашен с пръст. Главният палач Яковенко за прилагане на изтезания (и това след XX конгрес!) след половин година бил осъден уж на три години, но доколкото той е свой човек — действувал е по инструкция, изпълнявал е заповед. Нима ще го накарат да отбива присъда? За какво такава жестокост наистина?… Затова пък ще трябва да се занимаят с адвоката Попов и да го пропъдят от Белгород: нека знае бандитския и общосъюзния принцип: не се завирай където не ти е работа!

Така всеки, застъпващ се за справедливостта, ще има да се разкайва и триж, и осем пъти, че се е застъпил. Така наказателната система става за криминалните престъпници поощряваща и те с десетилетията се разрастват като буйна плесен в живота на свобода, в затвора и в лагера.

* * *

И винаги за всичко има тълкуваща висша теория. И ни най-малко не са повърхностни литераторите, които са определили, че криминалните престъпници са наши съюзници в изграждането на комунизма. Това е изложено в учебниците по съветска трудово-изправителна политика (има и такива, издавани са), в дисертации и научни статии по лагерознание, а най-делово — в инструкциите, по които се възпитават и лагерните чинове. Всичко това произтича от Единствено Вярното учение, обясняващо целия многообразен живот на човека само и единствено с класовата борба.

Ето как бива мотивирано това. Професионалните престъпници не могат да бъдат приравнени към капиталистическите елементи (тоест към инженерите, студентите, агрономите и монасите): последните са устойчиво враждебни на диктатурата на пролетариата, докато първите са само (!) политически неустойчиви. (Професионалният убиец бил само политически неустойчив!) Доколкото лумпенът не е собственик, не може да се сближи с класово враждебните елементи, а на драго сърце ще се сближи с пролетариата (как не!). Ето защо според официалната терминология на ГУЛАГ те са наречени „социално близки“. (С какъвто се събереш…) Ето защо инструкциите непрекъснато повтарят: да се оказва доверие на криминалните престъпници рецидивисти! Ето защо чрез КВЧ трябва настойчиво да се разяснява на престъпниците единството на техните класови интереси с всички трудещи се, да се възпитава у тях „презрително-враждебно отношение към кулаците и контрареволюционерите“ (спомнете си Ида Авербах: той те е подучил да откраднеш! Ти сам не би откраднал!) и „да се залага на тези настроения“ (помнете: да се разпалва класова борба в лагерите?!).

„Скъсалият“ с престъпното си минало Г. Минаев в писмо до мен в „Литературная газета“ (29.11.1962 г.) пише: „Аз дори се гордея, че макар и бандит, не съм изменник и предател. При всеки удобен случай на нас, бандитите, ни даваха да разберем, че не сме все пак изгубени за Родината, макар и блудни, но все пак сме синове. А виж, за „фашистите“ няма място на тази земя.“

И ето как още се разсъждава в теорията: трябва да се проучват и използуват най-добрите свойства на престъпниците. Обичали романтиката ли? Тогава „обкръжете заповедите на лагерното началство с ореола на романтиката“. Стремели се към героизъм ли? Тогава им позволете героизъм в работата! (Стига да се хванат за нея…) Били необуздани ли? Дайте им да се развихрят в съревнованието! (Познаващите добре лагера и криминалните просто трудно ще повярват, че това не е писано от слабоумни.) Били самолюбиви и обичали да са център на внимание ли? Ами удовлетворете самолюбието им с похвали, с отличия! Издигайте ги на ръководна работа! И особено бандитските главатари, за да бъде използуван за лагера техният вече изграден авторитет сред криминалните (така е написано в Авербаховата монография: авторитетът на главатарите!).

И ето какво става, когато тази стройна теория слиза на лагерната Земя: най-неизправимите и закоравели бандити получават безконтролна власт на островите на Архипелага, в лагучастъците и лагпунктовете: власт над населението на своята страна, над селяните, занаятчиите и интелигенцията, власт, каквато те не са имали никога в историята, никога нито в една държава, власт, за каквато в живота си на свобода не биха могли и да мечтаят — а сега им предават всички останали хора като роби. Кой бандит ще се откаже от такава власт? Главатарите им напълно владеят лагерните участъци, те живеят в отделни „кабинки“ или палатки със своите временни жени. (Или своеволно подбирайки си по-загладените жени измежду всички свои поданици, а интелигентните жени от Петдесет и осмия и младичките студентки разнообразяват менюто им. Чавдаров става свидетел в Нориллаг как една рецидивистка предлага на своето криминално мъжле: „Да ти направя ли работа с шестнадесетгодишна колхозничка?“ Има се предвид някакво селско момиче, попаднало на Север за десет години заради килограм жито. Момичето се опитва да откаже, рецидивистката бързо пречупва съпротивата му: „Заколвам те! Аз да не съм по-долу от теб? И аз му лягам!“. Те си имат (e)шесторки(/e)-лакеи измежду бачкаджиите, които изнасят гърнетата им. За тях се готви отделно от оскъдното месо и най-добрите мазнини, които се отпускат за общия казан. Бандитите с по-нисък ранг стават нарядници, помощници по бита (т.е. в помощ на надзора) и коменданти, сутрин те застават по двама с чепати тояги пред изхода от двестаместната палатка и командуват: „Излизай без последния!“ По-дребните риби от криминалните са използувани да бият отказвачите — тоест тези, които нямат сили да вървят на работа. (Началникът на полуостров Таймир пристига за развода с кабриолет и се любува как криминалните пребиват от бой зековете от Петдесет и осмия.) Най-сетне мерзавците, умеещи да се подмазват, се назначават… за възпитатели. Те произнасят речи, получават Петдесет и осмия — как трябва да живеят за труда, а самите живеят чрез кражби и получават предсрочно освобождаване. На Беломорканал една такава муцуна е социално близък възпитател, който, без нищо да разбира от строителни работи, е в правото да отмени строителните разпореждания на социално чуждия технически ръководител.

И това не е само теория, преминала в практика, но и хармония на всекидневието. Хем по-добре за криминалните, хем по-спокойно за началството, което ще си щади юмруците и гърлото, няма да вниква в подробностите и дори не е нужно да се появява в зоната. Пък и за самия тормоз е дошло по-добре: криминалните го прилагат много по-нагло, по-зверски, без ни най-малко да имат страх от отговорност пред закона.

Но и там, където не поставят бандитите на власт, те имат по същата тази класова теория доста по-големи права. Няма по-голяма жертва за криминалните от тази, ако благоволят да излязат на работа извън зоната. Там пък могат да се излежават колкото си щат, да пушат и разказват своите бандитски приказки (за победи, за бягства, за геройство) и да се припичат лете на слънчице, а зиме край огъня. Конвоят никога не закача накладените от тях огньове, но гаси и тъпче огъня на тия по Петдесет и осми. А кубиците (дървен материал, земна маса, въглища) след това им се записват за сметка на работягите от Петдесет и осми. Че дори развеждат криминалните по разните там сборове на ударниците и изобщо по сборове на рецидивистите (Дмитлаг, Беломорканал).

Навикът да живее за сметка на чуждия труд остава у криминалния и след излизането му на свобода, макар че на пръв поглед това противоречи на врастването му в социализма. През 1951 г. в Оймякон (Уст-Нера) излежалият присъдата си рецидивист Крохальов постъпва като забоен работник в същата шахта. Без да хване дори чук в ръка, той получава от майстора наднормени за сметка на затворниците. Крохальов получава по 8-9 хиляди на месец, за хиляда купува на зековете допълнителна храна, те са доволни и мълчат. Затворникът Милючихин се опитва през 1953 г. като бригадир да сложи край на този ред. Волнонаемните криминални го намушкват с нож, обвиняват го в грабеж, предаден е на съд и обновяват 20-годишната му присъда.

Разказвам това, за да не бъда упрекнат в коригиране на марксистката теза, че лумпенът не е собственик. Разбира се, че не е собственик! Крохальов не строи за своите 8 хиляди богата къща: той ги проиграва на карти, пропива ги и ги пръска по жени.

Една от рецидивистките — Береговая, попада в славните летописи на Волгоканал. Тя е бич във всеки затвор, където я изпращат, хулиганствува във всяко отделение на милицията. Ако и да работи понякога от каприз, след това унищожава всичко изработено. С цял наниз от съдимости тя пристига през юли 1933 г. в Дмитлаг. По-нататък следва цяла глава от легенди: отишла в „Индия“ и с изненада (единствено изненадата й звучи правдоподобно) не чува там да се псува, не вижда да се играят карти. Обясняват й уж, че криминалните тук са увлечени от трудова дейност. И тя също „веднага“ се включва в изкопните работи и започва дори „добре“ да работи (разбирай го: записват й чужди кубици). По-нататък следва глава от истини: през октомври (когато се застудява) отива при лекаря и без да е болна от нещо, моли (с нож в ръкава?) да й дадат няколко дни почивка. Лекарят на драго сърце (той винаги има подръка някое свободно болнично легло) дава съгласието си. А нарядница е една стара дружка на Береговая — Полякова, която на своя глава й добавя две седмици лежачка, като й вписва фалшиви излизания на работа (тоест изчисляват й отново изработени кубици за сметка на работягите). И тъкмо тогава, поблазнила се от лекия живот на нарядницата, Береговая също решава да се присламчи към племето на песовете. Същия ден, когато Полякова я вдига от леглото за развода, Береговая заявява, че няма повече да копае, докато не разобличи машинациите на Полякова с работните дни, изработеното и дажбите (чувството за благодарност не я обременява особено). Издействува си да я приеме оперативният работник (криминалните не се страхуват от ченгетата, тях не ги заплашва втора присъда, но и нека се опита да не излезе на работа някоя каерка!) — и веднага става бригадир на една изоставаща мъжка бригада (вероятно се залавя да избива зъбите на нещастните мръшляци), по-късно — нарядница на мястото на Полякова, след това — възпитателка на женската барака (мръсница, картоиграчка и крадла!), а накрая и началник на строителен отряд (тоест разпорежда се вече и с инженерите). И тази озъбена кучка я има на всички почетни дъски, стегната в кожено яке и с походна чанта (завлечени от някого). Ръцете й умеят да бият мъже, очите й са като на вещица. Та нея точно възхвалява Ида Леополдовна.

Ето колко лесно е за криминалните да се наредят добре в лагера: вдигне малко шум, предаде някого, а по-нататък бий и тъпчи.

Ще ми възразят, че само песовете се тикат за длъжности, докато „честните апаши“ спазват апашкия закон. Ала колкото и да съм гледал и едните, и другите, не съм забелязвал едната измет да е по-благородна от другата. Бандитите избиваха златните зъби на естонците с ръжен. Давеха (в Краслаг, 1941 г.) литовците в клозета за отказа им да си дадат колетите. Ограбваха осъдените на смърт. Те убиват на шега първия, вкаран в килията им, за да се почне ново следствие и съд, та да прекарат зимата на топло или да се измъкнат от тежкия лагер, в който вече са попаднали. Да не говорим за такива дреболии като това да оставиш без дрехи и обувки някого на лютия студ. Или да му отнемеш дажбата хляб.

Не, благодарим, нито плод от скала, нито от крадеца файда.

Теоретиците на ГУЛаг се възмущават: „кулаците“ (в лагера) не смятат криминалните дори за истински хора (и с това издават зверската си същност).

А как да ги имаш за хора, след като ти измъкват и късат душата? Целият им „романтичен волен живот“ е живот на вампири.

Образованите хора, които не са имали случай да се сблъскат с криминални престъпници на пътя си, възразяват срещу подобна безпощадна оценка на апашкия и бандитски свят: дали пък не тайната любов към собствеността е причина за такова отношение към криминалните престъпници? Аз настоявам на своето определение: вампири, смучещи кръвчицата ви. Те оскверняват всичко наред, всичко, което за нас е естествена област на човечността. Но наистина ли все пак е толкова безнадеждно? Та нали това не могат да бъдат вродени качества на престъпност? Но къде са добрите страни на душата им? Не знам. Вероятно са унищожени, потъпкани от бандитския закон, според който всички ние останалите не сме хора. По-горе писахме за прага на злодейството. Очевидно, след като се проникне от бандитския закон, криминалният безвъзвратно прекрачва някакъв нравствен праг. Възразяват ми освен това: ами че вие сте видели само дребните риби на престъпния свят. Главните истински престъпници, гръбнакът на техния свят, са разстреляни до един през 1937-а година. Наистина не съм виждал криминални престъпници от 20-те години. Но нямам въображение да си ги представя като нравствени личности.

* * *

Но стига толкова! Да кажем и някоя дума в защита на криминалните. Те си имат свой „своеобразен кодекс“ и своеобразно понятие за чест. Но не в смисъл, че са патриоти, както би се искало на нашите администратори и литератори, а в смисъл, че са напълно последователни материалисти и последователни пирати. И въпреки че диктатурата на пролетариата толкова ги ухажва, те не са я уважавали нито за минута.

Това е племе, дошло на земята — да живее! А тъй като прекарват толкова време в затворите, колкото и на свобода, те и в затвора искат да хапнат от плодовете на живота и какво ги интересува за какво е измислен този затвор и колко страдат другите затворени с тях. Те са непокорни и се ползуват от плодовете на своята непокорност — и какво ги е еня за тези, които превиват шия и умират като роби? Те имат нужда да ядат — и отнемат всичко годно и вкусно за ядене, което им се мерне пред очите. Те имат нужда да пият — за водка продават на конвоя вещите, които отнемат от съседите си. Те имат нужда да спят на мека постеля — и при техния мъжествен вид се смята сред тях за напълно почетно да мъкнат със себе си възглавница и юрган или пухена завивка (толкова повече, че в тях може добре да скриеш нож). Те обичат лъчите на благодатното слънце и ако са възпрепятствувани да идат на някой черноморски курорт, се пекат върху покривите на строежите, на каменните кариери или пред входа на шахтата (да се спускат под земята ахмаците). Те имат великолепни мускули, които издуват като балони. Бронзовата им кожа е изпъстрена с татуировка, така че тяхната художествена, еротична и дори нравствена потребност е постоянно удовлетворявана: върху гърдите, коремите и гърбовете им са изобразени за показ могъщи орли, кацнали върху скала или летящи в небето; балдохата (слънцето) с лъчи във всички посоки; жени и мъже в съвкупителна прегръдка; и отделните органи за техните наслади; и не щеш ли — до слънцето Ленин или Сталин, или дори и двамата (но това има същата стойност, както и кръстчето върху врата на апаша). Понякога ще се посмеят на забавен огняр, хвърлящ с лопатата си въглища в самия задник, или на маймуна, отдала се на онанизъм. Ще прочетат и един на друг макар и добре познатите, но скъпи в своето повторение думи: „Кльопам всякоя аванта!…“ (Звучи победно, като: „Аз съм цар Асархадон!“. Или върху корема на някоя рецидивистка: „Умирам за гореща!…“ И дори скромният, ненатрапващ се морал върху ръката, намушкала вече десетки пъти ножа под ребрата: „Помни майчините думи!“ Или: „Не ще забравя майчините ласки.“ (Престъпният свят има култ към майката, но формален, без изпълнение на нейните завети. Сред тях е популярно есенинското „Писмо до майката“ и оттам и целият Есенин. По някои негови стихове, по това „Писмо“ и „Здрачът черни си вежди намръщи“ те са съчинили песни.) За укрепване на чувствата в техния кипящ живот те обичат наркотиците. Най-достъпен от всички наркотици е анашата (извличана от конопа), наричат я още „плантчик“, като свиват от нея цигара и я пушат. Те пеят с благодарност и за това:

Ах, коноп, ти, божия тревичка,

радост за джебчиите и кеф.

Да, те не признават института на собствеността и с това наистина са чужди на буржоата и ония комунисти, които притежават вили и леки коли. Всичко, което срещат на житейския си път, вземат като свое (ако не е твърде опасно). Дори когато имат всичко в изобилие, ги тегли към чуждото, защото за криминалния е горчив всеки неоткраднат залък. Те подбират най-ефектното от отмъкнатите дрехи, докато не им омръзне и докато това за тях е непривично, но скоро го проиграват на карти. Играта на карти нощи наред им носи най-силни усещания и в това отношение те са надминали далеч руските дворяни от миналите векове. Те могат да играят със залагане на собственото си око (и окото на загубилия тутакси се изважда), да играят себе си, ще рече, да проиграват себе си за неестествено използуване. Проигралите обявяват на шлепа или в бараката тараш, успяват да намерят все нещо у балъците и играта продължава.

И, разбира се, криминалните не обичат да се трудят, но и защо трябва да обичат труда, след като се хранят, пият и обличат без него? Естествено, това им пречи да се сближат с работническата класа. (Но толкова ли пък чак обича да се труди и работническата класа? Нали не заради горчивия си залък тя напряга силите си, без да има други пътища за препитание?) Криминалните не само че не се увличат от труда, но той им е отвратителен и те умеят да изразят това театрално. Когато попаднат например на селскостопанска командировка и са принудени да излязат извън зоната да събират фий и овес за сено, те не сядат просто да отпочинат, а ще съберат всички гребла и вили на едно място, след което ще ги запалят, за да се греят край този огън. (Нека социално чуждият десетник да взема решение, ако му стиска…)

Напразно се опитваха да ги накарат да воюват за Родината. За тях родина е цялата земя. Мобилизираните криминални пътуваха във войнишките ешелони и пееха с поклащане: „Пука ни за вас и тях! Ще го духнем завчас всички до един!“ След това извършваха някоя кражба, арестуваха ги и те се завръщаха по етапен ред в родните тилови затвори. Дори и когато оцелелите троцкисти подават заявления от лагерите за изпращането на фронта, криминалните ги няма никакви в това отношение. Но когато действуващата армия се прехвърля вече в Европа и замирисва на трофеи, те нахлузват бойните униформи и тръгват да грабят след армията (те наричат това на шега „Пети украински фронт“.

Но! — и тук те са къде по-принципни от Петдесет и осми! — нито един Женка Жогол или Васка Кишкеняя с извърнати кончови на ботушите си, изговарящ уважително с изкривена встрани усмивка свещената дума „бандит“, не ще помогне някога в укрепването на затвора: да поставя стълбове, да опъва бодливата тел, да разкопава предпазен ров пред зоната, да ремонтира караулното помещение, да поправя осветлението на зоната. Това е въпрос на чест за криминалния. Затворът е създаден срещу неговата свобода — и той не може да си позволи да работи за затвора! (Впрочем той не рискува да получи за този си отказ присъда по 58-и член, докато на бедния враг на народа незабавно биха му прикачили контрареволюционен саботаж. Криминалните са смели поради безнаказаността си, ала когато мечката хукне да бяга, всеки пън я стряска.)

Впрочем на някои места и по някое време и някои криминални си изпащат от разсърдилото се началство. Ето какво ни разказва например американският италианец Томас Сговио. (Роден през 1916 г. в Бъфало и успял да членува в американския комсомол. През 1933 г. за комунистическа дейност баща му е изгонен от САЩ и заминава за СССР, последван от семейството си. Там живеят като политемигранти с издръжката на МОПР^[2]. Такива в СССР са много хиляди. На тях се разчита при установяването на комунистически строй в техните страни. Но от 1937 г. Сталин започва да ги помита без остатък. Арестуват Сговио-баща, през 1938 г. арестуват и Томас в Охотний ряд^[3] лепват му СОЕ, социално опасен елемент, 5 години — и набързо, още през август същата година, е изпратен на Колима.) За кратко време прекарва в ОЛП „Разузнавач“, доведен бил до пълно изтощение, лошо говорел и разбирал руски — и не разбрал защо в столовата един млад и силен криминален се нахвърлил да го бие. Докато лежи проснат на пода с окървавен нос, Сговио вижда как бандитът изважда от ботуша си дълъг нож — а е казал думичка, а ще го заколи. Остава да лежи на пода, сетне дълго плаче от мъка и безсилие. Същият криминален работи на нагаждаческа работа — водоносач. Но няколко месеца по-късно в разгара на зимата го смъкват от тази работа и го изпращат на общите работи. Той се отказва (обичайното поведение на криминалните). Затварят го в изолатора. На развода го повличат пред всички на портала, карат го да застане в строя на бригадата. Той се изплюва в лицето на началника на ОЛП и крещи срещу надзирателите и охраната: „Кучета! Ченгета! Фашисти!“ Охраната го съблича (при силен студ), оставят го само по долни гащи, връзват го за шейна — и така го измъкват през вратата. А той продължава да се мята и да псува началника и охраната. Продължават да го влачат с шейната и той замръзва. (Но ето и Сговио: „Дето едва не ме заколи, няма значение. За мен той е герой и аз го обичам за това, че се осмели да напсува началството.“.

Абсолютно изключено е да видите криминален с вестник. За тях е твърдо установено, че политиката е празно дрънкане, което няма нищо общо с истинския живот. Книги също не четат или много рядко. Но обичат устната литература. И който умее след отбоя да им пробутва до безкрайност романи, винаги ще бъде сит за тяхна сметка и на почит като всички разказвачи на приказки и певци у примитивните народи. Тези романи са фантастична и доста еднообразна смесица от евтина булевардна литература от живота на висшето (непременно на висшето) общество, където на всяка крачка се срещат виконти, графове и маркизи — със собствени бандитски легенди, със самовъзвеличаване, апашки жаргон и представи за разкошен живот, какъвто героят винаги постига накрая: графинята ляга в леглото му, той пуши само „Казбек“, има джобен часовник, а чепиците му са лъснати до блясък.

Николай Погодин е бил в командировка на Беломорканал и вероятно е изсърбал не малко затворническа чорба — ама нищо не е видял в криминалните, нищо не е разбрал, за всичко е излъгал. Тъй като в нашата литература от 40-те години няма нищо за лагерите освен неговите пиеси (и по-късно филм), се налага да се позовем на него.

За нищожността на инженерите каери, зяпнали в устата своите възпитатели, за да се научат да живеят по този начин, дори не си струва да отваряме дума. Но да се спрем на неговите аристократи, на криминалните. Погодин не е забелязал в тях дори простото обстоятелство, че те си присвояват всичко по правото на силния, а не крадат тайно от джобовете. Те всички до един са изобразени като дребни джебчии и до втръсване, повече от дванадесет пъти той демонстрира това в пиесата си, където те се крадат един друг (абсолютно невярно: крадат само от балъците и откраднатото го предават на главатаря си). По съшия начин Погодин не е разбрал (или не е поискал да разбере) истинските стимули в лагерната работа — глада, боя, бригадната „синджир марка“. Хванал се е само за едно: за „социалната близост“ на криминалните престъпници (това са му го подсказали в Управлението на канала в Медвежка, а още по-рано в Москва, Максим Горки) — и се залавя да показва „превъзпитаването“ на рецидивистите. Получава се, естествено, пасквил за криминалните, от който дори на мен ми се иска да ги защитя.

Те са къде по-умни, отколкото ги изобразява Погодин (и Шейнин), и не се хващат на въдицата на евтиното „превъзпитаване“ просто защото светогледът им е по-близо до живота, отколкото този на тъмничарите, той е по-цялостен и е лишен от всякакви елементи на идеализъм — а всички заклинания за това, че гладните хора трябва да се трудят и умират в труд, е чист идеализъм. И ако в разговор с гражданина началник или с кореспондент от Москва, или на глупашки митинг очите им се пълнят със сълзи и гласът им трепери — това е преднамерена актьорска игра, за да получат привилегия или намаляване на присъдата; а в себе си се надсмиват в този момент! Те прекрасно разбират тази забавна шега (а пристигналите столични писатели не я разбират). Нима е възможно песът Митя да влезе без оръжие и без надзирателя в килията на РУР, а местният главатар Костя да се скрие от него под наровете! Костя, естествено, има приготвен нож, а ако няма такъв, ще се хвърли да души Митя и един от двамата ще заплати с живота си. Тъкмо в такива случаи никой не се шегува, само Погодин си прави евтина шега. Ужасяващ фалш с „превъзпитаването“ и превръщането на двама от криминалните във войници от охраната (това могат да си го позволят битоваци, но не и рецидивисти). А нима е възможно за трезвите цинични рецидивисти някакво съревнование между бригадите (освен за да се присмеят на волнонаемните). А най-дразнещо фалшиво при Погодин звучи това, че терминалните молят да им се разрешат правила за създаване на комуна!

Едва ли е възможно криминалните да бъдат представени в по-глупава и по-невярна светлина! Молили били за правила! Ами че те прекрасно знаят своите правила — от първата кражба и до последния удар с нож във врата. И кога могат да бият поваления. И кога да нападат петима един. И кога да нападат спящия. А и за своята комуна правилата им са къде по-отдавнашни от „Комунистическия манифест“.

Тяхната комуна, по-точно — техният свят, е отделен свят в нашия и суровите закони, които съществуват там от столетия за непоклатимостта на този техен свят, никак не зависят от нашето „балъшко“ законодателство и дори от конгресите на партията. Те си имат свои закони за старшинство, по които главатарите им съвсем не биват избирани, но когато влизат в килията или в зоната, носят вече на главата си короната и незабавно са признати за главни. Тези главатари понякога са и със силен интелект, но винаги с ясно разбиране на бандитския светоглед и с достатъчен брой убийства и грабежи зад гърба си. Рецидивистите си имат свои съдилища („правилки“, основаващи се върху кодекса за бандитска „чест“ и традиция. Присъдите на техните съдилища са безпощадни и се изпълняват безапелационно, дори осъденият да е недостъпен за тях и в съвсем друга зона. (Видовете екзекуции са необичайни: могат всички подред да скачат от горните нарове върху лежащия на пода и така да смажат гърдите му.)

И какво ще рече за тях думата „балъшки“. Това значи общочовешки, който важи за всички нормални хора. Тъкмо този общочовешки свят, нашият свят, с неговия морал, житейски навици и взаимоотношения, е най-омразен на криминалните, най-осмиван от тях, най-противопоставян на антисоциалната им антиобществена бърлога.

 

Не, не „превъзпитанието“ взе да пречупва гръбнака на престъпния свят („превъзпитанието“ само им помагаше да се заловят по-бързо за нови грабежи), а когато през 50-те години, махнал с ръка на класовата теория и социалната близост, Сталин заповяда да напъхат криминалните в изолатори, в единични килии на доизлежаване и дори да строят за тях нови затвори (закритки, както ги наричат криминалните).

В тези критки или закритки криминалните престъпници бързо оклюмват, слабеят и изнемощяват. Защото паразитът не може да живее изолиран. Той трябва да живее на нечий гръб, за нечия сметка.